Справедливост на наказанието от 10 години затвор за причинена смърт по непредпазливост

Текстът на акта

Ключови фрази

Непредпазливо убийство вследствие на умишлено нанесена телесна повреда * необоснованост * неоснователност на касационна жалба * явна несправедливост на наказанието

Р Е Ш Е Н И Е

№ 182

София, 20 март 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети ноември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Антоанета Близнакова изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 991/2023 г.
Производството пред ВКС е по чл.346, ал.1, т.1 от НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат А. Р. от АК Кюстендил, служебен защитник на подсъдимия М. З. М., против въззивно решение № 219 от 13.06.2023 г. на Апелативен съд София, постановено по ВНОХД № 132 / 2023 г., с което е изменена присъда № 22 от 27.10.2022 г. на Окръжен съд Кюстендил, постановена по НОХД № 46 / 2022 г.
С посочената присъда Кюстендилският окръжен съд признал подсъдимия М. за виновен в това, че на 07.04.2020 г. в местността /местност/, в землището на [населено място] (в района на „С.“, с посочени координати) умишлено умъртвил В. П. Д., 82 годишен от [населено място], смъртта на който настъпила на 16.04.2020 г.: престъпление по чл.115 от НК, за което и на основание чл. 36, чл. 37 и чл.54 от НК му наложил наказание 12 години лишаване от свобода, което подсъдимият да изтърпи при първоначален строг режим, като го признал за невиновен и го оправдал по първоначалното му обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 2, т.1, пр.първо във връзка с чл.198, ал.1 от НК. Съдът зачел предварителното задържане на подсъдимия по мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 22.04.2020 г. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият М. е осъден да заплати на гражданските ищци Ц. В. П. и Д. В. П. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. за първата и 30 000 лв. за втората. Съдът се произнесъл и по направените по делото разноски и дължимата държавна такса върху уважените граждански искове, като ги възложил в тежест на подсъдимия.
По протест на прокурора, с искане за осъждане на подсъдимия по първоначалното обвинение и по жалба на подсъдимия, с искане за преквалифициране на деянието в престъпление по чл.124 от НК и за отхвърляне или редуциране размерите на уважените граждански искове, пред Апелативен съд София е образувано ВНОХД № 132/2023г. С атакуваното пред ВКС решение присъдата е изменена като престъплението, извършено от подсъдимия е преквалифицирано по чл. 124, ал.1, пр. първо във връзка с чл.128, ал.2, вр. с ал.1 от НК, а наложеното наказание лишаване от свобода е намалено от 12 години на 10 години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
В касационната жалба е посочено основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирано с твърдението, че отчетените обстоятелства, противно на приетото от въззивният съд не очертавали превес на отегчаващите, а на смекчаващите такива. Отделно е заявено допуснато от съда нарушение, изразено в погрешна преценка на поведението на пострадалия. В допълнението към касационната жалба, постъпило по реда на чл.351, ал.4 от НПК доводите са доразвити на плоскостта на предложеното собствено виждане за случилото се и изразеното от касатора несъгласие с приетата от съда невъзможност, след нанесените му от подсъдимия удари, пострадалият Д. да продължи да го преследва и да прави опити да го удря с пръчката. Твърди се, че неправилно съдът разчел заключението на съдебно - медицинската експертиза, поради което и изводите му почивали на предположение. При отсъствие на преки доказателства и по - конкретно на показания на свидетел – очевидец се излага позиция за предположителния характер на възприетите във въззивното решение фактически положения и се настоява ВКС да ги преосмисли в предложената от касатора посока, а именно че е бил предизвикан от пострадалия. Изразено е също и мнение, че изводите на съда за липсващи данни подсъдимият да е имал преди и по време на деянието признаци за стеснение на съзнанието и затруднения в адаптивния самоконтрол, за интензивна и краткотрайна емоционална реакция или за бурна вегетативна симптоматика, жестикулации, неадекватни изказвания са произволни. В обобщение се посочва, че вследствие незаконосъобразно изведените от въззивния съд заключения за поведението на пострадалия, което според касатора е било неправомерно, това обстоятелство погрешно не било отчетено в полза на подсъдимия. Искането е ВКС да го съобрази и намали наказанието от 10 години лишаване от свобода, наложеното на подсъдимия, като същото бъде определено около средния размер.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият М., доведен чрез администрацията на Затвора град Бобов дол, се явява лично. Явява се и служебният му защитник адв. Р.. Касационната жалба се поддържа по изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи.
В лична защита, подс.М. моли да бъде уважено искането на неговия защитник и да му бъде намалено наказанието. В същата посока - за намаляване на присъдата, е изразеното становище и при упражнено право на последна дума.
Гражданските ищци и частни обвинители Д. В. П. и Ц. В. П., както и техния повереник адв. Е. М., редовно призовани не се явяват в съдебното заседание пред ВКС.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна. Излага съображения по наведеното касационно основание за явна несправедливост на наказанието и аргументира позиция за отсъствието му, като моли решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
На първо място е необходимо да се вземе отношение по пределите на настоящия касационен контрол. Принципно, основанията за проверка следва да бъдат заявени от касатора в самата жалба, но биха могли да следват, както е в случая и от изложените в нея доводи, от които се установява, че се релевира и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2, вр. с ал. 3, т. 1 НПК , след като се твърди, че фактическите положения, приети за установени и свързани с поведението на пострадалия, не почиват на допустими по НПК източници, а са изведени от предположения. Ето защо, настоящият състав на ВКС намира, че с процесната касационна жалба е сезиран с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, но и с възражение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. То именно изисква приоритетност на разглеждането му, поради факта, че при евентуална отмяна на обжалвания съдебен акт разглеждането на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание би се явило безпредметно.
Видно от касационната жалба и представеното към нея допълнение, касаторът е изложил собствения си прочит върху фактическото развитие на случая, включително и относно поведението на пострадалия, с настояване да бъдат възприети от ВКС. В същото време, жалбата не съдържа конкретно посочени процесуални недостатъци в аналитичната дейност на контролирания съд: не се твърди например съдът да е пропуснал да провери достоверността на събраните доказателства, респективно да е игнорирал или да е тълкувал превратно някое от тях. Заключението на Съдебно - медицинската експертиза (на труп – бел.ВКС) не е оспорено от гледна точка компетентността на изготвилите го вещи лица д-р В.Н. и д-р В.Т., нито с оглед ползваните изходни материали или методите на проведените изследвания. Не е оспорено и заключението на Съдебно - психиатричната експертиза назначена от първоинстанционният съд именно с оглед изясняване психичното състояние и особености на подсъдимия, изготвена от д-р А.П.. Видно от касационната жалба, оплакванията развити пред апелативната инстанция относно изводите на вещото лице психиатър, не се релевират и не се поддържат пред ВКС. Тоест, изразеното несъгласие с приетите от въззивният съд фактически положения по естеството си съставлява оплакване срещу обосноваността на въззивното решение, което е извън основанията за касационен контрол.
В рамките на касационната проверка обаче е оспорената процесуална правилност на формираното вътрешно убеждение, доколкото се твърди, че при изграждането му въззивният съд е ползвал недопустим източник, каквото е предположението.
Възраженията са неоснователни
Приетото от въззивната инстанция отсъствие на данни подсъдимият да е имал преди и по време на деянието признаци за стеснение на съзнанието не е направено по предположение. Заключението на контролирания съд не е произволно, както счита касаторът, а е основано върху ползван, предвиден в чл.144 от НПК процесуален способ.
Оплакването за предположителния характер на направените от САС фактически изводи, аргументирано с изразеното от касатора мнение, че същите не са установени от преки доказателства, като например от показания на свидетел очевидец е несъстоятелно. В НПК ограничения в доказателствения процес, свързани с изискването за установяване на фактите от конкретни доказателства не са въведени. Напротив. За изясняване на релевантните обстоятелства са допустими всички доказателства и доказателствени средства, стига те да са предвидени в НПК и да са събрани и проверени по предвидения в него ред, като чл.14, ал.2 от НПК изключва предварително определена сила, на което и да е от тях.
В случая, въззивният съд в рамките на възложените му от чл.314, ал.1 от НПК задължения за цялостна проверка, надлежно я е осъществил, като установената последователност в действията на подсъдимия и пострадалия в рамките на реализирания конфликт, конкретните фактически положения, свързани с механизма на причинените увреждания на пострадалия и причинната връзка с настъпилата му девет дни по - късно смърт са основани върху законосъобразно извършена процесуална дейност. Въззивното решение съдържа подробно и добре структурирано фактическо изложение относно действията на подсъдимия и пострадалия, като в отговор на отправени и пред него възражения за неправомерно поведение на последния, съдът е изложил съображенията си за тяхната неоснователност, включително и в аспекта на обсъждания и намерен за неприложим институт на неизбежната отбрана и липсата на основания деянието да се квалифицира като извършено в условията на чл.124, ал.2 от НК.
При отсъствие на допуснати от контролираният съд процесуални нарушения в процеса на формиране на вътрешното му убеждение, приетите за установени фактически положения относно протеклите събития са задължителни за касационната инстанция, която не е оправомощена да ги променя. След като проверката по заявеното в жалбата възражение за явна несправедливост на наложеното наказание, касационният състав е задължен да осъществи в рамките на утвърдената от предходната инстанция фактология, ясно е че искането за възприемане на различни фактически положения относно поведението на пострадалия, от която да се изведат облекчаващи за наказателноправното положение на подсъдимия изводи, няма как да бъде уважено.
Следва да се посочи, че правната квалификация на деянието е извън параметрите на настоящата касационна проверка, пределите на която са очертани от наведените в касационната жалба основания, но няма пречка, в контекста на правомощията си по чл.124 от Конституцията на Република България, касационният състав да констатира, че изложените от САС съображения (стр.25,възз.решение), с които споделената с установената от първият съд фактология е съотнесена под възможното и правно квалифициране като престъпление по чл.124, ал.1, пр. първо от НК са юридически верни.
При изяснените фактически положения и извършеното преквалифициране на деянието, което е безспорно в полза на подсъдимия, оценъчната дейност на апелативния съд по индивидуализиране на наказанието, в рамките на санкционните предели по чл.124, ал.1, пр. първо от НК, предвиждащи от три до дванадесет години лишаване от свобода, е осъществена в съответствие с изискванията на чл.54 от НК, като обстоятелствата имащи значение за обема на дължимата за постигане целите по чл.36 от НК принуда са правилно идентифицирани и законосъобразно оценени.
Въззивният съд от една страна е изразил съгласие с първия съд относно приетите като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, към които са отнесени: процесуалното му поведение и преди всичко направените признания, трудовата му ангажираност и семейна такава – полаганите грижи за три деца. От друга страна законосъобразно е изключил от кръга на обстоятелствата с положителен принос, формата на вината. Последната е елемент от субективния състав на престъплението по чл.124 от НК и е отчетена при определяне на санкционните му рамки, поради което и с оглед забраната по чл.56 от НК не подлежи на двукратна оценка и към обстоятелствата със значение за индивидуализиране на наказанието. Правилно въззивният съд е прецизирал и обективираното в мотивите към присъдата непоследователно становище на първата инстанция относно значението на характеристичните данни на подсъдимия, приети веднъж като положителни с оглед трудовата му ангажираност и веднъж като отрицателни, с оглед личността му. Без съмнение трудовата ангажираност на подсъдимия и установеното от св.М. добро изпълнение на задълженията му като общ работник в притежаваната от него ферма са получили положително оценяване, но значението на личностните характеристични данни на подсъдимия предполага различно и самостоятелно оценяване, което въззивният съд, както се отбеляза е прецизирал, като основателно ги е изключил от обема на тези с положителен принос.
В същото време, контролираният съд е дал адекватна оценка и на утежняващите отговорността на подсъдимия обстоятелствата. Всяко едно от откроените във въззивното решение, отразени на стр.27, на самостоятелно основание завишава обществената опасност на деянието и на самия него като деец и законосъобразно са отчетени като отегчаващи отговорността му.
При вярното им индивидуализиране, наведеното в касационната жалба възражение, че всъщност смекчаващите превалирали е голословно. Въззивният съд ясно е изложил позицията си както за техния брой, така и за относителната тежест на всяко едно от тях. Отделен е въпросът, че определянето на наказанието не съставлява математическа дейност, включваща механична съпоставка между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, в каквато посока ВКС е имал повод да изрази становището си. ( Р № 609/ 11.02.2013 г. по н. д. № 2022/2012 г., I н.о, Р № 426/20.11.2014 г. по н.д. № 1305/2014 г., I н. о., Р № 141/ 12.10.2018 г. по н. д. № 567/2018 г., III н. о., Р № 60246/ 22.03.2022 г. по н. д. № 976/2021 г.) След като относимите за определяне на наказанието обстоятелства и индивидуалното им значение са получили внимателна, комплексно извършена и вярна оценка, то и в рамките на осъществената касационна проверка не се установява основание за ревизиране на неговия размер.
ВКС намира за необходимо само да отбележи, че правилно въззивната инстанция е акцентирала върху сериозно обремененото съдебно минало на подсъдимия. Данните от делото недвусмислено сочат, че за последните двадесет години, същият е осъждан 16 пъти за различни престъпления, предимно против собствеността на гражданите, извършвани регулярно в годините. В този смисъл напълно правилна е преценката на контролирания съд, че при демонстрираните трайни нагласи за незачитане на установения правен ред, градирали с престъплението по настоящото дело, постижимостта на индивидуалната превенция би била обезпечена със засилена степен на принуда, респективно с наказание, което по размер да е достатъчно да реализира изискуемия предупредителен ефект и отнемане възможността на подсъдимия да върши други престъпления.
Ето защо и при коректното индивидуализиране на относимите по чл.54 от НК обстоятелства и вярната оценка за превес на отегчаващите, наказанието, определено към горната граница предвидена в закона, а именно 10 години лишаване от свобода, не разкрива белези на явна несправедливост. Нещо повече. От данните по делото (л.35 – л.44, т.4, ДП) е видно, че спрямо подс.М. многократно е определяно наказание лишаване от свобода, в различни срокове, постановявани за ефективно изтърпяване. Обстоятелството, че подсъдимият вече е търпял и то нееднократно наказания лишаване от свобода, без реализираната принуда да е довела до поправянето му и без да е предизвикала какъвто и да е предупредителен или възпиращ ефект, не е отчетено от съдилищата, но само по себе си сочи, че повече снизходителност към подсъдимия би била напълно неоправдана.
Предвид гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 219/ 13.06.2023 г. , постановено по ВНОХД № 132 / 2023 г. от Софийски апелативен съд .
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.