Осъждане за причиняване на смърт по непредпазливост при удавяне на плажа

Текстът на акта

Ключови фрази

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 500

гр.София, 18 ноември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в публично съдебно заседание на осемнайсети септември през две хиляди двайсет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря …..ИЛИЯНА ПЕТКОВА……….…………….…и с участието на прокурора…………..КАЛИН СОФИЯНСКИ………..….. изслуша докладваното от съдия ……………… КАЛПАКЧИЕВ …... к.н.д. № … 593... по описа за ... 2025 год. и, за да се произнесе, взе предвид следното :

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по касационна жалба на адвокат Д. А., в качеството му на защитник на подсъдимия П. П. и по касационна жалба на адвокат Р. К. – защитник на подсъдимата М. Н.-Х., против решение № 30 от 14.04.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 237/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С касационната жалба на адвокат А. се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК. В жалбата се излагат доводи за това, че решението на въззивната инстанция и присъдата на окръжния съд почиват на предположения; че доказателствата по делото не установяват подсъдимият да е извършил престъплението по чл. 123, ал. 1 НК, а напротив установява се негово правомерно поведение по изпълнение на задълженията му като работник – спасител на плаж; не е установен умисъл на подсъдимия, което водело до субективна несъставомерност на деянието; наказанието е явно несправедливо и не е съобразено с ниската обществена опасност на дееца, а наказанието лишаване от свобода се определяло само в изключителни случаи, а настоящият не бил такъв. В жалбата се отправя искане за отмяна на въззивното решение, за изменение на присъдата на първата инстанция и за оправдаване на подсъдимия П., алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, без да се уточнява процесуалния стадий, от който да започне новото разглеждане на делото.

В жалбата на адвокат К., защитник на подсъдимата М. Н.-Х., се развиват доводи за нарушение на закона – твърди, че подсъдимата, противно на приетото от апелативната инстанция, е осъществявала непрекъснато наблюдение и грижа за поверените й деца, които са били под нейния надзор, което се установявало от показанията на свидетелите П., Ф., И., Х., М. Д.; че подсъдимата не е осъществила от обективна страна състава на престъплението по чл. 122, ал. 1 НК; че не е налице и субективна съставомерност на деянието, тъй като не било ясно от къде произтича правнодължимото поведение на подсъдимата; по делото имало приложени три броя заповеди № 39/27.06.2019 г. за командироване – първите две от тях за подсъдимата, а третата за свидетелката И., но тези заповеди не били връчени на лицата към момента на издаването им, а след завръщането им от пътуването; че невръчването на заповедта за командироване на подсъдимата води да отпадане на вменените й с нея задължения, а оттам и на отговорността й; че липсва компетентност на секретаря на НЧ „Б. 1896“ [населено място] да издаде процесната заповед за командироване, която теза на защитата не била възприета от въззивния съд, който се позовал на чл. 17а, ал .1, т. 1-2 и т. 4 от Закона за народните читалища; че заповедта за командироване вменява на подсъдимата повече задължения от тези, които са включени в трудовата й характеристика; че въззивният съд е тълкувал разширително трудовата характеристика на подсъдимата, обосновавайки задълженията й по отношения на поверените й деца; че задълженията на подсъдимата не могат да произтичат от общия принцип за полагане на дължима грижа, както е приел въззивният съд. С жалбата се отправя искане за отмяна на въззивният акт и за оправдаване на подсъдимата на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

Пред касационния съд защитникът на подсъдимата Н.-Х. адвокат К. пледира за уважаване на подадената срещу въззивното решение жалба, като поддържа изложените в нея съображения. Защитникът заявява, че подзащитната му не е осъществила от обективна и субективна страна престъплението по чл. 122, ал. 1 НК.

Защитникът на подсъдимия П. адвокат А. поддържа депозираната срещу въззивното решение жалба по изложените в нея съображения. Според защитника решението на апелативната инстанция е неправилно, защото подзащитният му не е извършил престъплението, за което е обвинен по чл. 123, ал. 1 НК, а наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не отговаря на ниската обществена опасност на дееца. Защитникът пледира за отмяна на решението на Апелативен съд – Бургас.

Повереникът на частните обвинители пледира за неоснователност на касационните жалби на защитниците на подсъдимите и за правилност на решението на въззивния съд, което моли да бъде оставено в сила; претендира за възлагане в тежест на подсъдимите на направените разноски в касационното производство, за които представя писмени доказателства.

Частните обвинители А. М. и Я. П. изразяват съгласие с казаното от повереника.

В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите. Според прокурора в жалбите се изразява недоволство от фактическите и правни изводи на въззивния съд, но не се сочат конкретни пропуски и нарушения на съда; че жалбите навеждат доводи за необоснованост на въззивното решение, но не и за допуснати процесуални нарушения или нарушения на закона; че възраженията на защитниците пред касационния съд са същите като тези, които са били поставени пред въззивния съд и са получили обстоен отговор. Прокурорът пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт.

Подсъдимият П. не се явява в касационното производство, въпреки редовното си призоваване.

Подсъдимата М. Н.-Х. в лична защита и при предоставената й последна дума поддържа казаното от защитника си, изразява съжаление и моли за справедливо решение; моли да бъде оневинена.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

Касационните жалби са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.

С присъда № 49 от 10.10.2023 г. по н.о.х.д. № 1412/2022 г. Бургаският окръжен съд е признал подсъдимата М. Н.-Х. за виновна в това, че на 5.07.2019 г. в /населено място/ обл. Б., в района на водноспасителен пост № 5 на морски плаж „Слънчев бряг – Централен“, при независимо съпричиняване с П. П., като музикален ръководител в детска музикална школа към Народно читалище „Б 1896“ [населено място], обл. П. и ръководител на пътуване с културно-познавателна и развлекателна цел, нарушила задължението си като ръководител по заповед № 39/27.06.2019 г. на секретаря на НЧ „Б. 1896“ [населено място], в резултат на което причинила по непредпазливост смъртта на А. Я. П., поради което и на основание чл. 122, ал. 1 НК и чл. 54 НК й наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение било отложена на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от три години.

Със същата присъда бил признат за виновен и подсъдимият П. П. за това, че на 5.07.2019 г. в /населено място/, обл. Б., като работник-спасител на плаж, със сключен трудов договор от 1.06.2019 г. с /наименование/ Е., в района на водноспасителен пост № 5 на морски плаж „Слънчев бряг – Централен“, при независимо съпричиняване с М. Н.-Х., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – водноспасителна дейност, нарушил чл. 21, т. 1 и т. 2 от Наредба за водноспасителна дейност и обезопасяване на водните площи, приета с ПМС № 182/1996 г., обн. ДВ, бр. 65/31.07.1996 г., като не наблюдавал непрекъснато по време на дежурство къпещите се в поверения му за охрана район на водноспасителен пост № 5 и не извършил спасителна акция, след като му било съобщено за инцидент във водата, в резултат на което причинил по непредпазливост смъртта на А. Я. П., поради което и на основание чл. 123, ал. 1 НК и чл. 54 НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от четири години; на основание чл. 160, ал. 1 НК и чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимият бил лишен от право за упражнява водноспасителна дейност за срок от две години.

С присъдата в тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски – М. Н.-Х. да заплати на повереника на частните обвинители разноски за възнаграждение в размер на 3000 лева, 327.41 лева разноски по делото в полза на ОДМВР – Б. и 155.04 лв разноски по делото в полза на ОС – Бургас; П. П. да заплати на повереника на частните обвинители разноски за възнаграждение в размер на 4000 лева, 327.41 лева разноски по делото в полза на ОДМВР – Бургас и 155.04 лв разноски по делото в полза на ОС – Бургас

По жалби на защитниците на подсъдимите, пред Апелативен съд – Бургас, било образувано в.н.о.х.д. № 237/2024 г., приключило с решение № 30 от 14.04.2025 г., с което на основание 334, т. 6, вр. с чл. 338 НПК въззивният съд потвърдил изцяло първоинстанционната присъда, като възложил на подсъдимите да заплатят на повереника на частните обвинител разноските за възнаграждение във второинстанционното производство, съответно подсъдимата Н.-Х. 2000 лева, а подсъдимия П. 3000 лева.

Касационните жалби на защитниците на подсъдимите Н.-Х. и П. са идентични с подадените от тях въззивни жалби. Значителната част от касационните жалби са посветени на несъгласието на защитниците на двамата подсъдими с приетата фактология на деянието от съдилищата по фактите, съответно в жалбите се излага собствена интерпретация на доказателствената съвкупност по делото, която се различава от тази, която са приели инстанционните съдилища. В тази част жалбите съдържат доводи за необоснованост на въззивното решение, доколкото се твърди най-общо от защитниците, че доказателствата по делото не установяват приетата от съдилищата фактическа обстановка. Както е известно касационното производство има за предмет юридическата правилност на въззивното решение и не включва служебна проверка на атакувания съдебен акт, а само изследва основателността на наведените в касационните жалби касационни основания.

Като се изключат възраженията за необоснованост на въззивното решение ВКС обобщи следните касационни доводи в жалбите на защитниците на подсъдимите:

В жалбата на защитника на подсъдимия П. се съдържа твърдение, че присъдата на първия съд и решението на апелативния съд почиват на предположения, което макар и заявено общо следва да бъде коментирано от ВКС на плоскостта на довода за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила; твърдението за това, че въззивният съд не е отчел при определяне на наказанието липсата на предишни осъждания на подсъдимия и ниската степен на обществена опасност на дееца, следва да се квалифицират като касационен довод за явна несправедливост на наказанието.

В касационната жалба на защитника на подсъдимата Н.-Х. се поддържа, че с въззивното решение е нарушен материалния наказателен закон, защото съдът е извел правнодължимото поведение на подсъдимата въз основа на заповед № 39/27.06.2019 г. на секретаря на Народно читалище „Б. 1896“ [населено място] за командироване на подсъдимата, а по делото има три заповеди под този номер, те не са връчени срещу подпис на Н.-Х. и за нея не се пораждат задължения за опазване на живота и здравето на децата, които е придружавала; налице е и липса на компетентност на секретаря на читалището да издава заповеди за командировани, поради което заповедта е нищожна; че заповедта за командироване вменява на подсъдимата повече задължения от тези, които са предвидени в длъжността й характеристика.

1 . По касационната жалба на защитника на подсъдимия П. по заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК

Възражението в жалбата на защитника на подсъдимия П. касае доказателствената дейност на въззивния съд и конкретно нейното съответствие с изискванията на процесуалния закон. Твърди се, че съдилищата по фактите използвали недопустими предположения при доказателствения анализ, съответни при формиране на вътрешното си убеждение по релевантните факти.

Въззивният съдебен състав стриктно е изпълнил процесуалните си задължения като втори съд по фактите, като е изложил собствен анализ на надлежно приобщените доказателствени източници, въз основа на които е приел за установени фактическите положения по случая.

Относно поведението на подсъдимия П. на инкриминираната дата 5.07.2019 г. и конкретно за съставомерното му бездействие, довело до общественоопасните последици, втората инстанция е основала своите изводи на обясненията на подсъдимата Н.-Х., които надлежно се подкрепят от показанията на свидетелите А. Х., М. Д., К. Л. и Х. Р., както и от съдържанието на записите на обажданията на подсъдимата Н.-Х. до Единен европейски номер 112.

В своята аналитична дейност, както въззивният, така и първоинстанционният съд, са се придържали към процесуалните изисквания за оценка на доказателствата, визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК, като са ги изследвали поотделно и в съвкупност; не са използвали недопустими предположения, а са съблюдавали правилата на формалната логика при отчитане на действителното съдържание на всеки един доказателствен източник, без да го изопачават или да тълкуват превратно.

Въззивната инстанция е провела всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, поради което е достигнала до разкриване на обективната истина по случая.

В този смисъл, ВКС счита, че въззивното решение отразява надлежно мотивираното вътрешно убеждение на втората инстанция по фактите и правото, поради което възражението на защитата на подсъдимия П. в тази насока е неоснователно.

2. По довода за явна несправедливост на наказанието – чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК

В жалбата на защитника на подсъдимия П. се поддържа наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от 2 години.

Твърди се, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен при определяне на наказанието на подсъдимия П. липсата на предишни осъждания, както и ниската степен на обществена опасност на дееца.

Задълженията на въззивната инстанция по установяване на смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства са изпълнени отговорно, като тези релевантни факти са разкрити изчерпателно, в обем, необходим и достатъчен за правилната индивидуализация на наказанието. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на Бургаския апелативен съд с въззивната жалба на защитника възражения са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите на въззивното решение съображения – л. 81 гръб – л. 84 гръб от въззивното дело, е видно, че всички оплаквания на защитата са били мотивирано и внимателното обсъдени. След като в оценъчната процесуална дейност на втората инстанция не са допуснати нарушения, вътрешното й убеждение е правилно формирано и не подлежи на заместване от касационната инстанция.

Наказанието е справедливо, когато при индивидуализирането му са съобразени пълно и вярно всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, което е довело до правилна оценка за конкретната обществена опасност на деянието и дееца, съответно в резултат съдът е достигнал до обоснован извод, че така определено по вид и размер наказание ще постигне целите по чл. 36 НК.

В конкретния случай Апелативният съд е изложил мотиви, от които се установява цялостния логически процес за индивидуализирането на наказанието. Наказанието за подсъдимия е следвало да бъде определено в рамките на предвиденото в чл. 123, ал. 1 НК. В тази хипотеза предвиденото наказание е следвало да се определи в диапазона от една до шест години лишаване от свобода.

Въззивният съд е възприел аргументите на първата инстанция за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 54 НК в размер на 2 години лишаване от свобода, като е отчел наличието на превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства – към установените от първата инстанция липса на предишни осъждания, добрите данни за личността, трудовата му ангажираност, дългогодишната му трудова биография без данни за други професионални нарушения – апелативният съд е добавил продължителния период от време, изминал от извършване на деянието до постановяване на присъдата.

Определеното наказание от две години лишаване от свобода е под предвидения среден размер в чл. 123, ал. 1 НК. Този размер на наказанието напълно отговаря на обществената опасност на деянието и на дееца, съответен е на установените смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства. В този смисъл възражението за явна несправедливост на наказанието е неоснователно.

3. По жалбата на защитника на подсъдимата Н.-Х. със заявено основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК

Доводите на защитника на подсъдимата Н.-Х. се свеждат до оспорване на правилното приложение на закона. Поддържа, че подсъдимата не е имала задължение да се грижи за живота и здравето на починалото момче А. П., поради което не може да носи наказателна отговорност по чл. 122, ал. 1 НК за настъпилата му смърт. Сходни възражения се съдържат във въззивната жалба на защитника, а видно от въззивното решение те са получили мотивиран отговор от състава на Бургаски апелативен съд.

Твърди се, че заповедта за командироване на подсъдимата е нищожен акт, доколкото е издадена от секретаря на Народно читалище „Б. 1896“ [населено място], а не от председателя на читалището. Апелативният съд е отговорил на това възражение, което се споделя от този състав на ВКС. При сравнение на текстовете от Закона за народните читалища, които регламентират правата и задълженията на председателя и секретаря на читалището – чл. 17 и чл. 17а от ЗНЧ, се установява, че оперативното управление е поверено на секретаря. Според чл. 17а, ал. 1, т. 2 от ЗНМ секретарят на читалището организира текущата основна и допълнителна дейност, а съгласно чл. 17а, ал. 1, т. 3 ЗНЧ секретарят отговаря за работата на щатния и хонорувания персонал. Председателят на читалището сключва и прекратява трудовите договори със служителите и осъществява общата организация на дейността на читалището – чл. 17, ал. 2, т. 1 и т. 6 от закона. Следователно секретарят на НЧ „Б. 1896“ [населено място] е имал право на основание чл. 17, ал. 1, т. 1, т. 2-3 от ЗНЧ да издаде заповед № 39/27.06.2019 г.

Невярно е твърдението в жалбата, че по делото били налице три заповеди под № 39, издадени от секретаря на читалището. Видно от материалите по делото – т. 5, л. 176 и т. 3, л. 283 от досъдебното производство, секретарят на читалището е издал една заповед № 39/27.06.2019 г., по силата на която е командировал подсъдимата Н.-Х. и Г. И. като музикални ръководители в НЧ „Б. 1896“ [населено място] за ръководители на пътуването на 23 участници от [населено място] до /населено място/ и обратно в периода 1-7 юли 2019 г., като изрично им е възложено да отговарят за опазване на живота и здравето на участниците по време на пътуването и участието в конкурса.

На л. 178 и л. 181 от т. 5 на досъдебното производство са приложени формуляри на командировачни заповеди по отношение на двете ръководителки – Н.-Х. и И.. Видно е, че приложените формуляри не са отделни/нови заповеди, а са съставени въз основа на вече издадената заповед № 39 на секретаря за командироване.

Невярно е и възражението на защитата, че заповедта за командироване не била доведена до знанието на подсъдимата Н.-Х.. Обсъдените от въззивната инстанция доказателства, включително обясненията на самата подсъдима несъмнено установяват нейното знание за заповедта и за възложените й с нея задължения.

Неоснователен е доводът, развит в касационната жалба, че със заповед за командироване не може валидно да се възлагат на подсъдимата задължения, които да обосноват отговорността й по чл. 122, ал. 1 НК. Деянието на подсъдимата е осъществено чрез бездействие. В този случай, за да бъде това бездействие противоправно се изисква да се установи непредприемането на определено правомерно действие, което може да произтича както от нормативен акт, така и от договор, по който задълженият да действа е страна, по силата на неговата служебна или професионална функция – например да опазва живота и здравето на гражданите. Задължението за изпълнение на определено предписание може да произтича и от опитно правило, утвърдено в практиката, както и по силата на общото правило да не се вреди другиму, произтичащо от нормата на чл. 45 ЗЗД, стига в основата на нарушаването му да стои една определена обществена връзка, която предполага извършването на утвърдено в практиката действие от задължено по силата създадената обществена връзка лице, за да не настъпи общественоопасния резултат – така се приема в Р. № 188/2003 г. по н.д. № 111/2003 г. на ІІІ н.о.

При така изложените аргументи този касационен състав намира, че наказателният закон е приложен правилно от апелативния съд, приемайки, че подсъдимата Н.-Х. е осъществила обективните и субективни признаци от състава на престъплението по чл. 122, ал. 1 НК.

В обобщение ВКС счита, че в рамките на възложената му компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания акт на Апелативен съд – Бургас по в.н.о.х.д. № 237/2024 г., с който е потвърдена присъда № 49 от 10.10.2023 г., постановена по н.о.х.д. № 1412/2022 г. по описа на Бургаския окръжен съд.

Основателно е направеното искане от повереника на частните обвинители за присъждане на направените в касационната инстанция разноски. В случая е приложима разпоредбата на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т 2 ЗА, вр. с чл. 13, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа – подсъдимата Н.-Х. следва да заплати на адвокат Т. П. сумата от 2000 лева, а подсъдимият П. следва да заплати на адвокат Т. П. сумата от 3000 лева, представляващи възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на частните обвинители А. М. и Я. П. в касационното производство.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 30 от 14.04.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 237/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, Наказателно отделение.

ОСЪЖДА П. П. да заплати на Т. П. сумата от 3000 лева, представляваща разноски за повереник в касационното производство.

ОСЪЖДА М. Н.-Х. да заплати на Т. П. сумата от 2000 лева, представляваща разноски за повереник в касационното производство

Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.