Причиняване на смърт по непредпазливост след телесна повреда и намаляване на обезщетения

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * смесена вина * Убийство по непредпазливост * неизбежна отбрана * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

Р Е Ш Е Н И Е

№ 327

София, 06.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Лада Паунова

Членове: 1. Биляна Чочева

2. Бисер Троянов

при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурора Божидар Джамбазов разгледа докладваното от съдия Троянов к.н.д. № 273 по описа за 2024 г.

Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Б. А. К., чрез служебния му защитник адвокат Ц. Р., на частните обвинители и граждански ищци А. Д. М., А. Д. Д., С. Д. М., П. Д. М. и Н. Д. М., чрез повереника им адвокат К. Д., както и на гражданските ищци Р. Д. М. и С. Д. Р., чрез повереника им адвокат Д. К. против въззивно решение № 48 от 07.02.2023 г. по в.н.о.х.д. № 729/ 2022 г. на Софийския апелативен съд, VІ въззивен наказателен състав.

В касационните жалби на подсъдимия и на частните обвинители се навеждат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК.

С касационната жалба на гражданските ищци Р. Д. М. и С. Д. Р. се иска увеличаване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.

В съдебно заседание пред касационната инстанция адв. К. Д. поддържа жалбата на частните обвинители и навежда доводи, че престъплението следва да се квалифицира по по-тежкия закон по чл. 115 НК и да се увеличи наказанието като явно несправедливо. Излага съображения, че подсъдимият не е действал при условията на чл. 12, ал. 4 НК. Настоява за отмяна на въззивното решение.

Подсъдимият Б. А. К. и служебният му защитник адвокат Ц. Р. поддържат касационната жалба по изложените в нея подробни съображения. Твърдят, че деянието е извършено при уплаха и правят искане за оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на гражданските искове, а като алтернативно искане – да бъде приложено условно осъждане. Доводите на частните обвинители считат за неоснователни.

Жалбоподателите и граждански ищци Р. Д. М. и С. Д. Р. не вземат становище в касационното производство.

Представителят на Върховната прокуратура изразява становище за потвърждаване на въззивното решение и отхвърляне на касационните жалби като неоснователни.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби от подсъдимия, от частните обвинители и от гражданските ищци, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационна проверка в законоустановените предели, намери следното:

С решение № 48 от 07.02.2023 г. по в.н.о.х.д. № 729/ 2022 г. Софийският апелативен съд, VІ въззивен наказателен състав потвърдил изцяло присъда № 903884/23.09.2020 г. по н.о.х.д. № 426/2028 г., по описа на Благоевградския окръжен съд, с която подсъд. Б. А. К. е признат за виновен в това, че на 31.05.2014 г., около 17:30-18:00 часа в [населено място], в пункт за изкупуване на метални отпадъци, причинил средна телесна повреда на С. Д. М., изразяваща се в черепно-мозъчна травма със счупване на лицеви кости и изпадане в безсъзнателно състояние, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на пострадалия, поради което на основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода, за изпълнението на което е определен първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1,т. 3 от ЗИНЗС, а за първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 115 НК подсъдимият е признат за невинен и оправдан.

С присъдата окръжният съд осъдил, на основание чл. 45 от ЗЗД, подсъдимия Б. А. К. да заплати на гражданските ищци Н. Д. М., А. Д. М., С. Д. М., Ж. Д. Д., Р. Д. М., С. Д. Р., А. Д. Д. и П. Д. М. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в размер по 50 000 лв. за всеки, заедно със законната лихва върху така присъдените обезщетения, считано от датата на деликта (31.05.2014 г.), до окончателното им изплащане, като отхвърлил предявените граждански исковете за разликата до 100 000 лева. В тежест на подсъдимия са възложени част от разноските по делото – държавната такса върху уважената част от исковете в размер на 16 000 лв, както и разноските на Р. Д. М. и С. Д. Р. за процесуалното им представителство, съответно от 250 лв и от 500 лв.

Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в законовия срок, от легитимирани лица и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.

Настоящият касационен съдебен състав няма да обсъжда наведените от касаторите доводи и съображения за необоснованост на обжалвания съдебен акт, тъй като приетата от въззивния съд фактическа обстановка е окончателна и не подлежи на изменение или проверка в касационното производство. Върховният касационен съд не установява фактите по делото и не извършва самостоятелен доказателствен анализ.

І. По касационното основание за допуснати съществени процесуални нарушения

1. Подсъдимият неоснователно е упрекнал въззивния съд, че не изложил мотиви за чл. 12, ал. 4 НК, след като по време на деянието деецът е бил състояние на уплаха, което е експертно установено по делото. Апелативният съд не е имал задължение да излага мотиви по въпрос, който не е решен от него. На с. 29-30 от въззивното решение въпросът за евентуалното приложение на чл. 119 НК е подробно разгледан и приет за неприложим, защото неизбежна отбрана не е имало. А след като институтът по чл. 12 не е проявен, решаващият съд няма задължението да разглежда останалите особености на института. Състоянието на уплаха, в което подсъд. К. е извършил престъпното деяние, следва да се разглежда само като смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието.

2. Частните обвинители навеждат твърдение, че липсват мотиви към въззивната присъда, защото са игнорирани „важни и основни доказателства и доказателствени средства“. Кои са те – в касационната жалба няма развити съображения, а вече бе посочено, че касационната проверка не е служебна, нито ВКС може да прави нова преоценка на събраните по делото доказателствени материали. Затова твърдението се отклонява като несъстоятелно.

ІІ. По касационното основание за нарушен материален закон

1. В жалбата си подсъд. К. твърди, че телесното нараняване на постр. М. не е виновно извършено от него и поради липса на субективен елемент престъпление липсва. Целял да предотврати нападението над него от пострадалия, който замахнал със сабя и за да се спаси, нанесъл ответен удар с дървената дръжка. Бил в състояние на уплаха, доказано от комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Софийският апелативен съд категорично и мотивирано е приел, че неизбежна отбрана няма, поради което твърдението за липсата на субективен елемент е неоснователно. Нормата на чл. 12, ал. 4 НК предвижда деецът да не бъде наказан, ако превишаването на пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха или смущение. Всъщност, разпоредбата регламентира случаи на ненаказуемост, с което изключва един от петте елемента (свойства) на престъплението, а не субективната страна на деянието, защото при превишаване на пределите деянието е виновно извършено.

2. Поведението на подсъд. К. не е извършено при условията на неизбежна отбрана, нито при превишаване на нейните предели, защото той самият е предизвикал инцидента, нанасяйки обидни думи към участничка в събитията. Последвалата реакция от родствениците на пострадалия действително е била прекомерна на повода и допълнително е ескалирала инцидента с поведението на свид. С. Р., която взела сабя (ятаган) и на подсъдимия, който ударил свид. Ж.Д. с дървената дръжка на вилата си, без да е предизвикан от него. В следващата и последна фаза инцидентът се развил на друго място, в двора на пункт на вторични суровини. Подсъд. К. бил последван от постр. С. М., който държал същата сабя, но непосредственото му нападение над подсъдимия било преустановено от последния и от свид. С. – подсъдимият „отбил ръката му, отнел сабята и я хвърлил настрани“, а свид. С. нанесъл удар в главата на пострадалия с арматурно желязо („пръчка“). Така, според приетата фактическа обстановка (с. 9 – 10 от въззивното решение) се развило деянието. От удара постр. С. М. политнал да пада, което категорично показва, че неговото нападение е било напълно преустановено и нападателят не е извършил други действия, с които да възобнови нападението. В такъв момент подсъд. К. нанесъл двата удара с дървената дръжка (същата, от счупената вила при удара над свид. Ж. Д.) в областта на лицето на постр. Ст. М., а след падането му, продължил с удари с дървото и с ритници по тялото. При така установените от въззивния съд факти за инцидента се оказва, че след отбитото нападение на пострадалия подсъдимият предприел ново самостоятелно нападение над него, представляващо общественоопасно и противоправно деяние. Ето защо, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция и не са налице претендираните от жалбоподателя основания за преквалификация на престъплението по чл. 124, ал. 4 НК, нито за оправдаването му, на основание липса на обществена опасност по чл. 12, ал. 1 НК.

3. Не е основателно залегналото в касационната жалба (писмено допълнение към нея) искане на подсъд. К. за отхвърляне на гражданските искове. По изложените по-горе съображения деянието не е извършено при неизбежна отбрана, поради което неговите действия за виновно (умишлено) причиняване на черепно-мозъчна травма, довела по-късно до смъртта на пострадалия, представляват деликт. Правилно е приложен чл. 45 ЗЗД и гражданските искове са уважени на действително правно основание.

Основателно е обаче искането в частта за намаляване на присъдените обезщетения. Първоинстанционният съд отмерил обезвредата за неимуществени вреди на 50 000 лева за всеки ищец. Размерът обаче не е съобразен с непредпазливото причиняване на смъртта на пострадалия, с вида на умишлено нанесената му телесна повреда, с реално извършените от постр. С. М. противоправни действия, и със съществения принос на част от гражданските ищци за разрастването на конфликта. Пострадалият също има виновно участие в конфликта, като въоръжен със хладно оръжие (сабя, ятаган) е последвал подсъдимия в бягството му и в непосредствена близост до него е направил опит да го удари. Претендиращите обезщетение ищци С. Р. и Р. М. съществено допринесли за разрастването на конфликта, като в отговор на обидните думи на подсъдимия започнали да го нападат с камъни и с др. предмети, повредили негово имущество и дошли в двора му да се разправят. Претърпените неимуществени вреди от близките родственици на починалия следва да бъдат преценени от гледище на причината за смъртта – причинената му средна телесна повреда (черепно-мозъчна травма с краткотрайно изпадане в безсъзнателно състояние) и впоследствие развити болестни процеси в организма – бактериален менингит (непосредствена причина за смъртта) и двустранна пневмония. Травмата по главата със счупване на лицеви кости е умишлено причинена, но смъртта на пострадалия е настъпила по непредпазливост, което не оправдава присъденото високо обезщетение. Не на последно място обезщетението се присъжда към датата на деликта, откогато виновният причинител изпада в забава, а престъплението е извършено през 2014 г. и оттогава текат лихви. Обезвредата следва да бъде справедливо съобразена с историческото време, в което е настъпил деликта и с тогавашните икономически условия в страната. Всички тези обстоятелства разкриват, че присъденото на ищците обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно високо и следва да бъде значително намалено.

За гражданските ищци Н. Д., А. Д., П. Д., А. Д. и С. М. обезщетението от 50 000 лева следва да бъде намалено на 10 000 лв. за всеки един от тях.

За гражданския ищец Ж. Д., който е починал след обявяване на присъдата (04.03.2022 г.), обезщетението също следва да бъда намалено на 10 000 лв. С определение от 30.11.2022 г. Софийският апелативен съд е констатирал този факт и е конституирал неговите наследници за встъпили в правата му да получат полагаемата им се част от неговото обезщетение. Това са Н. Д., А. Д., П. Д., А. Д. и С. М.. Те също са ищци със самостоятелни права да получат обезщетение по чл. 45 ЗЗД от смъртта на техния брат. Но като наследници на починалия ищец Ж.Д. следва да получат поравно неговата част от присъденото обезщетение, а именно – по 2 000 (две хиляди) лева от всеки. По този начин, след намаляване на прекомерните обезщетения, всеки един от гражданските ищци: Н. Д., А. Д., П. Д., А. Д. и С. М. следва да получат общо по 12 000 лева обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на брат им С. М. (по 10 000 лв), както и допълнително по 2 000 лева като наследници на починалия в хода на съдебното производство техен брат и наследодател Ж. Д. Д..

Обезщетението на гражданските ищци С. Р. и Р. М. следва да бъде намалено от 50 000 лева на 8 000 лева за всяка от тях, предвид съществената им роля за разрастването на конфликта.

В този смисъл въззивното решение следва да бъде изменено, на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 4 НПК.

Размерът на държавната такса върху уважената част от гражданските искове, за която подсъдимият К. е осъден да заплати, следва да бъде намалена от 16 000 лева на 3 040 лева.

4. Частните обвинители твърдят, че правната квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1 НК е незаконосъобразна и престъплението е умишлено убийство по чл. 115 НК, както е внесено с обвинителния акт. Доводът е неоснователен.

Смъртта на пострадалия е настъпила следствие на бактериална инфекция на кората на главния мозък, като развилият се болестен процес е в пряка и непосредствена връзка с причиненото телесно увреждане. Леталният изход е настъпил 10 дни след деянието. За субективната страна на престъплението се съди по обективно извършените действия от дееца. А те сочат на пряк умисъл за причиняване на средна телесна повреда – ударите с дървената дръжка са нанесени в областта на главата, причини са счупвания на лицеви кости, а бактериалният менингит се е развил от пневмококи, проникнали в черепните обвивки по кръвен път или поради нарушаване на херметичността на черепната кухина (с. 12-15, с. 27-28 от въззивното решение). Смъртта не е била неизбежна последица от деянието, за да се аргументира извод за евентуален (или за пряк) умисъл у дееца. Съобщението на подсъдимия до полицейските служители: „мисля, че аз го убих“, на което се позовава частното обвинение в касационната жалба, е направено след довършване на деянието и не представлява нищо друго, освен самооценка за стореното, разкаяние на дееца за собствените му действия. Нещо повече, подсъдимият е побягнал от местопрестъплението, когато пострадалият е бил в безпомощно състояние (поради изпадането му в безсъзнание за 10-15 мин.) и опасенията му от възможна смърт са били логични, а леталният изход – нежелан, тъй като подсъдимият не е бил убеден в неговото настъпване. Съждението на подсъдимия не е сигурен белег за протеклите по-рано (по време на деянието) у него мисловни процеси, нито е доказателство за пряката му цел да умъртви пострадалия или за предвиждания смъртен резултат, който може евентуално да настъпи.

Ето защо, доводите на частните обвинители, че въззивният съд не е приложил чл. 115 НК, който е следвало да бъде приложен, се оказват неоснователни. Материалният закон е приложен правилно.

5. Част от гражданските ищци – С. Р. и Р. М., останали недоволни от присъдените им с присъдата обезщетения. Но доводите, които развиват в касационната жалба предимно са насочени към анализ на поведението на свид. С. по време на инцидента. Участието на свидетеля е добре изяснено в мотивите на въззивното решение. Обсъждано е и по време на разпоредителното заседание на първоинстанционния съд, който правилно е оценил възражението като несъстоятелно, защото не може да се намесва в обвинителната функция на прокуратурата кого да привлече като обвиняем. Ето защо, оплакванията на двамата граждански ищци са насочени към неучастваща в процеса страна, поради което не подлежат на обсъждане. Друг упрек е отправен към „зле воденото следствие“, което също не подлежи на разглеждане. В качеството им на граждански ищци жалбоподателите не могат да се намесват в наказателната част от процеса и тяхното мнение за по-тежката квалификация на престъплението е ирелевантна. Съображения защо трябва да се увеличат обезщетенията не са изложени в касационната жалба.

ІІІ. По касационното основание за явна несправедливост на наказанието

1. Частните обвинители навеждат касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК неоснователно считайки, че размерът на наказанието следва да бъде завишен. Като аргумент изтъкват това, че съдът е определил „минимално наказание“ и „то за умишлено лишаване от живот на един млад човек“. И двете твърдения са несъстоятелни, защото законът не забранява определяне на наказанието към неговия минимален размер, нито конкретното деяние е за умишлено убийство. Наложеното на подсъд. К. наказание от две години лишаване от свобода е справедливо определено. То е съобразено с всички разкрити по делото индивидуализиращи обстоятелства и с превеса на смекчаващите деянието и дееца такива. Всички те са били подложени на сериозен въззивен анализ и преценка.

2. Подсъдимият развива довод за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК, тъй като целите на наказанието по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати с условно отлагане на изпълнението на наказанието лишаване от свобода. В петитума на касационната жалба е залегнало и искането за намаляване на наказанието, но определеният с присъдата размер от две години лишаване от свобода е специалния минимум на наказанието, предвиден в състава на престъплението по чл. 124, ал. 1 НК, а касаторът не е развил довод за наличие на предпоставките по чл. 55 НК, нито такива са били установени от въззивната инстанция.

И настоящият съдебен състав намира, че наложеното на подсъд. К. наказание лишаване от свобода следва да бъде ефективно изтърпяно при първоначален общ режим в затвор, защото това е предвиденият от закона начин за неговото изпълнение. Институтът на условното осъждане по чл. 66 от НК е поощрителен и се прилага тогава, когато размерът на наказанието е до 3 години, деецът е неосъждан (вкл. реабилитан) и целите на наказанието могат да бъдат постигнати по този начин, с определяне на условен изпитателен срок. По делото не са събрани доказателства, които да способстват към формиране на сигурен извод за поправителното въздействие на наказателното производство върху подсъдимия, така че изпълнението на наказанието да бъде отложен по реда на чл. 66 НК. Такива не са наведени и в касационната жалба. Ето защо искането следва да бъде отклонено като неоснователно.

При така изложените съображения настоящият касационен съд счита, че не са налице наведените от жалбоподателите касационни основания за отмяна на въззивното решение, нито други основания за нейното изменение, освен изложеното спрямо гражданските искове.

В хода на касационната проверка беше установена незаконосъобразност от страна на окръжния съд, който в диспозитива на присъдата е индивидуализирал гражданските ищци само по име и местоживеене. За издаването на изпълнителен лист по изпълнителния титул на присъдата ищецът следва да бъде индивидуализиран според законовите изисквания, а това означава да се посочат както името му и адреса, така и неговото ЕГН. Данните се установяват от съда преди конституирането на гражданския ищец. С присъдата обезщетенията се присъждат на гражданските ищци, индивидуализирани според изискуемите правила – със собствено, бащино и фамилно име и ЕГН, тъй като местоживеенето не е достатъчно индивидуализиращо личността обстоятелство. Така изготвената присъда от Благоевградския окръжен съд затруднява издаването на изпълнителен лист за всеки от ищците. Тази нередовност може да бъде поправена с касационното решение, поради което не налага отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК.

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 48 от 07.02.2023 г. по в.н.о.х.д. № 729/ 2022 г. на Софийския апелативен съд, VІ въззивен наказателен състав в гражданско-осъдителната му част, като:

НАМАЛЯВА размера на обезщетенията на гражданските ищци Н. Д. М. с ЕГН [ЕГН], А. Д. М. с ЕГН [ЕГН], П. Д. М. с ЕГН [ЕГН], А. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] и С. М. с ЕГН [ЕГН] от 50 000 (петдесет хиляди) лева на 12 000 (дванадесет хиляди) лева за всеки от тях, като отхвърля предявените от тях и от починалия техен наследодател Ж. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] граждански искове за разликата от 10 000 лева до 50 000 лева;

НАМАЛЯВА размера на обезщетенията на гражданските ищци С. Д. Р. с ЕГН [ЕГН] и Р. Д. М. с ЕГН [ЕГН] от 50 000 (петдесет хиляди) лева на 8 000 (осем хиляди) лева за всяка от тях и отхвърля предявените от тях граждански искове за разликата от 8 000 лева до 50 000 лева;

НАМАЛЯВА от 16 000 (шестнадесет хиляди) лева на 3 040 (три хиляди и четиридесет) лева размера на държавната такса, която подсъдимият Б. А. К. е осъден да заплати по сметка на Благоевградския окръжен съд.

ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение в останалата му част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.