Действие на споразумение за уреждане на имуществени отношения след развод

Текстът на акта

Ключови фрази

10
Р Е Ш Е Н И Е

№ 669
гр. София, 06.11.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 1441 по описа за 2025г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. К. К., подадена чрез процесуален представител адв. Д. О. против част от решение № 7/23.01.2025г., постановено по в.гр.д. № 522/2024г. по описа на Окръжен съд – Сливен.

С обжалваната част от въззивното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 786/03.09.2024г. постановено по гр.д. № 1094/2023г. по описа на Районен съд – Сливен е постановено друго, с което на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3837.63 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 151131079192205, сключен на 27.11.2015г. по време на брака на страните, както и сумата от 5164.93 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 1802262315012205, сключен на 28.02.2018г. по време на брака на страните, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2023г. до окончателното плащане.

В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер съответно от 12762.74 лева и от 5345.31 лева, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по значимите по делото правни въпроси: по какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда и длъжен ли е съдът да зачете волята на страните в представено споразумение, с което са уредили вътрешните си имуществени отношения?

Отговор на тези значими за изхода на делото правни въпроси се съдържа в практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решения по чл. 290 от ГПК – решение № 134/21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г., III ГО; решение № 108/25.06.2020г. по гр.д. № 1538/2019г., IV ГО; решение № 232/12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г., IV ГО; решение № 742/13.12.2024г. по гр.д. № 413/2024г., IV ГО; решение № 86 от 7.05.2019г. по гр.д. № 1653/2018г., III ГО и др.

Константна е практиката на Върховния касационен съд разясняваща, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Признанието представлява обяснение на страна по делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения. Преценката относно достоверността на извънсъдебното признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото.

От друга страна, с договора за спогодба съгласно чл. 365, ал. 1 от ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези, които са ги сключили /чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД/. Съдът е длъжен да се съобрази с договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценява интереса на страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси. Законът предоставя на страните възможност – въз основа на направените взаимни отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор /чл. 365, ал. 2 от ЗЗД/. В случаите, в които с договора за спогодба е заявено изрично от страните, че всички спорни между тях въпроси, включени в предмета на делото се разрешават окончателно с договора за спогодба, следва да се приеме, че всички правоотношения по тези въпроси са приключени. Когато изразената от страните воля е ясна и недвусмислена, съдът не може да я тълкува, а още по-малко да отрича вложения в нея смисъл.

Настоящият съдебен състав на ВКС се придържа към даденото в изложения смисъл тълкуване в съдебната практика по чл. 290 от ГПК, въз основа на която на значимите правни въпроси дава следния отговор:

Съдът е длъжен да цени изхождащото от страната по спора извънсъдебно признание на факт, когато съдържа неизгодни за нея факти с оглед на всички обстоятелства по делото.

Съдът е длъжен да зачете волята на страните в сключен между тях договор /споразумение/, с което са уредили спорния по делото въпрос /в т.ч. и относно последиците на развода и вътрешните си имуществени отношения/ без да преценява интереса на някоя от тях.

По касационните основания:

Касаторът поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя искане решението на въззивната инстанция да бъде обезсилено поради недопустимост, евентуално да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, а в случай на необходимост делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд с указания да установи волята на страните съгласно чл. 20а от ЗЗД.

Ответникът Б. Щ. И. в отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Установено е по делото, че страните са бивши съпрузи, гражданският брак между които сключен на 01.09.2012г. е прекратен с развод с влязло в сила решение на 19.02.2020г.

По време на брака си, ищецът сключил два договора за кредит – на 21.11.2015г. за рефинансиране на кредит и потребителски нужди за сумата от 29652.50 лв. и на 28.02.2018г. за потребителски нужди за сумата от 12540 лв., по всеки от които страните са съответно кредитополучател и съдлъжник. Установено е и няма спор по делото, че сумите от 25103.59 лв. по договора от 2015г. и 10329.86 лв. по договора от 2018г. са погасени от ищеца със средства, отпуснати по сключен от него със същата банка на 26.05.2020г. /след развода/ договор за кредит.

В производството по чл. 49, ал. 1 от СК страните не са постигнали споразумение относно имуществените последици на развода по чл. 49, ал. 4 от СК.

На 25.02.2020г. сключили договор за доброволна делба на съсобственост по отношение на моторни превозни средства възникнала от прекратена с развод съпружеска имуществена общност, по силата на който Б. Щ. И. получил в дял и станал собственик на лек автомобил марка „Ситроен Ц 4“, с рег. [рег.номер на МПС] , а Н. К. Иванова – получила в дял и станала собственик на лек автомобил марка „Киа Соренто“, с рег. [рег.номер на МПС] . В договора страните уговорили, че никой от съделителите не може да има каквито и да е претенции по отношение на другия съделител. Подписите на страните положени в договора са официално удостоверени под рег. № 778/25.02.2020г. от Нотариус Д. Н., рег. № ...., с район на действие този на СлРС.

На 13.03.2020г. страните сключили договор за покупко продажба на идеални части от недвижим имот, оформен в НА № 81/2020г. на Нотариус Д. Н., рег. № ......, по силата на който Н. Иванова продала на Б. И. собствената си 1/2 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, придобит по време на брака, а именно: самостоятелен обект в сграда с ид. ..........................., находящ се в [населено място],[жк], бл. № 5, ет. 1, ап. 1 с площ от 61.68 кв.м., ведно с принадлежащи избено помещение с площ от 6 кв.м. и таванско помещение с площ от 6 кв.м. срещу продажна цена в размер на 9064 лева, платена в брой от купувача на продавача.

В същия ден – на 13.03.3030г. страните сключили Споразумение, с нотариална заверка на подписите с рег. № 993/2020г. на Нотариус Д. Н., рег. № ......., видно от съдържанието на което уговорили, че с това споразумение окончателно уреждат имуществените последици от прекратения с развод брак по силата на решение по гр.д. № 6277/2019г. на РС – Сливен, влязло в сила на 19.02.2020г. при следните условия: Б. И. се задължава да изплати по банков път на Н. И. сумата в размер на 10 000 лева, представляваща платени вноски по банков кредит до 30.04.2020г., както и да върне по банков път на Н. И. паричен заем в размер на 5000 лева в срок от 18 месеца от подписване на споразумението.

В качеството на свидетели пред първата инстанция при изрично дадено съгласие на страните по реда на чл. 164, ал. 2 от ГПК са разпитани свидетелите И. К. /сестра на ответницата/ и Е. Г.. От показанията им се установява, че след развода страните се съгласили остатъкът от двата кредита да се поеме и плаща от Б., поради което за него да остане апартамента и лекия автомобил „Ситроен“, а Н. да получи лекия автомобил „Киа“. Уговорили се също Б. да върне на Н. вноските, които тя е плащала по ипотечния кредит по време на брака им. Решили жилището да остане в изключителна собственост на Б., защото той е израснал в него и за него то имало сантиментална стойност. В този смисъл страните сключили и писмено споразумение.

На 18.01.20203г. е влязло в сила решение по гр. № 5309/2021г. по описа на РС – Сливен, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че Б. И. дължи на Н. И. сумата от 8000 лева, представляваща неизпълнено задължение по споразумение от 13.03.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.09.2021г. до окончателното плащане.

При тези факти, за да постанови решението си въззивният съд е приел, че спорен по делото е въпросът дали придобитите въз основа на двата договора парични суми по кредитите са употребени за нуждите на семейството. За неоснователни приел възраженията на ответницата, че със споразумение от 13.03.2020г. страните уредили окончателно имуществените отношения след прекратяване на брака. Направил извод, че със споразумението от 13.03.2020г. страните уредили само частично отношенията си – погасяване на паричен заем между тях двамата за 5000 лв. и заплащане на сума от 10000 лв., която ответницата е плащала по време на брака, като вноски по банков кредит, без да е посочен по кой кредит. Приел, че споразумението урежда само малка част от имуществените отношения между страните, които допълнително са уредени и от сключен договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот и от договор за доброволна делба на съсобствени МПС от 25.02.2020г. Приел, че в споразумението страните не са посочили никакви договорки относно банковите кредити и последващото им обслужване. Отбелязал, че изявлението за окончателно уреждане на имуществените отношения след развода се намира в уводната част на споразумението и е посочено като общо изявление за уреждане на имуществени последици от прекратения брак, но че в самото споразумение не е уреден по какъвто и да е начин въпроса за банковите кредити и последващото им обслужване. Извел извод, че от изразената в двата пункта на споразумението воля на страните не може да се направи никакъв извод за нагласите на страните, за уговорките им относно последващото обслужване на двата банкови кредита.

Взел предвид, че с частта от кредита, получен въз основа на сключения договор за кредит от 27.11.2015г. е погасено лично задължение на ищеца в размер на сумата от 17428.33 лв. и тази сума не е използвана за задоволяване на нужди на семейството. Останалата част приел, че е използвана за задоволяване нужди на семейството и връщането й е задължение на двамата съпрузи при липса на обратно доказване и оборване на установената презумпция за равна задлъжнялост на съпрузите. Така, от платената от ищеца на 09.06.2020г. сума от 25103.59 лв. с лични средства, след прекратяване на брака, приел, че частта в размер на 7675.26 лв. /25103.59 лв. – 17428.33 лв./ е общо задължение на двамата, вече бивши съпрузи и ответницата дължи на ищеца половината от нея или сумата от 3837.63 лв. /1/2 от 7675.26 лв./. До този размер приел първият иск за основателен.

По договора за потребителски кредит от 28.02.2018г. съобразил, че кредитът е отпуснат изцяло за потребителски нужди. Приел, че сумата е използвана за задоволяване потребности на семейството и че задължението за връщането й е общо на двамата съпрузи. Отчел като ирелевантно обстоятелството, че след развода страните с договор за доброволна делба на съсобствени МПС са поделили придобитите по време на брака два леки автомобила. Така, от платената от ищеца на 09.06.2020г. сума от 10329.86 лв. след прекратяване на брака, приел, че ответницата дължи на ищеца половината от нея или сумата от 5164.93 лв. /1/2 от 10329.86 лв./, до който размер приел вторият иск за основателен. В този смисъл постановил и крайния си акт.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените отговори от касационната инстанция, като е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и нарушение на материалния закон. Основателни са оплакванията в касационната жалба в този смисъл.

В нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК въззивният съд, който е съд по съществото на правния спор, не е изпълнил задължението си да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е съществено и се е отразило върху крайния резултат.

Правилно въззивният съд е квалифицирал отношенията предмет на спора относно регресното вземане на ищеца, който като солидарен длъжник е изпълнил на кредитора повече от своята част от солидарното задължение.

Също правилно въззивният съд е установил, че страните по делото са бивши съпрузи, а изпълненото от ищеца, което надхвърля частта му от солидарното задължение и което претендира от другия солидарен длъжник има за предмет задължения, поети от съпрузите по време на брака по два договора за кредит /съответно от 2015г. и от 2018г./ за рефинансиране на кредит и за потребителски нужди, частично за задоволяване на нужди на семейството, за които те отговарят солидарно на основание чл. 32, ал. 2 от СК. Правилно е отчел установеното от допълнителното заключение на приетата по делото ССчЕ, че по-голямата част от получената по договора за кредит от 2015г. сума е разходвана за погасяване на парични задължения на ищеца, възникнали преди сключване на брака и в тази част не може да се приеме, че задълженията са поети за задоволяване на нужди на семейството.

Необосновано обаче и в противоречие с този правен извод и при допусната грешка при формиране на вътрешното си убеждение поради нарушение на логичните и опитни правила, обосновал преценката на доказателствата изолирано едно от друго, без обсъждането им в тяхната взаимна връзка – правен характер, съдържание и хронология във времето; обективираната в тях обща воля на страните и без да вземе предвид възраженията и доводите на страните. Всичко това е довело до необоснованост на фактическите изводи, рефлектирало и върху правните изводи, които са неправилни и в противоречие на материалния закон – чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД; чл. 365 от ЗЗД.

Ето защо обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а спорът – разрешен по същество от настоящата инстанция по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК.

Спорният пред въззивния съд въпрос не е бил дали получените парични средства по двата договора за кредит са послужили за задоволяване на нужди на семейство, а дали с поредицата от договорености постигнати между страните непосредствено след прекратяване на брака, те действително са уредили окончателно имуществените последици от прекратения с развод брак между тях, в това число и облигационните последици относно солидарно поетите от тях задължения по двата договора за кредит.

Настоящият състав на ВКС като взе предвид доводите и възраженията на страните, съвкупността на доказателствата по делото – писмени, гласни и експертни, преценени поотделно и във взаимна връзка, логическа последователност и хронология, приема, че с постигнатите след прекратяване на брака договорености – договор за доброволна делба от 25.02.2020г.; договор за покупко продажба на идеални части от недвижим имот по НА № 81/13.03.2020г. и нотариално заверено споразумение от същата дата, страните са уредили окончателно имуществените последици на развода, в това число и облигационното правоотношение във връзка със солидарно поетите от тях задължения по двата договора за кредит. В това споразумение страните изрично заявили, че с него окончателно уреждат имуществените последици от прекратения с развод брак. Изявлението на ищеца в този смисъл е официално заверено от нотариус и съдържа неизгодно за него признание на факт, че с подписването на споразумението страните уреждат окончателно имуществените последици на развода. Преценено с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 от ГПК, извънсъдебното признание на ищеца, че със сключеното споразумение волята на страните е цялостно уреждане на имуществените последици на развода е годно доказателствено средство. Преценено заедно и във връзка с останалите събрани по делото доказателства, с хронологията на предприетите от страните постъпки по доброволна делба, прехвърляне на идеални части от съсобствен недвижим имот и уреждане на финансовите отношения между тях непосредствено след развода, така и с еднопосочните показания на разпитаните по делото свидетели, които съдът кредитира като непосредствени и обективни, с оглед на всички останали данни по делото, съдът приема, че по делото е установена волята на страните. Без значение за този извод е къде в съдържанието на споразумението е отразена волята на страните за окончателно уреждане на отношенията им – в уводната или в заключителната му част. Съдържанието на споразумението от 13.03.2020г. е ясно и недвусмислено относно волята на страните, че с него окончателно уреждат имуществените последици от прекратения с развод брак. След като страните по спора, с изричен договор, извънсъдебно са признали, че са уредили имуществените си отношения след развода и никоя от тях не оспорва валидността на волята си /не се позовава на пороци на волята/, съдът е бил длъжен да я зачете. Неправилен е изводът на съда, че с това споразумение страните са уредили само част от имуществените си отношения, като са изключили тези по договорите за кредит. Такава воля страните не са обективирали в сключеното споразумение, а обратно, изразената воля е за цялостно уреждане на имуществените им отношения след развода при изплащане на описаните суми от ищеца на ответницата. Ето защо следва да се приеме, че всички правоотношения във връзка с имуществените последици от прекратения с развод брак, включително и облигационните такива във връзка с двата договора за кредит са приключени. Във вътрешните им отношения ответницата не дължи връщане на никаква част от сумите, с които ищецът е погасил задължението по кредита. Съдът е длъжен да зачете волята на страните в сключеното между тях споразумение, което по правната си същност е договор за спогодба съгласно чл. 365, ал. 1 от ЗЗД, без да има право да преценява интереса на някоя от тях. Обратното би било в противоречие със същността на договора за спогодба като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси, както и с основния принцип на свобода на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ и правилата уреждащи действието на договорите и правните последици, които те пораждат съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД. Съдът не може да отрича вложения от страните в договора смисъл, нито да игнорира договорките между тях, още по-малко да ги преуреди служебно.

Изводът на въззивния съд, че със споразумението от 13.03.2020г. страните са уредили само частично имуществените си отношения след брака и че с него не са засегнали въпроса за банковите кредити и последващото им обслужване е необоснован, в противоречие е с ясно изразената воля на страните, последователността на сключените от тях договори за доброволна делба, за продажба на идеални части от недвижим имот и уреждане на облигационните отношения след развода. Този извод е изолиран и некореспондиращ на съвкупността на доказателствата по делото, които във взаимната си връзка и поредност установяват волята на страните за окончателно уреждане на имуществените отношения след прекратяване на брака.

Следователно, въпросът за отношенията между страните във връзка с регресното вземане на ищеца, който като солидарен длъжник е изпълнил на кредитора повече от своята част от солидарното задължение е бил уреден между страните в сключен договор за спогодба от 13.03.2020г. /споразумение, с нотариална заверка на подписите/, обективиращ извънсъдебното признание на ищеца, че със сключването му страните уреждат окончателно имуществените последици от прекратения с развод брак. След така уреденото в договора, обвързващ страните със силата на закон, обратно вземане в полза на ищеца по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД от ответницата след извършеното от него погасяване на 09.06.2020г. по двата договора за кредит не съществува. Предявените на това основание искове са недоказани по основание и следва да се отхвърлят.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното решение като неправилно следва се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на касатора и ответник по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платени държавна такса – 210.05 лв. и възнаграждение на адвокат в размер на 2600 лв. за касационна инстанция. Разноските следва да се възложат в тежест на ищеца по делото.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 7/23.01.2025г., постановено по в.гр.д. № 522/2024г. по описа на Окръжен съд – Сливен в частта, с която е отменено първоинстанционно решение № 786/03.09.2024г. постановено по гр.д. № 1094/2023г. по описа на Районен съд – Сливен и е постановено друго, с което на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3837.63 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 151131079192205, сключен на 27.11.2015г. по време на брака на страните, както и сумата от 5164.93 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 1802262315012205, сключен на 28.02.2018г. по време на брака на страните, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2023г. до окончателното плащане, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на ответницата, и вместо него постанови:

ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД предявените от Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] срещу Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3837.63 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 151131079192205, сключен на 27.11.2015г. по време на брака на страните, както и сумата от 5164.93 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 1802262315012205, сключен на 28.02.2018г. по време на брака на страните, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2023г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от 2810.05 лева, представляваща разноски по делото за касационна инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.