Допускане на свидетели и повторна експертиза при изгубени счетоводни документи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 764

София, 20.12.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова гр.д. № 5258 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. К. К., чрез адвокат Д. А., срещу въззивно решение № 4543/17.08.2023г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д.№1913/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд по гр.д.№61238/2020г. за отхвърляне на предявените от И. К. К. срещу „В.-К“ ЕООД искове за заплащане на сумите от 25 000 лева, представляваща част от невърнат заем в размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане и от 7 631,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г., както и в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3088/18.06.2024г. по следните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 3/ длъжен ли е въззивният съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения и 4/ допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него.

По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020г. по гр.д.№ 1040/2019г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021г. по гр.д.№ 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр.д.№ 1783/2020г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022г. по гр.д.№ 4738/2021г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021г. по гр.д.№1178/2020г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Въззивният съд има възможността, при условията на чл. 272 ГПК, да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори в този случай, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, да обоснове изводите си и да обсъди всички относими доводи и възражения на страните относно доказателствата, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство, независимо дали са заявени в първа или втора инстанция, в тяхната логическа последователност. При наведени в жалбата оплаквания за необоснованост на решението и допуснати процесуални нарушения при зачитане доказателствената стойност на представените документи и обсъждане доводите на страните, съдът е длъжен да ги разгледа, като ясно и точно изложи съображения по тях.

По въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните“ също е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в нея разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните (своевременно въведени в производството), когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства (както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него), въз основа на които да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, след като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, съдът може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства.

Въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения“ е намерил отговор в трайно установената практика на ВКС (ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение №341/02.07.2010г. по гр.д. №177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №178/06.11.2017г. по т.д.№600/2017г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение №174/12.01.2011г. по т.д.№36/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.; решение №72/09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.). В нея е прието, че въззивният съд следва да се произнесе по доказателствените искания, своевременно направени от страните пред първостепенния съд, които не са били допуснати или са били допуснати, но не са били събрани. Съдът следва да прецени тяхната относимост към предмета на спора и да се произнесе с нарочен акт дали ги допуска или не. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство свързани с попълване на делото с относимите към спора доказателства. Във всички случаи, с оглед характера на въззивното производство, съдът следва да е бил сезиран с такова искане от страна по делото, въз основа на което възниква задължението му да се произнесе по допустимостта и относимостта на доказателствата поискани, но не събрани от първоинстанционния съд. Преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК не настъпва, когато пропускът за установяване на действителните отношения между страните в производството, чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуалните правила.

Трайно установена е и съдебната практика на ВКС по последния поставен въпрос: „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него“ (решение №190/25.01.2021г. по гр.д.№4079/2019г. на ІV г.о. на ВКС; решение №64/22.05.2019г. по гр.д.№1909/2018г. на І г.о. и др.). В същата е прието, че съгласно разпоредбата на чл.165, ал.1 от ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелските показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Разяснено е, че документът е унищожен тогава, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. В тези случаи законът допуска установяване на обстоятелството, за което се изисква документ, да става със свидетелски показания, ако изгубването/унищожаването не е по вина на страната, която се позовава на него. Въпросът каква вина има предвид разпоредбата на чл.165, ал.1 от ГПК, също е намерил разрешение във формираната практика на ВКС (решение № 23/06.04.2010 г. по гр. д. № 58/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 125/01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 132/15.05.2003 г. по гр. д. № 43/2002 г. на ІV г.о. и решение № 206/17.072012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ІV г.о.). Според нея, невъзможността да се представи документа не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Изгубването/унищожаването на документа поради небрежност, не лишава страната от правото да установи съществуването му със свидетелски показания, както относно неговото съдържание, чрез възпроизвеждането му от свидетеля, така и за установяване на спорното волеизявление. Разяснено е още, че в случаите на чл.165, ал.1 от ГПК със свидетелите се установява: съществуването на документа към определен момент; обстоятелствата свързани с неговото загубване или унищожаване; липсата на вина на съответната страна, както и неговото съдържание или удостоверените с него обстоятелства. Хипотезата на чл.165, ал.1 от ГПК е приложима и тогава, когато страната не може да представи оригинала на документа по реда на чл.183 от ГПК, тъй като той се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен (решение №95/07.05.2013г. по гр.д.№662/2012г. на ВКС, II г.о.).

Настоящият съдебен състав изцяло споделя така дадените разрешения.

В жалбата на И. К. К. са изложени доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди се, че в обжалвания съдебен акт мотивите на съда са бланкетни; не са обсъдени събраните по делото доказателства; не са формирани изводи на съда кои от тях кредитира и кои не; липсват самостоятелни фактически констатации и правни изводи на въззивната инстанция. Изложени са и доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените пред него възражения относно: допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при произнасяне по доказателствените искания на страната, довели до неизясняване на спора от фактическа страна; допуснати нарушения при кредитиране на заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза, което не почива на счетоводството на ответното дружество; за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд и за неправилност на отказа да се допуснат поисканите с въззивната жалба доказателства. По същество се претендира отмяна на решението в обжалваната му част и връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда поради необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия. В условие на евентуалност се изразява становище за основателност на предявените искове. Направено е искане за присъждане на разноските пред касационната инстанция и възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Ответникът „В.-К“ ЕООД оспорва жалбата. Твърди, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените въпроси, същото е законосъобразно и обосновано, в съответствие със събраните по делото доказателства. Твърди, че по делото не е установено наличие на сключен между страните договор за заем, поради което предявените искове са неоснователни. По същество претендира за отхвърляне на жалбата и оставяне в сила на решението на въззивния съд в обжалваната му част. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният Софийски градски съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от И. К. К. срещу „В.-К“ ЕООД искове за заплащане на сумата от 25 000 лв., представляваща част от невърнат заем размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на сумата от 7 631,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г.

За да постанови този резултат, съдът приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Посочил, че фактическите и правни констатации на съда съвпадат с констатациите направени от районния съд, който е изложил конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Приел, че изводите в обжалваното решение са обосновани, с оглед данните по делото и събраните доказателства. Съдът развил съображения за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при събиране и оценка на доказателствения материал. В тази връзка приел, че заключението по съдебно-счетоводната експертиза било подробно, детайлно и напълно обосновано, съдържащо отговори на всички поставени въпроси, поради което правилно било кредитирано от първостепенния съд. По останалите въпроси препратил към мотивите на първостепенния съд, на основание чл.272 ГПК.

В заключение, въззивният съд достигнал до извод, че обжалваното решение за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.240 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е правилно.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи но нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения.

Решението в обжалваната му част е постановено в нарушение на разпоредбите на чл. 269, чл. 272 и чл. 236, ал. 2 ГПК и практиката по приложението им, цитирана по-горе. Въззивният съд не е изложил фактически изводи относно релевантните факти, нито е направил правни заключения досежно всички приложими по конкретния спор правни норми. Въззивното решение само сочи, че първостепенния съд е установил правилно фактическата обстановка, но не е пояснено до какви определени заключения е достигнал съдът, нито пък е ясно при анализа на какви доказателства, след установяване или не на кои факти и обстоятелства, при какви съображения е направен съответният извод. Решаващият състав е изложил само формални мотиви, които се изчерпват с препращане изцяло към мотивите на първоинстанционния акт и с декларативния извод, че изводите на първостепенният съд са правилно обосновани с оглед данните по делото и събраните доказателства, без да изпълни задължението си, дори в условията на чл. 272 ГПК, да посочи ясно какви точно фактически и/или правни изводи приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния съд.

Основателни са и касационните оплаквания за постановяване на въззивното решение при допуснати съществени нарушения на правилото на чл.266, ал.3 от ГПК. Във въззивната жалба ищцата, настоящ касатор И. К., е навела доводи за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при отказа да бъдат допуснати поисканите от страната доказателства и направила искане за събирането им във въззивното производство. Чрез тези доказателства страната се е домогвала да докаже твърдението си за предаване на заемната сума на ответното дружество, за което твърди, че са били съставени първични счетоводни документи, послужили като основание за последващото му счетоводно записване. Исканията са обусловени и от защитните възражения на ответника, който оспорва съществуването на първични документи за предаване на сумата с твърдението, че такива изобщо не са били съставени.

Основателен е и довода, че въззивният съд не е обсъдил всички фактически твърдения, правни доводи и възражения на страните. Не е очертал предмета на съдебния спор във въззивното решение, който е следния: Ищцата и касатор И. К. К. твърди, че на 03.07.2006г., между нея и „В. – К“ ЕООД бил сключен писмен договор за заем, с който И. К. предоставила на ответното дружество сумата от 80 000лв. със срок на погасяване 10 години. Твърди, че след изтичане срока на договора дружеството не е изпълнило задължението си за връщане на заемната сума. С исковата молба са направени искания по доказателствата: за допускане на съдебно-счетоводна експертиза с подробно посочена задача и за задължаване на ответното дружество, по реда на чл.190 от ГПК, да представи заверени преписи от всички първични счетоводни документи – приходни касови ордери, отразяващи внасянето на заемната сума в касата на дружеството. Насрещната страна, ответник по иска и по касационната жалба – „В. – К“ ЕООД възразил, че представения по делото договор обективирал единствено намерение за бъдещи заемни отношения, каквито не били осъществени; липсвало реално предаване на сумата посочена в договора; същата следвало да бъде предадена на вноски, но плащания не били извършени; представената аналитична сметка (справка с натрупване) не е годна да установи предаване на сумата, тъй като същата била съставена от ищцата, в качеството ѝ на счетоводител на дружеството. Възразил срещу искането по реда на чл.190 от ГПК с твърдения, че приходни касови ордери за предаване на заемната сума не са били съставяни, поради което е невъзможно да бъдат представени по делото. С определението за насрочване и изготвяне на доклада по чл.146 от ГПК, първостепенния съд разпределил доказателствената тежест между страните по предявения иск с правно основание чл.240 от ГПК, като указал на ищцата, че не сочи доказателства за предаване на заемната сума на ответника. Приел представените от страните писмени доказателства, допуснал исканата съдебно-счетоводна експертиза и оставил без уважение искането по чл.190 от ГПК поради липса на необходимост, с оглед допуснатата експертиза.

С писмена молба, депозирана в проведеното първо съдебно заседание, ищцата навела твърдения, че съставените първични счетоводни документи за предаване на заемната сума на ответното дружество не се намират в нейно държане. След изтичане срока за съхранението им, същите били предадени на неговия едноличен собственик Н. А. К. и не е известно дали се намират в негово държане, поради което са изгубени. В тази връзка направила искане за допускане до разпит на двама свидетели за установяване на факта на съставяне на първични счетоводни документи за предаване на заемната сума на ответното дружество; за съхраняването им от „А. Консулт“ ЕООД и предаването им на управителя на ответника, след изтичане срока за съхранението им; за съдържанието на тези документи и факта на предаване на заемната сума. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищцата К. оспорил заключението по изслушаната и приета съдебно-счетоводна експертиза относно извода на вещото лице, че осчетоводяването на задължението на дружеството „В. – К“ ЕООД към И. К. К. в размер на 80 000лв. било извършено въз основа на сключен на 03.07.2006г. договор за заем, но не били издадени и подписани приходни касови ордери за предаване на сумата. Обосновал искането за допускане на повторна експертиза в тази част с довод за необоснованост на заключението, като основано на липса на представени документи и твърдението, че такива не са съставени, което не е равнозначно на изначалната им липса. Първостепенният съд оставил без уважение искането за допускане на свидетели, тъй като обстоятелствата, за които били поискани, не се оспорвали от ответника. Оставил без уважение и искането за допускане на повторна съдебно-счетоводна експертиза с мотив, че отговор на поставения въпрос се съдържал във вече приетото заключение.

Във въззивната жалба И. К. навела доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения: неправилност на отказа по реда на чл.190 от ГПК, обоснован с допуснатата експертиза; незаконосъобразност на отказа за допускане на свидетели, с оглед направеното от ответника оспорване на факта на предаване на заемната сума и съставяне на първични счетоводни документи за това; събраните данни за унищожаване на документите за предаване на заемната сума, не по вина на ищцата, която не е била техен държател; незаконосъобразност на отказа за допускане на повторна експертиза, предвид своевременното оспорване на приетото от първостепенния съд заключение като необосновано и невярно. С протоколно определение от 31.05.2023г. въззивният съд оставил без уважение направените искания по доказателствата като преклудирани. Приел, че не е налице и хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК, тъй като в жалбата не са наведени конкретни съображения за допускане на поисканите свидетели и повторна експертиза.

В нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд приел, че доказателствата са недопустими. Изложените във въззивната жалба твърдения за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото пред първата инстанция са обусловили необходимостта от произнасяне на съда по относимостта и допустимостта на поисканите, но не допуснати от първостепенния съд доказателства. В тази връзка, основателен е касационният довод на ищцата, че първоинстанционният съд е допуснал част от процесуалните нарушения наведени пред въззивната инстанция.

Трайно установена е съдебната практика на ВКС (решение по гр.д. №30/ 2013г. на І ГО и решение по гр.д.№ 3944/2019г. на ІV ГО), че след като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. Когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение (чл. 201 ГПК) да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В конкретния случай, допуснатата съдебно-счетоводна експертиза е имала за задача да установи извършено ли е осчетоводяване на представения по делото договор за заем и въз основа на какви първични счетоводни документи е направено, след проверка в счетоводството на ответното дружество. От заключението и от обясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание се установява, че вещото лице е извършило справка за счетоводните записвания в ответното дружество и основанието за отразяване на задължението му към И. К. в размер на 80 000лв. Изводът за липса на съставени приходни касови ордери за предаване на сумата бил направен въз основа на липса на предоставени ордери и устните твърдения на служители на дружеството за това, че такива не са били издавани. В съдебното заседание, в което е прието заключението, ищцата, чрез процесуалния си представител е оспорила извода за липса на първични счетоводни документи по процесния договор като необоснован, с оглед обстоятелството, че вещото лице е приравнило не представянето на първичните документи с изначална липса на такива. Налице са били предвидените в чл.201 от ГПК основания за допускане на повторна съдебно-счетоводна експертиза, поради необоснованост на оспорения извод и съмнения за неговата правилност, доколкото вещото лице не е направило реална проверка на счетоводните записвания и отразявания в дружеството. Повторната експертиза следва да бъде допусната по спорната част от заключението (формулирания втори въпрос във въззивната жалба). В останалата част (относно отразяването на процесния договор за заем в счетоводството на ответника) заключението не е било оспорено от страните, поради което не са налице основания за допускане на повторна експертиза, нито са налице предвидените в чл.266, ал.3 от ГПК предпоставки за това (допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при отказа за събиране на доказателства).

Основателен е и касационният довод за допуснато нарушение при отказа на съда да допусне свидетели за установяване факта на съставяне на първични счетоводни документи за предаване на заемната сума; предаването им на управителя на дружеството след изтичане срока за съхранението им, както и за тяхното съдържание (реалното предоставяне на заемната сума на дружеството). Между страните не е било спорно, че счетоводните документи на търговеца са били в държане на трето лице – „А. Консулт“ ЕООД, което след изтичане на изискуемия от закона срок за съхранението им ги е предало на управителя на ответника, както и надлежното осчетоводяване на процесния договор за заем. Неоснователно е възражението, че единствената причина за счетоводното записване на договора било обстоятелството, че към датата на сключването му ищцата е заемала длъжността „счетоводител“ на дружеството. По делото е установено, че И. К. е преустановила работата си на посочената длъжност на 18.02.2013г., след която дата счетоводството било водено от други лица. Задължението по процесния договор е било отразявано като съществуващо в изготвяните счетоводни отчети и сметки за целия срок на договора и към момента на изготвяне на заключението на вещото лице. В практиката на ВКС (част от която са в решение по т.д. №546/2008г., на ВКС, 2-ро т.о.; решение по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, 1-во т.о.; решение по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, 3-то г.о., решение по търг. д. № 436/2012 г. на ВКС, 2-ро т.о.) е разяснено, че вписванията в счетоводните (търговски) книги са частни свидетелстващи документи, като при оспорване подлежат на доказване, а по начало – на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото (чл.182 ал.1 ГПК). Възприето е още, че в счетоводните книги се отразяват всички стопански операции, които водят до изменения на имущественото и финансово състояние на предприятието по смисъла на Закона за счетоводството, като счетоводното отчитане се осъществява на основата на документална обоснованост на стопанските операции и факти, при спазване изискванията на действащото законодателство за съставяне на документи. Именно затова счетоводното отразяване на договора за заем за целия период на договора и след него, в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, тълкувани в тяхната цялост, обосновават извод за съставени първични счетоводни документи за предаване на сумата по договора за заем на ответника „В. – К“ ЕООД. Същите не са в държане на ищцата и вероятно са унищожени след изтичане срока за съхранение и последващото им предаване на управителя на търговеца, не по вина на лицето, което иска да установи съдържанието им. Налице са били изискуемите от закона предпоставки за допускане на поисканите от ищцата свидетели по реда на чл.165, ал.1 от ГПК, като на страната е следвало да бъдат дадени указания за уточняване на част от обстоятелствата, които ще бъдат установявани с тях – брой на съставените приходни касови ордери и стойността на всеки един от тях (предвид твърдението за предаване на сумата на вноски). Неправилно отказът на първоинстанционният съд е обоснован с липса на спор между страните. Фактът за предаване на заемната сума и обстоятелствата за съставяне и съдържанието на първичните счетоводни документи във връзка с процесния договор са били спорни в хода на цялото производство.

Неоснователно е оплакването за допуснато от съдилищата процесуално нарушение при отказа за задължаване на ответника да представи намиращите се у него първични счетоводни документи съставени във връзка с процесния договор за заем. Действително, мотивите на двете инстанции са непрецизни (поради липса на необходимост – от първостепенния съд и настъпила преклузия – от въззивната инстанция), но по същество те не са се отразили на крайния извод за неоснователност на искането. Съгласно трайно установената съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл.190 от ГПК, по този ред може да бъде изискан документ, за който има данни да е бил съставен и се намира у страната или трето лице, респективно същите не оспорват това обстоятелство. Когато фактът на съставяне на процесните приходни касови ордери, чието представяне се претендира, е спорен и самата ищца (направила искането) твърди, че документите са унищожени и желае установяване на този факт, не са налице предвидените в закона основания за уважаване на искането.

Като не е обсъдил и съобразил допуснатите процесуални нарушения от първоинстанционния съд, и като не е събрал във въззивното производство своевременно поисканите от ищцата, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства (повторна съдебно-счетоводна експертиза по оспорената част от заключението и разпит на свидетели, след уточняване на всички обстоятелства, които ще бъдат установявани с тях), в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд сам е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 266, ал. 3 от ГПК), довело до не попълване на делото с доказателства и до не изясняване на спора от фактическа страна. Липсата на изложени фактически и правни изводи на въззивния съд по спорните въпроси, не обсъждането на доказателствата и възраженията на страните също съставлява съществено нарушение на процесуалния закон, което заедно с останалите се е отразило върху обосноваността и правилността на решението. Тези нарушения не могат да бъдат отстранени в производството по чл.293 от ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК.

На основание чл. 294, ал.1 от ГПК при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да отстрани процесуалните нарушения, допуснати от предходния въззивен състав, като извърши съдопроизводствени действия – допускане на повторна съдебно-икономическа експертиза по втория поставен във въззивната жалба въпрос и изслушване на свидетели по реда на чл.165 от ГПК, след уточняване на всички обстоятелства, които ще бъдат установявани с тях (брой на съставените приходни касови ордери и стойността на всеки един от тях). При постановяване на ново решение по същество на спора, въззивният съд следва да даде изложи надлежни мотиви, като обсъди всички събрани по делото доказателства, както и наведените от страните доводи и възражения, включително при препращане по реда на чл.272 от ГПК.

По претенциите на страните за разноски по висящите искове, включително сторените в настоящето касационно производство, следва да се произнесе въззивната инстанция съобразно крайния резултат по спора (чл.294 ал.2 ГПК).

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение №4543/17.08.2023г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д.№1913/2022г. в частта, с която е потвърдено решение № 20218688/03.12.2021г. на Софийски районен съд по гр.д.№61238/2020г. за отхвърляне на предявените от И. К. К. срещу „В.-К“ ЕООД искове за заплащане на сумите: от 25 000 лева, представляваща част от невърнат заем в размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане и от 7 631,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г., както и в частта за разноските по тези искове.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: