Недействителност на договор при договаряне сам със себе си във вреда на упълномощителя

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 437

гр. София, 10.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2879 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото А. Н. Н. и М. П. Н., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. А. Д. срещу решение № 387/20.03.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2615/2023 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е оставено в сила (потвърдено е) първоинстанционното решение № 260111/10.07.2023 г. по гр. дело № 2465/2019 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), е отхвърлен иск по чл. 40 от ЗЗД на жалбоподателките, като наследници на първоначалния ищец по делото Н. П. Н., за установяване спрямо ответницата В. Т. Й., че договорът, обективиран в нотариален акт № 35/06.04.2015 г., том 2, рег. № 1744, нот. д. № 232/2015 г. на нотариус с рег. № *, не е породил действие (е недействителен) спрямо представлявания по него прехвърлител Й. М. Н., поради договаряне в нейна вреда; в тежест на жалбоподателките са възложени разноските за първоинстанционното и за въззивното производство по делото.

С определение № 981/28.02.2025 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато служебно, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на предявения по делото иск по чл. 40 от ЗЗД – дали с него първоначалният ищец Н. Н. е предявил, наред със свое, още и чуждо субективно материално право – в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, както и относно процесуалната допустимост на постановените по иска съдебни решения на ПРС и ПОС, включително – дали те са постановени в рамките на правния спор, очертани с исковата молба.

В касационната жалба на ищците А. и М. Н. се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание чрез адв. Д.. Относно основанието за допускането на касационното обжалване адв. Д. изтъква, че в подадена по делото частна жалба първоначалният ищец е уточнил, че предявява иска по чл. 40 от ЗЗД за недействителност на процесния договор, само до размера на собствената си наследствена 1/2 част, както и че в исковата молба и в молби за уточняването й той изрично е посочил само процесните имоти по т. 2 от нотариалния акт и не е имал претенция по отношение на имота по т. 1, представляващ оризище.

Насрещната страна – ответницата В. Й., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Ш., в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата.

При извършената служебна проверка съдът не намери пороци, сочещи на нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че то е валидно постановено. Относно процесуалната допустимост на решението, съдът намира следното:

В исковата молба по делото и в молби-уточнения на същата първоначалният ищец Н. Н. (починал в хода на делото и заместен от жалбоподателките А. и М. Н. – негови дъщеря и съпруга) е изложил изрични твърдения, че предмет на прехвърляне с процесния алеаторен договор, обективиран в нотариалния акт № 35/06.04.2015 г., респ. – и предмет на иска му по чл. 40 от ЗЗД, са претежаваните от прехвърлителката Й. Н. 6921.1/15455 идеални части от два застроени имота – поземлен (ПИ) с идентификатор *.*.* ведно с построените в него сгради с идентификатори *.*.*.* и *.*.*.*, и ПИ с идентификатор *.*.* ведно с построените в него сгради с идентификатори *.*.*.* и *.*.*.*, находящи се в [населено място], които са описани в пункт I.2 от нотариалния акт. Както пояснява и пред настоящата инстанция процесуалният пълномощник на ищците, извън предмета на иска и на делото е ПИ с идентификатор *.*.*, представляващ оризище в землището на [населено място], описан в пункт I.1 от нотариалния акт. Макар в доклада си по делото първоинстанционният съд да е възприел горните твърдения на първоначалния ищец относно процесните по делото идеални части от двата застроени имоти, които са предмет на иска, с първоинстанционното решение № 260111/10.07.2023 г. на ПРС, потвърдено изцяло с обжалваното въззивно решение № 387/20.03.2024 г. на ПОС, е постановено отхвърляне на иска за недействителност по чл. 40 от ЗЗД по отношение на целия алеаторен договор, обективиран в нотариалния акт № 35/06.04.2015 г., т.е. произнасянето на съда включва и оризището, съставляващо ПИ с идентификатор *.*.*. По този начин и двете съдебни инстанции са постановили решенията си свръхпетитум, като процесуално недопустимо – в нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 от ГПК), са се произнесли извън рамките на правния спор по делото, очертани с исковата молба и уточненията на същата.

Също в исковата молба по делото са изложени и изрични твърдения, като с нея е представено и писмено доказателство – удостоверение за наследници, че първоначалният ищец Н. Н. и неговата сестра З. П. Й. (разпитана като свидетел по делото, майка на ответницата В. Й.) са наследници (деца) на прехвърлителката по процесния алеаторен договор Й. Н.. Както сочи пред настоящата инстанция процесуалният пълномощник на ищците, в подадена по делото частна жалба (по която е образувано ч. гр. д. № 155/2021 г. на ПОС и по която частично е отменено прекратителното определение от 11.11.2020 г. на ПРС и делото му е върнато за разглеждане на иска по чл. 40 от ЗЗД) първоначалният ищец изрично е уточнил, че предявява иска си по чл. 40 от ЗЗД за недействителност на процесния договор, само до размера на собствената си наследствена 1/2 част. Това уточнение на иска е съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 5/2014 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, както субективното материално право на представляваното по договора лице да се позове на недействителност по чл. 40 от ЗЗД, така и процесуалното му право на иск за установяване на такава недействителност, са наследими и могат да бъде упражнени от всеки от наследниците му, но само съразмерно дела от наследството на съответния наследник. Макар и да не е направено по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, това уточнение на иска е следвало да бъде съобразено от съда (както от първоинстанционния ПРС, така и от въззивния ПОС), който във всяко положение на делото служебно следи за процесуалната допустимост на иска, включително и за спазването на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, съгласно която, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда, освен в изрично предвидените от закона случаи. Като не са сторили това, а са постановили с решенията си отхвърляне на иска за недействителност по чл. 40 от ЗЗД по отношение на целия алеаторен договор, обективиран в нотариалния акт № 35/06.04.2015 г., т.е. и по отношение на наследствената 1/2 част на З. Й., която не е ищец по делото, и двете съдебни инстанции недопустимо са се произнесли както свръхпетитум, така и в нарушение на посочената процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК.

По изложените съображения, съгласно чл. 270, ал. 3, изреч. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, въззивното решение № 387/20.03.2024 г. на ПОС и потвърденото с него първоинстанционно решение № 260111/10.07.2023 г. на ПРС следва да бъдат обезсилени в процесуално недопустимите им части.

В останалата му част, с която искът за недействителност по чл. 40 от ЗЗД на жалбоподателките-ищци А. и М. Н. е отхвърлен до размера на наследствената 1/2 част на първоначалния ищец Н. Н. от прехвърлените с процесния алеаторен договор 6921.1/15455 идеални части от двата застроени имота, въззивното решение е процесуално допустимо. При извършената проверка относно правилността на тази допустима част от въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариалния акт № 35/06.04.2015 г. Й. Н. е прехвърлила притежаваните от нея процесни 6921.1/15455 идеални части от двата застроени имота на внучката си – ответницата В. Й., срещу задължение за гледане и издръжка. От показанията на разпитаните по делото свидетели, окръжният съд е установил, че първоначалният ищец е посещавал имота на майка си Й. Н. всеки ден и се е грижил за нея, освен когато същата е живяла в [населено място] при дъщеря си и внучката си – ответницата по делото; свидетелите на ищцовата страна са посочили, че дори и като е бил с ампутиран крак, наследодателят на ищците е ходил в дома на майка си, за да я наглежда. Според свидетелите на ответницата, ищците не са се грижили за общата наследодателка, а за нея основно се е грижила ответницата В. Й., особено от момента, в който прехвърлителката е заживяла в нейния дом в [населено място]. Въззивният съд е посочил, че районният съд не е кредитирал показанията на свидетелите, тъй като исковата претенция е за договаряне във вреда на упълномощителката, поради което показанията нямат връзка с изследването на въпроса дали са полагани грижи за нея и от кого, и тъй като предмет на делото не е алеаторният договор, а волята на наследодателката в предоставеното пълномощно, въз основа на което е извършена сделката. От събраните писмени доказателства окръжният съд е установил, че на 03.04.2015 г. нотариус К. е заверила пълномощно с рег. № 1703, с което Й. Н. е упълномощила своята внучка – ответницата В. Й. да договаря сама със себе си и да прехвърли собствеността върху процесните имоти срещу задължение за издръжка и гледане.

Въззивният съд е приел, че ответницата, съобразно предоставените й права, е извършила процесната сделка, като е прехвърлила идеалните части от имотите на себе си, тъй като е имала това право и не е излязла извън обхвата на дадените й пълномощия. Съдът е посочил, че пълномощното не е оспорено от ищците, както и че е заверено от нотариус, който притежава властническа удостоверителна функция и има право да обективира волята на страната. Въззивният съд е приел още, че в случая е налице мандатно правоотношение, като ответницата е бил упълномощена от прехвърлителката да извърши прехвърлянето на собствения й недвижим имот срещу задължението за гледане и издръжка. Изложил е и съображения, че възможността за договаряне сам със себе си е предоставена от упълномощителя, т.е. от титуляря на собствеността, и щом пълномощникът разполага с такава възможност и не е излязъл извън предмета на дадените му пълномощия, то не може да се приеме, че е налице извършване на сделка от страна на пълномощника с цел да се увреди упълномощителя. Съдът е достигнал до извода, че не е налице договаряне във вреда на упълномощителката, и тъй като процесната сделка не е безвъзмездна. В тази връзка е изложил съображения, че пълномощникът (ответницата) разполага с правата, които са й делегирани от упълномощителката относно прехвърлянето на собствеността на имота, както и че в самия нотариален акт е посочено, че пълномощникът (ответницата) прехвърля сама на себе си (тъй като това право й е било дадено от собственика на имота) процесните недвижими имоти, а тя се задължава да полага грижи и да заплаща издръжка на прехвърлителката. Въззивният съд е приел, че при това положение всички права по процесния договор, при наличие на пълномощник, настъпват в правната сфера на упълномощителката и не се установява по някакъв начин да са засегнати правата й, поради което е намерил исковата претенция за неоснователна.

В касационната жалба на ищците се поддържат оплаквания, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и установените от тях правно-релевантни факти за доказването на обективния и субективния елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД, в случая – увреждане на прехвърлителката Й. Н. и недобросъвестност на ответницата В. Й.. Жалбоподателките излагат и собствен анализ на доказателствата и релевантните факти, предвид което поддържат, че и необосновано и в нарушение и на материалния закон окръжният съд неправилно е отхвърлил иска им.

Касационната жалба е неоснователна – основателни са касационните оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при обсъждането на доказателствата и на правно-релевантните обстоятелства, както и за необоснованост на изводите му, но това не е довело до твърдяното от жалбоподателките нарушение на материалния закон. Съображенията за тези изводи на настоящата касационна инстанция са следните:

В мотивите към ТР № 5/2014 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че фактическият състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД включва два елемента: 1) обективен – увреждане на имуществените интереси на представлявания по договора, което може да има най-различни проявни форми, но във всички случаи не е незначително; и 2) субективен – недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора относно увреждането на представлявания, изразяваща се в това, че те, и двамата знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания; като в хипотези като настоящата, при която представителят договаря сам със себе си (чл. 38, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД), той е и насрещната страна по договора. Разяснено е също, че и двата елемента (обективната и субективната материалноправни предпоставки) не се предполагат, а подлежат на доказване от страна на представлявания по сделката (респ. от наследника му, когато той е предявили иска), като преценката за наличието и на двата елемента се извършва от съда предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора, когато следва да са налице кумулативно и двете материалноправни предпоставки за основателността на иска по чл. 40 от ЗЗД.

В случая, като е приел, че процесната сделка не е безвъзмездна, че по нея ответницата се е задължила да полага грижи и да заплаща издръжка на прехвърлителката, че тези права по процесния договор настъпват в правната сфера на упълномощителката (прехвърлителката) Й. Н. и че не се установява по някакъв начин да са засегнати правата и интересите на последната, въззивният съд по същество е приел, че не е налице обективният елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД.

Тези решаващи изводи на окръжния съд, макар и достатъчни за отхвърлянето на иска, действително както сочат жалбоподателките, не се основават на конкретните уговорки по процесния алеаторен договор, обективирани в нотариалния акт, а те са следните: Имотите са прехвърлени на ответницата както срещу вече дадена през последните шест години преди сключването на договора, издръжка и финансово обезпечаване от нейна страна на прехвърлителката Й. Н. – нейна баба, така и срещу поетото от ответницата задължение и в бъдеще да гледа и издържа баба си до края на живота й, като й осигури нормални условия на живот, какъвто е водила до момента, и средства за екзистенц минимума, като задължението може да се изпълнява при невъзможност и от трето лице. Настоящият съдебен състав намира, че необсъдената от въззивния съд клауза за вече дадената през предходните шест години издръжка на прехвърлителката не може да обуслови извод за увреждане на същата по смисъла на чл. 40 от ЗЗД, независимо дали действително такава издръжка за минало време е била давана от ответницата. Това е така, както защото това обстоятелство е по изпълнението на договора, така и защото алеаторното задължение на ответницата обхваща поемане изцяло на необходимите грижи в натура (да гледа) и необходимата финансова издържа на прехвърлителката до края на живота й, като й осигури нормални условия на живот, какъвто е водила до момента, и средства за екзистенц минимума, от каквито грижи и издръжка Й. Н. несъмнено се е нуждаела към момента на сключването на договора, независимо дали и от кого е била издържана преди това, предвид напредналата й възраст – 89-годишна и недоброто й здравословно състояние към този релевантен момент, респ. – насрещното право на прехвърлителката да изисква от ответницата за в бъдеще тези грижи и издръжка до края на живота си, изцяло обезпечават интересите на прехвърлителката към момента на сключването на договора. Такава алеаторна престация за бъдещи пожизнени грижи и издръжка винаги е в интерес на прехвърлителя по този вид договори, като именно поради нейния алеаторен характер, извод за значително накърняване и/или увреждане на този интерес на прехвърлителя не може да бъде направен от това, дали действително е била давана декларираната в договора парична издръжка и за изтекъл период от време (която също е неопределена по размер), още повече, че в случая твърденията на ищците, че ответницата не е давала такава издръжка за минало време, са останали недоказани по делото. В конкретния случай извод за липсата на увреждане на интересите на прехвърлителката Й. Н. следва и от обема на учредената от нея представителна власт на ответницата, която съгласно даденото й пълномощно е могла да се разпореди с недвижимите имоти в своя полза, като избира измежду три договора – дарение, продажба и прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане, като пълномощното съдържа и изрична клауза, че следва да се тълкува винаги в полза на упълномощената ответница. Последната е предпочела да обезпечи интересите на своята баба, като е сключила от нейно име, не безвъзмездна сделка – дарение, а възмездна такава, съчетаваща другите две предоставени й с пълномощното възможности – продажба (с плащане на цената под формата на декларираната в нотариалния акт, вече дадена издръжка за минало време) и прехвърляне срещу алеаторната бъдеща престация за поемане на необходимите грижи в натура и на необходимата издръжка на прехвърлителката до края на живота й. Другото изтъквано от страна на жалбоподателките-ищци обстоятелство, че ответницата не изпълнявала това свое алеаторно задължение до края на живота на прехвърлителката, е ирелевантно за недействителността по чл. 40 от ЗЗД, тъй като (както вече беше посочено) наличието на двата кумулативно необходими елемента от фактическия състав на тази недействителност се преценява към момента на сключването на договора, а неговото неизпълнение от страна на ответницата може да е основание единствено за друг иск – такъв за разваляне на договора по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Всички останали доводи на жалбоподателките също са неоснователни, тъй като касаят втората кумулативно необходима материалноправна предпоставка за недействителността по чл. 40 от ЗЗД – недобросъвестност на ответницата, изразяваща се (съгласно цитирания по-горе тълкувателен акт) в знание (осъзнаване) на увреждането на прехвърлителката, който субективен елемент няма как да е налице при липсата на обективния елемент от фактическия състав – самото увреждане на Й. Н. чрез сключването на процесния договор от нейно име.

В заключение, като е приел, че не е налице този обективен елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД и е отхвърлил иска, въззивният съд е постановил и правилно решение – в неговата процесуално допустима (и необезсилвана съгласно приетото по-горе) част, която следва да бъде оставена в сила.

Предвид крайния изход на делото, на жалбоподателките-ищци не се следват разноски, а съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, те дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство, в размер на 1 560 лв. Възражението на ищците за намаляване поради прекомерност на тези направени от ответницата разноски, е неоснователно, тъй като те съответстват на действителната фактическа и правна сложност на касационното производство и на обема на процесуалните действия по защитата на ответницата в него, осъществени от процесуалния й пълномощник-адвокат, изразяващи се в изготвянето и подаването на отговора на касационната жалба (в който са изложени доводи, че не са налице наведените от страна на жалбоподателките основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, както и подробни съображения за неоснователност на жалбата им) и в явяването в откритото съдебно заседание и участието в устните прения между страните.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 387/20.03.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2615/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, и потвърденото с него решение № 260111/10.07.2023 г., постановено по гр. дело № 2465/2019 г. на Пловдивския районен съд, – в частта, с която е разгледан и отхвърлен иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД на А. Н. Н. и М. П. Н., като наследници на първоначалния ищец по делото Н. П. Н., срещу В. Т. Й., за установяване недействителност на сключения между Й. М. Н., представлявана от пълномощника си В. Т. Й. – от една страна, и В. Т. Й. – от друга страна, договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, изпълнявано до момента на сключването, и задължение за в бъдеще, обективиран в нотариален акт № 35/06.04.2015 г., том 2, рег. № 1744, нот. д. № 232/2015 г. на нотариус с рег. № *, в частта относно следните недвижими имоти: I) поземлен имот с идентификатор *.*.*, находящ се в землището на [населено място], общ. М., представляващ оризище с площ 7 193 кв.м. (подробно описан в пункт I.1 от нотариалния акт); и II) 1/2 част от притежаваните от прехвърлителката Й. М. Н. 6921.1/15455 идеални части от следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с идентификатор *.*.* и с площ 1 082 кв.м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 133 кв.м., и сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 47 кв.м., находящи се в [населено място], [улица] (подробно описани в пункт I.2.1 от нотариалния акт); и 2) поземлен имот с идентификатор *.*.* и с площ 1 178 кв.м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 4 кв.м., и сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 173 кв.м., находящи се в [населено място], [улица] (подробно описани в пункт I.2.2 от нотариалния акт).

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 387/20.03.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2615/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, – в останалата част, с която е отхвърлен предявеният по делото иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД на А. Н. Н. и М. П. Н., като наследници на първоначалния ищец Н. П. Н., срещу В. Т. Й., за установяване недействителност на сключения между Й. М. Н., представлявана от пълномощника си В. Т. Й. – от една страна, и В. Т. Й. – от друга страна, договор за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за издръжка и гледане, изпълнявано до момента на сключването, и задължение за в бъдеще, обективиран в нотариален акт № 35/06.04.2015 г., том 2, рег. № 1744, нот. д. № 232/2015 г. на нотариус с рег. № *, в частта относно останалата 1/2 част от притежаваните от прехвърлителката Й. М. Н. 6921.1/15455 идеални части от следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с идентификатор *.*.* и с площ 1 082 кв.м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 133 кв.м., и сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 47 кв.м., находящи се в [населено място], [улица] (подробно описани в пункт I.2.1 от нотариалния акт); и 2) поземлен имот с идентификатор *.*.* и с площ 1 178 кв.м., ведно с построените в него: сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 4 кв.м., и сграда с идентификатор *.*.*.* и със застроена площ 173 кв.м., находящи се в [населено място], [улица] (подробно описани в пункт I.2.2 от нотариалния акт); като сключен във вреда на представляваната по договора Й. М. Н..

ОСЪЖДА А. Н. Н. с ЕГН [ЕГН] и М. П. Н. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на В. Т. Й. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 560 лв. (хиляда петстотин и шестдесет лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: