Възстановяване на запазена част при универсално завещание

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 509
София, 30.07.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Милена Даскалова

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 1635 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Р. З. П., чрез адв. К. О., против въззивно решение № 1394 от 21.11.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1125/2022 г., с което е потвърдено решение № 266664 от 23.11.2021 г., постановено по гр. д. № 13716/2017 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане: Саморъчно завещание от 29.03.2017 г. на Е. И. П., обявено на 10.05.2017 г. и вписано в Служба по вписванията на 30.05.2017 г.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът излага доводи, че завещанието на Е. И. П. е универсално и изводите на съда, че се касае за частно завещателно разпореждане, са неправилни. Поради неправилността на извода относно вида на завещанието, неправилни са и изводите на съда за необходимостта от приемане на наследството по опис.

В открито съдебно заседание касаторът, чрез адв. Н. Т., изразява становище, че обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се потвърди, но в него изрично да се посочи, че завещателното разпореждане от 29.03.2017 г. е завет, който не обхваща паричните влогове и вземания на завещателя.

Ответникът по касационната жалба Г. К. З., чрез адв. В., с представения писмен отговор и в открито съдебно заседание, оспорва основателността на касационната жалба.

Страните претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

С определението по чл. 288 ГПК № 3373 от 06.11.2023 г. касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по поставения от касатора процесуалноправен въпрос : „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да посочи и да обсъди кои конкретни доказателства той възприема като косвени доказателства и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване :

Според трайната практика на ВКС / т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 44 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1963/2019 г., II г. о; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о./, която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл.12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба.

По съществото на жалбата :

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Р. З. П. и Д. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане, който иск е отхвърлен.

Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от Д. П. и по отношение на него е влязло в сила.

За да потвърди решението, с което е отхвърлен искът на Р. З. П., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Р. З. П. и Д. П. са наследници по закон на Е. И. П., починал на 03.05.2017 г. в гр. София, както и че със саморъчно завещание от 29.03.2017 г., Е. П. се е разпоредил за след смъртта си, използвайки израза: "Завещавам моето движимо и недвижимо имущество след моята кончина, да бъде наследено от Г. К. З.".

Съдът е приел, че при тълкуване съдържанието на завещанието в съвкупност с приетия по делото доказателствен материал, се налага извод, че извършеното от Е. П. завещание не е универсално, независимо от използвания израз "моето движимо и недвижимо имущество". Изложени са мотиви, че завещателят е бил гражданин на Съединените американски щати, където е прекарал по - голямата част от живота си и където е била съсредоточена икономическата му дейност. Съдът е посочил, че са налице данни, че след преместването си на територията на Република България, П. е трансферирал имуществени активи от САЩ, а в последствие, посредством трансферираните активи, е придобивал имущество в гр. София и е откривал банкови влогове. Съдът е приел, че има косвени данни, че на територията на САЩ вероятно са останали имуществени активи, които следва да се включат в наследствената маса. Завещателят е изготвил завещанието прецизно и в пълно съответствие с разпоредбите на българското право, но не е използвал израза "цялото" движимо и недвижимо имущество, макар този израз да е често срещан и ако е бил използван, то би дал безусловна категоричност на универсалния характер на завещателното разпореждане. Изложени са мотиви, че с оглед на факта, че лицето, в полза на което е направено имущественото разпореждане, е български гражданин, с място на основна социална и икономическа активност на територията на България, може обосновано и логично да се предположи, че волята на завещателя е била да раздели "условно" имуществото си, в зависимост от това, в коя държава се позиционира обекта на имуществените права. В такава насока, може да се предположи, че с процесното завещание завещателят е желаел да се разпореди само с имуществото си, което се намира в София и на територията на България – мястото, където е съставено и оставено за съхранение завещанието, за да бъде оповестено след смъртта му. Според съда това се потвърждава и от факта, че приживе, завещателят очевидно е знаел, че има наследници, които живеят в САЩ и където може да се очаква, че той също притежава имуществени активи, към които другите негови наследници по закон може да се очаква да имат претенции.

С оглед приетото, че завещанието не е универсално и съобразявайки разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г., че приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, въззивният съд е направил извод, че в настоящия случай, материална предпоставка по чл. 30, ал. 2 от ЗН не е налице. Без да са приели наследството по опис, ищците не са надлежно материално легитимирани да упражнят правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН спрямо ответника и предявените искове са неоснователни.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдът е изложил мотиви, че при тълкуване съдържанието на завещанието в съвкупност с приетия по делото доказателствен материал, се налага извод, че извършеното от Е. П. завещание не е универсално, без да посочи кои са доказателствата, които е съобразил при тълкуване волята на завещателя. Липсва обосновка и въз основа на кои доказателства е прието, че целта на завещанието е била с него завещателят се разпореди само с активите си в България .

Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС.

Спорният по делото въпрос е относно характера на саморъчно завещание от 29.03.2017 г., с което Е. П. се е разпоредил за след смъртта си, използвайки израза: "Завещавам моето движимо и недвижимо имущество след моята кончина, да бъде наследено от Г. К. З.". Отговорът на въпроса дали завещанието е частно или универсално налага тълкуване волята на завещателя, която предвид препращащата норма на чл. 44 от ЗЗД, подлежи на тълкуване по общото правило на чл. 20 ЗЗД. В практиката на ВКС /решение № 833 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о./ се приема, че отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя.

В случая цялостният прочит на завещанието, с което първо изрично завещателят е отменил предходните си завещания, а впоследствие е завещал имуществото си на ответника, употребявайки израза „моето движимо и недвижимо имущество“, сочи на извода, че волята на завещателя е била да се разпореди с цялото си имущество, без каквито и да било разграничения и ограничения, и се касае за универсално завещание. При този начин на изразяване на волята /употребено местоимение „моето“, което при анализ на целия текст на завещанието, дава основание да се приеме, че е употребено вместо израза „притежаваното от мен“/, то фактът, че при описване на завещаното имущество, не е употребена думата „цялото“ , не е основание да се приеме, че завещанието е частно. В тази връзка в решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., I г. о. е прието, че законът не поставя изискване при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, съобразно употребените в чл. 16, ал. 1 ЗН изрази.

Изводите на въззивния съд, че завещанието е частно, тъй като може обосновано и логично да се предположи, че волята на завещателя е била да раздели "условно" имуществото си, в зависимост от това, в коя държава се позиционира обектът на имуществените права и може да се предположи, че с процесното завещание завещателят е желаел да се разпореди само с имуществото си, което се намира в София и на територията на България, тъй като е знаел, че има наследници по закон, живеещи в САЩ и където може да се очаква, че той също притежава имуществени активи, към които те да имат претенции, не почиват на конкретни доказателства. Нещо повече- по делото е представено завещание от 30.09.2016г., с което Е. П. се е разпоредил по различен начин досежно недвижимите имоти в САЩ и извън тях, като отделно от това е посочил кому завещава банковите сметки и оставащото друго имущество, от което и следва, че завещателят е имал яснота, че може да се разпореди за след смъртта си по различен начин с притежаваното от него имущество в зависимост от вида и местонахождението му и го е бил сторил. С процесното завещание от 29.03.2017г. П. изрично е отменил всички предходни завещания и се е разпоредил в полза на ответника, без да прави нарочно уточнение, че завещанието се отнася до имущество, намиращо се на територията на Р България или пък да сочи, че завещанието не се отнася за част от имуществото му, както и да прави каквото и да било друго разграничение на имуществото си, от което и се налага извод, че завещателят, след като не е изразил воля, че завещанието му касае част от имуществото му и предвид употребата на израза „моето движимо и недвижимо имущество“, е формирал воля да завещае цялото си имущество на ответника по делото.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира предявения от Р. З. П. иск с правно основание чл. 30, ал.1 от ЗН за основателен. Липсата на доказателства, че ищецът е приел наследството по опис, не е основание за отхвърляне на иска, тъй като процесното завещание е универсално, а според приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГК на ВКС, изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално. Предвид универсалния характер на завещанието , то не е необходимо и да се образува и маса по чл. 31 от ЗН, защото намалението се извършва в дробна част, равна на запазената част от наследството. Съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗН запазената част на низходящи, когато наследодателят не е оставил съпруг, е при две и повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя. В настоящия случай запазената част на всяко от децата – ищци по делото е по 1/3 от имуществото на наследодателя и 1/3 е разполагаемата част. Разпореждайки се с цялото си имущество в полза на ответника, наследодателят е накърнила запазената част на ищеца Р. З. П. от 1/3, с която следва да бъде намалено извършеното завещателно разпореждане.

По изложените съображения решението на въззивния съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. П. иск по чл.30, ал.1 от ЗН и искът да бъде уважен,следва да се отмени и искът да бъде уважен като завещателното разпореждане се намали с 1/3 и се възстанови запазената част на ищеца от 1/3.

Предвид изхода от спора следва да се отмени решението и в частта, с която Р. З. П. е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 2 950 лв. за въззивното производство и 1 210 лв. за първоинстанционното производство. За първоинстанционното производство двамата ищци са осъдени да заплатят на ответника разноски в общ размер на 2420 лв., като Д. П. не е обжалвал решението и то е влязло в сила и дължи на ответника заплащане на 1/2 от тези разноски в размер на 1 210 лв., а с оглед уважаването на предявения от Р. П. иск, то той не дължи на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 210 лв., т.е. 1/2 от общо присъдените 2 420 лв.

За първоинстанционното производство двамата ищци претендират разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 7 613,38 евро, като искът на Д. П. е отхвърлен и решението е влязло в сила, поради което и се дължат разноски за първоинстанционното производство само на Р. П. в размер на 3 806,69 евро, както и сумата от 40 лева – разноски за платена за първоинстанционното производство държавна такса.

За въззивното производство Р. П. претендира заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение от 8 900 лв., като настоящият състав намира за основателно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност на спора, както и съобразявайки размера на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, в полза на Р. П. следва да се присъди сумата от 2500 лв., съставляващи направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

За касационното производство на касатора се дължат направените от него разноски за държавна такса в размер на 80 лева.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 1394 от 21.11.2022 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. № 1125/2022 г., с което е потвърдено решение № 266664 от 23.11.2021 г., постановено по гр. д. № 13716/2017 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. П. против Г. К. З. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН, вр. с чл. 28 от ЗН за намаляване на завещателно разпореждане: Саморъчно завещание от 29.03.2017 г. на Е. И. П., обявено на 10.05.2017 г. и вписано в Служба по вписванията на 30.05.2017 г., включително и в частта му за разноските, с която Р. З. П. е осъден да заплати на Г. К. З. разноски за първоинстанционното производство в размер на 1 210 лева и за въззивното производство в размер на 2 950 лева, като вместо него постановява :

НАМАЛЯВА на основание чл. 30, ал. 1 ЗН с 1/3 ид.ч. универсалното завещателно разпореждане на Е. И. П., починал на 03.05.2017г., извършено със саморъчно завещание от 29.03.2017г. в полза на Г. К. З. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес].

ВЪЗСТАНОВЯВА на Р. З. П. със съдебен адрес [населено място], бел. С.“, № 27, адв. К. О., запазената 1/3 ид. част от наследството на баща му Е. И. П., починал на 03.05.2017г.

ОСЪЖДА Г. К. З. да заплати на Р. З. П. на основание чл. 78 ГПК сумата от 3 806,69 евро, както и сумата от 2620 лева, представляващи разноски за първоинстанционното, въззивното и касационното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: