Осъждане за предаване на владение върху гараж при признание от ответника

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60155/2021 г.

гр. София, 12.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 1394 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 60340 от 09.09.2021 г. подадената от И. И. Д. касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 260 557 от 17.12.2020 г. по в.гр.д.№ 2702/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отменено първоинстанционното Решение № 1235 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 13383/2019 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която Н. И. Д. е осъден да предаде на И. И. Д. владението на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 46 кв.м., с предназначение: гараж в сграда, находящ се в сграда № 5, при съседи: самостоятелни обекти в сграда с идентификатори *****, *****, като вместо това е постановено, че се отхвърля предявения от И. И. Д. иск за осъждане на Н. И. Д. да му предаде владението на описания недвижим имот.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която по отношение на Н. И. Д. е признато за установено, че И. И. Д. е собственик на процесния гараж.

Касаторът И. И. Д., представляван в процеса от адвокат Н. А. от АК - П., поддържа, че обжалваното решение е неправилно и моли да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което претенцията по чл. 108 ЗС да бъде уважена и в осъдителната й част. Претендира разноски.

Ответникът по касация Н. И. Д. не е представил отговор на касационната жалба, не се е явил и не е изпратил представител в проведеното открито заседание.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът носи доказателствената тежест да установи правото си на собственост върху спорния имот, както и факта, че имотът се владее от ответника, а ответната страна – да проведе насрещно доказване, с оглед конкретните си твърдения. Прието е, че спорът се заключава дали се доказва по делото, че ответникът по иска Н. И. Д. владее процесния имот и респ. - налице ли е предаване на владението на собственика И. И. Д.. Пред въззивния съд не е повдигнат спор по останалите елементи от фактическия състав. Относно установяване на факта, че имотът се владее от ответника, по делото са събрани гласни доказателства – разпитан е свидетелят Ст. Г., който установява, че е присъствал на опит от страна на И. И. Д. да отключи гаража, но не е успял, тъй като ключът „не ставал”. В гаража се намирал лек автомобил Мерцедес – бял на цвят, като това го видели през открехнатия прозорец. По делото е представена и нотариална покана от И. И. Д. до Н. И. Д. за предаване на владението върху гаража, редовно връчена на 11.04.2019 г. Въззивният съд е приел за недоказано, с оглед събраните доказателства, твърдението на ищеца, че ответникът ползва процесния имот. Прието е, че свидетелят не установява в кой точно момент е присъствал на опитите на ищеца И. И. Д. да отключи гаража. Освен това от тези показания не може да се установи, че точно Н. И. Д. е сменил ключалката на същия. От показанията се установява, че в имота се намира движима вещ – МПС, но не се установява чия собственост е същата. Прието е, че по делото не са събрани доказателства Н. И. Д. да е владял процесния гараж нито към момента на отправяне на нотариалната покана, нито след това. По делото не са събрани доказателства Н. И. Д. да е упражнявал фактическата власт в минал период. Твърденията на ищеца, че в приключило делбено производство ответникът е бил осъден да му заплати обезщетение за ползване на имота, са приети за недоказани, тъй като от представеното решение за извършване на делба не се установява да е разглеждана подобна претенция. По делото не са ангажирани доказателства и за това в по-късен момент Н. И. Д. да е установил фактическа власт върху имота. Предвид непроведеното пълно и главно доказване на този елемент от фактическия състав на нормата на чл. 108 ЗС, то претенцията за осъждане на ответника да предаде владението на ищеца на процесния имот е намерена за недоказана и неоснователна.

Същевременно касационната инстанция констатира, че с исковата молба И. И. Д. е въвел твърдения, както следва: че е собственик на процесния гараж в резултат от съдебна делба, извършена в производството по гр.д.№ 217/2014 г. по описа на РС – Пловдив; че фактическата власт върху гаража е упражнявана от ответника Н. И. Д. още от преди завеждането на делбеното дело и това е установено с влязлото в сила решение по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, разгледан в производството по гр.д.№ 217/2014 г. по описа на РС – Пловдив; упражняването на фактическата власт от страна на Н. И. Д. продължава и след връчването на нотариална покана през април 2019 г., независимо от определения 7-дневен срок за освобождаване на обекта. Наред с твърденията за тези правно-релевантни факти, заявени са и твърдения относно извънпроцесуално поведение на ответника, описано като „напълно необосновано агресивно”, включително във връзка с направено от ответника оплакване до РПУ, че ищецът иска да влезе в гаража. В подадения отговор на исковата молба ответникът е възразил, че искът по чл. 108 ЗС е недопустим и неоснователен, както и че изложените в исковата молба обстоятелства не отговарят на истината. В постановеното по реда на чл. 140 ГПК Определение № 12058 от 29.10.2019 г. районният съд е съставил проект на доклад, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК „като признато и ненуждаещо се от доказване” е отделено обстоятелството, че „ответникът владее гаража към настоящия момент”. В тежест на ищеца е възложено да докаже правото си на собственост на заявеното с исковата молба основание, а в тежест на ответника – да установи основание за упражняване на владението. Препис от Определение № 12058 от 29.10.2019 г. е връчен на ответника на 31.10.2019 г. Последвало е депозирането на молба, докладвана в о.с.з. 27.11.2019 г., съгласно която ответникът е заявил, че е съгласен да бъде даден ход на делото; че поддържа отговора на исковата молба, както и няма възражения по изготвения от съда доклад по делото . Конкретизирал е, че иска да му бъдат допуснати свидетели, с които ще оборва твърденията на ищеца, отнасящи се до „надлежното връчване на нотариалната покана и надлежното ми уведомяване за твърдените от ищеца обстоятелства, както относно отказа ми да освободя недвижимия имот и да предам владението на същия”. В проведеното на 27.11.2019 г. о.с.з. районният съд служебно (без искане от която и да е от страните) е внесъл изменение в проекта за доклад, като е приел, че няма права, които да се признават, нито обстоятелства, които не подлежат на доказване. По тази причина е уважил искането за събирането на гласни доказателства на ищцовата страна (преди това оставено без уважение във връзка с „безспорните обстоятелства”), както и е допуснал един свидетел на ответника „за насрещно доказване по отношение твърдения отказ за освобождаване на имота и предаване на владението”. Пред РС е изслушан свидетеля на ищцовата страна. Ответникът не се е явявал в проведените в първоинстанционното производство открити заседания и е бездействал по отношение събирането на допуснатите му доказателства. С постановеното от РС решение е прието, че с отговора на исковата молба не се оспорва самата фактическа власт върху вещта, а единствено ползването на същата, като въпреки предоставената възможност ответникът не ангажира доказателства. За уважаването на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част е достатъчно да се установи упражняваното от ответника владение, като е без значение ползването на вещта, в каквато насока са възраженията му. Съответно – искът по чл. 108 ЗС е уважен както в установителната, така и в осъдителната му част.

С подадената въззивна жалба Н. И. Д., макар да е атакувал решението изцяло, не е излагал никакви доводи срещу уважаването на иска по чл. 108 ЗС в неговата установителна част. Подчертал е, че с отговора на исковата молба изрично е заявил, че оспорва твърденията на ищеца относно отказа да освободи гаража, относно необосновано агресивно поведение на ответника и продължаващото без правно основание държане на гаража, както и относно преченето за това ищецът да упражнява законно придобитото от него право на собственост върху обекта. По-нататък е коментирал направените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи и е изразил несъгласието си с тях, след което отново се е позовал на подадения отговор на исковата молба, както и е заявил, че „от страна на ищеца са ангажирани единствено и само доказателства относно уведомяването за предаване на владението, което никой не оспорва, а в тази връзка се пропуска ангажирането на становище и доказателства относно това, че от моя страна е предоставена възможност за влизане в обекта и предаване на собствеността и владението още към датата на получаване на поканата ”. Последното, преценено по правилата на формалната логика, съставлява изявление за упражняването на фактическа власт върху гаража към датата на получаване на поканата (11.04.2019 г.), тъй като само при наличието на такъв факт би било възможно от негова страна да е предоставена възможност за влизане в обекта и предаване на собствеността и владението.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Когато твърдените от страната факти са неконкретни, неясни или си противоречат, следва ли съдът да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях ?” .

Съгласно практиката на ВКС, обективирана с Решение № 238 от 26.03.2018 г. по търг.д.№ 367/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., цитираното в него Решение № 382 от 16.01.2015 г. по гр.д.№ 1558/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др. (Решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 621/2010 г. на IV г.о.; Решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр.д.№ 304/2010 г., III г.о; Решение № 172 от 31.05.2014 г. по гр.д.№ 6229/2013 г., IV г.о.), съгласно чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти (т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК). В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Ако даден надлежно въведен в предмета на спора факт не е оспорен по предвидения процесуален ред, съдът не може директно с решението си да приеме, че той не се е осъществил, без да изпълни задълженията във връзка с изясняването и доказването на фактите. Съдът не може да се произнася по липсващи в отговора на исковата молба възражения по факти, за установяването на които не е дал указания по смисъла на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК на страната, която се позовава на тях.

Настоящият състав на съда споделя така формираната практика, която е относима и към настоящия случай. Изложеното във връзка със значимия правен въпрос и констатациите относно извършените в хода на делото процесуални действия обуславят извод, че обжалваното въззивно решение е неправилно. Заявените с отговора на исковата молба оспорвания са лишени от конкретност и яснота, въз основа на които да е възможно да се определи с кои фактически твърдения на ищеца не е съгласен ответника - правно-релевантните или тези относно „напълно необосновано агресивно” поведение на ответника. Това е създало задължение за първата инстанция да процедира съобразно чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Вместо това, с постановеното определение по чл. 140 ГПК е прието за безспорно, че ответникът владее гаража. На свой ред обаче, получавайки препис от Определение № 12058 от 29.10.2019 г., ответникът не е възразил срещу така обявеното за безспорно обстоятелство. Това му процесуално поведение, преценено във връзка с действителното отсъствие на оспорване относно този факт с отговора на исковата молба, налага извод, че макар и при отсъствие на поставени въпроси по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК, районният съд е постигнал конкретизиране на позицията на ответника в смисъл на признание, че упражнява фактическата власт върху гаража. Наред с това не е оспорен и фактът на влязлото в сила решение по иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно което Н. И. Д. е осъден да заплати на И. И. Д. сумата 2 875,00 лева за периода от 01.07.2013 г. до 31.05.2017 г. С това решение (№ 525 от 14.02.2018 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК в производството по гр.д.№ 217/2014 г. - съгласно информацията от Единния портал за електронно правосъдие, секция „Актове със заличени лични данни”, достъпът до която не изисква потребителско име и парола и в този смисъл е публично известна, по отношение на което произнасяне с въззивно Решение № 518 от 18.04.2018 г. по в.гр.д.№ 599/2018 г. на ОС – Пловдив е отбелязано, че е влязло в сила) при условията на чл. 298, ал. 1 ГПК в отношенията между страните е внесена безспорност относно факта на установената към 01.07.2013 г. фактическа власт върху гаража само от страна на ответника. В настоящото производство ответникът не е твърдял и не е доказал в това отношение да е настъпила промяна след 31.05.2017 г., към 11.04.2019 г. (датата на връчване на нотариалната покана), към 13.08.2019 г. (датата на предявяване на иска по чл. 108 ЗС) и до приключване на устните състезания пред въззивния съд. В нарушение на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е игнорирал постигнатото уточнение в обхвата на оспорванията на ответника и не е изпълнил задължението си да подложи на съвместен анализ събраните по делото доказателства и доводите на страните. В нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК е игнорирано и пълното отсъствие на изпълнение от страна на ответника на възложеното му в тежест да установи наличието на основание за упражняване на владението, в която връзка не е постановявано изменение с окончателния доклад. Така допуснатите процесуални нарушения са се отразили на постановения краен резултат, поради което въззивният акт следва да бъде отменен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, поради което следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора. Първоинстанционното Решение № 1235 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 13383/2019 г. на Районен съд - Пловдив е потвърдено и съответно е влязло в сила в частта, с която ищецът е признат за собственик на гаража. Съвкупният анализ на заявеното от ответника становище (включително с въззивната жалба) и събраните по делото доказателства налагат извод, че към 11.04.2019 г. Н. И. Д. е упражнявал фактическата власт върху процесния гараж. Последният не е заявил да разполага с противопоставимо на ищеца основание за упражняването на тази власт, респ. не е ангажирал никакви доказателства както за съществуването на такова, така и за предаване на владението до приключване на устните състезания пред въззивния съд (15.12.2020 г.). Ето защо с настоящото решение искът по чл. 108 ЗС следва да бъде уважен и в неговата осъдителна част.

Съобразно изхода на спора, в тежест на ответника следва да бъдат възложени всички разноски, направени от ищеца пред касационната инстанция (990 лева съгласно представените списък и доказателства за извършени плащания), както и разликата до пълния размер на разноските, направени от ищеца за защитата му пред въззивния съд – сумата 225 лева, или общо – 1 215 лева. Ответникът няма право на никаква част от разноските, направени във въззивното производство, поради което въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да му заплати 56,27 лева разноски.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 260 557 от 17.12.2020 г. по в.гр.д.№ 2702/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отменено първоинстанционното Решение № 1235 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 13383/2019 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която Н. И. Д. е осъден да предаде на И. И. Д. владението на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 46 кв.м., с предназначение: гараж в сграда, находящ се в сграда № 5, при съседи: самостоятелни обекти в сграда с идентификатори *****, *****, като вместо това е постановено, че се отхвърля предявения от И. И. Д. иск за осъждане на Н. И. Д. да му предаде владението на описания недвижим имот, както и в частта, с която И. И. Д. е осъден да заплати на Н. И. Д. сумата от 56,27 лв. разноски,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Н. И. Д., ЕГН [ЕГН], ДА ПРЕДАДЕ на И. И. Д., ЕГН [ЕГН], владението на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 46 кв.м., с предназначение: гараж в сграда, находящ се в сграда № 5, при съседи: самостоятелни обекти в сграда с идентификатори *****, *****

ОСЪЖДА Н. И. Д. ДА ЗАПЛАТИ на И. И. Д. сумата 1 215 (хиляда двеста и петнадесет) лева – разноски за защитата пред ВКС и ОС – Пловдив.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: