Справедливост на наказанието за убийство и обезщетения за неимуществени вреди на близки

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 194

гр. София, 28 април 2025 г

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Калин Софиянски

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 249 по описа за 2025 г

Касационното производство е образувано по жалби на частните обвинители и граждански ищци С. В. Д., Б. В. Н., М. Ц. П., С. С. Д., малолетен, действащ чрез законния си представител С. В. Д., С. С. Д., малолетна, действаща чрез законния си представител С. В. Д., В. Б. Н., малолетен, действащ чрез законния си представител Б. В. Н., Я. Б. Н., малолетна, действаща чрез законния си представител Б. В. Н., депозирани чрез техния повереник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 348 от 30.10.2024 г, по ВНОХД № 719/24, с което е потвърдена присъда на Врачански окръжен съд № 8 от 18.03.2024 г, по НОХД № 725/23.

С първоинстанционната присъда подсъдимият Т. Б. Г. е признат за виновен, както следва:

1/ в това, че на 26.07.2022 г в землището на [населено място], обл. В., умишлено е умъртвил В. Ц. П., като убийството е извършено с особена жестокост, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 вр. чл. 115 и чл. 54 НК, е осъден на осемнадесет години „лишаване от свобода“,

2/ в това, че по същото време и на същото място, е отнел чужда движима вещ: лек автомобил, на стойност 1 447 лв, от владението на В. Ц. П., с намерение противозаконно да я присвои, като предмет на кражбата е моторно превозно средство, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 12 вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода“.

На основание чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: осемнадесет години „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим, със зачитане на „предварителното задържане“.

На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на С. В. Д. и на Б. В. Н. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 100 000 лв, в полза на всяка от тях, заедно със законните последици, като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 350 000 лв.

Със същата присъда са отхвърлени предявените от гражданските ищци М. Ц. П., С. С. Д., малолетен, действащ чрез законния си представител С. В. Д., С. С. Д., малолетна, действаща чрез законния си представител С. В. Д., В. Б. Н., малолетен, действащ чрез законния си представител Б. В. Н., Я. Б. Н., малолетна, действаща чрез законния си представител Б. В. Н., искове за неимуществени вреди, с правно основание чл. 45 ЗЗД, в размери от по 350 000 лв, заедно със законните последици.

С жалбите се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2, касаещи произнасянето по гражданската отговорност, и т. 3 НПК. Изтъкват се следните доводи: Определеното наказание „лишаване от свобода“ не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, тъй като се явява занижено, и оттам, явно несправедливо. Не са отчетени обстоятелствата, при които е извършено престъплението, даващи основание за налагане на по-тежко наказание от „лишаване от свобода“. Не е взета предвид завишената степен на обществена опасност на инкриминираните деяния, обуславяща определяне на наказанията при превес на отегчаващите обстоятелства. Неправилно процесуалното поведение на подсъдимия във връзка с оказаното съдействие на разследването е оценено като смекчаващо отговорността обстоятелство. Депозираното от него самопризнание е частично и непълно, а в неговите обяснения липсват съществени елементи от фактическата обстановка. Не е отчетено в необходимата степен обстоятелството, че проявената активност на подсъдимия да съобщи на полицейските органи за осъщественото престъпление е под влияние на неговия баща. Самопризнанието не следва да бъде ценено като смекчаващо обстоятелство, доколкото неговите твърдения за станалото са депозирани в момент, когато обективната истина вече е разкрита. Не е съобразено това, че агресията спрямо пострадалия е ескалирала. Не са отчетени като отегчаващи обстоятелства прегазването на пострадалия и опита на подсъдимия да заличи следите от престъплението. Не е съобразено, че подсъдимият е криминално проявен, че спрямо него като непълнолетен са прилагани възпитателни мерки, което дава основание да се счете, че и деецът разкрива висока степен на обществена опасност. При произнасянето си по гражданската отговорност апелативният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, което представлява липса на мотиви по този въпрос. Допуснато е нарушение на чл. 52 ЗЗД, като не е уважен пълния размер на предявените граждански искове, респективно, като са отхвърлени исковете на останалите граждански ищци, извън С. Д. и Б. Н.. Неправилно е становището на съда, че липсват предпоставките на чл. 45 ЗЗД за уважаване на отхвърлените искове за неимуществени вреди. С жалбите се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд с оглед влошаване на наказателноправното положение на подсъдимия, както и се иска произнасяне на настоящата инстанция по гражданската отговорност в насока, благоприятна за жалбоподателите граждански ищци.

В съдебно заседание на ВКС повереникът на частните обвинители и граждански ищци пледира за уважаване на жалбите.

Жалбоподателите частни обвинители и граждански ищци не участват лично в касационното производство.

Защитата изразява становище за неоснователност на жалбите.

Подсъдимият се присъединява към съображенията на своя защитник.

Представителят на ВП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е допуснато.

Съставът на Софийския апелативен съд е дал правилен отговор на въпроса дали за извършеното престъпление по чл. 116 НК следва да бъде наложено наказание „доживотен затвор без замяна“, респективно, „доживотен затвор“, като е приел, че не са налице условията на чл. 38 и чл. 38 а НК. Законът е предвидил, че наказанието по чл. 38 НК се определя само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и целите по чл. 36 НК не могат да бъдат постигнати с налагане на по-леко наказание. В чл. 38 а НК е посочено, че наказанието „доживотен затвор“ се определя, когато извършеното престъпление е изключително тежко. Следователно, за да бъде наложено наказанието по чл. 38 или чл. 38 а НК, следва да бъде преценено, че извършеното престъпление се отличава с изключителност на вредните последици, при което тежестта на извършеното значително надхвърля заложената от закона степен на обществена опасност на престъплението от съответния вид. Освен това, следва да е прието, че в конкретния случай, целите по чл. 36 НК не могат да бъдат постигнати чрез изолиране на осъдения от обществото за определен срок, в рамките на който спрямо него да бъде упражнено поправително и превъзпитателно въздействие с цел формиране на правилен житейски светоглед, насочен към спазване на законите в страната и добрите нрави, тоест, че наказанието „лишаване от свобода“ не би могло да изпълни своите цели. В случая, престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК, макар и да се отличава със завишена степен на обществена опасност, не надхвърля типичната такава, характерна за „убийство с особена жестокост“, откъдето следва, че инкриминираното деяние по чл. 116 НК не е „изключително тежко“ по смисъла на чл. 38 и чл. 38 а НК. В същото време, особеностите на личността на подсъдимия, който е с чисто съдебно минало и е извършил деянието на млада възраст / роден е на 4.09.2001 г /, дава основание да се приеме, че спрямо него успешно могат да бъдат проведени превъзпитателни мероприятия в условията на пенитенциарно заведение по време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. С оглед на изложеното, верен е изводът на съда, че за извършеното престъпление по чл. 116 НК, не се налага да бъде определено наказанието по чл. 38 или чл. 38 а НК, тъй като, от една страна, престъплението не е „изключително тежко“, и от друга страна, целите по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати с налагане на по-леко наказание, каквото е „лишаването от свобода“.

Софийският апелативен съд е обсъдил комплексно обстоятелствата, отегчаващи отговорността на дееца, и тези, които я смекчават, и правилно е приел, че съответно на спецификата на случая е наказанието осемнадесет години „лишаване от свобода“. Като отегчаващи обстоятелства са отчетени механизма на причиняване на смъртта, извън квалификацията „особена жестокост“, а именно: използваната агресия, която последователно е нараствала и е достигнала своята кулминация чрез прегазване тялото на жертвата, както и данните за употреба на наркотични вещества от дееца преди деянието, довело до снижаване на морално-волевите му задръжки. Като смекчаващи обстоятелства са оценени самопризнанието на подсъдимия, оказаното от него съдействие за разкриване на обективната истина, изразеното съжаление за стореното и проявеното разкаяние. Съдът е отдал дължимото значение на отегчаващите обстоятелства и е определил наказанието над средния размер, предвиден в закона, а именно: осемнадесет години „лишаване от свобода“, който срок е достатъчен, за да бъдат изпълнени и целите по чл. 36 НК. Неоснователно се сочи от частното обвинение, че съдействието на обвиняемия за разкриване на обективната истина по време на досъдебната фаза, не следва да се цени в негова полза. Процесуалният закон не изследва мотивите на дееца да окаже съдействие за разкриване на обективната истина, откъдето следва, че евентуалното му съдействие има характер на смекчаващо обстоятелство, включително и когато това се е случило под въздействието на друго лице. Съгласно нормите на НПК, обвиняемият и подсъдимият имат право да дават обяснения по обвинението или да откажат даването на такива, като те могат да изберат в кой процесуален момент да реализират своите права. Ако решат да дават обяснения, не са длъжни да кажат истината за случилото се, но ако депозират обяснения, с които признават вината си, това винаги е обстоятелство, смекчаващо тяхната наказателна отговорност, независимо от обема на предоставената от тях информация. НПК не поставя изискване за това: доколко пълен следва да е разказът за случилото се, както и за това: в кой процесуален момент, обвиняемият или подсъдимият биха дали обяснения, с които признават вината си. Във всички случаи, депозирането на самопризнание е обстоятелство, смекчаващо наказателната отговорност, което има своето значение при индивидуализацията на наказателната отговорност. Когато деецът направи опит да заличи следите от престъплението, това обстоятелство не е сред релевантните такива за неговата наказателна отговорност. Ескалацията на проявената спрямо пострадалия агресия, включваща и прегазване на тялото, е взета предвид от съда при преценката за степента на обществена опасност на деянието, която е оценена като висока, поради което / ескалацията на агресията / не би могла да се оцени като самостоятелно отегчаващо обстоятелство. Степента на обществена опасност на дееца не може да се разглежда откъснато от данните за неговата млада възраст и чисто съдебно минало, поради което неоснователно се сочи, че съдът неправилно е оценил конкретната степен на обществена опасност на дееца като относително невисока.

С оглед на изложеното, ВКС намери, че доводите на частното обвинение относно справедливостта на наказанието са неоснователни, както и е неоснователно искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед влошаване положението на подсъдимия.

Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, касаещи произнасянето по гражданската отговорност.

Въззивният съд е споделил правилните съображения на първата инстанция по въпросите на гражданската отговорност, като е изложил и собствени такива, поради което доводът за „липса на мотиви“ по този въпрос не може да бъде споделен. Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, по отношение на гражданските ищци С. Д. и Б. Н. и след като е съобразил обема на претърпените от тях морални болки и страдания от смъртта на техния баща, законосъобразно е счел, че исковете за вреди от непозволено увреждане са основателни до размери от по 100 000 лв, в полза на всяка от гражданските ищци, заедно със законните последици. Отчетени са следните обстоятелства: дъщерите на починалия С. Д. и Б. Н. са пълнолетни, съответно, на 31 години и на 32 години, създали са собствени семейства и живеят в [населено място]. С пострадалия, живял в [населено място], са поддържали близки отношения, базирани на уважение и привързаност. С оглед на изложеното, справедливо е всяка от дъщерите на починалия да получи обезщетение в размер на по 100 000 лв, заедно със законните последици, което обезщетение е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В останалата част, до пълните предявени размери на гражданските искове / по 350 000 лв за всяка от тях /, правилно е прието, че исковете са неоснователни, поради което са отхвърлени за разликата от 100 000 лв до 350 000 лв.

Настоящата инстанция споделя съображенията на съда относно това, че следва да бъдат отхвърлени исковете на гражданските ищци М. Ц. П., С. С. Д., малолетен, действащ чрез законния си представител С. В. Д., С. С. Д., малолетна, действаща чрез законния си представител С. В. Д., В. Б. Н., малолетен, действащ чрез законния си представител Б. В. Н., Я. Б. Н., малолетна, действаща чрез законния си представител Б. В. Н.. В тази насока вярно е интерпретирано ТР № 1 от 21.06.2018 г по т. д. № 1/2016, ОСНГТК на ВКС, според което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г и ППВС № 5 от 24.11.1969 г, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Съдебната практика е изяснила, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат изключително близки отношения между близнаци, съвместно съжителство между братя и сестри, които нямат отделни семейства, полагане на грижи за непълнолетни брат или сестра, когато такива не могат да бъдат полагани от родители, съпруг, деца или други лица / Решение № 50064 от 4.07.2023 г, по т. д. № 990/22, ТК ВКС, І ТО /.

Гражданският ищец М. П., брат на починалия, е поддържал епизодична връзка със своя родственик, изразяваща се в провеждане на разговори по телефона, но лични контакти между двамата братя са липсвали. Що се отнася до малолетните внуци на пострадалия, живеещи в друго населено място, съдът правилно е приел, че не са събрани доказателства за особено близка връзка с починалия, която да обуслови присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. С оглед на изложеното, ВКС намери, че законосъобразно претенциите за обезвреда на изброените граждански ищци са отхвърлени, тъй като от събраните доказателства е установено, че тези лица на се претърпели продължителни болки и страдания от смъртта на техния брат и дядо, които, в конкретния случай, е справедливо да бъдат обезщетени.

По тези съображения, ВКС намери, че жалбите на частните обвинители и граждански ищци са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА решение на Софийски апелативен съд № 348 от 30.10.2024 г, по ВНОХД № 719/24.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: