Справедливост на условно наказание за причинена смърт при ПТП при съпричиняване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * явна несправедливост на наказанието * определяне размер на наказание * справедливост на наказание * отегчаващи вината обстоятелства * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства * цели на наказанието

Р Е Ш Е Н И Е

№ 612

гр. София, 28 ноември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Максим Колев

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 913/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на частните обвинители Д. И. Г. и Б. Х. Г., подадена чрез повереника им адвокат Р. М., срещу решение № 114 от 09.09.2024 г. по внохд № 57/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

В жалбата са релевирани цифрово и текстово касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 НПК – че е нарушен закона; че е допуснато съществено процесуално нарушение; и че наложените наказания са явно несправедливи. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон на практика е насочено към частта от обжалваното решение, с която подсъдимият е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП. Мотивирано е с доводи, че нарушението на тази разпоредба е доказано да е осъществено от подсъдимия, доколкото след потеглянето си от спряло положение в лентата за завиване наляво той не е спрял повторно при възникналата внезапна опасност от движещия се направо мотоциклет, но че е следвало да го направи, за да не настъпи удар с мотоциклета. Претенцията за допуснато съществено процесуално нарушение е основана на твърдения, че в обжалвания акт липсва произнасяне по всички оплаквания на частните обвинители срещу първоинстанционната присъда и конкретно по оплакването, че броят на нарушените от страна на подсъдимия разпоредби от ЗДвП следва да се третира като отегчаващо обстоятелство; че не са изложени мотиви защо въззивният съд приема, че наложените на подсъдимия наказания са справедливи и с тях биха могли да се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК, респ. защо с налагането на наказание лишаване от свобода в размер на 3 години (преди редукцията) биха се постигнали целите на индивидуалната и генералната превенция, както и защо приема за правилно определено и справедливо наказанието по чл. 343г НК въпреки оспорването на размера на това наказание във въззивната жалба на частните обвинители. Явната несправедливост на наложените на подсъдимия наказания е аргументирана посредством отправения упрек към въззивния съд, че не е придал необходимото значение на обстоятелствата, които отегчават отговорността на подсъдимия, и че не е извършил съпоставка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и със заявеното несъгласие с изводите му, че правилно е приложена разпоредбата на чл. 66 ал.1 НК. В подкрепа на това касационно основание са изложени и твърдения, че апелативният съд неправилно е изследвал и обсъждал предходните нарушения на пострадалия, извършени в качеството му на водач на МПС; че лаконично е обсъдил липсата на достатъчно опит на подсъдимия като водач на МПС, като и високата укоримост на обстоятелството, че независимо от няколкомесечния му стаж като правоспособен водач на ППС подсъдимият е бил санкциониран за извършени административни нарушения; че въобще липсва обсъждане на обстоятелството, че подсъдимият е застрашил пряко живота на своя спътник в автомобила и на останалите участници в движението; че неправилно не е отчетено като отегчаващо обстоятелство допуснатото от страна на подсъдимия нарушение на чл.123 ЗДвП, изразяващо се в изместването на автомобила след произшествието; че при обсъждането на смекчаващите отговорността обстоятелства неправилно е приел, че пострадалият е допуснал две нарушения на правилата за движение по пътищата – по чл. 21 ал.1 ЗДвП и по чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП. По повод последното оплакване се застъпва становище, че в случая не е налице каквото и да било съпричиняване от страна на мотоциклетиста за настъпването на произшествието и че от негова страна няма допуснато нарушение, което да е в причинна връзка с последиците от инцидента. В тази насока се излагат аргументи, че след като скоростта на движение на пострадалия е била извън рамките на максимално допустимата, то следва да е налице само нарушение на чл. 21 ал.1 ЗДвП, но не и такова по чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП, но че, от друга страна, превишението на скоростта в случая не стои в причинна връзка с произшествието. В обобщение се претендира, че посочените в жалбата отегчаващи отговорността обстоятелства наред с отчетените от предходните инстанции такива налагат определянето на по-високи по размер наказания, както и че постигането на целите на индивидуалната и общата превенция и тежестта на последиците от престъпното деяние за частните обвинители налагат ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В жалбата са формулирани искания да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд–Велико Търново, тъй като следва да бъдат увеличени наказанията на подсъдимия и да бъде постановено увеличеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно; подсъдимият да бъде признат за виновен в извършването и на нарушение по чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП; а в случай, че не бъдат увеличени наказанията да бъде отменено прилагането на чл. 66 ал.1 НК по отношение на наказанието лишаване от свобода.

В съдебното заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители Д. Г. и Б. Г. - адв. М. - поддържа изцяло подадената от тяхно име касационна жалба против въззивното решение по изложените в нея съображения. Моли да бъде уважена жалбата и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд.

Частният обвинител Д. Г. заявява, че иска да получи справедливост, а частният обвинител Б. Г. – че искат по-висока присъда съобразно записаното в жалбата.

Представителят на Върховната прокуратура заявява становище, че жалбата е неоснователна и счита, че същата следва да бъде оставена без уважение. В този смисъл моли да бъде потвърдено решението на въззивната инстанция.

Защитникът на подсъдимия Р. К. адвокат С. също намира жалбата за неоснователна и моли да бъде потвърдено атакуваното решение.

В последната си дума подсъдимият К. моли да бъде потвърдено решението.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 13/24.11.2023 г., постановена по нохд № 304/2023 г. по описа на Окръжен съд-Габрово, подсъдимият Р. И. К. е признат за виновен в това, че на 10.09.2020 г. в [населено място] около 20.25 часа на [улица], до номер 134, при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/, /модел/с peг. [рег.номер на МПС] и извършване на маневра завиване наляво за навлизане в друг път, нарушил правилата за движение: чл. 20, ал. 2 изр. 2-ро, предл. последно от ЗДвП - не спрял при възникналата опасност за движението, а именно - опасност от сблъсък с движещия се в лентата за насрещно движение мотоциклет марка /марка/, /модел/ с peг. [рег.номер на МПС] , управляван от Х. Б. Г., и чл. 37, ал. 1 ЗДвП и чл. 84 ал. 2 ППЗДвП - завил наляво за навлизане в друг път, без да пропусне насрещно движещото се пътно превозно средство - горепосочения мотоциклет, управляван от Г., вследствие на което последвал сблъсък между двете превозни средства, и с това по непредпазливост причинил смъртта на Х. Б. Г., с ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в", предл. 1-во във вр. с чл. 342 ал. 1 НК във вр. чл. 58а ал.1 НК е осъден на две години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66 ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от три години считано от влизане на присъдата в сила. С тази присъда на основание чл. 343г вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. С нея окръжният съд се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е възложил последните на подсъдимия К..

По въззивни жалби срещу така постановената присъда на защитника на подсъдимия К. и на повереника на частните обвинители Д. Г. и Б. Г. пред Апелативен съд-Велико Търново е било образувано внохд № 57/2024 г. Същото е приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение № 114 от 09.09.2024 г., с което първоинстанционната присъда е изменена като е приложен закон за същото наказуемо престъпление и е прието, че престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в”, предл. 1-во, във вр. с чл. 342, ал. 1 НК е извършено от подсъдимия Р. И. К. в нарушение правилата за движение по чл. 37, ал. 1 ЗДвП и чл. 84, ал. 2 ППЗДвП и същият е признат за невинен да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро, предл. последно ЗДвП, поради което на основание чл. 304 НПК е оправдан по първоначално повдигнатото обвинение в тази му част - да е допуснал нарушение по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро, предл. последно ЗДвП. С въззивния съдебен акт първоинстанционната присъда е била потвърдена в останалата й част.

Касационната жалба е подадена от лица, имащи право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което е допустима.

Доводите, основани на твърденията за липса на произнасяне в обжалвания акт по оплакването на частните обвинители, че броят на нарушените от страна на подсъдимия разпоредби от ЗДвП следва да се третира като отегчаващо обстоятелство; за неизлагане на мотиви защо въззивният съд приема, че наложените на подсъдимия наказания са справедливи и с тях биха могли да се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК, респ. за неизлагане на мотиви защо се приема за правилно определено и справедливо наказанието по чл. 343г НК въпреки оспорването на размера му във въззивната жалба на частните обвинители, очертават претенция за допуснато процесуално нарушение на чл. 339 ал.2 НПК и затова същите са относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. А доводите в насока, че неправилно са определени и оценени обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, и че наложените наказания не съответстват на тези обстоятелства и на целите по чл. 36 НК, се отнасят към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал.5 т.1 НПК.

Приоритетно следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати процесуални нарушения, тъй като евентуалното наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на неговата материалноправна законосъобразност и справедливост.

В настоящия казус въззивният съд е постановил решение, поради което приложими за неговото съдържание се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК, които ВКС счита, че не са нарушени. Недоволството на частните обвинители от първоинстанционната присъда е било насочено единствено по отношение индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания и тяхната справедливост - от гледна точка на размера им (считан за занижен) и начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (с претенция да бъде отменено приложението на чл.66 НК), като с въззивния съдебен акт на практика е отговорено на всички тези възражения на частното обвинение (стр. 29, стр. 33-39).

В тази връзка несъстоятелно е твърдението за липсата на произнасяне на въззивната инстанция по оплакването, че броят на нарушените от страна на подсъдимия разпоредби от ЗДвП следва да се третира като отегчаващо обстоятелство. Относно броя на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение, които са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат, апелативният съд ясно и категорично е приел, че при извършването на деянието подсъдимият не е нарушил правилото на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП, а е допуснал нарушаване единствено на правилото, установено в нормите на чл. 37 ал.1 ЗДвП и чл. 84 ал.2 ППЗДвП (в двете норми е предвидено едно и също правило), което именно е довело до настъпването на ПТП и до причиняването смъртта на пострадалия. С тази си констатация и с основаното на нея решение да оправдае подсъдимия за нарушението на чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП апелативният съд имплицитно е дал отговор на коментираното възражение на частното обвинение, а именно – че поради извършено нарушение само на едно правило заявената претенция в това възражение очевидно няма как да бъде уважена. В случая не са били допуснати няколко на брой нарушения, които да са в причинна връзка с резултата, за да се е налагало въззивният съд да обсъжда наличието на отегчаващо обстоятелство в този аспект. А, от друга страна, тъй като се касае за установено нарушение на едно единствено съставомерно правило за движение (макар и нормативно регулирано в две различни разпоредби) въззивният съд, предвид регламентираното в чл. 56 НК ограничение, не е имал основание да обсъжда същото като отегчаващо обстоятелство.

Неоснователен е и упрекът към въззивния съд, че в решението му не са изложени мотиви и аргументи защо приема, че наложените на подсъдимия наказания са справедливи и с тях биха могли да се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК и в частност защо с налагането на наказание лишаване от свобода в размер на 3 години (преди редукцията) биха се постигнали целите на индивидуалната и генералната превенция, както и защо приема за правилно определено и справедливо наказанието по чл. 343г НК въпреки оспорването на размера на това наказание от частните обвинители пред въззивната инстанция. Отправените във въззивната жалба на частните обвинители възражения в тази насока на практика се изчерпват с лаконичните твърдения, че наложените наказания са занижени по размер, поради което и несправедливи и че не биха изпълнили целите на индивидуалната и генералната превенция по чл. 36 НК. В отговор на тези възражения на страници 35, 38 и 39 в решението са изложени конкретни съображения защо въззивният съд приема определените наказания за справедливи по размер, поради което ВКС намира, че относно оценката на справедливостта на наложените от първата инстанция наказания въззивният съдебен акт в достатъчна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 НПК.

В обобщение се налага изводът, че в атакуваното решение отсъстват пропуски и непълноти в мотивировката му относно индивидуализацията на наложените наказания. Съдържанието му обезпечава възможността касационната инстанция безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд при определянето на наказанията. Същевременно то гарантира в достатъчна степен правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена присъдата в санкционната й част, като им осигурява и възможността пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение пред касационната инстанция. С оглед на това ВКС счита, че процесуалните характеристики на атакувания съдебен акт изцяло отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2 НПК, поради което обуславят неоснователността на отправените от касаторите лаконични упреци спрямо съдържанието на този акт, а с това и извод, че не е налице релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Касационната инстанция не установи и твърдяното в жалбата нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Оплакването в тази насока на практика е основано единствено върху твърдението, че подсъдимият неправилно е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП. Същото е неоснователно. За да оневини и оправдае подсъдимия по обвинението да е извършил деянието чрез нарушение на правилото по чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП, апелативният съд правилно е приел, че това общо задължение на водачите на МПС (за намаляване на скоростта и спиране) в случая е неприложимо. Аргументирал е този свой извод с доводи, че съобразно описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти относно поведението на подсъдимия непосредствено преди и към момента на настъпване на произшествието за него е възникнало и съществувало единствено регламентираното в специалната разпоредба на чл. 37 ал.1 ЗДвП задължение при завиване наляво за навлизане в друг път да пропусне насрещно движещия се мотоциклет, управляван от пострадалия, и че в случая именно неизпълнението на това задължение е в пряка причинно-следствена връзка със съставомерния резултат. Така изложените съображения почиват на вярно разбиране на закона (ЗДвП) и са изведени в съгласие с трайно установената съдебна практика, че нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП е обща спрямо специалната такава на чл. 37 ЗДвП, поради което и в съответствие с принципа „lex specialis derogat legi generali“ не може да намери приложение в настоящия казус. Тези аргументи изцяло се споделят от настоящия състав, поради което не съществува необходимост да бъдат повтаряни.

Известна основателност има в недоволството на повереника срещу подхода на въззивния съд да изследва и описва предходно извършените от пострадалия мотоциклетист нарушения на правилата за движение, както и налаганите му за тях наказателни и административни санкции.Характеристичните данни за пострадалия, вкл. и в качеството му на водач на ППС не се включват в предмета на доказване, чиито рамки са лимитирани в разпоредбата на чл. 102 НПК, тъй като те нямат никакво отношение нито към извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, нито към определянето на вредите от деянието, нито пък към установяването на обстоятелствата, които имат значение за отговорността на дееца. С оглед на това е било напълно безпредметно и излишно въззивният съд да изследва и пресъздава в решението си установените негативни характеристични данни за пострадалия в качеството му на водач на ППС. Но доколкото апелативният съд се е задоволил само да констатира установените от него отрицателни характеристични данни на пострадалия в битността му на водач на ППС, без да съобразява и отчита същите като фактор при решаването на въпроса за индивидуализацията на наказанията, той не може да бъде упрекнат, че тези характеристични данни на пострадалия са били поставени в основата на преценките му за обстоятелствата по чл. 54 НК и в частност за тежестта на допуснатите от подсъдимия нарушения и за степента на обществената опасност на деянието му. Т.е., в случая негативните характеристичните данни на пострадалия не са били отчетени нито като смекчаващо обстоятелство, нито като обстоятелство, омаловажаващо обществената опасност на деянието, поради което само с факта на включването им в съдържанието на решението въззивният съд не е допуснал нарушение при индивидуализацията на наказанията.

ВКС намира за основателно възражението в касационната жалба, че в обжалваното решение неправилно е прието наличието на допуснато от пострадалия нарушение на чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП. По делото е установено, че разрешената скорост в района на произшествието е била 50 км/час, но че скоростта на движение на мотоциклета преди автопроизшествието е била 70.9 км/час. Когато едновременно са нарушени общите правила за безопасност на движението и съответните специални правила относно разрешения режим на скоростта, както е в случая, налице е само нарушение на съответното специално правило. Затова въззивният съд незаконосъобразно е приел, че пострадалият мотоциклетист е допуснал едновременно нарушения и по чл. 21 ал.1 ЗДвП, и по чл. 20, ал. 2 изр.2 ЗДвП, макар всъщност нарушението му да е само относно задължителния максимално допустим режим на скоростта в населено място, установен в чл. 21 ал.1 ЗДвП. На това основание приетото за извършено от пострадалия нарушение на общото правило на чл. 20 ал.2 изр.2 ЗДвП неправилно е било включено при оценката на поведението му като обосноваващо съпричиняването от негова страна на съставомерния резултат.

Същевременно правилна и законосъобразна е преценката на предходните инстанции, че движейки се с превишена скорост, пострадалият мотоциклетист е допуснал нарушение на чл. 21 ал.1 ЗДвП, което е в причинна връзка с настъпилото произшествие и със съставомерния резултат. Основавайки се на експертните изводи на повторната двойна АТЕ (л.43-92 в т.3 от ДП), че от техническа гледна точка произшествието е било предотвратимо и от страна на мотоциклетиста, ако той се е движил със скорост не по-голяма от разрешената - 50 км/ч (при която опасната зона за спиране е била 34.5 м.) и е реагирал за спиране към същия момент, в който действително е реагирал (когато отстоянието на мотоциклета от мястото на удара е било 37.8 м.), както и ако е осъществявал процеса на спиране без загуба на устойчивостта на движение на мотоциклета, въззивният съд правилно е приел, че движението на пострадалия с неразрешената скорост 70.9 км/ч има пряк каузален принос за настъпването на ПТП. При това положение, след като произшествието е било предотвратимо за пострадалия, ако се е движил с допустимата разрешена скорост, правилна е преценката, че престъпният резултат е съпричинен от неправомерното поведение и на подсъдимия, и на пострадалия. В случая едновременното въздействие на тези два независими един от друг каузални фактори с нищо не засяга причинната връзка между всеки от тях и настъпилите общественоопасни последици. С оглед изложеното изводите на контролирания съд за противоправно съпричинителско поведение на пострадалия водач, отчетено като смекчаващо обстоятелство, напълно се споделят от касационната инстанция. Извън гореизложеното значението на съпричиняването адекватно е съобразено при индивидуализацията на наказанията, като ВКС намира, че при оценката му не е допуснато надценяване или подценяване на неговото значение.

Неоснователно е и възражението в касационната жалба, че апелативният съд не е съобразил високата укоримост на обстоятелството, че независимо от няколкомесечния си стаж като правоспособен водач на МПС подсъдимият е бил санкциониран за извършени от него нарушения и че този факт влияе на степента на обществената му опасност. В действителност в качеството си на водач на ППС подсъдимият е бил наказван двукратно по административен ред, като наложените му административни санкции са за допуснати от него две идентични административни нарушения на разпоредбата на чл. 147 ал.1 ЗДвП, регламентираща задължителен периодичен преглед за проверка на техническата изправност на регистрираните моторни превозни средства. Предходните инстанции с основание са приели, че предвид естеството на тези нарушения (касае се за административни пропуски, а не за същински нарушения при управлението на ППС) и тяхната незначителност (за която красноречиво говори и минималният размер на наложените за тях санкции - глоби в размер на по 20 лв.) същите не могат да определят подсъдимия като недисциплиниран водач, склонен към незачитане на правилата за движение по пътищата, и съответно да бъдат ценени като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Касационният съд изцяло се солидаризира с тази оценка на извършените от подсъдимия административни нарушения, доколкото те безспорно не го очертават като рисков и некоректен водач, пренебрегващ изискванията за безопасност, както и задълженията и отговорностите си като водач на МПС. С оглед на това предходното противоправно поведение на подсъдимия в качеството му на водач на ППС правилно не е разгледано и оценено като негова негативна характеристика в това му качество, която да обосновава извод, че като участник в движението е със завишена опасност, в какъвто смисъл е неоснователната претенция на частното обвинение.

По повод възражението на повереника, че апелативният съд само лаконично е обсъдил липсата на достатъчно опит на подсъдимия като водач на МПС, следва да се отговори, че това обстоятелство надлежно е било отчетено от въззивната инстанция при определяне степента на обществена опасност на деянието, като в тази връзка правилно е съобразено, че то е задължавало подсъдимия да управлява автомобила с едно повишено и заострено внимание, изключващо предприемането на рискови за безопасността на движението маневри. Но доколкото оплакването за „лаконичност“ на обсъждането на горното обстоятелство от страна на въззивния съд е с неясно съдържание и насоченост, касационният съд на практика е поставен в невъзможност да му даде по-конкретен отговор.

Неоснователно е и недоволството на повереника, че въззивният съд неправилно не е обсъдил като имащо значение за индивидуализацията на наказанията обстоятелството, че с поведението си подсъдимият пряко е застрашил живота на своя спътник в автомобила, както и на останалите участници в движението, доколкото били налице данни за интензивно движение в момента на произшествието. Установяването на горното обстоятелство предполага оценка на фактите относно механизма на произшествието и на всички останали съпътстващи го компоненти и детайли от обстановката, при която то е настъпило. Т.е., касае се за оценъчна констатация, основана на конкретни факти. Но тъй като възприетите по делото фактически положения (описаните в обстоятелствената част на ОА и признати от подсъдимия) не сочат деянието на К. да е създало реална опасност за живота и здравето нито на неговия спътник в автомобила (не е установено вследствие на сблъсъка да са били застрашени живота и/или здравето му, респ. той да е получил някакви увреждания), нито на други участници в движението извън пострадалия (установено е, че преди и към момента на удара в пространството между двете ППС и в близост до тях не са се намирали никакви други участници в движението), то не е било налице основание за обсъждане на това обстоятелство и още повече от гледна точка на включването му в кръга на отегчаващите такива. С оглед на това въззивният съд правилно не го е съобразил като отегчаващо отговорността на дееца.

Лишено от основание е и оплакването на повереника, че неправилно не е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство допуснато от подсъдимия нарушение на чл.123 ЗДвП, изразяващо се в изместване от негова страна на автомобила след настъпването на произшествието. В признатите от подсъдимия факти по обвинителния акт относно собственото му поведение след деянието и местоустановяването на автомобила върху пътното платно след произшествието не се обхваща и не е включен фактът за преместването (изместването) на автомобила от страна по подсъдимия след настъпването на удара с мотоциклета. Поради това и доколкото подсъдимият е признал фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, а в тях не е включен и отсъства фактът той да е изместил автомобила си след произшествието, и при положение, че това признание е оценено като годно основание за провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на глава ХХVІІ от НПК, предходните инстанции не са имали правото да обсъждат този (по съществото си неблагоприятен за подсъдимия) факт и въз основа на него да обосновават преценките си във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия. По същите причини и частните обвинители в нито един следващ процесуален момент не са могли и не могат да претендират установяването и обсъждането на този факт, в т.ч. и пред касационната инстанция.

Въпреки извършената от настоящия касационен състав преоценка на някои от установените обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 НК, в крайна сметка правилни и законосъобразни са изводите на въззивния съд, че наложените на подсъдимия наказания не са занижени и са справедливи по размер.

Определеното наказание три години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл. 58а, ал. 1 НК на две години, е санкцията, чиято справедливост подлежи на преценка, а не намаленият й размер след приложението на чл. 58а, ал. 1 НК. В този размер наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, до каквото заключение е достигнал и апелативният съд, произнасяйки се по идентични възражения на частните обвинители в рамките на осъществения въззивен контрол. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна.

Явната несправедливост на санкцията поради определянето й в по-малък размер предполага същият да е очевидно занижен в сравнение с обществената опасност на деянието и дееца и спрямо съвкупната оценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. В тази хипотеза очевидното несъответствие следва да се изразява в отчетлива и ясно изразена непропорционалност между (ниския) размер на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, при което да е извън всякакво съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан, поради това, че е драстично намален. Настоящият казус не разкрива такава характеристика на наказанието лишаване от свобода. То се явява съразмерно изражение на упражнената спрямо подсъдимия държавна принуда, съобразена с личността му и със степента на обществената опасност на извършеното от него.

Наложеното наказание лишаване от свобода е напълно адекватно на тежестта на извършеното престъпление. Правилно е отчетено, че макар и непредпазливо, деянието се отличава със сравнително висока степен на обществена опасност, намерила израз в тежкия вредоносен резултат, но че в случая този резултат не надхвърля законовия съставомерен минимум „смърт на едно лице“.

Определянето на наказанието е логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, поради което преценката за индивидуализацията му не следва да е резултат на аритметично сравнение на отделните противопоставими фактори. Дейността на предходната инстанция по индивидуализация на наказанието лишаване от свобода е била съобразена с това принципно положение, поради което и макар част от обстоятелствата по чл. 54 от НК да са оценени и интерпретирани неправилно от въззивния съд, в крайна сметка неоснователни са оплакванията на частните обвинители за несправедливост на това наказание заради неоправдано надценяване на смекчаващите обстоятелства за сметка на отегчаващите, както и заради недооценяване на последните. Затова не може да бъде направен извод, че спрямо съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства е налице занижаване на санкцията.

Коментираното наказание лишаване от свобода е съответно и на целите по чл. 36 НК, тъй като размерът, в който то е наложено, е от естество да способства за поправителното и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия и за постигне в цялост на целите по чл. 36 НК. Установените по делото обстоятелства в своята пълнота обосновават извод, че извършеното от подсъдимия престъпление, явяващо се изолирана проява в неговия живот, не изисква упражняването на по-сериозна наказателна репресия, доколкото същият е с чисто съдебно минало, без предходни противоправни деяния и с положителни социални нагласи. Приложената спрямо него за настоящото деяние наказателна принуда е в необходимата мяра за поправянето и превъзпитаването му и същевременно изключва възможността за създаване както в него, така и в останалите членове на обществото на чувство за ненаказуемост. Следва да се подчертае, че поправянето на дееца и възпирането му от извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В настоящия казус по-строга наказателноправна репресия спрямо подсъдимия би била неоправдана с оглед личностния му профил и с нищо не би допринесла за постигане целите по чл. 36 НК, които при непредпазливите престъпления са с насока преди всичко „да се създадат условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (проф. И. Н., Наказателно право на НРБ, Обща част, книга втора, С.-Р, София,1992 г., стр.241-242).

В подкрепа на заявеното в жалбата несъгласие с изводите на апелативния съд, че правилно е приложена разпоредбата на чл. 66 ал.1 НК, и на отправеното в тази връзка искане за отмяна на приложението на посочената разпоредба не са изтъкнати никакви конкретни нарушения на контролираната инстанция при определяне начина на изтърпяване, които да бъдат обсъдени от ВКС. Известно е, че касационната проверка се ограничава до конкретната проблематика, поставена на внимание в жалбата. В случая коментираното възражение декларативно и обобщено разкрива единствено и само субективното несъгласие на касаторите с отлагането на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, като в жалбата не се сочат никакви обстоятелства, обосноваващи незаконосъобразно прилагане на условното осъждане спрямо подсъдимия. По тази причина настоящият касационен състав е затруднен да изложи конкретни съображения по повод обсъжданото оплакване на частните обвинители. Но въпреки това, преценявайки го във връзка с установените по делото факти, ВКС намира същото за неоснователно. В принципен план възможността да се отложи изтърпяването на наложеното наказание зависи само и единствено от наличието на предпоставките по чл. 66, ал. 1 НК - да е определено наказание до три години лишаване от свобода; деецът да не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер; за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения да не е наложително той да го изтърпи. В случая предходните инстанции са преценили, че всички тези предпоставки са налице, като касационният съд от своя страна напълно споделя тази преценка и се солидаризира с нея.

За да се постигнат целите на чл. 36 НК, отговорността на дееца следва да е съобразена с всички индивидуализиращи особености на конкретния казус, като съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 НК цели - поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Надценяването на значението на генералната превенция винаги води до неоправдана репресия спрямо дееца, което е несъвместимо с изискването за справедливост. Общопревантивното въздействие на наказанието се осигурява посредством справедливостта му, а не чрез несъразмерна принуда спрямо подсъдимия единствено поради много тежкия резултат за наследниците на пострадалия в личен и емоционален план (който в случая не подлежи на никакво съмнение), без да бъдат съобразени личността на дееца и персоналната му обществена опасност, спецификата на извършеното деяние и конкретната му обществена опасност, както и останалите фактори, очертани от разпоредбата на чл. 54 НК. Затова, след като мотивирано и обосновано е прието, че отмереното по отношение на подсъдимия К. съгласно чл. 54 НК наказание лишаване от свобода ще допринесе за превъзпитанието и поправянето му, недопустимо е само по аргументи, продиктувани от субективното убеждение на повереника и на частните обвинители, че справедливостта изисква необходимост от ефективно изтърпяване на това наказание, да се отказва приложението на условното осъждане. По тези съображения решението на окръжния и апелативния съд да бъде отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода е правилно.

Не е явно несправедливо и наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС. Срокът на същото е определен над минималния възможен (доколкото надвишава срока на редуцираното на основание чл. 58а НК наказание лишаване от свобода с 1 година) и е напълно съобразен както с ниската степен на обществена опасност на подсъдимия като водач на ППС, така и с обстоятелствата, че макар да е бил неопитен водач с малко стаж, което е изисквало повишено внимание от негова страна, той е омаловажил този факт, пренебрегнал е изискванията за безопасност и е предприел рискова маневра, довела до тежкия съставомерен резултат. Преценката на всички тези фактори не дава основание да се счита, че размерът на това наказание е занижен. С оглед на това и като споделя изложените в тази насока съображения във въззивния съдебен акт ВКС намира, че за постигане на възпиращия и поправителен ефект на наказанието по смисъла на чл. 36 НК определеното за срок от 3 години наказание „лишаване от право да управлява МПС“ напълно покрива критерия за справедливост.

По тези съображения не е налице и претендираното от частното обвинение касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Изложеното дотук мотивира касационната инстанция да приеме, че след като не се установяват сочените в жалбата касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 114 от 09.09.2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по внохд № 57/2024 г. по описа на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: