Установяване на български произход при изселване на възходящ в чужбина

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 348

София, 19.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като разгледа докладваното от съдия Александър Цонев гражданско дело № 2476 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. У., срещу решение №1666/21.03.24г. на СГС, ІV-Б състав, с което е приет за неоснователен искът й за установяване на български произход на ищцата Е. У. по чл.3, ал.2 от ЗБЖИРБ.

В срока за отговор Министерство на правосъдието са изразили становище, че касационната жалба е неоснователна.

Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение на СГС с определение № 710/ 13.02.25г. на ВКС, ІІІ ГО. Касационното обжалване е допуснато по въпроса- „Какво е съдържанието на понятието „българин“, въведено в пар. 2, т.1 от ДР ЗБГ?“.

По поставения въпрос, ищцата изразява становище, че под „българин“ законът не разбира „етнически произход“ и не изисква лицето да е със българско самосъзнание, а насрещната страна Министерство на правосъдието изразява становище, че понятието българин е въведено в ЗБЖИРБ и изисква наличието на „българско самосъзнание“, т.е. под понятието „българин“ се разбира „етнически произход“.

По поставения въпрос има постановено решение № 269/ 19.05.2025г., постановено по гр.д. 126/ 24г. на ВКС, ІІІ ГО.

Относно правилността на въззивното решение, ВКС намира следното:

Предявен е иск за установяване на български произход на ищцата Е. У. по чл.3, ал.2 от ЗБЖИРБ. В исковата молба се твърди, че баща й Т. А. бил българин, тъй като се родил в България през 1936г. и родителите му били български поданици, но от турски произход. През същата 1936г. баща й, баба й и дядо й се изселили в Турция. Ищцата се родила през 1963г. в Турция и придобила турско гражданство. Баща й Т. А. починал в Турция през 1986г.. Той и ищцата през целия си живот живели в Турция. В исковата молба се твърди, че ищцата и нейният баща имали българско самосъзнание.

Въззивният съд е посочил, че съгласно § 2, т.1 от ДР на ЗБГ лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин. В чл.2, т.1 ЗБЖИРБ е регламентирано, че българин, живеещ извън Република България, съгласно този закон, е лице, което има поне един възходящ от български произход. Понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ са отделни и самостоятелни, различни по смисъл и съдържание. Тези понятия са използвани в чл.25, ал.1 и ал.2 КРБ. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо, а понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. С оглед на това не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство. Въззивният съд е приел, че по конкретното дело ищцата е поддържала, но по делото не е установено бащата й да е имал български произход. В съставения акт за раждане № 60/1936 г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община, Търговищка околия, Шуменска област е отбелязано, че родителите на бащата на ищеца – Т. Р. А., са български поданици, а по народност са турци. Т. Р. А. е роден на територията на България, но неговите родители са се изселили в Турция на 22.06.1936 г., съгласно представеното извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област С., [община]. Същият е придобил турско гражданство като изселник, съгласно представеното удостоверение за гражданско състояние, по силата на Закон за регистрацията № 2510, чл.6, т.Б и решение на МС № 2/5254/31.08.1936 г. Въззивният съд е изложил съображения, че ищцата не е ангажирала доказателства по делото в подкрепа на твърденията си, че се самоопределя като българин, въпреки, че е турски гражданин, както и че по делото не е установено също така, че бащата на жалбоподателката е лице с българско гражданство. Съгласно действащия към 1936 г., когато е роден бащата на жалбоподателя, чл.5 от Закон за българското поданство /ДВ бр. 3/05.01.1904 г./, български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин. С приетия през 1940 г. Закон за българското поданство /ДВ, бр. 288/20. Х..1940г./ са регламентирани условията за придобиване и изгубване на българско поданство. В чл.15 от същия закон е регламентирано, че българско поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството, губи българско поданство с факта на изселването. В чл.66 е предвидено, че постановленията на чл.15 важат и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизането в сила на настоящия закон. По този начин на нормата на чл.15 от разглеждания закон е придадено обратно действие. С оглед на това възззивният съд е приел, че същата намира приложение и по отношение на бащата на жалбоподателя и неговите родители, които са се изселили през 1936 г., били са български поданици към този момент, от небългарски произход – с турска народност. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателката, че не е доказана турската народност на нейния баща. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че след изселването на бащата на ищцата в Турция през 1936 г., същият е изгубил българското си гражданство и е придобил турско гражданство. Съдът е приел, че след като бащата на жалбоподателката не е българин, жалбоподателката не е лице от български произход, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

ВКС счита, че въззивното решение е правилно.

Във въззивното решение са изложени (в случай на различно от приетото тълкуване за понятията "българин" и "българско гражданство") мотиви, че бащата на ищцата не е лице с българско гражданство. Т.е. независимо от отговора на поставения въпрос относно съдържанието на понятието „българин“, въведено в пар.2, т.1 от ДРЗБГ, установяването по конкретното дело е такова, че отговорът на въпроса не би се отразил на крайния изход на делото.

Искът е неоснователен и въззивното решение следва да се остави в сила.

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №1666/21.03.24г. на СГС, ІV-Б състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Александър Цонев

Според мен отговорът на поставения правен въпрос следва да бъде в смисъл, че под понятието „българин“ пар.2, т.1 ДРЗБГ законът разбира както лице с българско гражданство, но така също и лице, което е чуждестранен гражданин, но произхожда от българин и има българско самосъзнание. Аргументите за това са следните: ЗБГ не дава легална дефиниция на понятието „българин“. Дефиницията „българин“ по ЗБЖИРБ не може да се използва от ЗБГ, тъй като ЗБЖИРБ е приет след ЗБГ, дефиницията в ЗБЖИРБ е специфична, тя е за нуждите на закона и има предвид чуждестранни граждани, които имат българско самосъзнание. По тази причина да се приеме, че ЗБГ разбира под понятието „българин“, че е лице с българско самосъзнание, представлява въвеждането на допълнителна материална предпоставка на закона, което е в противоречие със закона, т.е. прилагане на норма, която не съществува. Следователно по смисъла на ЗБГ българският гражданин безспорно е българин, а не чужденец, доколкото законът не дава легална дефиниция на понятието „българин“. Но целта на ЗБГ е да даде по- широко значение на понятието „българин“, тъй като не е употребено тясното понятие „български гражданин“. Съгласно чл. 2 ЗБЖИРБ „българин“ е и чужд гражданин, който има поне един възходящ от български произход и притежава българско самосъзнание. Доколкото пар.2, т.1 ЗБГ позволява разширително тълкуване, тъй като употребява понятието „българин“, а не „българско гражданство“, то по смисъла на пар.2, т.1 ЗБГ под понятието „българин“ следва да се разбира както български гражданин, но така също и чужд гражданин, който произхожда от българин и има българско самосъзнание.

Съдия: