Граници на съдебния контрол при съкратено съдебно следствие и просрочени оплаквания

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 187

гр. София, 08 април 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на осемнадесети февруари, две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Спас Иванчев

ЧЛЕНОВЕ: Христина Михова

Красимир Шекерджиев

при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Атанас Гебрев, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №83 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на частните обвинители П. Н. П., Д. Н. П. и Л. Н. П. (подадена чрез процесуалния им представител) срещу решение №179 от 17.12.2025 г., постановено по ВНОХД №473/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда от 24.09.2025 г., постановена по НОХД №20255300201675/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с която подсъдимият Н. Ц. Ч. е признат за виновен в това, че на 04.06.2024 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство- лек автомобил „Сузуки“, модел „Витара“, с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение, посочени в чл.40, ал.1 и ал.2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на С. И. Н., като на основание чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК във вр. с чл.58а, ал.1 и чл.54 НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от една година и два месеца и на основание чл.343г, във вр. с чл.343, във вр. с чл.37, т.7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година и осем месеца, считано от влизане на присъдата в сила.

Със съдебния акт, на основание чл.66, ал.1 НК, е отложено изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл.59, ал.1 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият Ч. е бил задържан на 04.06.2025 г. и на основание чл.54, ал.4, във вр. с чл.69а НК времето, през което подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС, считано от 06.06.2025 г. до влизане на съдебния акт в сила.

С присъдата първостепенния съд се е произнесъл по веществените доказателства и е осъдил подсъдимият да заплати направените по делото разноски.

В касационната жалба на частните обвинители П. и Н. са посочени всички касационни основания.

Жалбоподателите поддържат оплаквания за допуснати нарушения на процесуални правила, изразили се в неправилен анализ на доказателствата, което според тях е довело до погрешни изводи на решаващите съдилища, че подсъдимият Ч. е оказал помощ на пострадалата Н.. Твърдят, че той е оставил тялото на пешеходката на терена и не е извършил каквито и да е действия, които обективно да са били насочени към спасяването й, или да са допринесли за облекчаване на положението й. Категорични са, че уврежданията са били такива, че смъртта е била неизбежна- дори при оказване на висококвалифицирана лекарска помощ.

На тези основания жалбоподателите оспорват преквалифицирането на деянието в по- леко наказуемия състав на чл.343а НК, като твърдят, че неправилно съдилищата, на базата на отразените в обвинителния акт факти (изцяло признати от подсъдимия) са приели правна квалификация- различна от предложената от държавното обвинение. Поддържат, че е допуснато сериозно нарушение на материалния закон, защото той е приложен неправилно.

С касационната жалба се оспорва и размера на наложеното наказание и се поддържа, че същото е необосновано занижено, като въззивният съд неправилно се е съгласил с изводите на първата инстанция, че по делото има многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Твърди се, че в хода на производството са били събрани доказателства, че подсъдимият е бил водач със завишена степен на обществена опасност.

Оспорва се и приложението на чл.66, ал.1 НК, като се поддържа, че целите на специалната и генералната превенция могат да бъдат постигнати единствено чрез ефективното изтърпяване на наложеното наказание. Като допълнителен аргумент в подкрепа на искането се сочи и това, че транспортните престъпления са изключително чести и причиняват смъртта на множество хора.

На тези основания се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и да бъдат дадени задължителни указания подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатото обвинение, да бъде увеличен размера на наложеното му наказание „лишаване от свобода“, същото да бъде изтърпяно ефективно, да бъде увеличен размера и на наказанието по чл.343г НК, като бъде приложен чл.49, ал.2 НК.

В касационното съдебно заседание повереника на частните обвинители поддържа касационната жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Твърди, че неправилно въззивният съд се е съгласил с изводите на първостепенния, че са налице предпоставките за преквалифициране на деянието по чл.343а НК, като не е отчел, че е възможно смъртта на пострадалата да е причинена именно от поведението на подсъдимия след произшествието (местенето на тялото й). Оспорва и изводите на въззивния съд, че поведението на Н. може да се прецени като съпричиняване, като поддържа, че съдът не е отчел това, че произшествието е станало в малък град, при движение назад на управлявания автомобил- на място, където изобщо няма пешеходни пътеки.

Предлага наложеното основно наказание да бъде преценено като явно несправедливо, като бъде отчетено и това, че непосредствено след произшествието подсъдимият е дал невярна информация на пристигналия полицейски служител, че пострадалата пешеходка се е самонаранила.

На тези основания моли да бъде отменено атакуваното въззивно решение, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Представителят на държавното обвинение пледира касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че предходните съдебни състави са установили вярно фактите и правилно деянието е било преквалифицирано в по- леко наказуемия състав. Твърди, че не са налице предпоставки за коригиране на наложените наказания, тъй като те са съобразени със смекчаващите отговорността обстоятелства и са съответни на целите на чл.36 НК.

Защитникът на подсъдимия твърди, че касационната жалба е незаконосъобразна, необоснована и бланкетна. Поддържа, че правилно поведението на Ч. след произшествието е дало основание деянието да бъде преквалифицирано по по- леко наказуемия състав на чл.343а НК, тъй като подсъдимият обективно е спасил двукратно живота на пешеходката, като е изваждал езика й. Пледира, че наказанието е законосъобразно определено. Моли да бъде постановен справедлив съдебен акт и да бъде отхвърлена касационната жалба.

Подсъдимият изразява съжаление за случилото се. Твърди, че като пенсиониран военен винаги е работил по правилата и се е стремил да помага на хората. Предлага да бъде отчетено това, че е управлявал автомобила с много ниска скорост и е карал внимателно. Моли да се потвърди атакуваното решение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационната жалба е неоснователна.

В касационната жалба на частните обвинители са посочени две основни оплаквания- за неправилно квалифициране на инкриминираното деяние по привилегирования състав на чл.343а НК и за явна несправедливост на наложеното наказание.

Преди да им бъде даден отговор касационният съд намира за необходимо да очертае процесуалното развитие на производството- предмет на касационен контрол.

Първостепенният съд е приложил диференцираната процедура по глава ХVІІ НПК, като е отчел направеното признание в рамките на предварителното изслушване от подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл.373, ал.2 НПК. В хода на производството пред него не е събрал допълнителни доказателства, като единствено е приобщил към доказателствената съвкупност събраните в хода на досъдебното производство писмени доказателства и доказателствени средства. Със съдебния си акт не е възприел правната квалификация предложена от държавното обвинение, като е преценил, че подсъдимият Ч. следва да бъде признат за виновен в извършване на престъпление по по- леко наказуемия състав на чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК.

В срока за атакуване на първоинстанционната присъда е постъпила единствено въззивна жалба от частните обвинители (чрез техния пълномощник). В жалбата е възпроизведено съдържанието на присъдата, като в последните три абзаца е отправено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и е направено искане подсъдимият да бъде осъден, като му бъдат наложени наказания „лишаване от свобода“ около средния размер (като не е посочено за санкцията на коя норма е претенцията) и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ с приложението на чл.49, ал.2 НК.

С въззивната жалба не са направени оплаквания, относими към правната квалификация на постановения първоинстанционен съдебен акт, за допуснати нарушения на процесуални правила или за неправилно приложение на материалния закон. Липсват и оплаквания за необоснованост на атакувания съдебен акт.

Срокът за подаване на въззивна жалба е изтекъл на 08.10.2025 г.

С допълнение към въззивната жалба на частните обвинители (с вх.№10188, постъпила в деловодството на съда на 02.12.2025 г.) въззивните жалбоподатели са изложили твърдения за неправилен анализ на фактите, вътрешна противоречивост на мотивите на присъдата и са поддържали тезата, че неправилно е приложен материалния закон. В допълнението има пространни доводи за това, че приетите от съда за осъществени действия на подсъдимия Ч., непосредствено след произшествието не са действително извършени, а и дори да са били осъществени не представляват помощ съобразно ППВС 1/1983 г. и не дават възможност деянието да бъде квалифицирано по привилегирования състав на чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК.

Направено е искане атакуваната присъда да бъде коригирана и подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден по първоначално повдигнатото му обвинение.

Въззивният съд със съдебния си акт е потвърдил изцяло присъдата, като подобно на първоинстанционния съд е приел, че Ч. след произшествието е отправил зов за помощ, положил е усилия за преместване на пострадалата Н., изразил е желание да я закара в здравно заведение и двукратно е вадил езика, а впоследствие и зъбната й протеза. Приел е, че тези обстоятелства са били установени от показанията на свидетелите И. и Н., депозирани във фазата на досъдебното производство.

Постановеното въззивно решение е атакувано от частните обвинители с настоящата касационна жалба с оплаквания за явна несправедливост на наказанието и неправилно преквалифициране на инкриминираното деяние в по- леко наказуемия състав по чл.343а, ал.1, б.“б“, във вр. с чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК.

Касационният съд споделя доводите на жалбоподателите, че извършеното от подсъдимия Ч. престъпление погрешно е квалифицирано по привилегирования състав на чл.343а НК. Предходните съдебни състави неправилно са установили фактите, като са се позовали на доказателствени източници- показанията на свидетелите П., Л. Н., Д. Н., Ш., Н. и И., в които се съдържа информация, различна от тази, която е била включена в обстоятелствената част на обвинителния акт. Няма спор, че настоящото производство се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие, като подсъдимият е признал по реда на чл.371, т.2 НПК фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Той е направил информиран избор и е преценил, че желае производството да се развие по диференцираната процедура по глава ХХVІІ НПК. Задължителната съдебна практика забранява на съдилищата когато производството се развива по чл.373, ал.2 НПК да събират доказателства, които са несъвместими с фактическите положения, отразени в обвинителния акт (т.8 ТР 1/2009 г. ОСНК). В тази хипотеза за решаващия съд е възможно да проведе съдебно следствие и да събере по своя инициатива или по инициатива на страните доказателства, които не са събрани в хода на досъдебното производство, но те не могат да се отнасят за факти, които имат съставомерен характер. Такива доказателства могат да бъдат относими към индивидуализация на наказанието, но не и да променят фактите, които съдът отчита при квалификацията. В тази връзка касационната инстанция многократно е посочвала, че при обсъжданата диференцирана процедура е недопустимо да се оспорват вече признати факти (в този смисъл Р 184 по НД 903/2020 г., 3 НО) или да се събират доказателства, които установяват нови факти, имащи отношение към квалификацията (в този смисъл Р 59 по НД 39/2020 г., 2 НО, Р №718/2007 г. по НД 547/2007 г., 3 НО, Р 294/2008 г. по НД 134/2008 г., 3 НО, Р 236/2017 г. по НД 739/2017 г., 2 НО, Р 222/2018 г. по НД 837/2018 г., 1 НО и Р 289/2019 г. по НД 1131/2018 г., 1 НО и др.)

Вярно е, че в производството по глава ХХVІІ НПК подсъдимият признава единствено фактите, като това не значи, че се съгласява с предложената от държавното обвинение правна квалификация, но направеният избор производството да се развие по този процесуален ред предполага отказ от типичния за общия наказателен процес възможност да бъдат установявани факти, които са биха довели до по- благоприятна за подсъдимия правна квалификация на деянието. Ако привлечения към наказателна отговорност смята, че такива факти съществуват и те не са включени в обстоятелствената част на обвинителния акт, то той не е следвало да се съгласи делото да бъде разгледано по реда на чл.373, ал.2 НПК. С приемането на този ред подсъдимият се е лишил от правото на състезателен процес, от възможността да оспорва отразените в обвинителния акт факти и да установява нови съставомерни такива, като наред с това е получил и бонуса наказанието му да бъде определяно при приложението на чл.58а НК.

От друга страна съдът, които е преценил че са налице законовите предпоставки делото да се развие по чл.373, ал.2 НПК, следва да е отчел, че направеното по реда на чл.371, т.2 НПК самопризнание- от една страна се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства, а от друга- те съответстват на отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Ако не са налице тези две кумулативни предпоставки и направеното самопризнание не се припокрива с отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, или в хода на досъдебното производство са събрани доказателства, които налагат приемането на невключени в него съставомерни факти- различни от признатите, то решаващият първостепенен съд е следвало да остави без уважение искането производството да се развие по реда на глава ХХVІІ и да го разгледа по общия ред с цялостна проверка на доказателствата и възможност да се събират нови. След като съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.372, ал.4 НПК за него е било невъзможно да се позове на доказателствени източници, които установяват факти, които не са признати от подсъдимия (защото не са включени в обстоятелствената част на обвинителния акт) и имат съставомерен характер. В случая характерното за наказателното производство служебно начало не може да бъде приложено, тъй като при тази диференцирана процедура съдът е ограничен във възможността да установява нови факти и наред с това няма възможност да обсъжда при постановяване на съдебния си акт всички събрани в хода на досъдебното производство доказателства. Дали и доколко те съответстват на признатите факти е въпрос, който вече е решен при взимането на решението делото да се разгледа по реда на чл.373, ал.2 НПК. Процесуалният момент за това е отминал и той не може да бъде отново обсъждан при постановяване на присъдата.

От всичко посочено до тук следва извод, че и първостепенния и въззивния съд са допуснали съществено нарушение на процесуални правила, като са възприели факти, които имат отношение към правната квалификация на инкриминираното деяние, без същите да са били включени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Те са приели за безспорно установено поведение на подсъдимия непосредствено след произшествието, което не е намерило място в обвинителния акт, като по този начин са дали правна квалификация на деянието на базата на факти, които не е следвало да отчитат.

Посоченото съществено нарушение на процесуални правила, макар и констатирано от касационния съд, не може да бъде отстранено като причината за това се извежда от процесуалното развитие на конкретното наказателно производство. Преквалифицирането на инкриминираното деяние- предмет на обвинението е станало известно на частните обвинители още с постановяване на първоинстанционната присъда. В този момент за тях е възникнала възможността да атакуват съдебния акт пред въззивен съд, като с въззивната си жалба очертаят предмета на въззивната провека. Такава жалба е подадена (чрез техния процесуален представител), но в нея са били включени единствено оплаквания, относими към наложените на подсъдимия Ч. наказания. В жалбата липсва оплакване за преквалифицирането на деянието, като не се оспорва осъждането на подсъдимия по привилегирования състав на чл.343а НК. Възможността да бъдат релевирани оплаквания, респективно да бъдат отправени искания за коригиране на първоинстанционния съдебен акт приключва с изтичане на срока за обжалване. В този срок други искания не са направени. Те са направени с допълнителната жалба, депозирана много след изтичане на срока по чл.319 НПК. С тази жалба могат да бъдат допълнени доводите, отразени в подадената в срока за обжалване въззивна жалба, но не и същата да бъде разширявана, като бъдат добавяни нови оплаквания. Това следва от разпоредбата на чл.320, ал.1 и ал.4 НПК.

В настоящото производство липсва съответна въззивна жалба на частните обвинители, в която в срока по чл.319 НПК да е направено изрично искане за неправилно приложение на материалния закон и конкретно за неправилно квалифициране на деянието по чл.343а НК. При това положение дори въззивният съд (по пътя на цялостната служебна проверка по чл.314, ал.1 НПК) да бе констатирал неправилното кредитиране на доказателствени източници, събрани в хода на досъдебното производство, което е довело до неправилната квалификация на извършеното от подсъдимия деяние за него не е съществувала възможност да отстрани нередовността, защото влошаването на положението на осъдения подсъдим по непредявено от държавното или частното обвинение оплакване би било грубо нарушение на забраната за reformation in pejus (В този смисъл са решенията по НД 281/2013 г., 3 НО, по НД 1302/2011 г., 2 НО, по НД 688/2010 г., 1 НО, по НД 41/2010 г., 1 НО и др.)

След като частните обвинители са пропуснали възможността да атакуват постановената първоинстанционна присъда пред въззивния съд в предвидения законов срок в частта й относима към правната квалификация на извършеното престъпление те нямат възможност да я атакуват и пред касационната инстанция. На практика пропускането на процесуалния момент, в който е следвало да поискат коригиране на постановената първоинстанционна присъда ги е лишила от тази възможност защото т. нар. „прескачащо обжалване“ е недопустимо.

Предвид всичко изложено, касационният съд прецени, че за него не съществува възможност да коригира постановените от предходните инстанции съдебни актове или да отмени същите и да укаже отстраняване на констатираните нарушения, тъй като в пределите на касационната проверка са включени единствено тези оплаквания, които са посочени от частното обвинение с въззивната жалба в срока по чл.319 НПК- а те са единствено относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК.

Настоящият съдебен състав прецени, че правилно въззивният съд е ценил като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните му характеристични данни, семейното и социалното му положение, трудовата му ангажираност и изразеното съжаление за извършеното престъпление.

Вярно като отегчаващи отговорността обстоятелство са ценени извършените две нарушения на чл.40, ал.2 и ал.2 ЗДвП довели до настъпване на съставомерния резултат и предходните извършено от Ч. нарушения на правилата за движение по пътищата.

Законосъобразно въззивният съд е приел, че наказанието на подсъдимия следва да бъде отмерено при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като е преценил, че определените му по реда на чл.58а, ал.1 НК основно наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и два месеца и допълнително наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година и осем месеца са съответни на тежестта на извършеното престъпление.

Правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за приложението на чл.66, ал.1 НК, като законосъобразно е преценил, че ефективното изтърпяване на по- тежкото наложено наказание не се налага с оглед постигане на целите на чл.36 НК. Ето защо въззивният съд вярно е потвърдил атакувания съдебен акт и в частта му, с която е отложено изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Касационната инстанция приема, че предвид невъзможността да бъде коригирана правната квалификация на извършеното престъпление наказанието следва да бъде определено в рамките на санкцията, предвидена за по- леко наказуемия състав по чл.343а, ал.1, б.“б“ НК и същото трябва да бъде наложено по реда на чл.58а НК защото наказателното производство се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.373, ал.2 НПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.5 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №179 от 17.12.2025 г., постановено по ВНОХД №473/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. +|