Приложимо право при регресен иск между съпрузи за изплатен кредит в чужбина

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е № 533

гр. София, 07.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и шеста година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиева
при секретаря Кристина Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4404 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 797/06.06.2025 г. по гр.д. № 2717/2024 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 2888/15.05.2024 г. по гр.д. № 10661/2021 г. на Софийския градски съд, на основание чл. 127 ЗЗД, вр. чл. 32 СК е осъдил А. Ц. М. да заплати на В. М. сумата 4 546.53 лв. – половината от платени вноски от ищеца в периода 09.08.2017 г. – 27.08.2021 г. по договор за кредит от 25.02.2017 г. с „Кредитприват – Фидор банк АГ“ (Kreditprivat – Fidor Bank AG) Германия като солидарен длъжник с ответницата, ведно със законните лихви от 27.08.2021 г., като искът е отхвърлен за разликата над 4 546.53 лв. до пълния предявен размер за 57 938.86 лв.

Решението е допуснато до касационен контрол по въпроси в изясняване на понятието „задоволяване на нужди на семейството“ (чл. 32 СК) и в изясняване на понятието „фактическа раздяла между съпрузите“, съобразно твърденията на страните по спора.

По повдигнатите въпроси:

Съгласно чл. 32, ал. 2 СК, съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или единия съпруг за задоволяване на нужди на семейството. Под „нужди на семейството“ се разбират общите потребности на членовете на семейството, които са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходими разходи за съвместния живот, както и за лични нужди на членовете на семейството, задоволяването на които произтичат от изискванията по СК за взаимност, благополучие и споделеност между съпрузите. Счита се, че всичко, за което единият от съпрузите се е задължил с такава цел, е за нужди на семейството. Семейна е и нуждата, когато средства по договор за кредит, сключен само от единия съпруг, са използвани за погасяване на стари задължения, обслужили семейни нужди. Тогава в отношенията с кредитора всеки от съпрузите дължи всичко – солидарната отговорност възниква по силата на закона, и може да се освободи, само ако общото задължение е изпълнено изцяло. Във вътрешните отношения между съпрузите се предполага, че са се облагодетелствали в равна степен и дължат по равно (чл. 127, ал. 2 ЗЗД). Поради това когато иск по чл. 127 ЗЗД е основан на твърдения, че единият съпруг е страна по договор за кредит за задоволяване на семейни нужди и искането е другият съпруг да му възстанови половината от платеното, в тежест на ищеца е да твърди и докаже, че кредитните средства са обслужили семейни нужди. Ако такива твърдения и доказателства няма, съдът е длъжен да приеме, че кредитните средства са използвани от съпруга, който е сключил договора, солидарна отговорност по чл. 32 СК не е възниквала и за изплатеното на кредитора другият съпруг не дължи нищо. При твърдения, че кредитът е използван за погасяване на стари задължения, за да се приложи чл. 32 СК, е необходимо ищецът да твърди и ангажира доказателства, че старите задължения са обслужили семейни нужди. Фактическата раздяла прекъсва всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите. Поради това, когато искът по чл. 127 ЗЗД, вр. чл. 32 СК е оспорен с възражение за настъпила фактическа раздяла, в тежест на ответника е да докаже, че към момента на сключения договор за кредит, са прекъснати всички духовни, физически и икономически връзки между съпрузите.

Отговорите изясняват съдържанието на понятията „задоволяване на нужди на семейството“ по чл. 32 СК и „фактическа раздяла между съпрузите“ съобразно българското материално право и се основават на практиката на ВКС по чл. 32 СК и чл. 127 ЗЗД, включително установената след ТР № 35/14.06.1971 г. ОСГК на ВС, която настоящият състав споделя. Те са използвани, доколкото въззивният съд е квалифицирал и решил спора по иска, по който спорът е пренесен пред касационната инстанция, според българското материално право. Въззивният съд е бил длъжен да забележи, че според твърденията на страните спорното правоотношение е с международни елементи.

В обстоятелствената част на исковата молба В. М. е твърдял, че на 11.09.2010 г. е сключил брак с ответницата А. М.. Бракът е прекратен на 09.08.2017 г. с решение за развод по взаимно съгласие. На 25.02.2017 г. ищецът кандидатствал на онлайн пазар и получил от Кредитприват – Фидор Банк АГ (Kreditprivat – Fidor Bank AG), Германия, потребителски кредит 50 000 евро. Кредитните средства разходвал за семейни нужди. Всеки месец връщал дължимото по кредита, а на 12.02.2021 г. сключил договор за нов потребителски кредит със С-Кредитпартнер ГмбХ (S-Kreditpartner GmbH), Германия. Със средствата по него погасил неиздължения остатък по договора от 25.02.2017 г. Поискал е осъждането на ответницата да възстанови сумата 57 938.86 лв. - половината от погасеното по договора от 25.02.2017 г. в периода от прекратяването на брака до предявяването на иска.

В отговора на исковата молба ответницата го е оспорила по основание с възражение, че дори да са верни твърденията за получен кредит от ищеца – за договора от 25.02.2017 г. тя узнала след предявяването на иска, той е използвал средствата за свои, а не за семейни нужди. Ищецът е гражданин на Северна Македония. През пролетта на 2007 г. двамата заживели на съпружески начала и на 11.09.2010 г. сключили брака в България. През 2012 г. се установили в [населено място], Германия. Там на 10.02.2014 г. се ражда дъщеря им И.. Ищецът подложил ответницата на продължителен физически и психически тормоз, включително през бременността. На 09.08.2015 г. полицейските органи в Мюнхен издали заповед за защита от домашно насилие, но тормозът продължил. През лятото на 2016 г. тя напуснала ищеца и с дъщеря им И. се установили в България. Тогава прекъснали всички духовни, физически и икономически връзки с ищеца. В хода на делото ответницата е променила становището си за началото на фактическата раздяла с твърдения, че е с начало от 09.08.2015 г. Тогава ищецът подписал декларация, с която се задължил да плаща издръжка на дъщеря си и да връща кредита по другото регресно вземане, предявено с общата искова молба, по която е било образувано делото. По този спор касационният контрол не бе допуснат с определението по чл. 288 ГПК и решението влезе в сила.

Ищецът е реплекирал, че със средствата по договора от 25.02.2017 г. е погасил задължения на семейството по пет предходни договори с други кредитни институции в Германия: 1) от 13.01.2014 г. за сумата 7 152 евро с Щадтшпаркассе Мюнхен (Stadtsparkasse Mimchen); 2) от 01.12.2015 г. за сумата 8 552 евро със Зантандер Кънсюмър Банк АГ (Santander Consumer Bank AG); 3) от 11.05.2016 г. за сумата 12 000 евро със Зантандер Кънсюмър Банк АГ (Santander Consumer Bank AG); 4) от 05.07.2016 г. за сумата 10 000 евро с ИНГ ДиБа ЕАД (ING DIBA) и 5) от 13.10.2016 г. за сумата 5 120 евро със Зантандер Кънсюмър Банк АГ (Santander Consumer Bank AG). Оспорил е началният момент на фактическата раздяла. Ответницата се е установила в България с дъщеря им И., но през м.ноември 2016 г., когато бил прекратен договорът за наем на семейното жилище в Мюнхен. Макар оттогава съпрузите да заживели разделени: ищецът - в Мюнхен, ответницата с дъщеря им - в София, съпружеските отношения били запазени. Ищецът търсил друго подходящо жилище за семейството в Мюнхен, изпращал пари за издръжка за ответницата и И., пътувал при всяка възможност и отсядал при тях в съсобственото на страните жилище в [населено място]. Фактическата раздяла настъпила едва през м. май 2017 г., когато ищецът узнал за любовна афера на ответница и подали молбата за развод по взаимно съгласие пред българския съд.

Така международните елементи в спорното правоотношение произтичат от твърденията на страните, че: 1) след брака, който са сключили през 2010 г. в България, през 2012 г. съпрузите трайно са се установили в Германия; 2) договорите са с кредитни институции в Германия; 3) обслужените семейни нужди са възникнали в Германия. По възражението по основанието на иска страните не спорят, че са били във фактическа раздяла преди прекратяването на брака с развод, но спорят дали фактическата раздяла предхожда договора за кредит от 25.02.2017 г. – така твърди ответницата, включително оспорвайки твърденията за сключен от ищеца договор с Кредитприват – Фидор Банк АГ (Kreditprivat – Fidor Bank AG), Германия, или го следва – така твърди ищецът. След като спорът е с международни елементи, включително за фактическата раздяла, въззивният съд е бил длъжен да определи приложимият стълкновителен (колизионен) правен режим.

Регламент (ЕС) 2016/1103 на Съвета от 24 юни 2016 г. за изпълнение на засиленото сътрудничество в областта на компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани с имуществения режим между съпрузи не намира приложение. Бракът е сключен през 2010 г. и няма твърдения за избор на приложимо право. Съгласно чл. 69, § 3, режимът на Регламент (ЕС) 2016/1103 не решава колизията. Приложим е КМЧП.

Страните не спорят, че не по-късно от м. ноември 2016 г. ответницата се е установила в [населено място]. Чл. 4, т. 1 КМЧП поставя спора в компетентност на българския съд. От това следва, че решението е допустимо, но не следва, че българското материално право е приложимото. Чл. 39 КМЧП задължава българският съд да квалифицира спорното право по българското материално право. Предявеният иск е регресен между бивши съпрузи, основан на твърдения за солидарна отговорност за семейно задължение по договор за кредит, сключен от единия съпруг (чл. 32, ал. 2 СК), а искането е съпругът, който не е страна по договора, да възстанови това, с което се е облагодетелствал за сметка на съпруга, изплатил солидарното задължение (чл. 127 ЗЗД). Доколкото ответницата оспорва, че ищецът е сключил договора с Кредитприват – Фидор Банк АГ (Kreditprivat – Fidor Bank AG), Германия, а ищецът твърди, че го е сключил и с кредитните средства е погасил задължения за нужди на семейството по пет предходни договора с други кредитни институции в Германия, германското материално право урежда приложимия институт на договора за кредит – чл. 94, ал. 2 КМЧП. Твърдените семейни нужди са в период, в който страните трайно пребивават в Германия. Следователно германското материално право урежда и имуществените отношения между съпрузите – чл. 79 КМЧП. Страните са в спор за началото на фактическата раздяла, т.е. има значение дали германската правна система й придава значение и с какви правни последици я свързва. Дадените отговори на въпросите изясняват съдържанието на понятията „задоволяване на нужди на семейството“ по чл. 32 СК и „фактическа раздяла между съпрузите“ съобразно българското материално право. Те са необходими, тъй като съгласно чл. 39 КМЧП правната квалификация на спорното правоотношение се извършва по българското право. След дадената правна квалификация обаче въззивният съд е бил длъжен да определи приложимото материално право, чрез съответните стълкновителни норми, а след като установи, че препращат към чуждо материално право - германското, да установи неговото съдържание по реда на чл. 43 КМЧП. Конкретно въззивният съд е бил длъжен да установи: 1) как германското материално право урежда института на договора за кредит в периода 13.01.2014 г. - 25.02.2017 г.; 2) дали предвижда солидарна отговорност за съпрузите при договор за кредит, сключен само от единия съпруг и при какви материалноправни предпроставки/условия; 3) придава ли правно значение на обстоятелството, че договор за кредит е сключен след фактическа раздяла между съпрузите, и какво е то; 4) признава ли регресно вземане в полза на съпруга, изплатил кредита, и с какво съдържание. Въззивният съд е допуснал методологическа грешка в прилагането на КМЧП. Той е спрял дължимия анализ след приложения чл. 39 КМЧП и е преминал към решаването на спора по българския материален закон, без да определи и изследва приложимото германско материално право. По КМЧП също се прилага правилото, че страните излагат твърденията си за релевантните факти, а на съда е задължението да определи приложимото материално право. Ако стълковителните норми сочат към чуждо право, съдът служебно определя неговото съдържание. Задължението по чл. 43 КМЧП не възниква само ако страна се е позовала на международния елемент в спорното правоотношение, респ. на приложимия чужд закон. То възниква по силата на закона. Механизмът в КМЧП, който поставя в служебно задължение на съда да установи съдържанието на приложимото чуждо право, не защитава само интереса на страните по конкретния спор. Той гарантира еднакво и предвидимо прилагане на материалното право при спорни правоотношения с международен елемент. Поради това предвижда служебното задължение на съда по чл. 43 КМЧП, а не го поставя в разпореждане на страните (чл. 6, ал. 2 ГПК). В това се проявява принципът на правовата държава (чл. 4, ал. 1 КРБ) и законността (чл. 5 ГПК).

Настоящият състав следва да отмени решението в допуснатата до обжалване част и да върне делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане съдът следва да установи съдържанието на приложимия германски закон, включително като предостави на страните възможностите по чл. 43, ал. 2 КМЧП. След установяването на правната регулация на спорното правоотношение според германския закон въззивният съд, при необходимост, може да даде и указания за пропуснати от страните възможности за доказване на релевантните факти (т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС). С решението въззивният съд ще определи отговорността на страните за разноските по делото (чл. 294, ал. 2 ГПК).

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 797/06.06.2025 г. по гр.д. № 2717/2024 г. на Софийски апелативен съд по иска на В. М. срещу А. Ц. М. за сумата 57 938.86 лв. – възстановяване на половината от изплатеното от ищеца в периода 09.08.2017 г. – 27.08.2021 г. по договор за кредит от 25.02.2017 г. с „Кредитприват – Фидор банк АГ“ (Kreditprivat – Fidor Bank AG) Германия като солидарен длъжник с ответника.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за изпълнение на дадените указания.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.