Придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот по ЗУТ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50022/2023

гр. София, 15.03.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 2175/2022 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Касационното производство е образувано по касационна жалба от М. Ж. К. и С. В. К. - ответници в производството, чрез пълномощника им В. К. от Ш., срещу въззивно решение № 172/l4.02.2022 г. по в.гр.д. № 2793/2021 г. на Окръжен съд-Варна, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Правят се оплаквания за нарушение на чл.200, ал.2 ЗУТ, вр. чл.17 и чл.15 ЗУТ, несъобразяване с установени по делото факти за липсата на придаваеми места между парцелите на страните - образувани от един имот, за необсъждане на всички събрани доказателства за правнорелевантни факти относно достъпа до спорната част.

Насрещните страни по тази касационна жалба, ищци по иска М. Ж. Ж. и К. Н. Ж., с общ писмен отговор чрез пълномощника си адв.Л. Ш. от ВАК, оспорват касационната жалба като неоснователна, защото липсвало попълване на имоти, идентични с парцели * и *, защото регулацията по плана от 1974 г. не е била приложена, също, че чл.200, ал.2 ЗУТ е приложим, тъй като владяната от тях реална част се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначална регулация, и че дори и ответниците –касатори да са имали достъп до хамбара през врата, това не означава, че други лица освен ищците, са ползвали този хамбар, като се има предвид, че хамбарът е притежаван от ищците по дарението с н.акт от 1992 г., а не по давност. Претендират разноски в касационното производство.

В откритото съдебно заседание по чл.290, ал.1 ГПК адв. В. К., пълномощникът на касаторите, поддържа подадената от тях касационна жалба, излага становище по въпроса, по които е допуснато касационното обжалване, заявява искане за разноски.

Ответниците по касация М. Ж. Ж. и К. Н. Ж., с обща писмена молба чрез пълномощника си адв.Л. Ш., представена преди откритото съдебно заседание по чл.290, ал.1 ГПК, молят обжалваното въззивно решение да се потвърди по изложени доводи в молбата. В последствие са представени и писмени бележки от пълномощника адв.Л. Ш..

С определение № 50502/20.12.2022 г. по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, доуточнен от касационния съд в съответствие с правомощията му по т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: Допустимо ли е при действието на ЗУТ владението върху реална част от урегулиран поземлен имот, която част не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ, да доведе до придобиване по давност на собствеността върху тази реална част?.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано пред РС-Варна по иск с основание чл.124, ал.1 ГПК от М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. срещу М. Ж. К. и С. В. К., за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици по дарение и давност, на 247 кв.м. реална част от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 914 кв.м., при граници на реалната част имоти с идентификатори №№ ****, ****, ****, ****, **** и ***, и на разположения върху тази реална част хамбар с площ от 28 кв.м. с идентификатор ****, индивидуализирани по КККР на [населено място], с административен адрес : [населено място], [улица].

Ищците твърдят, че Ж. М. Ж. - баща на първия от тях, е бил собственик по силата на покупко-продажба, обективирана в нот.акт № 176 том V дело 1352/1950 г., на къща, застроена върху 63 кв.м., плевник с площ от 132 кв.м., хамбар, застроен върху 28 кв.м., ведно с 1996 кв.м. застроено и незастроено дворно място, съставляващо идеална част от дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 3 737 кв.м., находящо се в [населено място], С., при посочени съседи, и съставляващо неурегулиран парцел * от квартал трети по плана на [населено място], С.. Твърдят, че с регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № 1707/03.04.1974 г., имотът на Ж. М. Ж. – праводател и на двете насрещни страни по спора, е бил разделен на два имота : парцел * и парцел *, в кв.23, като границата между двата имота никога не е била материализирана на място, между имотите не е имало ограда. Твърдят, че ищецът М. Ж. Ж. е придобил по дарение от баща си Ж. М. Ж. и майка си, обективирано в н.а.кт № 80, том VII, дело 2037/1992 г., парцел * в кв.23 по плана на селото, с площ от 830 кв.м., ведно с построената в него жилищна двуетажна сграда, както и пристройка към къщата, и стопанска постройка, ведно със съществуващите в мястото подобрения и трайни насаждения, при граници: [улица],*, * и * в кв.23, а две години по-късно родителите му дарили на сестра му и съпруга й - ответниците по иска, само празното дворно място, включено в парцел * от кв.23 по плана на селото. Съгласно влязлата в сила КККР през 2018 г. дворното място на ищците е с идентификатор ***, а това на ответниците ***. Твърдят още ищците, че владеят от 1992 г. до настоящия момент, като своя, непрекъснато, явно и необезпокоявано, реална част от имота на ответниците с идентификатор ***, с площ тази реална част от 247 кв.м., ограничена от стените на застроените в имот № *** постройки, с идентификатори № ****, № ****, № ****, № **** и № ****, както и намиращия се в тази реална част хамбар /стопанска постройка/, който хамбар, макар и находящ се в имота на ответниците с идентификатор ****, не е собственост на ответниците, защото е бил дарен на ищеца още през 1992 г. от родителите му с посочения н.акт за дарение, а ответниците са придобил собственост само върху празно дворно място.

Ответниците М. Ж. К. и С. В. К. оспорват предявения иск, като възразяват, че владение върху реална част от собствения им недвижим имот се осъществява от ищците едва от края на 2016 г., поради което и не е изтекъл изискуемия от закона давностен срок за придобиване на собственост върху тази реалната част. Твърдят, че границата между имотите на страните съвпада с тази по актуалната кадастрална граница.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 262407/02.08.2021 г. по гр.д. № 6928/2020 г. на РС-Варна – с последното искът е бил уважен, като ищците са били признати на собственици на процесната реална част, обозначена в зелен цвят на приподписаната от съда скица- приложение № 4 от СТЕ, на л.109, неразделна част от решението, и на разположения в нея хамбар с идентификатор ****.

Въззивният съд е приел, въз основа на преценка на събраните по делото писмени доказателства, съдебно-техническа експертиза/СТЕ/ и показания на свидетели, че ищците са собственици на имот с идентификатор № ***, отговарящ на УПИ *, кв.23, а ответниците са собственици на имот с идентификатор № ***, отговарящ на УПИ *, кв.23. Тези два имота са съседни и двата УПИ са обособени със Заповед № 1707/03.04.1974 г. на Председател на ИК на ГНС, Варна, с която е одобрен общ регулационен и застроителен план на [населено място], и са обособени поради разделяне на имот пл.№ * по КП от 1972 г. на праводателя им Ж. Ж. (баща на ищеца М. Ж. и на ответницата М. К.), който имот е придобит от Ж. Ж. с н.а.№ 176/1950 г. заедно с жилище, плевня и хамбар. Прието е още, че придобитите от ищеца М. Ж. с нот.акт 80 от 1992 г. (по дарение от родителите му) двуетажна къща и пристройка попадат в УПИ *, кв.23 по РП от 1974г., а придобитата сграда-хамбар попада в съседния УПИ *, кв.23, който е дарен на ответниците с нот.акт № 94/1994 г. (по дарение от родителите на М. К. само на празно дворно място), и този хамбар съвпада по конфигурация и площ, описана в документа за собственост – нот.акт №80/1992 г., със сградата- хамбар, придобита през 1950 г. от праводателя на страните Ж. Ж., и с графичното й отразяване в кадастралните планове от 1928 г., 1972 г. и в действащата КК. Установено е, че имотите на страните са урегулирани с РП от 1974 г., като границата между тях не е обозначена на място, а същите се отграничават един от друг по стените на построените сгради в имота на ответниците, като тази граница не съвпада с границата между тях по плана. Подлагайки на анализ и показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд е приел, че от 1992 г., т.е. от момента на придобиването на собствеността върху УПИ *, кв.23, съответстващ на имот с идентификатор № ***, ищците са упражнявали фактическа власт и върху процесната реална част от 247 кв.м. от съседния имот с идентификатор ***, целият с площ от 914 кв.м., собственост на ответниците, също и върху разположения върху тази част хамбар от 28 кв.м., като след 2000 г. ищците са упражнявали спокойно явно и необезпокоявано владение върху процесната реална част и са ползвали хамбара като свои, като придобити въз основа на дарението от родителите на ищеца. От ангажираните доказателства не се установявало ответниците след 2000 г. да са ползвали спорната част, напротив установявало се, че не са имали дори достъп в резултат на действията на ищците, като ответниците не са доказали да са предприели действия, които да са прекъсвали или смущавали по какъвто и да е начин осъществяваното от ищците владение. Формиран е краен извод, че ищците са придобили правото на собственост върху процесната реална част, в резултат на давностно владение, поради което предявеният иск следва да се уважи и поради съвпадане крайния резултат, е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивният съд е намерил за неоснователни наведените от въззивниците във въззивната жалба възражения относно наличие на пречки за придобиване по давност на процесната реална част, съгласно разпоредбата на чл.200 ЗУТ. Приел е, че в случая не са налице законова пречка за придобиване на процесната реална част по давност, макар тя да не отговаря на размерите по чл.19 ЗУТ, тъй като било приложимо изключението, предвидено в чл.200, ал.2 ЗУТ, допускащо придобиване по давност на реална част от поземлен имот, неотговарящ на изискванията на чл.19 ЗУТ, тъй като тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, т.е.при първоначално урегулиране на два имота. След като в случая първоначалната регулация на имотите е от 1974 г., не са налице данни за уреждане на сметки по придаваеми площи по регулация и попълване на имотите, с което да се удостоверява трансформация на регулационните граници в кадастрални, регулацията не била приложена. Отделно от това оставащата част от парцела на ответниците е с площ от 662 кв.м., и отговаря на изискванията по чл.19 ЗУТ относно площ и лице, поради което е заключил, че в случая са спазени изискванията на чл.200, ал.2 ЗУТ, и претендираната реална част може да бъде придобита и присъединена към имота на ищците на основание давност.

По въпроса, по които е допуснато касационното обжалване : В практиката на ВКС, вкл. и с тази, посочена от касаторите и обусловила допускане касационното обжалване (Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр.дело № 5728/2015 г. на І г.о. на ВКС; Решение № 154/21.12.2020 г. по гр.дело № 4689/2019 г. на І г.о. на ВКС; Решение № 105/12.11.2018 г. по гр.дело № 3109/2017 г. на І г. о. на ВКС; Решение № 117/25.06.2019 г. по гр. д. № 2781/2018г. І г.о. на ВКС, Решение № 30/12.03.2021 г. по гр.дело № 1662/2020 г. на І г.о. на ВКС, Решение № 60108/14.01.2022 г. по дело № 123/2021 г. на І г.о. на ВКС), се приема, че при действието на ЗУТ реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от съответния имот отговарят на изискванията за минимални площ и лице за обособяването им като самостоятелни парцели. С чл.200, ал.2 ЗУТ е предвидено изключение от това правило, но то се отнася само до случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ (т.е. при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти), но не и при "фактическо присъединяване". Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на собствениците на съседните имоти. Или, на давността по чл. 200, ал.2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ (решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на I г. о. на ВКС) . След отмяната на ЗТСУ, ЗУТ зачита регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени дворищнорегулационни планове като имотни граници (§5, ал.1 от ПЗР на ЗКИР), освен ако след одобряване на регулацията са възникнали основания за промяна в собствеността. По силата на чл.110, ал.1 ЗТСУ (отм.) дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие и с влизането му в сила се променят пространствените предели на правото на собственост. Когато от един имот се образуват два или повече парцела /УПИ/, регулацията се счита приложена от влизане в сила на регулационния план, тъй като в подобна хипотеза няма придаване на части от съседни имоти, съответно не се заплаща обезщетение за такива части (Решение№ 117/25.06.2019 г. по гр. д. № 2781/2018г. І г.о. на ВКС). Горните разрешения по тълкуване и правилно прилагане на чл.200 ЗУТ се споделят и от настоящия касационен състав, те са приложими към отговора на въпроса по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по настоящето дело, по който е допуснато касационното обжалване, поради което не се споделя изразеното в допълнителните писмени бележки на адв.Л. Ш. (пълномощник на ответниците по касация) несъгласие с тази съдебна практика, сочеща приложението на чл.200, ал.2 ЗУТ само при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ.

По касационната жалба :

Дадените с практиката на ВКС разрешения за предпоставките, при които е допустимо при действието на ЗУТ да се придобие по давност собствеността върху реална част от урегулиран поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, съотнесени към настоящия случай, и установените по настоящето дело факти, водят до извод, че е неправилен изводът на въззивния съд, че в случая е приложим чл.200, ал.2 ЗУТ и ищците са придобили по давност спорната реална част от 247 кв.м., представляваща част от съседния им имот с идентификатор ***, поради доказано владение от 2000 г. нататък. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е преценил в тяхната съвкупност всички релевантни за спора факти и обстоятелства, които са установени от събраните по делото доказателства, правните изводи на въззивния съд не са обосновани с оглед правните последици от установените по делото факти и обстоятелства и при отчитане на тяхното правно значение за спора. Установено е, че имот с пл.№ * по КП от 1972 г. попада изцяло в по-големия имот пл.№ * по КП от 1928 г., записани всеки от тях на Ж. М. по н.а. от 1950 г., както и че за пл.№ * с РП от 1974 г. са обособени два парцела * и * от кв.23. След като към изработването на РП от 1974 г. собственик на пл.№ * по КП от 1972 г. , респ.пл.№ * по КП от 1928 г., е Ж. М. със съпругата си (за което страните не спорят), то новообразуваните по РП от 1974 г. два нови парцела- * и * от кв.23 на [населено място], са образувани от имот на един собственик, при което не може да става дума за придаване по регулация на части между двата новообразувани съседни имота, нито за уреждане на сметки по регулация за такова придаване между парцели * и *. С влизане в сила на дворищно-регулационния план от 1974 г. парцелната граница между двата УПИ/парцели/ * и * се счита за имотна граница, и тя минава по регулационната линия по РП от 1974 г. между тях, поради което направените от ответниците възражения за несъвпадане на имотната с регулационната граница и за липсата на попълване на поземлени имоти, идентични с двата УПИ * и *, се явяват неоснователни. До 1992 г. собственици и на двата парцела * и *, са праводателите на страните Ж. Ж. и съпругата му Н. Ж., които, по силата на даренията от 1992 г. и от 1994 г., са прехвърлили първо на сина си (ищеца М. Ж.) собствеността на парцел * с посочените постройки в него и всички подобрения, и после на дъщеря си и съпруга й (ответниците К.) собствеността само дворното място съставляващо парцел *. Така ищецът М. Ж. е придобил по правна сделка собствеността върху * в очертанията му съгласно РП от 1974 г., а ответниците са придобили по правна сделка правото на собственост върху съдедния УПИ * в очертанията му съгласно РП от 1974 г., вкл. и спорната част. При действието на ЗТСУ (1.06.1973 г.-31.03.2001 г.) е налице законова забрана по чл.59 ЗТСУ/отм./ за придобиване по давност на реална част от дворищнорегулационни парцели, при което е без значение факта дали ищците са осъществявали фактическа власт върху част от съседния им парцел * с намерение да я своят, защото такова владение /дори и да е установено/ не може да послужи за придобиване на тази реална част по давност поради законова пречка за това. След влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. се запазва тази регулационна и имотна граница между двата съседни УПИ * и *, собственост на страните по делото, като няма твърдения, нито данни, да е настъпила промяна в плана, касаеща тази граница. Спорната част, намираща се в имота на ответниците, не отговаря на изискването на чл.19 ЗУТ за самостоятелен имот, поради което не може да се придобие по давност от ищците съгласно чл.200, ал.1 ЗУТ. В настоящия случай не е налице и хипотеза на чл.200, ал.2 ЗУТ, съгласно посочената съдебна практика на ВКС по правилното приложение на тази норма. Първо, след 2001 няма регулационен план за първа регулация, който да е изготвен по чл.17, ал.1, т.2 ЗУТ касателно двата имота на страните по делото, и така няма придаваемо място от един имот към друг съседен имот по регулация, защото имотите вече са урегулирани с РП от 1974 г., второ, не е налице и хипотеза на чл.15, ал.3 ЗУТ, защото не се твърди, нито има данни, страните доброволно да са сключили предварителен договор за прехвърляне на спорната реална част. Следователно при действието на ЗУТ ищците не могат да придобият по давност спорната реална част от съседния имот с идентификатор ***, поради законова пречка, при което е без значение дали, и в какъв период от време, те са осъществявали фактическа власт върху нея с намерение да я своят, и събраните доказателства в тази насока не следва да се обсъждат. За разположения върху спорната реална част хамбар с идентификатор ****, попадащ в имота на ответниците с идентификатор ***, ищците както в исковата молба, така и в хода на производството, твърдят, че е придобит от тях по правна сделка (дарението от родителите на ищеца с н.а. 80/1992 г.) като е описаната в нотариалния акт стопанска постройка. Съдържанието обаче на н.а.№ 80/1992 г. не води до такъв извод, защото в него не е вписано, че се дарява постройка /било стопанска или хамбар/ в друг имот, а е отразено в този нотариален акт, че се даряват парцел * ведно с построените в него жилищна сграда, с пристройка, стопанска постройка и съществуващите в мястото подобрения и трайни насаждения, т.е. не възниква съмнение, че постройките-предмет на дарението, са ограничени само в обхвата на дарявания парцел *, но не и върху съседния парцел *. Направеният обратен извод от въззивния съд се явява необоснован. Следва да се има предвид, че в очертанията на дарявания парцел * към 1992 г. в КП от 1972 г. е нанесена и стопанска постройка в северо-западната част на парцела-част от плевнята с площ 132 кв.м. по н.а. 176/1950 г., поради което логично e това да е посочената в н.а. за дарение от 1992 г. като дарявана стопанска постройка в парцел *. Ето защо на твърдяното от ищците придобивно основание за хамбара с идентификатор ****, а именно по дарение по н.а. № 80/1992 г., правото им на собственост не се установява, и същите не се легитимират като негови собственици по правна сделка.

Направените от въззивния съд решаващи изводи, поради които искът е уважен изцяло, се явяват необосновани, в противоречие със събраните доказателства и закона- касационни основания за отмяна на решението по чл.281, т.3 ГПК. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът следва да се реши от касационната инстанция, като след отмяна на въззивното решение, се отхвърли изцяло предявеният установителен иск за собственост на спорната реална част и на хамбара на заявените от ищците придобивни основания.

Предвид изхода на спора, и с оглед чл.78, ал.3 ГПК, ищците дължат на ответници разноски за всички инстанции : за касационната инстанция 80 лв. за държавна такса и 600 лв. за адвокатско възнаграждение, общо 680 лв., за въззивната инстанция 50лв. за държавна такса и 850 лв. за адвокатско възнаграждение, общо 900 лв. За първата инстанция не се претендират разноски, видно от протокола от последното открито съдебно заседание пред РС-Варна. Направените от ищците разноски по делото остават в тяхна тежест.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, съставът на второ отделение на Гражданската колегия на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 172/l4.02.2022 г. по в.гр.д. № 2793/2021 г. на ОС - Варна и потвърденото с него първоинстанционно решение № 262407/02.08.2021 г. по гр.д. № 6928/2020 г. на РС - Варна, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от М. Ж. Ж. ЕГН [ЕГН] и К. Н. Ж. ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], общ.Варна, [улица], срещу М. Ж. К. ЕГН [ЕГН] и С. В. К. ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], общ.Варна, [улица], иск с основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици по давностно владение на 247 кв.м. реална част от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 914 кв.м., защрихована тази реална част в зелено на скицата на л.109 от делото на РС-Варна, приложение № 4 към СТЕ, представляваща неразделна част от решението, при граници на тази реалната част : имоти с идентификатори ****, ****, ****, ****, ****, **** и ***, и по дарение на разположения върху тази реална част стопанска постройка- хамбар с площ от 28 кв.м. и с идентификатор ****, индивидуализирани по КККР от 2018 г. на [населено място], общ.Варна

ОСЪЖДА М. Ж. Ж. и К. Н. Ж. да заплатят на М. Ж. К. и С. В. К., разноски за касационната инстанция 680лв. и за въззивната инстанция 900лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: