Отмяна на осъдително решение за катастрофа поради неясен момент на опасност

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * съществени процесуални нарушения * съществени нарушения на правилата за оценка на доказателствата * липса на мотиви * незаконен съдебен състав * ограничаване на процесуално право * неправилно пресичане на пешеходец * ограничаване на правото на защита

Р Е Ш Е Н И Е

№ 240

София, 03 юли 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 334/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по две касационни жалби на подсъдимия А. А., подадени от упълномощените му защитници – адв.Ж. Г. и адв. М. Р., двамата от АК Варна, срещу въззивно решение на Апелативен съд Варна, постановено по ВНОХД № 245/2022г.

В жалбите са заявени всички касационни основания по чл.348,ал.1 от НПК. Доводите, представени в допълнението към касационната жалба, подадена от адв.Ж.Г. са свързани с претендираното приложение на чл.15 от НК, тоест с оплакването за материална незаконосъобразност на атакуваното решение. Твърди се, че моментът на възникване на опасността не е съобразен както с регламентацията в нормите на ЗДвП и Правилника за неговото приложение, така и със задължителните указания на ТР 28 от 1984г на ОСНК. Останалите касационни поводи не са аргументационно подкрепени. В допълнението към касационната жалба, подадена от адв.М.Р. е поставен акцент върху процесуалната неизрядност в дейността на въззивната инстанция, с пространни оплаквания, позволяващи систематизирането им в три насоки: 1/ липса на мотиви( чл.348, ал.3,т.2 НПК) , при следните проявления на посочения процесуален недостатък: 1.1.противоречие в мотивните съображения, свързани с приетия механизъм на ПТП и в същото време отсъствие на дължимата конкретика по основните факти, включени в предмета на доказване: - поведението на пешеходката от стъпването и на отводнителната решетка, включително и как, според апелативният съд същата е „демонстрирала намерението си за предприеме пресичане“; - изминатия път и времето за това, от момента на тръгване от отводнителната решетка, до мястото на удара; - моментът на опасност и къде се е намирал подсъдимия към възникването му; 1.2.противоречиви заключения относно доказателствените източници, въз основа на които съдът е извел изводите си и ползване на негодни, каквито съставляват предположенията; 1.3.неизпълнение на законовите изисквания за всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и аналитична дейност, несъобразена с процесуалните правила по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК.

2 /незаконен състав (чл.348,ал.3,т.3 от НПК) – оплакване, аргументирано от защитата, с доводи за предубеденост и пристрастност на въззивния съд, изведени от формулираните в решението изводи, като основани изцяло върху догадки и предположения за намерението на пострадалата да предприеме пресичане;

3/ ограничаване процесуалните права на страните (чл.348,ал.3,т.1 от НПК) допуснато с игнориране на направени възражения, свързани с аналитичната дейност на първата инстанция и липса на отговор по доводите, свързани с противоречията в множеството експертни заключения, както и невъзможност да бъде узната действителната воля на съда, препятстващо упражняване правото на защита в пълния му обем.

Доводите, обосноваващи заявеното касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК, са идентични, с аргументационните съображения, посочени в допълнението към кас.жалба от адв.Г.. Обобщено се изразява несъгласие с оценката на съда относно момента на възникване на опасност, оспорен от защитата като противоречащ както на нормите на специалното законодателство, регламентиращо материята свързана с пътищата и движението по тях, така и със задължителната съдебна практика.

В подкрепа на релевираното касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК са изложени съображения, свързани с незаконосъобразна аналитична дейност на апелативната инстанция, като се твърди, че съществено е надценена тежестта на допуснатите от подсъдимия А. А., като водач на МПС нарушения и в същото време е игнорирана стойността на положителни за индивидуализацията на наказанието обстоятелства като продължителността на наказателното производство и същественият принос на пострадалата.

В обобщение и въз основа на съображенията, обосновали въведените касационни поводи по чл.348,ал.1,т.1 – т.3 от НПК, се отправят алтернативни искания, като се предлага ВКС да отмени въззивното решение и оправдае подсъдимия, да отмени въззивното решение и върне делото за ново разглеждане на друг състав на апелативния съд или да го измени като се намалят наложените на подсъдимия наказания.

В съдебното заседание пред ВКС, защитниците на подсъдимия А. – адвокати Ж.Г. и М.Р. поддържат касационните жалби и писмените допълнения по изложените в тях аргументи и с направените искания .

Прокурорът от ВКП намира жалбите за неоснователни. Счита, че въззивната инстанция е извършила цялостна проверка и въз основа на собствена оценка и анализ на доказателствените източници е достигнала до идентични с първата инстанция фактически констатации и правни изводи, което и е дало основание да потвърди присъдата на първоинстанционния съд. Изразява несъгласие с доводите за оправдаване на подсъдимия, като счита, че същият е имал възможност да види „жената на тази отводнителна решетка преди да тръгне да пресича и в този момент тя е опасност“ и е можел да намали или да спре, за да избегне ПТП.

Частните обвинители Й.И., Н.С. и М.Б. и повереникът им адв. С.С. от АК Варна, редовно призовани не се явяват. В постъпила писмена молба, адв.С. изразява становище за неоснователност на жалбите. Счита за правилно установено по делото обстоятелството, че пострадалата е „представлявала опасност в един по - ранен момент, а не в момента на стъпване на пътното платно“, а наложеното наказание намира за занижено и без възможност за допълнително намаляване.

Подс.А.А., редовно призован се явява в заседанието пред ВКС и в лична защита поддържа доводите и изразената от защитниците позиция.

В упражнено право на последна дума моли за оправдателна присъда.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното:

Касационното производство е първо по ред, след преминали две първоинстанционни и две въззивни производства. С присъда, постановена по НОХД № 1454/2020г. Окръжният съд Варна признал подсъдимия А.А. за виновен в извършването на престъпление по чл.343а, ал.1, б.“б“ във вр. с чл.343,ал.1 б.“в“ от НК и му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което отложил, на основание чл.66,ал.1 от НК, за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила. С Решение по ВНОХД № 314/2021г., образувано по въззивна жалба на подсъдимия, подадена от защитника му адв.Р., Варненският апелативен съд отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане, поради допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с компрометиране на диференцирания ред по чл.371,т.1 от НПК- провеждане на процедурата без участието на подсъдимия в нея. При новото разглеждане на делото, проведено отново по реда на чл.371,т.1 от НПК, вторият състав на Окръжен съд Варна достигнал до същия правен резултат, като с присъда № 33 от 31.05.2022 г. по НОХД № 10/2022 г. признал подсъдимия А. за виновен в извършването на престъплението по чл.343а,ал.1,б.“б“ вр. с чл.343,ал.1 б.“в“ от НК и му наложил идентични по вид и размер наказания: лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което отложил, на основание чл.66,ал.1 от НК, за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила. Произнесъл се по въпроса с разноските, които възложил в тежест на подсъдимия. Вторият състав на Апелативен съд Варна разгледал образуваното по въззивна жалба, подадена от адв.Р. ВНОХД № 245 по описа на съда за 2022г. и потвърдил първоинстанционната присъда с атакуваното решение, предмет на настоящата касационна проверка.

Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирани страни и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346,т.1 от НПК.

Разгледани по същество предполагат уточнението, че доводите, наведени в подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения изискват приоритетно обсъждане, понеже евентуалното им констатиране би наложило ново разглеждане на делото и би направило безпредметно обсъждането на оплакванията за нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието.

Ето защо и ВКС дължи произнасяне първо по основателността на възражението за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК

Разгледана на тази плоскост, жалбата на касатора, подадена от защитника му адв.Р. е основателна, макар и не изцяло по всички съображения, посочени в нея.

І.Възражението, свързано с противоречието в изложените от въззивната инстанция съображения, касателно механизма на ПТП е основателно, но ВКС намира за необходимо да уточни предварително следното:

На първо място, по начало правилно контролираният съд е откроил основния и спорен по делото момент, а именно:„..кога загиналата пешеходка е станала опасност за движението, с която подсъдимият, като водач на МПС е бил длъжен да се съобрази“ (стр.10,абз.първи от възз.решение).

На второ място, в аспекта на отправените възражения за формална аналитична дейност, следва да се посочи и това, че въпреки множеството автотехнически експертизи, релевантните за делото изходни положения - мястото на удара и скоростта на движение на подсъдимия не са разрешени противоречиво, както счита защитата. Изводът на контролираната инстанция за сходство в заключенията на вещите лица, които с нужната компетентност и при различна методика са изследвали съществените въпроси - както относно изминатото от пострадалата до мястото на удара разстояние (1м. в експертизите на вещите лица проф.М.С., проф.Д. Р. и инж.Л.М. и на вещите лица инж.А.В., инж.А.Я. и инж.Г.Д. и 1.2 м. в експертизата на вещото лице доц. д-р Р.Д.), така и относно скоростта (56,9 км/ч, според вещите лица проф.М.С., проф.Д. Р. и инж.Л.М., 59,58 км/ч, според вещите лица инж.А.В., инж.А.Я. и инж.Г.Д. и 54,5 км/ч, според вещото лице доц. д-р Р.Д.) и възприетото най-благоприятно за подсъдимия разрешение - движение с 54,6км/ч и място на удара 1.2 м. навътре в дясната лента (стр.6,възз.решение) не разкриват основателност на релевираното възражение за формален подход на съда при обсъждане на експертните заключения. Следва да се отбележи, че различието от 0,1 стотна (54,5км/ч, приета на стр.9 и 54,6 км/ч, приета на стр.6,възз.решение ) освен, че разкрива техническо по естеството си несъответствие, но и главно, предвид спорните въпроси, извън които е режимът на скоростта, не е със съществено значение.

Трето, с оглед процесуалното развитие на делото, отнесено за инстанционна проверка само по жалби, вмененото нарушение на правилата за движение, което в причинно следствена връзка е довело до съставомерния резултат, е свързано само с неизпълнение задължението на подс.А. да намали или да спре при възникнала опасност (чл.20,ал.2,изр.ІІ-ро от ЗДвП) и в този смисъл, правилно, в съответствие и със съдебната практика, която уместно е цитирал(стр.11,абз.първи,възз.решение) контролираният съд е акцентирал върху значението на обективната възможност, преценена именно като възможност на подсъдимия да възприеме опасността, а не дали и кога същият я е възприел.

Независимо обаче от компетентно очертаните - основния спорен проблем по делото и началния момент на дължимото поведение на подсъдимия – от обективната възможност за възприемане на опасността, а не от момента на реалното и възприемане, както и от изяснените изходни параметри относно скоростта, с която се е движел подсъдимия и мястото на удара, базовият въпрос, свързан с идентифициране на момента на възникване на опасност е противоречиво разрешен, което и разкрива основателността на отправените в тази посока възражения.

Без съмнение, моментът на възникване на опасност за движението е фактически въпрос и съдържанието му е определимо с оглед конкретиката на всеки отделен случай. В тази посока апелативната инстанция коректно (стр.10,абз.4,възз.решение) се е позовала на даденото в т.6 от ТР № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84г. указание, но не го е съобразила. Изложените във въззивното решение мотиви не са еднозначни и не позволяват да се разбере действителната воля на контролирания съд относно с ъ д ъ р ж а н и е т о на момента на възникване опасност за движението: - дали същият е изпълнен от факта, че пострадалата е била в статично положение на отводнителната решетка, понеже както е посочено в решението „Н. стъпвайки на отводнителната решетка е навлязла в пътя, чийто обхват, съобразно дефиницията по §1,т.9 от ДР на ППЗДвП включва платното платната за движение, банкетите, тротоарите, разделителните ивици, отводнителните окопи, откосите и ивиците, ограничаващи пътя“ и „е станала участник в движението, съобразно дефинициите на това понятие, дадени от чл.2 ППЗДвП и §6,т.28 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП (стр.11,възз.решение), които идентично определят, че „Участник в движението е всяко лице, което се намира на пътя …“ или опасността е изпълнена от динамичното положение, включващо не само действията на пострадалата по стъпването на пътя „в случая на коментираната решетка се явява негова част“, но и „демонстрирайки готовност да навлезе на платното за движение“ (стр.11,възз.решение).

Съображенията, залегнали във въззивното решение на стр.10, последен абзац не разрешават, а задълбочават неяснотата в позицията на контролираната инстанция относно възникването на момента на опасност. И това е така, понеже от една страна, в принципен план, напълно вярно е изложеното от съда положение, че „.. за начало на възникване на непредвидимата опасност следва да се приеме моментът, когато пешеходецът без да е дал някакви признаци, че е възприел наближаването на превозното средство се насочва от тротоара или банкета към пътното платно и с поведението си явно и очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него“ , инкорпорирано от Р № 259/ 18.05.2013 г. по н. д. № 641/2013г., на ВКС, III н.о., но от друга - съпоставено с изложените от съда съображения за дадената на пострадалата характеристика като „участник в движението“ по дефиницията на чл.2 от ППЗДвП и §6,т.28 от ДР на ЗДвП, не позволяват да се разбере, кое в крайна сметка е фактическото положение, възприето от съда за изпълващо съдържанието на приетия момент на опасност: поведението на пострадалата като „пешеходец на пътя“ или като „пешеходец, демонстрирал готовност да навлезе на платното за движение“.

Няма никакво съмнение, че двете фактически положения са коренно различни и водят до напълно различни изводи във връзка с отговорността на водачите на МПС. Безспорно „Пешеходците на пътното платно са винаги опасност“ (Р по н.д. № 1118/1974г , ІІІ н.о на ВС РБ, Р по н.д № 122/1987г на ІІІ н.о. на ВС на РБ) за разлика от пешеходците, намиращи се извън пътното платно, които сами по себе си не са такава опасност. В съдебната практика непротиворечиво е разрешен въпроса - кога поведението на пешеходците, намиращи се извън платното за движение, може и следва да се третира като възникнала опасност за движението - вж. Р № 1432/ 23.ХII.1974 г. по н. д. № 1233/74 г., III н. о., Р № 819/ 19.VlII.1980 г. по н. д. № 722/80 г., III н.о; Р.№185/ 29.03.2011 г. по н. д. № 1029/2011 г., ВКС, III н.о, Р № 473/16.02.2015 г. по н. д. № 1536/2014г., ВКС, II н. о. и др. Независимо от многообразието на конкретните казуси, предмет на съдебните решения, в основата на всички е разбирането за действие или поведение на пешеходеца, което има реални фактически измерения, позволяващи да бъде възприето и оценено като възможно (очевидно) развитие на ситуацията, тоест - акцентът е върху неговата ( на поведението - бел.ВКС) предвидимост.

При така констатираното нееднозначно становище на въззивна инстанция относно моментът на възникване на опасност за движение – въпрос, основен за правилното разрешаване на делото, релевираното оплакване за невъзможността да бъде узната действителната воля на съда е основателно.

ІІ. На следващо място и във връзка с гореизложеното, резонно е и отправеното от касатора възражение за липсващи в мотивите съображения по съществените обстоятелства, обхванати в предмета на доказване.

1. Въззивното решение не съдържа дължимите фактически положения, въз основа на които да се проследи как и върху какви фактически данни съдът е извел заключенията си по основния въпрос – за обективната възможност на подсъдимия да предотврати ПТП и причинно следствената връзка между нарушението на вмененото му правило за движение по чл.20,ал.2,изр.второ от ЗДвП и съставомерния резултат.

Възприетата от апелативната инстанция като вярно установена от първостепенният съд и възпроизведена в решението фактология (стр.5,възз.решение) съдържа следните положения: 1/ пострадалата предприела „пресичане на пътното платно – тя тръгнала от отводнителната решетка, преминала бетонната линия след решетката и навлязла в платното за движение“; 2/„Видимост към пешеходката и мястото, от където тя навлязла в платното, за него (за подсъдимия – бел.ВКС) се разкрила най-малко от 56,17м“ (стр.6,възз.решение); 3/“..по делото е безспорно установено, че нищо не е ограничавало видимостта на водача на мотоциклета на разстояние поне 56,17м, към мястото, в който пешеходката се появила на пътя и е предприела пресичане “ (стр.9,възз решение).

Посочените положения, освен че от една страна задълбочават констатираната неяснота относно началото на възникване на опасността за движение, понеже извеждат заключение, че фактическият момент, според съда, към който са отнесени задълженията на подсъдимия да съобрази поведението си с предписанието на чл.20, ал.2, изр. второ от ЗДвП е не стоенето на пострадалата на пътя или демонстрираното и намерение за навлизане, коментирани по-горе, а реалното и навлизането в платното за движение, но от друга страна, при ограничената в посочените положения, фактология, въззивният съд е дължал, но не е дал в решението си отговор на въпроса – към този момент, обозначен като „мястото, в който пешеходката се появила на пътя и е предприела пресичане “, на какво отстояние от мястото на удара се е намирал водача на мотоциклета – подсъдимия А., понеже само въз основа на тези фактически данни би могло състоятелно да се прецени дали е имал обективна възможност да предотврати ПТП. Дължимите собствени фактически изводи, контролираният съд е заместил със субективните възприятия на свидетеля С. (стр.5 и стр.6, възз решение) и обобщил, че след като свидетеля, движейки се с велосипеда „реално е възприел пешеходеца Н. и осигурил нейната безопасност“(стр.12,възз.решение), при приетото в началото на въззивното решение от фактическа страна, че това станало след като „тя направила две три крачки в пътното платно и навлязла в траекторията му на движение“ и „В последният момент той успял да я заобиколи и избегне удара с нея“, то и движещия се след него мотоциклетист е следвало да е възприел цялата ситуация, понеже се разкрила видимост към пешеходката и мястото, от което тя навлязла в платното от разстояние най-малко 56,17м. (стр.6,възз.решение).

При избрания подход за извеждане на относимите фактически положения – през възприятията и поведението на друг участник в движението – велосипедиста С., възражението на защитата за компрометиране принципното положение, закрепено в чл.14 от НПК има своето основание, понеже в рамките на дължимите (подлежащи на установяване) обстоятелства от предметния обхват по чл.102 от НПК липсват както фактическите отстояния и параметри на движение на св.С., така и дистанцията, на която се е движел след него подс.А..

Сама по себе си видимостта и нейните измерения не обуславят задължение за намаляване или спиране. Както е прието в Р № 659 по н.д.№ 502/1993г.,на ВС на РБ, І н.о.: „. видимостта е необходимо условие за предотвратяване на резултата“, тоест видимостта е фактор, съобразим в аспекта на всички съществени за преценката обстоятелства, включващи - моментът на възникване на опасността и отстоянието, на което (към този момент) е бил подсъдимият от мястото на удара.

Вярно е, че подсъдимият, както и всеки водач на пътя е натоварен със задължението да наблюдава всеобхватно пътната обстановка, но отговорността за неизпълнение на предписаното в чл.20,ал.2, изр. второ от ЗДвП поведение се активира при възникване на опасност и именно точното идентифициране както на опасността, така и моментът на нейното възникване, преценка за които изисква конкретни факти и отстояния, гарантират и възможността, въпросите от предмета на доказване - могъл ли е подсъдимият да избегне настъпването на ПТП, да получат съответно на принципното начало по чл.13 от НПК разрешаване.

2. Основателно е и релевираното оплакване за допуснато от въззивната инстанция нарушение в доказателствената дейност, свързано с формулиране на изводи основани върху непредвидени в НПК доказателствени източници. Встрани и отделно от коментираната по-горе противоречивост в позицията на въззивния съд относно момента на възникване на опасността, предвид посоченото на стр.10,абз.последен от възз.решение, един от приетите начални моменти е стъпването на пострадалата на решетката, „ демонстрирайки готовност да навлезе на платното за движение“. Освен, че съдът е дължал съображения кои са външно проявените признаци на обективираното намерение, от които това да следва “ явно и очевидно “, но и направената в тази посока преценка на мястото, като единствена възможност за предприемане на пресичането и очакването пострадалата да го стори именно от там, действително е с характер на предположение. При липса на обективирано, проявено в конкретни външни признаци „намерение“ на пострадалата да пресече платното за движение, подходът на апелативната инстанция компрометира процесуалните изисквания за доказателствената аналитична дейност и по-конкретно чл.105,ал.2 от НПК, понеже съображенията са изведени от източници, които НПК не допуска. Ето защо и възражението в тази посока, отправено от защитата на подсъдимия е основателно. Нещо повече, позовавайки се на принципно верни правни положения, свързани с изискуемата „явност и очевидност“ на намерението на пешеходеца за навлизане в платното, апелативният съд е допуснал и разширяване на обвинението, посредством включване на обстоятелства, които не са били вменени и срещу които подсъдимият не се защитавал. В обстоятелствената част на ОА, фактическите рамки на обвинението са сведени до приетото статично положение на пострадалата, която „ се намирала на ръба на платното за движение и в този смисъл представлявала опасност “ (стр.4,обв.акт) - позиция, междувпрочем, застъпена и от участващия в касационното заседание прокурор от ВКП. В обстоятелствената част на ОА не се съдържат фактически положения свързани с обективирано в каквито и да е действия (външни прояви) намерение за пресичане. С приетото наличие на демонстрирана от пострадалата „готовност да навлезе в платното за движение“(стр.11,възз.решение),контролираният съд е ограничил правото на защита на подсъдимия, понеже му е вменил обстоятелства, срещу които същият не се е защитавал, съставляващо абсолютно процесуално нарушение по чл.348,ал.3,т.1 от НПК, което е самостоятелно основание за упражняване правомощията на ВКС по чл. 354, ал.3, т.2 от НПК .

ІІІ. С оглед изчерпателност и в рамките на заявеното от касатора основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК, аргументирано с оплакване за предубеденост на съда, изведена от съдържанието на съображенията, с които съдът е мотивирал решението си, ВКС следва да отрази становището си за неговата неоснователност. Съответствието на проведената аналитична дейност с процесуалните изисквания, и по-конкретно дали при формиране на вътрешното убеждение съдебният състав е ползвал източници, непредвидени в НПК, каквито са предположенията, е в обхвата на касационната проверка и е надлежно въведено чрез релевираните от касатора възражения. При отсъствие на каквито е да е други и конкретни доводи за обективирана предубеденост на съдебния състав, само по себе си съдържанието на ползваните съображения, с които същият е мотивирал изводите си не е от естество да обоснове нарушение на принципа по чл.6 от ЕСПЧ.

В обобщение, възражението за касационно основание по чл. 348,ал.1,т.2 от НПК, е основателно, макар и не по всички доводи, чрез което е аргументирано заявеното му наличие.

При установената във въззивното решение липса на съображения по съществени фактически положения, включени в предмета на доказване, при допуснатото същественото нарушение на процесуалните права на подсъдимия, при констатираното противоречие по основният правен въпрос – кога е възникнало задължението за подсъдимия да предприеме мерки за безопасност, респективно изводимата от съдържанието на въззивното решение неяснота, дали началото на непредвидимата опасност е: 1/ статичното стоене на пострадалата в рамките на решетката, само по себе си съставляващо опасност, понеже, както вече бе посочено, въззивният съд е приел, че „стъпвайки на отводнителната решетка е навлязла в пътя“ и е станала „участник в движението“ или е 2/ стоенето на решетката , но с демонстрирано, макар и непосочено като външна проява и съдържание, намерение на пострадалата да навлезе в платното или 3/ е реалното и навлизане в платното за движение, понеже към този момент, както се спомена по-горе, „към пешеходката и мястото, от което тя навлязла в платното“ (стр.6,възз.решение) е отнесена установената чрез извършения следствен експеримент видимост от 56,17 метра, в рамките на които (тъй като е извън опасната зона) е приетата обективната възможност за реакция, то и няма как констатираните процесуални недостатъци да бъдат отстранени, освен, чрез ново разглеждане на делото от друг състав на АС Варна.

С оглед така изложените съображения и необходимостта от отмяна на въззивното решение, останалите възражения, свързани с оплакване за материалната незаконосъобразност и несправедливост на наказанието, е безпредметно да бъдат поставени на обсъждане, понеже дали деянието е случайно по см. на чл.15 от НК или деецът е бил длъжен и e могъл да предвиди настъпването на обществено опасните последици, респективно е отговорен за настъпилия съставомерен резултат, е въпрос, разрешаването на който е предопределено от преди това точното и недвусмислено изясняване на момента, в който пострадалата е станала опасност за подсъдимия, съобразен с обвинителните рамки, очертани от процесуалния документ по чл.246 от НПК и надлежното мотивиране на дължимите за взетото решение фактически и правни изводи.

Предвид гореизложеното и на основание чл.354,ал.3,т.2 във вр. с ал.1,т.5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 10/18.01.2023г., постановено по ВНОХД № 245/2022 г. от Апелативен съд Варна.

ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.