Условия за изкупуване на незастроена земеделска земя, предоставена за ползване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50108

София, 14.12.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 4713 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Н. и С. Т. Н., чрез пълномощника им адвокат В. С., против решение № 1363 от 30.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1124 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260778 от 8.03.2021 г. по гр. д. № 4280/2019 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените при условията на евентуалност от Н. Т. Н. и С. Т. Н. против Държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите (сега министър на земеделието) положителни установителни искове за собственост за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици при равни права от по 1/2 ид. част всеки от тях на недвижим имот, представляващ новообразуван имот с пл. № * по ПНИ на местността „О.“, в землището на [населено място], [община], приет със Заповед № 1035 от дата 21.09.2001 г. на Областния управител на обл. Варна, изменен по размер на имота със Заповед № РД-08- 7706-268 от 21.08.2008 г. на Областния управител на обл. Варна, с площ 607.00 кв. м. и граници: на запад - имот пл. № *; на север - имот пл. № * и имот пл. № * път; на изток - път (имот пл. № *) и на юг - път (имот с пл. № *), идентичен с имот представляващ реална част от ПИ с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], общ. В., одобрени със Заповед № РД-08-18-17/06.03.2015 г. на изп. д. на АГКК – Варна, целият с площ от 1207 кв. м., при граници на целия имот: ПИ с идентификатори *; *; *; * и № * (път) по същите КК и КР, с площ на реалната част от 607.00 кв. м. и при граници на реалната част: ПИ № *; от две страни път с № * и в останалата си част ПИ № *, която реална част е повдигната окомерно в цвят на скица на л. 89 от делото на РС-Варна, на основание трансформирано в собственост право на ползване, предоставено в полза на наследодателката на ищците К. А. Т., поч. на 16.05.2015 г., въз основа на Решение № 8/20.10.1986 г. на УС на ПИМТС по реда на ПМС № 26/23.04.1987 г. и ПМС № 4/12.02.1988 г., преобразувано с приключена процедура по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ чрез плащане на оценката на 08.06.1994 г., както и наследяване от ищците след смъртта на трансформираната ползвателка, а в условията на евентуалност – въз основа на придобивна давност, респективно кратка по чл. 79, ал. 2 ЗС или 10 години по чл. 79, ал. 1 ЗС, с присъединяване на владението на всички предходни във времето собственици, общо считано за периода от 08.06.1994 г. до 16.05.2015 г., евентуално от 14.11.2001 г. до изтичането на пълния законов срок на давността.

Държавата, чрез старши юрисконсулт при Областна дирекция „Земеделие“ - Варна Б. Х. оспорва основателността на касационната жалба и претендира възстановяване на направените разноски.

С определение № 196 от 10.05.2022 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК с цел преценка дали не е очевидно неправилен извода на съда, че при претендирано придобиване на право на собственост по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ е без значение, че имотът не е бил застроен към момента на влизане в сила на закона.

Данните по делото са следните:

Ищците Н. Т. Н. и С. Т. Н. са основали претендираното право на собственост на следните твърдения: Наследници по закон са на К. А. Т., починала на 16.05.2015 г., която е била собственик, на основание упражнено право на изкупуване по реда и при условията на § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ на предоставен и м за ползване поземлен имот, съставляващ имот с пл. № * по ПНИ на местност „О.“, в землището на [населено място], [община], с площ от 607 кв. м., представляващ понастоящем реална част от 607 кв. м. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], защрихована в червен цвят на скицата на л. 89 от делото на РС-Варна. Правото на ползване на наследодателката е предоставено с Решение № 8/20.10.1986 г. на Управителния съвет на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване (ПИМТС) – Варна по реда на ПМС № 26/1987 г., за което е издадено Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г. от Директора на ПИМТС – Варна. Земята е оценена с оценителен протокол № 636/30.09.1993 г. и сумата по оценката е внесена по нарочната за това банкова сметка на община Варна на 08.06.1994 г. С факта на плащането на предоставената и м за ползване земя, наследодателката им е придобила собствеността върху земята на основание § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като изкупеният имот не е бил частна собственост и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на физическо или юридическо лице. По ПНИ на местност „О.“, землище [населено място], [община], придобитият от наследодателката им на основание § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ имот е с пл. № *, с площ от 607 кв. м., но в КК на [населено място], община В. имотът погрешно е заснет като част от ПИ с идентификатор ***.

Евентуалното претендират, в случай, че се приеме, че през 1986 година процесният имот не е бил предоставен на наследодателката им за ползване въз основа на някой от актовете по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, то тогава и предоставеното и м от подразделението на Асоциация НАПС право на ползване не е било прекратено с влизането в сила на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, при което собствеността е придобита по давност, въз основа на осъществявано владение върху имота в периода от 16.05.2015 г. до предявяване на иска на 20.03.2019 г. с присъединеното владение на наследодателката им от 08.06.1994 год. (извършеното плащане на имота по оценителния протокол от 30.09.1993 год.) до смъртта и м на 16.05.2015 г.

В подадения писмен отговор държавата е оспорила, че на наследодателката на ищците е било надлежно учредено право на ползване, евентуално, че учреденото право на ползване не е върху имот, идентичен с процесния; липсва определена надлежна оценка, евентуално тя не е заплатена в предвидените в закона срокове; собствеността не може да бъде придобита с оглед забраната по § 4б, ал. 1, изр. последно ПЗР на ЗСПЗЗ; имотът винаги е бил част от държавния поземлен фонд, не може да бъде придобиван по давност и е собственост на държавата.

Въззивният съд, след подробно описване на събраните доказателства (установяващи, че имотът не е бил застрояван) и преценката им, е направил извод, че не е установено на К. А. Т. е било предоставено ползването на процесния имот (не е проведено пълно доказване автентичността на Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., издадено от директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – Варна, евентуално директора на предприятието не разполага с удостоверителна компетентност да удостоверява засвидетелстваните в документа обстоятелства, а именно – да удостоверява съдържанието на решение, взето от друг орган – в случая съдържанието на Решение № 8/20.10.1986 г., взето от Управителния съвет на АПК „Димитър Кондов“, с. Аврен, обл. Варна). Счел е, че не е доказано и че цената на предоставения за ползване имот (в случай, че на К. Т. действително и м е бил предоставен за ползване имот) е била изобщо заплатена (в представеното платежно нареждане липсват данни, за кои имоти е заплатено). Имотът е част от държавния поземлен фонд и при липсата на всякакви доказателства, които дори и косвено да навеждат на извод, че теренът в който попада процесния имот, е имал друг собственик освен държавата, следва с оглед чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, ДВ, бр. 88/31.07.1998 г., че давност е можела да тече само в периода 1.06.1997 г. – 4.08.1998 г.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

С оглед на посочените мотиви на въззивния съд е констатирано наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото съдът е приел въз основа на експертното заключение, че имотът не е бил застрояван, но не е обективирал изводи относно правното значение на това обстоятелство, като с оглед разглеждането на останалите предпоставки за придобиване на собствеността от ищците – било ли е надлежно предоставено правото на ползване и заплатена ли е земята по изготвената оценка в тримесечния срок – следва, че съдът е приел, че липсата на застрояване не е пречка за придобиване на собствеността.

Този мълчаливо възприет от въззивния съд извод е очевидно неправилен. Нормите на § 4а и § 4 б ПЗР на ЗСПЗЗ уреждат условията, при които ползвател, на когото е било предоставено ползване на земеделски имот по реда на някой от актовете, посочени в § 63 ПЗР на ПМС № 456/1997 г., с което се изменя ППЗСПЗЗ (ДВ бр. 122/1997 г.) може да придобие правото на собственост. Двете норми уреждат самостоятелни фактически състави. Общите и в двете хипотези факти са предоставено право на ползване, което е прекратено по силата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ и заплащане на земята чрез общината въз основа на изготвена по административен ред оценка в определен срок от влизането й в сила. Дали ще е приложим § 4 а или § 4 б ПЗР на ЗСПЗЗ зависи от това дали имотът е бил застроен. Фактическия състав на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, вкл. и в хипотезата на ал. 5 от правната норма изисква застрояване, извършено до 1.03.1991 г. Фактическият състав на § 4б ПЗР на ЗСППЗ изисква земята да е единствена за семейството на ползвателя в землището на населеното място, в което живее или да представлява лозе или овощна градина и да не се намира на по-малко от 30 км от град с население над 300 000 жители или на по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица.

Не би могла да бъде възприета тезата на ищците, че включването на ал. 5 в § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ е плод на лоша законодателна техника, а не е израз от волята на законодателя при изкупуването по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ да се прилага изискването по § 4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ за застрояване на имота, още повече, че алинеи от първа до четвърта уреждат конкуренцията между лице с предоставено право на ползване и лице, което претендира възстановяване на собствеността, а алинея пета има самостоятелно значение и не се намира във връзка с предходните алинеи. Тази теза не се подкрепя от обсъжданията в Народното събрание при приемане на ал. 3, ал. 4 и ал. 5 на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Дискусията се е развила относно допустимостта вече приетия § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ да се допълва с нови алинеи, вместо (ако новите текстове са необходими) да се уредят в следващи параграфи, на което докладчика на предложението и председател на законодателната комисия е отговорил, че би било правилно текстовете да бъдат на едно място, когато се урежда една хипотеза. Именно в този контекст на дискусията е изявлението „Най-лесно е да лъжем Народното събрание, което ще бъде нечестно и да ви предложа една алинея допълнително към член, където не й е мястото“, на което ищците основават тезата си.

Въззивният съд е дал неправилна квалификация на фактическия състав, по който ищците претендират, че като наследници на лицето, на което е било предоставено правото на ползване и което е заплатило земята, са придобили и собствеността на процесния имот. Въпреки липсата на твърдения от страна на ищците, че имотът е бил застроен към релевантния момент и установеното от техническата експертиза, че не е бил застрояван, съдът е разгледал предпоставките за придобиване на собствеността по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ, докато е следвало да прецени дали е налице фактическия състав на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ.

По доводите в касационната жалба:

Основателни са доводите на касаторите, че в нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест и при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила е формиран извода на въззивния съд, че ищците не са установили, че на наследодателката им К. А. Т. е било предоставено право на ползване върху процесния имот и че не е установено по делото, че Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., издадено от директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – Варна е автентичен документ, както и извода, че не е доказано, че цената на предоставения за ползване имот (в случай, че на К. Т. действително и м е бил предоставен за ползване имот) е била изобщо заплатена.

Първоинстанционният съд е разпределил в тежест на държавата да докаже неавтентичността на оспореното от нея Удостоверение № К-31-А/02.04.1990 г., издадено от директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – Варна (което е съобразено с практиката на ВКС - решение № 424 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 1531/2010 г., ВКС, I г. о. – че се касае до официален свидетелстващ документ за предоставеното право на ползване и тежестта да докаже оспорването е на оспорващата официалния документ страна). Почерковата експертиза е установила, че подписът е изпълнен от К. И. К., който е бил директор на предприятието. При тежест на доказване на държавата, то обстоятелството, че експертизата е работила върху копие, а не с оригиналния документ и не е могла да изследва вида на хартията, пишещото средство, евентуални преправки, заличаване, монтаж, кражба на подпис и други, не може да обоснове извод, че ищците не са доказали предоставяне правото на ползване на наследодателката им, тъй като макар оспорения подпис да принадлежи на К. И. К. не е установено, че е положен от него.

В нарушение на процесуалните правила е формиран извода, че директора на Предприятие за изкупуване и материално техническо снабдяване – Варна не разполага с удостоверителна компетентност да удостоверява засвидетелстваните в документа обстоятелства, а именно – да удостоверява съдържанието на решение, взето от друг орган – в случая съдържанието на Решение № 8/20.10.1986 г., взето от Управителния съвет на АПК „Димитър Кондов“, с. Аврен, обл. Варна. Първоинстанционният съд не е указвал на ищците, че не сочат доказателства за съдържанието на взетото на 20.10.1986 г. решение, и е приел, че са установили предоставеното право на ползване. Този извод е бил оспорен в отговора на въззивната жалба на държавата. Въззивният съд след като е преценил, че релевантно за спора е какво е съдържанието на Решение № 8/20.10.1986 г., взето от Управителния съвет на АПК „Димитър Кондов“, с. Аврен, обл. Варна, тъй като представеното удостоверение не е годно да го установи, е следвало да уважи искането на ищците във въззивната им жалба за приемане на решението, доколкото в доклада на първоинстанционния съд не им е указвано, че представеното удостоверение е негодно доказателствено средство и че не сочат надлежно доказателство за предоставеното право на ползване.

В нарушение на процесуалните правила е направен извода на съда, че платежното нареждане от 08.06.1994 г. с № 9425 не доказва, че е платена цената на предоставения за ползване на К. Т. имот, тъй като липсват данни за кои имоти е заплатено, напр. името на лицето-ползвател, номер на оценителния протокол, номер на имота или пък други данни за имота, като местност, съседи и пр. В доклада на първоинстанционния съд не е констатирано, че платежното нареждане е негоден за установяване заплащане оценката на процесния имот документ и на ищците не е указано, че следва да ангажират и други доказателства за това обстоятелство, а в решението си районният съд е приел, че плащането е доказано. Държавата е оспорила този извод на съда, както и годността на представената от вносителя на сумата К. Н. Р. декларация, да установи плащането. Въззивният съд не е констатирал липсата на указания в доклада по чл. 146, ал. 2 ГПК (включващи и преценката дали посочено от страната доказателство е допустимо и/или годно да установи твърдения факт) и не е уведомил страните във въззивното производство, че следва да се ангажират доказателства кой е вторият имот, за който е извършено плащането по вносната бележка.

Допуснатите от съда процесуални нарушения, както и неправилната правна квалификация на фактите, от които ищците извеждат претендираното право на собственост по § 4а, ал. 5 ПЗР на ЗСПЗЗ, вместо по § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, доколкото имотът никога не е бил застрояван, са довели до постановяване на въззивното решение при неизяснена фактическа обстановка относно обстоятелството дали плащането от 8.06.1994 г. на сумата по оценка за два имота, единия от които за К. Н. Т., е и за процесния имот за К. А. Т., както и относно специалните предпоставки по § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ – вид на имота като лозе или овощна градина, респ. съставляващ единствена земя за семейството на ползвателя в землището на населеното място, в което живее и отдалечеността му от гр. Варна и от крайбрежната морска ивица. Това налага отмяна на въззивното решение по главния иск като неправилно, което обуславя и отмяна и по евентуалния иск за придобиване собствеността по давност и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Варна, който следва да разгледа предявените от всеки от ищците главни установителни искове за собственост с оглед фактическия състав на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните искания за възстановяване на разноските за настоящото касационно производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1363 от 30.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1124 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Варна.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: