Обезщетение при задържане под стража за срок, по-дълъг от наложеното наказание

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е № 60317

гр. София, 01.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на седми декември две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Любка Андонова
при секретаря Кристина Първанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 597 по описа за 2021 г.

Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 260 005/ 24.11.2020 г. по гр.д. № 374/2020 г. в частта, с която Апелативен съд - Варна, изменяйки решение № 515/ 14.04.2020 г. по гр.д. № 1453/2019 г. на Окръжен съд – Варна, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на К. А. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. послд ЗОДОВ сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ над наказанието „лишаване от свобода“ с присъда, влязла в сила на 10.07.2018 г. с решение № 148/106.2018 г. по нохд № 505/2018 г. на Върховен касационен съд, което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 от НК.

Касационното обжалване е допуснато по материалноправния въпрос: Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и в частност кои са релевантните обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС изразено в период на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и/ или „домашен арест“ на пострадалия, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“?

По този въпрос настоящият състав приема, че съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ за нарушение на чл. 5 § 1 КЗПЧОС определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Според заявеното основание на иска съдът е длъжен да вземе пред вид всички обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението според особеностите на конкретния случай. Когато в основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ са въведени твърдения, че нарушението на чл. 5, § 1 КЗПЧОС е изразено в периода на незаконно приложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ над наложеното с присъдата наказание „лишаване от свобода“, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК, на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице след срока на определеното наказание „лишаване от свобода“. Когато в основанието на иска са въведени и твърдения за нарушение на чл. 5, § 1 КПЗЧОС, изразено в незаконно приложените мерки „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ в период, след като са отпаднали обоснованото подозрение за извършване на престъплението и риска обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление, на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице след момента, в който компетентният орган на наказателното производство е бил длъжен да съобрази отпадналите условия по чл. 5, ал. § 1, б. „с“ КПЧОС, да отмени мерките и да освободи лицето. В тези случаи обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди от нарушеното човешко право на свобода и сигурност, понесени от пострадалото лице след момента на отпадналите условия по чл. 5, ал. § 1, б. „с“ КПЧОС. И в двете обсъдени хипотези дължимостта на мораторните лихви и началото на погасителната давност е от влизане в сила на присъдата, с която е наложено наказанието „лишаване от свобода“. Мотиви:

След изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/2012 г. отговорността на държавата за вреди от незаконно приложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ над наложено с присъдата наказание „лишаване от свобода“, което не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, е уредена в деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 пр. посл. ЗОДОВ. Той предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС (така решение № 212/14.10.2016 г. по гр.д. № 14.02/2016 г., ВКС, IV-то ГО). Обезщетяват се онези неимуществени вреди, понесени от пострадалото лице в периода след изтеклия срок на наложеното наказание „лишаване от свобода“. Държавата дължи обезщетение и за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно приложени мерки „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ – тогава когато съществуващото към момента на вземането им законно основание по чл. 5, § 1, б. „с“ КЗПЧОС е отпаднало, но те не са отменени от компетентния орган на наказателното производство и лицето не е освободено. Когато като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ са въведени и двете нарушения на чл. 5, § 1, т. „с“ КЗПЧОС, обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди от нарушеното човешко право на свобода и сигурност, понесени от пострадалото лице след момента, в който е възникнало задължението приложените мерки да бъдат отменени. И в двете обсъдени хипотези дължимостта на мораторните лихви и началото на погасителната давност е от влизане в сила на осъдителната присъда. Това е моментът, който изяснява невъзможното прилагане на реда по чл. 59 НК.

При тези отговори на правните въпроси и според въведените касационни оплаквания, жалбата от Прокуратурата на Република България е частично основателна. Съображения:

Правилно въззивният съд е намерил за неправилна правната квалификация по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ на предявения иск, дадена от първостепенния съд. Както се приема в същото решение на ВКС, деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ (редакцията след ДВ бр. 38/2012 г.) е налице при изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ над определения с присъдата срок. Взетите и приложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ са на процесуална принуда. С тях се засягат гражданските права на лична свобода и сигурност, поради което и съгласно чл. 59 НК времето на задържането на осъденото лице по тези приложени мерки се приспада от наложеното му наказание „лишаване от свобода“. По своите цели и функции те не са равнозначни на изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“. Поради това когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание „лишаване от свобода“ и задържането не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, не е налице деликт по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. Квалификацията на иска е по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ. Задавайки правилната квалификация на предявения иск, въззивният съд е изпълнил задължението, изяснено в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд не е съобразил обаче конкретното основание на предявения иск - допуснато нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в незаконно приложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ над наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца на ищеца К. К. с присъдата, влязла в сила с решение № 148/10.07.2018 г. по нохд № 505/2018 г. на Върховен касационен съд, което не е могло да се приспадне за периода от 550 дни по реда на чл. 59 от НК. Установените по делото обстоятелства, върху които въззивният съд е следвало да се концентрира, като имащи значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са настъпилите след 24.05.2016 г. Тогава е изтекъл срокът на наказанието, а към 10.07.2018 г., когато присъдата е влязла в сила, от наказание не е могло да се приспадне задържането на ищеца по приложените мерки за неотклонение: „задържане под стража“ (24.05.2016 г. - 16.09.2017 г.), впоследствие заменена с „домашен арест“ (17.09.2017 г. - 27.11.2017 г.). Въззивният съд е бил длъжен да отчете, че само за тези 550 дни задържането е незаконно. Вместо това, въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди за сумата 25 000 лв., отчитайки всички онези обстоятелства, които биха имали значение за ангажиране на обективната отговорност на държавата за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ обаче е с различни предпоставки от деликтните състави по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и сходните им случаи, разяснени с т. 7 и т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС. Чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ не изисква повдигнатото обвинение да е незаконно. При него противоправният акт на органите на наказателното производство се изразява в незаконното задържане на пострадалото лице, в приложените спрямо него мерки за неотклонение „задържане под стража“ и/или „домашен арест“ в нарушение на правото по чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Неправилното решение следва да се касира. Поради липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, настоящата инстанция е длъжна да реши спора по същество.

Зачитайки основанието на предявения иск и отчитайки онези обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, а следва да имат за причина допуснатото нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в незаконно приложените мерки за неотклонение „задържане под стража“, заменена с „домашен арест“, над наложеното с присъдата наказание „лишаване от свобода“, което за периода 24.05.2016 г. – 27.11.2017 г. не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 НК, настоящият състав ги поставя в три групи.

В първата са онези обстоятелства, които имат за причина незаконно приложените мерки за неотклонение в периода 24.05.2016 г. – 27.11.2017 г., а задават по-висок размер на обезщетението. Първо, периодът от 550 дни е дълъг. Второ, това, че към неговото начало ищецът вече търпи, макар и законно, ограничение на своето право по чл. 5, § 1 КЗПОС. Считано от 16.09.2014 г. по повдигнатото обвинение е приложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. Така дългият период от 1 година, шест месеца и три дни на незаконно задържане се наслагва върху приложеното, макар и законно, най-тежко ограничение на правото на свобода. Трето, през този период, използвайки всяка процесуална възможност, ищецът е искал от съда замяна на приложените мерки за неотклонение и понася разочарования, причинени от отказите на съда. Разочарованията са с най-висок интензитет до 16.09.2017 г., когато наказателният съд заменя мярката „задържане под стража“ с „домашен арест“, но ищецът търпи интензивни разочарования и до 27.11.2017 г., когато марката „домашен арест“ е заменена с „парична гаранция“. Четвърто, преживеният стрес, изолираност и разочарования са провокирани и задълбочени от тежко понесеното изпитание – ищецът е единственият родител на малолетното дете Н., [дата на раждане] , а задържането му под стража до 16.09.2017 г. го поставя в пълна невъзможност да отглежда и общува пълноценно със сина си. Тези негативни преживявания са засилени от това, че Н. е лишен от майчина грижа. Пето, разочарованията и негативните преживявания са подсилени поради това, че Н., макар и конституиран като граждански ищец в наказателното производство, при всяка възможност след 24.05.2016 г. е уведомявал наказателния съд за нежеланието е майка му „да лежи в затвора“ и е настоявал за уважаването на молбите за освобождаване. Шесто, допълнителните притеснения и стрес у ищеца са породени и от това, че Н. е отглеждан и възпитаван от баба си по майчина линия, която е с установена диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство“. Седмо, ищецът търпи стрес, негативни преживявания, чувство на изолираност и отчаяние и поради това, че е задържан в строго охраняван затвор 7-ма група, а наложеното наказание „лишаване от свобода за една година и шест месеца“ е при първоначален общ режим в затворническо общежитие от закрит тип.

Във втората група са онези обстоятелства, които също имат за причина нарушението на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, но предполагат по-нисък размер на обезщетението. Първо, първопричината за лишаването на малолетния Н. от майчина грижа е поведението на самия ищец – с влязлата в сила осъдителна присъда той е признат за виновен в извършено убийство, а най-тежките мерки са взети по това обвинение. Второ, най-тежката мярка за неотклонение е заменена на 17.09.2017 г. с „домашен арест“, а това е дало възможност на ищеца да възстанови връзката със сина си и да полага родителски грижи. Трето, в периода след 24.05.2016 г. ищеца е установил самосъхраняваща линия на поведение в затвора в Сливен, където е бил задържан. Отдал се е на религиозна литература, пречистила и повдигнала духа му. Четвърто, поради режима в затвора ищецът успява да се освободи от тежката алкохолна зависимост, в която е към задържането. Пето, незаконното задържане не е причинило остатъчни усложнения в психичното състояние.

В третата група са обстоятелства, заявени в исковата молба, които са установени по делото, но нямат за причина допуснатото нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Първо, преживеният шок от това, че в периода 12.09.2014 г. – 10.10.2014 г. малолетният Н. е настанен в Детски приют „Гаврош“ в [населено място]. Периодът предхожда релевантния. Второ, установената трайно намалена работоспособност на ищеца и определения по-висок процент спрямо състоянието му при задържането – от 21 % на 34 %. Заболяванията на ищеца по експертното решение от 27.03.2018 г. на ТЕЛК обаче – дискова херния двустранен ЛС радикулерен синдром, ХБ II степен, хиполазия на ляв бъбрек – са с недоказана връзка с незаконното задържане в периода 24.05.2016 г. – 27.11.2017 г. Тези обстоятелства не ангажират за отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, пр. посл. ЗОДОВ.

При съобразяването на всички установени по делото обстоятелства, които имат за причина допуснатото нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, при съобразяване на обществено-икономическите условия в страната към релевантния момент и отчитайки особеностите на конкретния случай, настоящият състав намира, че сумата от 15 000 лв. справедливо обезщетява понесените от ищеца неимуществени вреди. Искът по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ е частично основателен, а въззивното решение следва да се измени съответно.

При този изход на делото и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ ответникът следва да възстанови на ищеца сумата 25.00 лв. – държавните такси за разглеждането на делото от първата инстанция, а на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ сумата 240 лв. – част от заплатеното адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260005/ 24.11.2020 г. по гр.д. № 374/2020 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е уважен искът над сумата 15 000 лв. до сумата 25 000 лв.

ОТХВЪРЛЯ иска на К. А. К., ЕГН [ЕГН], срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. посл. ЗОДОВ за сумата над 15 000 лв. до сумата 25 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди за незаконно търпените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 10.07.2018 г. с решение № 148/106.2018 г. по нохд № 505/2018 г. на Върховен касационен съд, което наказание не е могло да се приспадне по реда на чл. 59 от НК за периода от 24.05.2016 г. – 27.11.2017 г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260005/24.11.2020 г. по гр.д. № 374/2020 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която искът е уважен за сумата 15 000 лв.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на К. А. К. на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ сумата 25.00 лв., а на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ сумата 240.00 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.