Служебно определяне на мерки за лични отношения с дете и разпределение на разноски

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 704

София, 21.11.2025г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова гр.д. № 1015 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. В. Л., чрез адвокат И. В., срещу въззивното решение № 1399/12.12.2024г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№ 846/2024г. в частта, с която е обезсилено решението на първостепенният съд за определяне на мерки за лични отношения на детето А. П. Н. с неговия баща П. Б. Н., по реда на чл.59, ал.9 от СК, както и в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3362/25.06.2025г. на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по поставения въпрос, обобщен и уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): за задължението на съда да прецени най-добрия интерес на детето и за възможността съдът служебно да се произнесе по реда на чл.59, ал.9 от СК, включително и да се самосезира.

По правният въпрос, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване е налице формирана и трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която са решение № 22/06.07.2022 г. по гр.д.№ 1241/2021г. на ІV г.о.; решение № 239/29.04.2025 г. по гр.д.№2398/2024г. на ІV г.о.; решение № 60287/09.12.2021 г. по гр.д.№85/2021г. на ІV г.о. Според даденото в същата разрешение, съдът, вкл. и касационната инстанция, следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца, като има за своя основна грижа и цел тяхното физическото, психическо и емоционално здраве, благополучие, обезпеченост, интелектуално и морално развитие. Критериите за преценка най-добрия интерес на детето по чл.59, ал.4 от СК и по пар.1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето са разяснени в ППВС №1/1974г. и в съдебната практика по приложение на закона, според които съдът следва да отчете възможното въздействие (положително или отрицателно), което решението ще има върху детето; да вземе предвид конкретната фактическа обстановка и обстоятелствата имащи значение към оценката на най-добрия интерес на детето, както и да определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за относими към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието им и как те са отчетени при преценка интереса на детето.

Разяснено е още, че при определяне на мерките на лични отношения с родителя, с когото детето не живее, съдът не е обвързан от желанията на родителите. Съдът има правомощието служебно да се произнесе по реда на чл. 59, ал. 9 СК за: изменение на постановените по-рано от съда мерки; защитните мерки по чл. 59, ал. 8 СК необходими за осигуряване изпълнение на решенето по чл. 59, ал. 2 СК, вкл. да допусне служебно касационно обжалване и да се произнесе с оглед най-добрия интерес на детето. В този см. са и мотивите на ТР № 3/2023 г. от 27.06.2024 г.: „съдът (ВКС) може служебно да измени обжалваното решение, без да се съобразява със съдържащото се в жалбата искане, ако прецени, че това е в интерес на децата.“

В жалбата си касаторът М. В. Л. е изложил доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при нарушение на материалния закон. Твърди, че по делото е безспорно установено наличието на променени обстоятелства свързани с психическото състояние на детето А. – нейната невротичност, безпокойство, нарушен сън и отказ от извършване на ежедневни дейности; промененото поведение на бащата, проявяващ открита агресия спрямо майката в присъствието на детето; страхът, който последното изпитва от баща си; липсата на опити на бащата да осъществява контакт и да се среща с детето; пристъпите, които детето получава при срещите си с бащата, както и липсата на осъществени контакти помежду им в период повече от година. По същество претендира за отмяна на решението и определяне режим на личен контакт на детето А. с неговия баща съобразно конкретните нужди на детето. Претендира присъждане на разноски за производството и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Насрещната страна П. Б. Н. оспорва жалбата. Твърди, че изводът на въззивния съд за липса на промяна в обстоятелствата след определения от съда режим на личен контакт между него и детето А. е изведен въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. Излага още, че бащата не представлява опасност за детето, разполага с подходяща и подкрепяща среда за отглеждането му при осъществяване на режима на личен контакт; не страда от зависимости, а неосъществяването на контакти между него и детето е резултат от поведението на майката. По същество на спора изразява становище, че желае да се вижда с детето и да осъществява контакти с него, независимо от режима, който ще бъде предписан от съда. Претендира присъждане на разноски.

Към настоящото производство е присъединено ч.гр.д. №1014/2025г., образувано по частна касационна жалба (уточнена с молба вх.№ 12980/10.07.2025г.) от М. В. Л., чрез адвокат И. В., срещу определение № 355/21.01.2025г. по в.гр.д. №846/2024г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, тъй като производството е с характер на спорна съдебна администрация, поради което правилото за присъждане на разноски в зависимост от изхода на спора не е приложимо. Съдебното решение се постановява при съобразяване най-добрия интерес на детето и разноските по воденето на процеса следва да останат за всяка от страните, така както са направени. Претендира за отмяна на обжалваното определение, а в условие на евентуалност за намаляване размера на присъдените разходи.

Ответникът П. Б. Н. с писмен отговор, чрез адвокат С. А., оспорва жалбата. Твърди, че при разпределение на отговорността за разноските в производството въззивният съд е съобразил разрешенията дадени в ТР №3/2023г. на ОСГК на ВКС, представените по делото доказателства за извършването им и направените възражения за прекомерност. По същество моли съда да остави жалбата без уважение.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

В същото касаторът е направил искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да прилага правилата по чл.78 от ГПК, при дела в които решението замества липсващата воля на страните (например за лишаване от родителски права). Твърди противоречие на въззивното решение с ТР №3/2023г. на ОСГК на ВКС; 2/ Когато производството е за ограничаване на родителски права или изменение в режима на лични отношения между бащата и детето, приложими ли са общите правила по чл.78 от ГПК в пълен обем. Твърди, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение №358/25.08.2016г. по ч.гр.д.№3423/2015г. на ВКС, І г.о. и решение №93/31.01.2013г. по гр.д.№1540/2022г. на Окръжен съд – Варна. Направено е искане обжалването да бъде допуснато в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Въззивният съд обезсилил решението на Районен съд – Варна в частта, с която са определени мерки за лични отношения на детето А. П. Н. с неговия баща П. Б. Н. по реда на чл.59, ал.9 от СК. Със същото съдът отменил и постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение, като изменил обжалваното решение в частта за разноските и уважил искането за присъждане на такива за разглеждане на делото пред първата инстанция в полза на ответника. С решението съдът присъдил разноски и за производството пред въззивната инстанция.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът установил, че страните по делото М. Л. и П. Н. са родители на детето А. П. Н., [дата на раждане] С решението по гр. дело № 15933/2019г. на Районен съд – Варна упражняването на родителските права по отношение на детето А. било предоставено на неговата майка М. В. Л., при която било определено и местоживеенето му. На бащата бил определен режим на личен контакт с детето, както следва: 1/ за периода до навършване на 5 годишна възраст на детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00ч. до 13.00ч. през всеки от двата дни, без преспиване, на обществено място и в присъствието на майката; на 26.12. от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката; на 02.01. от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката и на Великден от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката; 2/ за периода след навършване на 5 години до навършване на 7 години от детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00ч. до 18.00ч. през всеки от двата дни, без преспиване и без присъствието на майката; на 26.12. от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката; на 02.01. от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката; на Великден от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката на четна година и на Светли понеделник от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката на нечетна година; 3/ за периода след навършване на 7 години от детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9.00ч. в събота до 18.00ч. в неделя с преспиване, както и два пъти по 15 дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск; на Коледа – 25.12. и 26.12., на четна година, от 09.00ч. на 25.12. до 18.00ч. на 26.12. с преспиване и на Нова година – 31.12. и 01.01., на нечетна година, от 09.00ч. на 31.12. до18.00ч. на 01.01. с преспиване; на Великден и Светли Понеделник на четна година от 09.00ч. на Великден до 18.00ч. на Светли Понеделник с преспиване. За осъществяване на личните контакти бащата П. Б. Н. следвало да взема детето А. от дома на майката и го връща отново в дома и .

Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели В. С. Л., И. И. Л. (родители на ищцата), Ю. Р. В. и Б. П. Н. (майка на ответника), от които и от представените извадки от електронна кореспонденция между страните приел, че отношенията им били конфликтни, свързани със скандали, викове и заплахи. Приел, че ответникът и баща на детето А. искал да осъществява контакти с него, правел опити да го вижда и да участва в неговия живот. Направил извод, че падането на А. по време на срещата с бащата П., на 20.11.2021г., не било причина за формиране на отрицателното отношение на детето, тъй като след този инцидент между двамата били проведени и други срещи, по време на които детето нямало негативни реакции. Констатирал, че с течение на времето срещите между А. и нейния баща П. намалявало: през 2021 г. били с продължителност около час и половина, а понастоящем продължавали около 10-15 минути, ставали все по-редки, съпроводени с плач от страна на детето и изпадането му в стрес.

Съдът съобразил и обясненията на страните, дадени пред него, според които майката М. В. Л. искала бащата да се справи с проблемното поведение, което демонстрира към дъщеря си. Твърдяла упражнено насилие спрямо детето – през 2021г., когато го спънал опитвайки се да го спре да тича и през месец февруари 2022г., когато му извил ръката, за да може да го вземе насила. Споделила за отправените и обиди от бащата П.. Последният заявил, че не посещава обитаваното от майката жилище, защото посещенията му били съпътствани с обаждания на телефон 112. На отправените до майката искания за среща с детето, тя отговаряла, че ще види и не проявявала инициатива, което го принудило да се обърне към социалните служби за съдействие и за изграждане на връзка с детето.

Съдът направил извод, че влошените отношения между страните и опитите за осъществяване на личен контакт между бащата П. и детето А. били причина за търсеното от майката съдействие от различни държавни институции в страна (ДСП – Варна, АСП, Отдел Закрила на детето; Министерството на правосъдието; Омбудсмана на РБ) и образуваните срещу П. Б. Н. преписки: 1/ ДП № 268/2022г. на Първо РУ на ОД на МВР Варна за престъпление по чл. 144, ал. 3 НК, с пострадало лице М. В. Л. (прекратено); 2/ ДП за престъпление по чл. 183, ал. 3 НК, което също било прекратено; 3/ преписка по жалба за установяване на евентуално престъпление по чл. 183, ал. 1 НК.

Относно връзката на детето с всеки един от родителите, комуникацията помежду им, отношенията и срещите, въззивният съд установил наличие на родителско отчуждение у детето А. спрямо неговия баща П. Н.. При обосноваване на този извод, съдът съобразил представения пред първата инстанция Социален доклад, от който приел за установено, че отчуждаването на детето А. било подхранвано от двамата родители; подобрение в отношенията на детето с неговите родители било възможно едва след промяна в отношенията между тях и след справянето им със собственото им емоционално състояние. Отбелязал, че в доклада били посочени конкретни цели, чрез които било възможно да се постигне подобрение в комуникацията с детето: психологическо консултиране, помощ и подкрепа на А. за възстановяване на връзката и М с бащата; наблюдаване на срещите между тях в защитена среда без присъствието на майката.

Съдът кредитирал обясненията на социалния работник, работещ с родителите и детето в ЦОП – Р. М., от които приел, че детето е емоционално нестабилно, изискващо изграждане на доверителна връзка със специалистите, за да може да бъде постигнат резултат от срещите и работата със социалните работници. Отбелязал постигнатия напредък на детето в общуването му със социалните работници и изградената между тях доверителна връзка, но отчел, че възстановяването на контактите с бащата били препятствани от неговата трудовата ангажираност извън страната. Съобразил обстоятелството, че когато бащата се е явявал на уговорените срещи, детето е изпадало в емоционален стрес. При направения опит за онлайн срещи, детето се разстройвало когато установявало, че трябва да се срещне с баща си.

От социалния доклад, изготвен от Фондация „В.“ съдът констатирал, че детето А. било силно емоционално, но след работата му с психолог се чувствало по-спокойно и било склонно да споделя, проявило любопитство към темите свързани с неговия баща, чувствата му към него и как би преминала една среща между тях. Отбелязал, че родителите изразили желание да работят със социалните работници. Майката привидно съдействала за работата с детето, като го водела в контактните центрове, но то отказвало да влиза на срещите с баща си. Приел, че към момента на изготвяне на доклада комуникацията между родителите продължавала да е силно нарушена, а социалните работници установили липса на осъзнаване на проблема от родителите и отчуждаването на детето от неговия баща. Екипът констатирал още липса на предварителна подготовка на детето за срещите с баща му, въпреки проведените разговори за необходимостта майката да стимулира и подкрепя детето за провеждането им.

Съдът се позовал и на представения пред въззивната инстанция социален доклад, според който била установена липса на напредък в отношенията между бащата и детето А.. Последното се отглеждало в семейна среда от своята майка, която полагала добри грижи за него и съумявала да задоволява потребности му. Връзката между детето и бащата продължавала да бъде нарушена, като детето отказвало да се вижда с него, защото се страхувало. Според социалните работници майката оставяла решенията за провеждане на срещите да се вземат от детето; такива не били провеждани в продължителен период от време, поради което то не е успяло да изгради собствено мнение за своя баща. Констатирана била и липса на комуникация между родителите, което препятствало сътрудничеството помежду им по въпроси касаещи развитието на детето, а също и в посока възстановяване на контактите между бащата и детето. Съдът установил още, че поради изявеното желание от страна на майката бил сменен екипа от социални работници, които работили с детето, което породило необходимост от повторно изграждане на доверителна връзка с детето и приобщаването му към работа с психолог. А. била затворена, отказвала да разговаря с психолога, особено на теми свързани с баща и , което препятствало възможността за постигане на резултати и необходимост от работа в дългосрочен план.

Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, от което приел за установено, че у страните, като родители на детето А., не са установени психопатологични симптоми, които да обуславят наличието на психично разстройство или разстройство на личността; не са установени и данни за зависимост на бащата от психотропни вещества. Според заключението и двамата родители притежават родителски капацитет да разпознават и задоволяват базовите потребности на детето. У майката са установени дефицити свързани с поставяне на детето в зависимост, резултат от собственото и отношение към бащата, водеща до появилата се у А. невротичност. Вещите лица не установили данни за осъществено от бащата физическо или емоционално насилие върху детето, които да са заплаха за неговото здраве и сигурност. Приел, че невротичната симптоматика у А. е резултат от нейните страхови преживявания, конфликтът между родителите, отношението на майката към бащата, миналите събития и необработените ѝ емоции от раздялата им. Съдът кредитирал и изводите на вещите лица, че интелектуалното развитие на детето А. е в норма за неговата календарна възраст, но психо-емоционалното му състояние е повлияно от конфликта между неговите родители, отношението на майката към баща му, нейните страхове и опасения, които предавала несъзнавано на детето. Приел, че детето А. било по-затворено, изпитвало вътрешен дискомфорт, особено при срещата с вещите лица и впоследствие, при срещата с неговия баща. Отчел категоричността на майката за отрицателното влияние на бащата върху детето, което приемала за опасно, докато у бащата се наблюдавала толерантност, склонност за сътрудничество с майката за правилното му възпитание и развитие на детето, както и за предотвратяване на невротичното му поведение. Въззивният съд кредитирал заключението на вещите лица, в частта, в която посочили, че ако отношенията на родителите се запазят в състоянието, в което са към момента на изготвянето му, ще допринесат за увреждане на детето и ще повлияят неговото развитие в психологичен и поведенчески план в нежелана посока; ще закрепят представата му за настоящия модел на семейство и ще повлияят при неговите бъдещи връзки с противоположния пол. Отбелязал още, че според вещите лица тези отношения ще задълбочат синдрома на родителско отчуждение спрямо бащата.

Съдът съобразил обясненията на експертите дадени в съдебно заседание, според които детето А. изпадало в неистов плач само като чуело гласа на баща си по телефона, резултат от психическото напрежение, което изпитвало и повишената му невротичност. Според вещите лица това поведение било резултат не от падането на детето и ожулването на ръката му при срещата с баща му, а от викове, крясъците и враждебните отношения между родителите, на които е било свидетел и които развили неговата зависимост от майката, идентифицирането му с нея и възприемането на нейните страхове и отношение към бащата. Приел извода на вещите лица, че у детето била блокирана детската спонтанност.

Съдът кредитирал и допуснатата съдебно химико-токсикологична експертиза, от което приел за установено, че във взетите от П. Б. Н. проби от кръв и урина не било установено наличие на наркотични вещества от изброения списък.

Съдът констатирал, че страните, като родители на детето А., сключили договор за ползване на социална услуга № 216/ 07.04.2023г., индивидуален график за работа за периода април 2023г. – август 2023г., както и индивидуален план за подкрепа, и индивидуална оценка на потребностите за същия период. Въз основа на същите, приел, че в този период родителите правили опити да възстановят връзката и взаимоотношенията, между бащата и детето А..

При произнасянето си по същество на спора, въззвният съд направил извод за недопустимост на решението на първостепенния съд в частта, с която районният съд служебно определил режим на лични отношения на А. с нейния баща П., по реда на чл. 59, ал. 9 от СК. Обосновал го с довод за липса на предвидените в разпоредбата на чл.134 от СК предпоставки за това. Приел още, че произнасянето на съда не било обусловено и от защитата на интереса на детето в производството, който не налагал служебно произнасяне и изменение на вече постановени мерки за родителската отговорност и режима на лични отношения при отхвърлен иск за ограничаване на родителските права. Развил съображения, че служебното произнасяне не било обусловено и от конкретния казус, тъй като липсвала промяна в обстоятелствата, при които бил определен режима на лични отношения между детето А. и неговия баща. Приел още, че обстоятелството свързано с неизпълнение на определения режим на личен контакт също не обуславя необходимостта от служебното произнасяне на съда.

По изложените съображения съдът обезсилил решението на първостепенния съд в частта за предписаните мерки по реда на чл.59, ал.9 от СК.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

В нарушение на чл. 59, ал. 9 СК и дадените по-горе разяснения, при постановяване на решението въззивният съд неправилно е приел, че решението на първостепенния съд относно определените мерки за лични отношения между детето А. и неговия баща е недопустимо. Съобразно отговора на поставения въпрос и трайно установената практика на ВКС, във всяко производство, в което участва дете, особено тези свързани с родителската отговорност и режима на личен контакт, съдът следи служебно за интереса на детето, като при констатирана промяна в обстоятелствата, неизпълнение режима на личен контакт, респ. при наличие на обстоятелства, които поставят детето в риск, съдът е длъжен да се самосезира и да предприеме мерки за защита на детето. Неправилни са и изводите на съда, че отхвърлянето на иска за ограничаване на родителските права е достатъчно да обуслови извод за липса на основания за служебното произнасяне по режима на лични отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, както и за липса на промяна в обстоятелствата, при които е определен първоначалния режим на лични отношения.

В конкретния случай, по делото е установено, че към момента на определяне режима на лични отношения на детето А. с неговия баща П. те са общували нормално, срещите им не са били натоварени с негативни емоции, а детето нямало отрицателно отношение към своя баща. Установено е, наличието на нови обстоятелства, които съществено са променили отношенията между родителите и детето, начина на отглеждане и възпитанието му. Тази промяна е свързана с първоначалното намаляване на времетраенето на срещите между детето и неговия баща (през 2021г.), прераснало в липса на такива и невъзможност от провеждането им, резултат от влошените отношения между родителите, конфликтите помежду им и избухванията на бащата, на които детето било свидетел; страхът на майката от бащата, негативното ѝ отношение към него възприето безкритично от детето; развитата с времето зависимост на А. от нейната майка, провокирала възникналия страх от бащата, невротичност, отказ за комуникация с него и истерични пристъпи при опит за осъществяване на контакт помежду им; отказът на родителите да възстановят комуникацията помежду си, независимо от предписанията на експертите и явната ѝ необходимост за подобряване психичното състояние на детето; отказът на майката да съдейства за възстановяване контактите между детето и неговия баща (необоснованата промяна на екипа от специалисти работили с А., заличило постигнатия напредък в отношенията им и наложило повторно изграждане на доверителна връзка с новия екип от специалисти; неизпълнението на предписанията на социалните работници и психолозите за подготовка на детето и съдействие за психологичната му нагласа за срещите му с неговия баща); развитата средна степен на родителско отчуждение между детето и неговия баща П., причина за преустановяването на контактите помежду им.

При обосноваване на извода си за частична недопустимост на обжалваното решение, въззивният съд не е обсъдил тези обстоятелства поотделно и в тяхната съвкупност, не е направил преценка как те са се отразили на положението на детето, на ефикасността на предписаните от първостепенния съд нови мерки и дали същите обезпечават най-добрия му интерес – да общува пряко и пълноценно с двамата родители след тяхната раздяла.

Посочените и допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при разглеждане на делото не могат да бъдат отстранени в производството по чл.293 от ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

На основание чл. 294, ал.1 от ГПК, при повторното му разглеждане въззивната инстанция следва да: направи преценка доколко предписаните от първостепенния съд мерки, по реда на чл.59, ал.9 от СК, са адекватни и изчерпателни; доколко са съобразени с обективно съществуващите отношения между родителите и детето, продължителната и пълна липса на комуникация на детето с неговия баща; липсата на съдействие за подобряване на отношенията им от майката. При установената средна степен на родителско отчуждение на детето А. от неговия баща, съдът следва да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, като постанови при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител, в каква степен да бъдат разширени или ограничени, при отчитане неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема, готовността за продължаване на работата за преодоляването му. Съдът е в правото да постанови осъществяването на личните отношения на определено място, както и в присъствието определено лице, което ако не е конкретно посочено от съда, да е достатъчно определяемо, като бъде ясно постановено и кой ще го определи; да направи преценка за необходимостта от насочване на родителите и детето към ползване на социални услуги, работа с психолози, други мерки и подходящи социални услуги в общността за възстановяване на психическото състояние на детето, предпоставка за възможността за възстановяване на комуникацията с неговия баща. Задължение на съда е да определи режимът на личните отношения и мерките, при съобразяване на конкретните обстоятелства, като предостави възможност за избягване на конфликти при осъществяването му; при необходимост да предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, вкл. и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо; да предостави оптимално възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включително да подпомагат взаимоотношенията на детето с другия родител и роднините на майката и бащата. (така и разясненията в съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 59, ал. 2 СК по гр.д.№85/2021г. на ВКС, ІV г.о.). Съдът следва да направи преценка и да съобрази приложим ли е режим на осъществяване на личен контакт между детето и родителя, който не упражнява родителските права чрез технически средства (като комуникация по телефон и вайбър), с оглед психологическото състояние на детето, неговата възраст, поведение и необходимост от пряк и личен контакт с родителя за възстановяване и изграждане на емоционалната връзка между тях. При постановяване на решението съдът следва да укаже на страните и задължението им да се съобразят с постановеното от съда, като съдействат максимално на ДСП, изпълняват предприетите по закона мерки и съдействат при осъществяването на дейностите по закрила на детето, сред които попадат и тези по чл. 59, ал. 8 СК. Следва да укаже още, че при отказ за сътрудничество от страна на родител (включително чрез преустановяване на предписаната социална услуга), по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция "Социално подпомагане" може да издаде и задължително предписание, с последващо прилагане на санкционен механизъм по реда на чл. 45, ал. 9 от ЗЗДт, който следва да бъде използван при всяко негово неизпълнение или отклонение, а при необходимост и да сезира съда по реда на чл. 59, ал. 9 СК с предложение за изменение на постановените по-рано от съда мерки.

По депозираната частна жалба срещу определение №355/21.01.2015г. постановено по реда на чл.248 от ГПК:

Със същото въззивният съд оставил без уважение искането на М. В. Л. за изменение на решение №1399/12.12.2024г. в частта за разноските, както следва: с която, след отмяна на определението на Районен съд – Варна по реда на чл.248 от ГПК, осъдил М. В. Л. да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция в размер на 2 710лв. и в частта, с която осъдил М. В. Л. да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред въззивната инстанция в размер на 1 215лв.

За да постанови този резултат въззивният съд приел, че съгласно ТР № 3/2023г. на ОСГК на ВКС в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно. При цялостно отхвърляне на молбата, въззивната жалба или касационната жалба, когато касационното обжалване не бъде допуснато, както и при прекратяване на производството по причина в поведението на молителя, отговорността за разноски се носи от подателя им. С оглед на изложеното и при съобразяване характера на производството (за ограничаване родителските права на бащата П. Н.), приел, че отговорността за разноските следва да бъде разпределена по общите правила. Намерил за неоснователно и възражението за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, при съобразяване Наредбата за адвокатските възнаграждения, като ориентир и решението на СЕС по дело C-438/22.

Подадената частна жалба е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК срещу определението в частта, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на решението в частта за разноските пред въззивната инстанция. Жалбата срещу определението на въззивния съд в частта, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение, с характер на определение по чл.248 от ГПК за разноските за разглеждане на делото пред първата инстанция, има характер на частна касационна жалба, по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Поставените в изложението на основанията за допускане на обжалването правни въпроси се свеждат до един по-общ въпрос, уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): как следва да се прилага правилото на чл.78 от ГПК в производство по иск за ограничаване на родителски права, при наличие на данни за изменение на обстоятелствата по смисъла на чл.59, ал.9 от СК, задължаващи съда да следи служебно за интересите на детето. Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и ТР №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Според дадените в тълкувателното решение разяснения, в производствата по спорна съдебна администрация, разпоредбата на чл.78 от ГПК се прилага съответно, като същите следва да бъдат присъдени съобразно действително положения труд, предмета на спора и неговия краен резултат. В конкретния случай, основанието на предявения иск за ограничаване на родителските права на бащата П. по отношение на детето А. са изменените обстоятелства, при които е определен първоначалният режим на лични отношения, свързани с променените отношения между бащата и детето, развития страх у детето вследствие на влошената комуникация между родителите, намалелите и впоследствие преустановени срещи между тях. Тези обстоятелства са обусловили необходимостта от служебното произнасяне на първостепенния съд по реда на чл.59, ал.9 от СК, предопределено от събиране на доказателства и осъществяване на защита, както по главния иск, така и по обуславящото производство. В този случай разноските следва да се определят съответно съобразно произнасянето на съда по предявения иск и относно мерките на лични отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Доколкото при извършването им страните не са ги разграничили, същите следва да бъдат разпределени по равно, тъй като при произнасяне по главния иск съдът е ползвал събраните доказателства и взетите становища по изменените обстоятелства.

С оглед на изложеното и предвид отхвърляне на иска за ограничаване на родителските права на бащата П. Б. Н. по отношение на детето А. П. Н., ответникът има право на половината от направените по делото разноски. Същите са в размери, както следва: адвокатско възнаграждение в размер на 1500лв. с ДДС за разглеждане на делото пред първата инстанция и 880лв. с ДДС (възнаграждения за явяване в проведените четири съдебни заседания, след второто открито съдебно заседание); адвокатско възнаграждение в размер на 1215лв. с ДДС за разглеждане на делото пред въззивната инстанция.

Съдът намира за неоснователно направеното от жалбоподателката/ищец възражение за прекомерност на същите. При формиране на този извод, съдът съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22; фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа. Предметът на делото се характеризира с високата фактическа и правна сложност; значителен обем от извършени процесуални действия и реално положената работа за всяка от съдебните инстанции разглеждали спора (броя на проведените открити съдебни заседания, събраните доказателства – експертизи, разпити на свидетели и социални работници).

Ето защо, в полза на ответника П. Б. Н. се следват разноски в размери, както следва: 1355лв. за разглеждане на делото пред първостепенния съд и 607,50 лв. – за разглеждане на делото пред въззивния съд.

Въпросът за разпределение на отговорността за останалите разноски в производството зависи от крайния изход на решението по реда на чл.59, ал.9 от СК.

С оглед на изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските пред въззивната инстанция и вместо него да бъде постановено друго, с което да се измени решението в частта за разноските за въззивното прозиводство, които се намалят до размер от 607,50 лв. Определението следва да бъде отменено и в частта, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение № 1399/12.12.2024г., с характер на определение по чл.248 от ГПК, с което М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция за разликата над 1355лв. до присъдените 2 710лв. Определението в останалата му част, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение № 1399/12.12.2024г., с характер на определение по чл.248 от ГПК, за осъждане на М. В. Л. да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция в размер на 1355лв. следва да бъде потвърдено.

Делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане и изпълнение на дадените с решението указания, който да се произнесе и по направените в хода на цялото производство разноски за производството по реда на чл.59, ал.9 от СК, включително за сторените такива в настоящето касационно производство, съобразно крайния резултат по спора (чл.294 ал.2 ГПК).

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 1399/12.12.2024г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№ 846/2024г. в частта, с която е обезсилено решението на Районен съд – Варна за определяне на мерки за лични отношения на детето А. П. Н. с неговия баща П. Б. Н., по реда на чл.59, ал.9 от СК, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Варна.

ОТМЕНЯ определение № 355/21.01.2025г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. №846/2024г. в частта, с която е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното решение № 1399/12.12.2024г. в частта за разноските пред въззивната инстанция, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, решение № 1399/12.12.2024г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№ 846/2024г. в частта за разноските, като осъжда М. В. Л. да заплати на П. Б. Н. сумата от 607,50 лв. вместо присъдените 1215лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 355/21.01.2025г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. №846/2024г., с което е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение, с характер на определение по чл.248 от ГПК, за осъждане на М. В. Л. да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция.

ОТМЕНЯ определение №355/21.01.2025г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. №846/2024г., с което е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение № 1399/12.12.2024г., с характер на определение по чл.248 от ГПК, с което М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция за разликата над 1355лв. до присъдените 2 710лв.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 355/21.01.2025г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. №846/2024г., с което е оставено без уважение искането на М. В. Л. за изменение на постановеното по делото решение № 1399/12.12.2024г., с характер на определение по чл.248 от ГПК, с което М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Н. разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция в размер на 1355лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: