Убийство на лице в безпомощно състояние при евентуален умисъл

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 42

гр. София, 22.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично заседание на двадесет и шести ноември , през две хиляди двадесет и пета година , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

ПЛАМЕН ДАЦОВ

при секретаря И.Рангелова и в присъствието на прокурор Е.Стоянова , като разгледа докладваното от съдия Дацов КНОХД №944/2025 година и въз основа на закона и доказателствата по делото, взе предвид следното:

Касационното производство е инициирано по самостоятелни жалби от защитниците на подсъдимия И. З. Д. - адв.Т., адв.Р., допълнение по касационна жалба от адв.Н. и адв.С., жалба и допълнение към нея от подсъдимия чрез адв.Г.К. срещу присъда с рег.№7/29.04.2025 год. по ВНОХД№73/2025 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, II наказателен състав.Оплакванията в жалбите са за наличието на касационните основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или алтернативно намаляване на наказанието, тъй като е прекомерно завишено.

В хода на делото по същество пред ВКС – защитниците адв.Н. и адв.Т. поддържат касационните жалби и допълнението.Представителят на ВКП предлага присъдата да остане в сила.Подсъдимият не взема становище пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт, установи следното: С присъда №89/04.12.2024 г., Окръжен съд – Пловдив по НОХД №2580/2023 год. е признал под.И. З. Д. за виновен в извършено престъпление по чл.124, ал.1, пр.2 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 7 години лишаване от свобода, като го е оправдал по чл.116, ал.1, т.5 вр. чл.115 НК. Във връзка с депозиран въззивен протест, Апелативен съд–Пловдив е постановил присъда с рег.№7/29.04.2025 год. по ВНОХД№73/2025 год., с която отменя първоинстанционната присъда и признава подсъдимия за виновен по първоначалното обвинение и му налага наказание от 15 години лишаване от свобода при строг режим. Потвърдил е присъдата в останалата й част.

По отношение на наведените основания в касационните жалби: Твърди се, че жертвата не е била в безпомощно състояние. В жалбата се сочи още, че след като от СМЕ на живо лице се установявало, че при подсъдимия се констатират леки телесни повреди, то това правило реална хипотезата, че те са нанесени от пострадалата и същата не е била в безпомощно състояние. Цитира се и седморната експертиза, където вещото лице е коментирало, че след като постр.К. нямала петна от залежаване, това означавало, че активно се е движила.

Горното оплакване е неоснователно. В случая се установява, че Г. К. от 2021 год. не е можела да става от леглото, да се движи и обръща свободно. Същата е използвала ограничено лявата си ръка, а дясната е била неподвижна. Трудности имала с десния си крак, а левият бил постоянно свит в коляното, което прави тълкуването на жалбоподателите за некоректен, необективен и незадълбочен анализ на апелативната инстанция за неоснователен. Тук следва да се обърне внимание на касатора, че според Постановление №2/1957 год. на Пленума на ВС, което е актуално и към настоящия момент, за да съществува безпомощното състояние като обективен факт следва да са налице няколко елемента. На първо място е необходимо жертвата да не може да се отбранява ефективно, което не означава, че следва изцяло да не може да е реализирана някаква защита, а тя да е толкова неефективна, че да не е в състояние да се направи каквото и да е за предпазване. Според практиката на ВКС това може да се дължи на физически недъзи или временно състояние. Всичко това приложено към процесния случай води именно до припокриване във всеки един детайл на разгледаното по-горе състояние. Пострадалата е възрастна 95 годишна жена, частично парализирана и лежаща, което представлява безпомощно състояние, тъй като своеобразната неподвижност и залежаването я лишават от възможността да се отбранява ефективно. Възраженията на защитата, че цитираните експертизи твърдят обратното не опровергават горния извод и именно поради тази причина не може да се приеме, че съдът е тълкувал данните по делото превратно и необективно.

В този контекст следва да се уточни и още едно важно обстоятелство, което също е коментирано от апелативната инстанция, за да може да се прецени, че е налице съставомерност за безпомощност. Трябва да бъде доказано, че извършителят е съзнавал именно това безпомощно състояние. Подсъдимият е знаел, че пострадалата е трудно подвижна и частично обездвижена и й трябва помощ. Тук съдебната практика прави ясно разграничение, че ако жертвата преди осъществените действия довели до смъртта, е била в това състояние, то тогава е налице чл.116, ал.1, т.5 НК. Обратното, привеждането по време на нападението на жертвата в това състояние изключва инкриминираната квалификация, защото безпомощността е следствие на самото нападение, а не предварително качество.

Неоснователно е възражението, че съдът не бил обсъдил, че подсъдимият се е грижил за пострадалата и двамата имали много добри отношения. Напротив, извън цитираното от защитата по делото се установява, че Д. е отсъствал често и за възрастната жена се грижили нейната внучка, св.А. и св.С.. Установява се и, че между дееца и пострадалата съществували чести скандали. Именно поради тази причина на л.22 от мотивите, изводът на апелативния съд, че становището за грижовност следва да се отхвърли е обосновано и лежащо върху обективно анализиран доказателствен материал.

На следващо място, с оглед обективния анализ от апелативната инстанция, не може да се приеме оплакването за наличието на чл.122, ал.1 НК и поради това следва да се отхвърли твърдението за нарушение на материалния закон.В самото начало е нужно да се акцентира върху това, че чл.122, ал.1 НК се прилага само за инциденти, при които няма желание за насилие. При това деяние се изисква деецът да не е искал упражняване на агресия към жертвата, а в процесния случай К. е била бита, дърпана, насилвана, което се установява след обстоятелствен анализ от апелативната инстанция на базата на обективно разгледана доказателствена маса. Трябва да се има предвид, че такъв вид насилие като инкриминираното, е съзнателно действие, тъй като не се нанасят удари по непредпазливост. Когато се удря, дърпа и блъска е налице желание за причиняване на въздействие върху тялото на жертвата. Именно поради тази причина след като има умисъл за ударите, това е категоричен критерий за излизане от полето на „непредпазлива смърт“ по чл.122 НК и навлизане в полето на умишлените престъпления.

Другият важен въпрос, за да се даде обективен отговор на разглежданото възражение, че подсъдимият не е искал да осъществи убийство, а действал „непремерено, малко по-грубо в несполучливия си опит да помогне на баба си“ е, защо е консумиран състава на чл.116, ал.1, т.5 НК.Въззивната инстанция правилно е установила фактическата обстановка, авторството на деянието и причинно-следствената връзка между действията на подсъдимия и вредоносния резултат. Налага се обаче корекция в правните изводи на долустоящия съд единствено относно формата на умисъла. В мотивите си апелативният съд е приел, че подсъдимият е имал пряк умисъл по смисъла на чл.11, ал.2, пр.1 от НК. Този извод не намира опора в обективните действия на дееца. Липсват категорични доказателства за предварителна подготовка, изразени закани за убийство или състояния, насочени единствено и само към отнемане на живота като самоцел поради което настоящият състав на ВКС приема, че деянието е извършено при условията на евентуален умисъл – чл.11, ал.2, пр.2 НК. В конкретния казус, обективните действия – нанасяне на удари в жизненоважни зони на 95-годишна жена в безпомощно състояние – сочат на безспорно намерение за увреждане, което прераства в намерение за умъртвяване под формата на евентуален умисъл. Този факт е от значение за правната квалификация, тъй като ако деецът имаше пряк умисъл за убийство, той щеше да довърши деянието още по време на побоя, до постигане на целения резултат. Ако деецът действаше по непредпазливост, при вида на тежкото състояние на пострадалата, той би потърсил помощ или би съдействал на лекарите, надявайки се резултатът да не настъпи. Действията на подсъдимия обективира именно съдържанието на евентуалния умисъл – безразличие към правнозащитеното благо и съзнателно допускане на смъртния изход. Той не извършва нови активни действия, за да я умъртви (липса на пряка цел), но не предприема животоспасяваща интервенция, с което демонстрира, че се е дезинтересирал от съдбата на жертвата и се е съгласил със смъртта й. В този смисъл е приложима максимата Qui vult antecedens, vult et consequens (който иска причината/предпоставката, иска и последицата), но с уточнението, че тук „искането“ е под формата на примиряване с последицата. Подсъдимият е съзнавал, че предвид крехката възраст и нанесените травми, оставането без помощ превръща смъртта от абстрактна възможност в реална необходимост, и въпреки това е манифестирал воля този процес да не бъде прекъсван.С оглед на житейската логика и конкретиката на случая, деецът неминуемо е съзнавал (интелектуален момент), че нанасянето на такива травми на лице в крайна старческа немощ създава реална и непосредствена опасност за живота му. Отношението му към този резултат е било на безразличие. Продължавайки агресивните си действия, той е допуснал настъпването на смъртта (волеви момент)

Тази корекция е в унисон с ръководните начала на Постановление №2/1957 год. на Пленума на ВС, съгласно което разграничението между умишлено убийство (при евентуален умисъл) и телесна повреда, причинила смърт по непредпазливост (чл.124 НК), се прави въз основа на средствата, силата и насочеността на ударите. Когато ударите са силни и насочени към жизнени центрове на слаб и беззащитен организъм, както е в настоящия казус, деецът допуска смъртния изход. Това изключва квалификацията по чл.124 НК и категорично отхвърля тезата за непредпазливо убийство по чл.122 НК, застъпена от защитата, тъй като агресията е била съзнателна, а не плод на небрежност.Поради изложеното, ВКС намира, че макар мотивите на въззивния съд да се нуждаят от корекция в частта относно вида на умисъла, крайният съдебен акт е правилен и законосъобразен и наложеното наказание отговаря на тежестта на извършеното при условията на евентуален умисъл.

Неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон поради необективното обобщение на данните по делото и за това, че ако не се приеме чл.122, ал.1 НК е трябвало поне да се констатира, че е налице 124, ал.1, пр.2 вр. чл.129, ал.2 НК.

Съдът е дал отговор и на това възражение на л.26 от своите мотиви. В допълнение към това ВКС иска да отбележи следното:В случая, за да не се приложи чл.124 НК, а да се квалифицира по чл.116 НК, съдът основателно се е базирал на липсата на непредпазливост по отношение на смъртта. При последния текст извършителят има умисъл за повреда, а смъртта настъпва като неочаквано, странично усложнение, което деецът не е искал. По настоящото дело това категорично не се наблюдава, тъй като при пострадалата – обездвижена, крехка жертва на 95 години, смъртта не е „странично усложнение“, а е логичен и неизбежен завършек на насилието. Аргументът е, че когато се нанася насилие върху човек, който е на границата на оцеляването, смъртта не е „непредпазливост“, а закономерност. В тази връзка, обективирайки анализа на апелативната инстанция, може категорично да се приеме, че същата непредубедено и обосновано е приела, че състоянието на жертвата е било такова, че всеки удар е бил потенциално смъртоносен. Следователно, нанасяйки удари, деецът е приел смъртта й като резултат. Освен това следва да се има предвид и, че интензитетът на насилието изключва приложението на чл.124 НК. Това е така, тъй като при чл.124 вр. чл.129 НК насилието има лимит. В случая ударите и упражненото физическо насилие е било от такова естество и интензитет в корелация със състоянието на възрастната жена, че съдът обективно е тълкувал това като агресия, която надхвърля целта за просто нараняване, а още по-малко за описаното в жалбата като „малко по-груб опит за помощ“. С оглед на това липсва нарушение на материалния закон по няколко основни причини. Наблюдава се пълно съответствие между установените факти и текста на чл.116 НК. Преди да приложи закона апелативният съд е приел за доказано, че има активен побой, а не случайно бутане или нещо подобно. Установил е, че жертвата е в безпомощно състояние и това, че деецът е действал с умисъл. Тук няма нарушение на закона, защото правната квалификация отговаря на интензитета на фактите. Ако при тези факти – бой над частично неподвижен много възрастен човек, съдът бе приложил по-лекия чл.124 НК, тогава щеше да има нарушение на материалния закон. Съдът е преценил, че насилието е пряка причина за смъртта, а не някакво случайно стечение на обстоятелствата. Когато се въздейства физически върху човек, който не може да се движи без чужда помощ, се премахва единственият му шанс за оцеляване, каквото е бягството или защитата. Това, че в случая възрастната жена по всяка вероятност се е опитала да се защити с едната си също увредена ръка, в никакъв случай не прави защитата ефективна. Обобщено може да се каже, че няма нарушение на материалния закон, тъй като присъдата е логична и законосъобразна спрямо доказателствата.

Следва да се отхвърли и възражението за това, че не може да има чл.116 НК, тъй като нямало мотив при осъществяване на деянието.От една страна, свидетелските показания отхвърлят твърдението за добрите отношения. От друга страна, цитираните от защитата показания са налице, но същите са взети от цялостния логически контекст на дадените сведения. Съдът е дал отговор защо не вярва на защитната версия на подсъдимия. Дори, обаче, хипотетично да се приеме, че не е имало мотив, това не премахва правната квалификация за убийство по чл.116 НК. Именно поради тази причина трябва да се прави разлика между мотив и умисъл. Умисълът е решението да се извърши действието и желанието за резултата. Мотивът е причината, а именно защо се прави. Може да се осъществи убийство по хулигански подбуди, от моментен гняв или без видима логична причина, но това не прави деянието неосъществено. Освен това се наблюдават и противоречия между обясненията на подсъдимия и фактологията, което е дало повод на съда да не кредитира същите. Това е така, тъй като ако подсъдимият твърди, че е грижовен, но е нанесъл побой над безпомощната си баба, действията противоречат на твърденията му. Самият акт на подсъдимия е доказателство за безразличие или жестокост, което само по себе си е мотив. Не може да се приеме и тезата на защитата, че след като няма мотив е едва ли не непредпазливост. При побой, какъвто е случаят, имаме активна агресия, а тя винаги има емоционален заряд – гняв, раздразнение, което е достатъчен мотив.

По отношение на възражението на защитата за неправилно кредитиране на показанията на св.А.. Апелативният съд много подробно се е спрял върху това защо следва същите да се приобщят, за разлика от първата инстанция, и този анализ намиращ се на л.19-20 от мотивите стъпва върху наличните доказателства, които са разгледани обективно и в никакъв случай не превратно.

Не е налице и нарушение на процесуалните правила при коментара на доказателствата по делото, което е другото възражение в касационните жалби.Видно от мотивите към присъдата на втората инстанция е, че съдът е обсъдил всички съществени доказателства по делото, имащи отношение към обективността на процесния случай. Даден е отговор на възраженията на защитата. В своята жалба тя сочи, че не ставало ясно и дали съдът приема причинно-следствена връзка между умъртвяването на 13-14.12.2022 год. и смъртта на 16.12.2022 год. Напротив, в мотивите си на л.10-11 съдът изрично отбелязва, описвайки фактическата обстановка, че приема наличието на причинно-следствената връзка и въз основа на кои доказателства.

Не става ясно защо, според жалбата, подсъдимият не е получил справедлив и обективен съдебен процес според европейското и национално законодателство. В случая, когато се провери цялото производство пред апелативната инстанция ще се установи, че не се наблюдава такъв порок. За да се констатира въпросното нарушение е необходимо да се установи липсата на независимост и безпристрастност на съда. Както е известно европейските стандарти свързани с ЕКПЧ, Хартата на основните права на ЕС и практиката за това на ЕСПЧ създават много богат стандарт. Правната рамка тук е чл.6 от ЕКПЧ, където се гарантира правото на справедливо и публично гледане на делото от независим и безпристрастен съд. От друга страна, чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, също гарантира правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. В тази връзка европейският съд прилага два теста, за да установи липса на безпристрастност или т.нар. предубеденост. На първо място това е субективният тест, където се проверява личната убеденост на конкретния съдия. В случая липсват каквито и да са доказателства, че съдебният състав разгледал делото пред апелативната инстанция има личен интерес от изхода на делото или собствено негативно отношение към личността на подсъдимия. На второ място е обективният тест, а именно – проверява се дали има основателни съмнения у външен наблюдател, че съдът не е безпристрастен. Никъде в настоящия съдебния процес това не се констатира, а и прави впечатление, че в хода на процеса няма искания за отвод, включително и касаторите не са направили оплакване за зависимост на съдебния състав.

Твърди се, че съдът е постановил крайния си акт, като безкритично е „реципирал“ твърденията на прокуратурата, без да извърши самостоятелен и независим анализ на доказателствата, което правило присъдата (може би жалбоподателите имат предвид мотивите) бланкетна – нарушение на чл.13 и чл.14 НПК.И тези възражения следва да бъдат отхвърлени, тъй като, ако внимателно се прочетат мотивите към постановената присъда ще се констатира, че оплакването е неоснователно.Още повече, че такъв тип възражение е своеобразно оплакване за „липса на мотиви“ или „преписване на обвинителния акт“, което означава, че съдът не е изградил свое собствено вътрешно убеждение, а просто е копирал тезите на прокурора.

Видно от съдебния акт е, че съвпадението между изводите на съда и прокуратурата е резултат на обективната истина, а не на предубеденост. Обстоятелството, че възприетата от съда фактическа обстановка съвпада с тази в обвинителния акт, не означава липса на аналитична дейност. Това съвпадение се дължи на факта, че и прокуратурата, и съдът са базирали изводите си на едни и същи доказателствени източници, които са непротиворечиви. Съдът не е възприел безкритично тезата на обвинението, а е подложил на анализ гласните и писмени доказателства. В мотивите на стр.21-22 изрично е посочено защо не се кредитират обясненията на подсъдимия. На стр.18-21 от своя страна подробно са обсъдени свидетелските показания, като е коментирано защо се кредитират тези на св.А. за разлика от първата инстанция. Подходено е критично към показанията на св.З.Д.. Съпоставени са обясненията на подсъдимия и свидетелските показания с останалия доказателствен материал. Налице е анализ на достоверността (credibility assessment), което изключва твърдението за бланкетност. Спазен е и чл.305, ал.3 НПК, тъй като е направен собствен разбор на доказателствата. Макар съдът да е стигнал до същия извод като държавното обвинение, тъй като пътят до него е описан чрез логически следствия, то изискването на закона е спазено. Пълното възприемане на фактическата обстановка от обвинителния акт не е процесуално нарушение, стига съдът да е изложил съображения защо приема тези факти за доказани. Нарушение би имало, ако съдът просто е написал, че приема фактите от обвинителния акт за доказани, без да направи препратка към конкретни свидетели, експертизи или документи, което категорично в случая не е налице. От мотивите е видно, че след всяко твърдение стои позоваване на доказателство. Не може да се говори и за „copy-paste“ мотиви както е отбелязано в жалбата за „реципирани твърдения на прокуратурата“, тъй като реципиран означава преписан. В случая, съдът е използвал собствена стилистика и правна аргументация различна от тази на прокурора. Нещо повече, допълнително е детайлизирана съответната правна квалификация, като е отговорено на възраженията защо се приема тази с внесения обвинителен акт, а не поисканата от защитата по чл.122, ал.1 НК и чл.124, ал.1 НК, което доказва, че е извършена самостоятелна проверка. Именно поради гореизложеното, оплакванията са неоснователни, защото съдът е изпълнил задълженията си по чл.305 НПК като е изложил мотиви, в които е направил анализ и е обсъдил не само уличаващите, но и оправдаващите доказателства, посочвайки логически аргументи защо отхвърля защитната версия. В заключение следва да се подчертае, че единството на изводите не е порок. Съвпадението между прокурорската теза и съдебното решение се дължи на безспорността на събраните доказателства, а не на липса на критичност. Обективната истина дефинирана в чл.13 НПК е една и когато тя е правилно разкрита от прокуратурата, съдът е длъжен да я потвърди.

В допълнение, твърдението за липса на мотиви и нарушаване на чл.6 от ЕКПЧ е неоснователно и по още няколко причини. Съгласно трайната практика на съда в Страсбург (Van de Hurk v. the Netherlandsq) задължението на съдилищата да мотивират решенията си не може да се разбира като изискване за подробен отговор на всеки един аргумент, изтъкнат от страната. Освен това ЕСПЧ приема, че съдът може да възприеме мотивите на друга инстанция или орган, стига да е ясно, че е извършил собствена преценка. Не е налице нарушение и на изискването за безпристрастен съд по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ. Според стандарта на ЕСПЧ (Morice v. France) безпристрастността се презумира до доказване на противното. Фактът, че крайният извод на съда съвпада с този на прокуратурата, не представлява доказателство за предубеденост. За да е налице такава, трябва да има обективни и проверими факти за зависимост или предварителен интерес на състава, каквито по делото липсват. Съвпадението на изводите се дължи на обективната истина, която е една и съща както за обвинението, така и за съда, когато е подкрепена от доказателства.

Не се споделя възражението за това, че старите травми на жертвата не били изследвани. Видно от л.17 от мотивите това е направено.Неоснователно е и оплакването, че не били обсъдени предприетите манипулации в болницата по отношение на Г.К. и потенциалната възможност те да доведат до летален край. Напротив, при много детайлното изследване на всички експертизи и техният анализ, съдът е стигнал до категоричния извод, че причината за смъртта е именно причинената травма по време на извършване на деянието, като са описани точните характеристики, в какво се състоят и защо е налице причинно-следствена връзка, което само по себе си изключва твърдението, че хипотетично това може да е възникнало вследствие на медицинските манипулации.

Не могат да се споделят доводите за нарушение на принципа на непосредственост, тъй като св.А. не била разпитана пред въззивната инстанция, а нейните показания са били оценени. Въззивната инстанция няма задължение за повторен разпит на свидетел, когато неговите показания са подробни и пълни. Съдът е кредитирал тези показания, като е обяснил причината за това съпоставяйки ги с останалите доказателства. Показания на свидетелката А. няма основание да бъдат подлагани на съмнение, относно тяхната достоверност, така че игнорирането им от страна на съда би представлявало процесуално нарушение.

Не може да се приеме оплакването, че съдът не е обсъдил показанията на бащата на подсъдимия и обясненията на самия подсъдим, тъй като от мотивите към присъдата се установява точно обратното - видно от л.21 -22.По отношение на възражението за неправилна интерпретация на медицинските експертизи за нанасяне на множество удари, прави впечатление, че на л.24 съдът приема подобен механизъм като възприема констатираното от вещите лица, че са налични травматични увреждания в различни области, които са получени чрез удари, блъскане и дърпане. Именно въз основа на този анализ, а не на „извращаване на фактите“ се е стигнало и до този извод.

По отношение на явната несправедливост на наказанието.Твърди се, че не са обсъдени смекчаващите отговорността обстоятелства, изтеклият период от време и защо не се прилага чл.55 НК. Видно от л.27-28 всички тези обстоятелства са обсъдени.Следва да се отхвърли това оплакване и поради това, че наложеното наказание от 15 години „лишаване от свобода“ не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. На първо място, това е законовият минимум за този вид квалифицирано убийство. Определяйки наказанието на долната граница, съдът вече е отчел в максимална степен всички смекчаващи отговорността обстоятелства. На второ място, липсват каквито й да са многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да обусловят приложението на чл.55 НК. Напротив – високата степен на обществена опасност на деянието и моралната укоримост на постъпката не позволяват по-нататъшно снизхождение. Освен това, при индивидуализацията на наказанието следва да се отчете употребата на алкохол непосредствено преди извършване на деянието. Подсъдимият сам по своя воля, се е поставил в състояние, което е довело до снижаване на задръжките му. Този факт завишава обществената опасност на дееца. Не може и да се възприеме тезата, че след като е бил в пияно състояние не е знаел какво прави. В случая следва да се има предвид принципа на actio libera in causa ( действие свободно в причината си ) - той е бил свободен да реши дали да пие. Щом подсъдимият е употребил алкохол доброволно, носи пълна отговорност за постъпките си.

Не може да се възприеме и оплакването за изключително дългия период от време, в който се гледа делото, въпреки приетото от апелативния съд. Според ВКС и ЕСПЧ, продължителността на наказателното производство се преценява спрямо няколко критерия. Фактическа и правна сложност - процесното дело е именно такова. Този вид дела изискват множество експертизи и периодът от 3-4 години за преминаване от досъдебно производство до ВКС е стандартен, а не изключителен. Не се наблюдава и бездействие на органите, тъй като по същото се е работило ритмично. В този смисъл периодът не надхвърля рамките на „разумен срок“ по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ и чл.22 НПК. Касае се за дело изискващо изготвяне на множество сложни експертизи, разпит на свидетели и прецизен анализ на доказателствата. Нуждата от налагане на справедливо наказание за постигане целите на генералната и индивидуална превенция по чл.36 НК остава непроменена, актуална и понастоящем. Следователно, факторът „време“ не може да се третира като смекчаващо обстоятелство, което да води до намалява на наказанието под законовия минимум. За да бъде времето смекчаващо обстоятелство, то трябва да е прекомерно дълго (делото Китов. срещу България). При това положение изводът на апелативния съд, че изминалият период от време следва да е смекчаващо обстоятелство, е прекомерен.

Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбите касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и обжалваната присъда следва да се остави в сила като правилна и законосъобразна.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда с рег.№7/29.04.2025 год. по ВНОХД №73/2025 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, II наказателен състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.