Обезщетение за неползван допълнителен отпуск при прекратяване на службата в МВР/ГДИН

Текстът на акта

Ключови фрази

- 6 -

РЕШЕНИЕ
№ 268
гр. София 08.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 13.11.2019 (тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател : Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията ДИМИТЪР ДИМИТРОВ, гражданско дело № 1313 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15/02.01.2019 година, подадена от Т. Н. Д., срещу част от решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година.

С касационната жалба решението на Окръжен съд Сливен се обжалва в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 775/28.06.2018 година на Районен съд Сливен, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 27/2018 година е отхвърлен предявеният от Т. Н. Д. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск с правно основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) за заплащане на сумата от 917.00 лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.01.2018 година до окончателното плащане.

В подадената от Т. Н. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Т. Н. Д. срещу Т. Н. Д. иск с правно основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) да бъде уважен и за посочения период и размер.

Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е подал отговор на същата с вх. № 638/11.02.0219 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Т. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 05.12.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 15/02.01.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 685/12.09.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това приложима ли е разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл в трудовите и служебни правоотношения възникнали и уреждащи се по реда на ЗМВР от 2006 година (отм.) и по-конкретно по отношение на правото на отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 от закона и ако да при какви условия.

По така поставения правен въпрос трябва да се вземе предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 212, ал. 1, т 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.) държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 211, ал. 5 от същия закон до дванадесет работни дни за съответната година. От своя страна разпоредба на чл. 211, ал. 5, т. 2 във връзка с ал. 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.) предвижда, че работата извън работното време на служителите, за които това време се изчислява в работни дни-подневно, както и на тези, за които то се изчислява сумирано за тримесечен период-за работещите на осем, дванадесет и двадесет и четири смени-се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отчетени до петдесет часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното работно време над петдесет часа. Предвиденото в тези разпоредби право на допълнителен платен годишен отпуск по съществото си представлява компенсация за положен от държавния служител извънреден труд. Това право е непарично и при спор не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. То може да бъде упражнено като служителят реално ползва полагащия му се допълнителен платен годишен отпуск. Същевременно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от КТ. По своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през кой, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от ЗДСл дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от КТ дава възможност когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а от ЗДСл и по чл. 176а от КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР от 2006 година (отм.) не предвиждат възможността държавния служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характера на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това разпоредбата на чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 година (отм.) изрично забранява компенсирането на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяването на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е неприложима в конкретния случай. В този смисъл и решение № 19707.10.2019 година, постановено по гр. д. № 786/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Сливен в обжалваната му част е неправилно по следните съображения:

С първоинстанционното решение № 775/28.06.2018 година на Районен съд Сливен, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 27/2018 година Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е осъдена, на основание чл. 229, ал. 4 от ЗМВР от 1997 година (отм.) и чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.), да заплати на Т. Н. Д. сумата от 8192.43 лева, представляваща брутното обезщетение за неизползвани по дванадесет дни годишно допълнителен платен отпуск за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаването на иска 02.01.2018 година.

Първоинстанционното решение е било предмет на въззивно обжалване, при което е било изменено с обжалваното решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година, като за да постанови същото съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че търсеното право на обезщетение възниквало едва при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започвал да тече тригодишен давностен срок, в който служителят имал право да потърси обезщетението си. В случая служебното правоотношение между страните било прекратено на 10.12.2015 година и давността била изтекла на 10.12.2018 година. Исковата молба била подадена на 02.01.2018 година, което било преди изтичането на давностния срок, поради което давността в случая не погасявала правата на Д.. В случая обаче следвало да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по давност на друго основание. За неуредените в специални закони въпроси се прилагали съответно разпоредбите на ЗДСл. С разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл (в сила от 01.03.2011 година) било въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не бил използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полагал, независимо от причините за това, правото на ползване да се погасявало по давност. От това следвал изводът, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 година) двугодишния давностен срок не можел да бъде приложен, но той се прилагал за правото на отпуск, което било възникнало след 01.03.2011 година. По този начин се оформяли два процесни периода. Първият бил от 01.01.2003 година до 01.03.2011 година, а вторият от 01.03.2011 година ( 01.01.2011г.) до 30.06.2014 година. По отношение на втория период следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл за двугодишната давност. Така дължимото обезщетение щяло да е от една страна за периода от 01.01.2003 година. до 31.12.2010 година. (ЗДСл бил изменен преди приключване на първото тримесечие на 2011 година поради което за нея не се дължало обезщетение), в размер на 5820.34 лева. За периода от 01.01.2013 година до 31.12.2014 година. се дължало обезщетение в размер на 1455.09 лева. За периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година обезщетението за допълнителен годишен отпуск било погасено по давност и не се дължало (за 2011 година отпускът следвало да се ползва до края на 2013 година, за 2012 година отпускът следвало да се ползва до 31.12.2016 година). По този начин на Д. следвало да се присъдят 7275.43 лева вместо присъдените й от първата инстанция 8192.43лева (или с 917.00 лева по-малко от присъдените) като недължимо обезщетение за 2011 година. и 2012 година, като първоинстанционното решение следвало да бъде изменено в този смисъл. В останалата му част първоинстанционното решение трябвало да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл. 212, ал. 1, т 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.) държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 211, ал. 5 от същия закон до дванадесет работни дни за съответната година. От своя страна разпоредба на чл. 211, ал. 5, т. 2 във връзка с ал. 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.) предвижда, че работата извън работното време на служителите, за които това време се изчислява в работни дни-подневно, както и на тези, за които то се изчислява сумирано за тримесечен период-за работещите на осем, дванадесет и двадесет и четири смени-се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отчетени до петдесет часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното работно време над петдесет часа. От събраните в хода на производството доказателства е установено, че за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година Т. Н. Д. е имала право на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) в размер на по дванадесет дни годишно. Липсват доказателства Д. да е използвала този отпуск, а по силата на чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 година (отм.) това право не може да бъде компенсирано с парично обезщетение, освен при прекратяването на служебното правоотношение, което в случая е станало на 10.12.2015 година. От този момент правото на допълнителен платен годишен отпуск се трансформира в право на обезщетение за неползваната част от същото. С оглед на това правилно съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието дължи на Т. Н. Д. обезщетение по чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.). Що се отнася до направеното от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието възражение за изтекла погасителна давност то съставът на Окръжен съд Сливен е споделил изводите на първоинстанционния съд, че вземането на Д. е станало изискуемо от момента на трансформирането на правото на допълнителен платен годишен отпуск във вземане за парично обезщетение, което е станало на 10.12.2015 година, с прекратяването на служебното правоотношение на Д.. Затова погасителната давност е започнала да тече от този момент, по силата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, като към момента на предявяването на исковата молба 02.01.2018 година не е била изтекла. Тъй като въззивното решение не е било обжалвано в тази му част от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието и същото е влязло в сила за част от предявената от Д. претенция (няма касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието в частта, с която иска е уважен), то въпросът за погасяване на задължението по давност не може да се разглежда в настоящето производство.

За да отхвърли частично иска Т. Н. Д. съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че правото й на допълнителен платен годишен отпуск за 2011 година и за 2012 година било погасено по давност, поради което не е могло да се трансформира във вземане за обезщетение. Въззивният съд е обосновал този си извод с разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл съгласно която когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. Предвид дадения отговор на правния въпрос по който е допуснато касационно обжалване тази разпоредба в случая е неприложима. Затова неправилно въззивния съд е приел, че правото на Д. на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) за 201 и за 2012 година е погасено по давност и не се е трансформирано във вземане за парично обезщетение за неползваното му. Предвид на това решението на Окръжен съд Смолян трябва да бъде отменено в обжалваната му част, като бъде поставено друго, с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, на основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.), да бъде осъдена да заплати на Т. Н. Д. сумата от още 917.00 лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.01.2018 година до окончателното плащане.

С оглед изхода на спора „Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] ще трябва да заплати на Т. Н. Д. сумата от 3081.00 лева, представляваща извършени разноски пред всички съдебни инстанции, а по сметка на ВКС сумата от 38.84 лева държавна такса .

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 172/16.11.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 418/2018 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Д. от [населено място], с [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. К. П., срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО [населено място], [улица] иск с правно основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.) за заплащане на сумата от 917.00 лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.01.2018 година до окончателното плащане, както и в частта му, с която Т. Н. Д. е осъдена да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието сумата от 44.00 лева разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО [населено място], [улица], на основание чл. 212, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.), да заплати на Т. Н. Д. от [населено място], м. , с [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. К. П. сума от още 917.00 лева, представляваща обезщетение за неползван допълнителен годишен отпуск за периода от 01.01.2011 година до 31.12.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 02.01.2018 година до окончателното плащане, както и сумата от 3081.00 лева разноски по делото.

ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ ПРИ МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС сумата от 38.84 лева държавна такса.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.