Определяне на иска при продажба на имот под пазарната цена чрез пълномощник

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 133

гр. София, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 5217/2023 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. М. М. и Н. М. Д. против решение № 461 от 17.08.2023 г. по гр. д. № 273/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответниците по жалба А. М. И. и В. Х. И. я оспорват. Претендират разноските.

С въззивното решение, предмет на касационна проверка, е потвърдено решение № 191 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 680/2021 г. на Районен съд – Свищов в частта за отхвърляне на предявените от Д. М. М. и Н. М. Д. срещу А. М. И. и В. Х. И. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за обявяване за нищожен на договора за покупко – продажба на недвижими имоти, материализиран в нотариален акт № .../... г. на И. А. – нотариус с рег. № 295 на НК, с който ответникът И. като пълномощник на продавача – неговия баща М. И. М., договаряйки сам със себе е прехвърлил имотите, поради нарушаване на добрите нрави, изразяваща се в липсата на еквивалентност на насрещните престации.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ответникът и бащата на ищците М. М. И., починал на 09.11.2017 г., са братя; че на 06.06.2017 г. ответникът по време на брака си с ответницата В. И. е сключил от името на своя баща – М. И. М. (починал на 19.12.2017 г.) като негов пълномощник и продавач, със себе си като купувач, процесния договор, оформен с нотариален акт № .....г. на нотариус А. – рег. № 295 на НК; че с този договор е прехвърлена собствеността върху седем земеделски имота – 6 ниви (с площ съответно 14. 003 дка, 21. 295 дка, 10. 998 дка, 18. 998 дка, 5. 002 дка и 2. 999 дка) и 1 лозе (с площ 1. 000 дка), всички находящи се в землището на [населено място], [община]; че общата продажна цена на имотите е 8 900 лева. При анализ и преценка на събраните по делото гласни доказателства, инстанцията по същество е кредитирала тези на свидетелите С. и Р. и е приела, че действителната воля на упълномощителя – бащата на ответника И., е била да прехвърли само на него своите земеделски имоти (а не и на другия си син М.), заради постоянните грижи на този ответник по своите родители, особено в последните три години от живота им (когато тяхното здраве сериозно се влошило). Установил е, че средната пазарна стойност на процесните имоти (по нотариален акт № 42) възлиза на 87 530 лв. според заключението на съдебно - оценъчната (икономическа) експертиза. При горните факти е направен решаващ извод, че процесният договор не е нищожен на соченото основание, тъй като отсъства такава нееквивалентност на насрещните престации, която да опорочи съглашението до степен на нищожност. Изложени са съображения, че в случая преценката дали при извършване на сделката са накърнени добрите нрави не може да се основава само и единствено на факта, че договорената продажна цена на имотите е малко под 10 пъти по - ниска от пазарната им стойност. След обсъждане на доказателствата по делото е застъпено разбиране, че насрещната престация на купувача по продажбения договор не е лишена нито от всякаква икономическа стойност, нито пък несъмнено уврежда интересите на представлявания предвид мотивите на последния да го сключи. Прието е, че волята на бащата – представлявания продавач, е съдържала възнаградително намерение за разпореждане с процесните имоти в полза на единия от синовете си именно заради грижите, които той е полагал за облекчаване на неговото (на бащата) и на майка му състояние предвид влошеното им здраве като възрастни хора. По причина на изживяно чувство на благодарност на родител към детето си, прякото родство и естествено свързаните с него най - близки отношения е счетено, че именно затова в пълномощното няма посочена конкретна цена, на която ответникът да прехвърли на себе си правото на собственост или такава, която да ограничи определянето от негова страна на параметрите и условията на сделката. Развити са доводи, че в случая е оправдано волята на родителя да е допускала синът да определи цената, с което той се е съгласил, отстъпил е и не е търсил получаване на цена най - близка до или съвпадаща с пазарната стойност на имотите.

С определение № 4398 от 03.10.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса какво е правното основание на иска, с който се претендира недействителност/нищожност на двустранен възмезден договор, сключен чрез представител от продавача при твърдения на ищците – негови наследници, за нееквивалентност на насрещните престации по договора.

По въпроса, обусловил допускане на обжалването, настоящият състав на ВКС, III г. о. намира следното.

По поставения въпрос е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава (изразена в ТР № 5/12.12.2016г. по т. д. № 5/2014г. на ОСГТК, ВКС), доразвита в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на ВКС, IV г.о.), която следва да бъде съобразена и по настоящото дело. Съгласно нея във всички случаи когато ищецът, позоваващ се на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност на последния, е сключил този договор чрез представител (по закон и/или по пълномощие), правното основание на иска е по чл. 40 ЗЗД. В практиката последователно се приема, че представителят изразява своя собствена воля при извършването на съответната правна сделка или действие и именно неговото волеизявление е от значение за пораждането на целените правни последици, които настъпват направо в правната сфера на представлявания. Съгласно разясненията в мотивите към т. 3 от цитирания тълкувателен акт, уговаряйки с насрещната страна по договора нееквивалентни престации – в случаите, когато престацията на представляваната страна по договора е на по-висока стойност от насрещната престация и неравностойността не е незначителна, представителят и насрещната страна по договора могат да се споразумеят във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, ако действат недобросъвестно. Фактическият състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД не включва преценка дали са накърнени добрите нрави, а дали действително, обективно са увредени интересите на представляваната страна по договора, както и дали действалият от нейно име представител и насрещната страна по договора са добросъвестни или не, т. е. дали са осъзнавали, че увреждат представлявания или не са. Преценката както за наличие на увреждане интересите на представлявания (т. нар. „обективен елемент“ от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД), така и за недобросъвестност едновременно на представителя и на насрещната страна по договора („субективен елемент“ на този състав), се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания. Във връзка с горните съображения в практиката се извежда становището, че основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД може да намери приложение в случаите, в които ищецът отново се позовава на нееквивалентност на насрещните престации по един двустранен договор, но е сключил този договор лично, а не чрез представител (в този смисъл приетото в решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на ВКС, IV г.о.).

При този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното.

В обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Основателен е касационният довод, че в случая с оглед изложените в исковата молба твърдения за нееквивалтентност на насрещните престации по процесния договор, сключен чрез представител, съдът е следвало да определи правната квалификация на предявените искове по чл. 40 ЗЗД. С исковата си молба касаторите в настоящото производство и ищци по делото Д. М. М. и Н. М. Д. изрично са посочили, че договорът за покупко - продажба е сключен чрез пълномощник – А. М., ответник по иска и син на продавача М. М. (общ наследодател на ищците, видно от приложеното удостоверение за наследници изх. № 053/20.08.2020 г., приложено на л. 26 от първоинстанционното дело). Основали са исковете за недействителност на договора на твърдения, че същият е сключен от пълномощника, който, договаряйки сам със себе си, е придобил продаваните имоти на цена в пъти по - ниска от тяхната пазарна стойност. Съобразно изложеното в мотивите по - горе във връзка с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, при тези твърдения на ищците, правната квалификация на предявените искове за недействителност на процесния договор е по чл. 40 ЗЗД, а не по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както са приели предходните две инстанции. Следва да се посочи, че ищците наред с горните фактически твърдения, вкл. че са извършени действия във вреда на представлявания при процесната продажбена сделка, в исковата молба са поддържали и доводи за противоречието й с добрите нрави, обусловено от липсата на еквивалентност на насрещните престации - т. е. на елементите от състава на иска по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД (което е и изрично посоченото от тях основание) и са формулирали петитум за прогласяване нищожността на съглашението именно като противоречащо на добрите нрави. Твърдения за накърняване на добрите нрави, граничещо с липса на насрещна престация, жалбоподателките са изложили и във въззивната си жалба пред второстепенния съд. Съдебната практика на ВКС обаче без противоречие приема, че ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното от него материално право, като цифровото изписване и посоченото от страната правно основание не е меродавно. Сочената от ищеца правна квалификация на иска (както квалификацията на фактическите му твърдения, така и на вида на недействителността) не обвързва съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска и да квалифицира спорното право. В случая и първата, и въззивната инстанция не са съобразили тези разрешения, а вследствие при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, вкл. и задължителна такава (изразена в ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК и решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г. на IV г.о.), са определили правната квалификация на предявения иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вместо съгласно приложимата материалноправна норма, определяща действителната правна квалификация на иска – по чл. 40 ЗЗД.

Отделно от горното, трайно в съдебната практика е застъпено разбирането, че правната квалификация на спорното право е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното ѝ определяне при заявените от ищеца факти касае правилността на решението, а не неговата допустимост. В този смисъл са и разрешенията, дадени в т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, в тези случаи въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на правния спор, следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.

С оглед на изтъкнатите съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно поради нарушение на материалния закон в частта му по иска за недействителност на процесния договор за покупко – продажба, материализиран в нотариален акт № 42/06.06.2017 г., чиято правна квалификация е по чл. 40 ЗЗД, а не по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Ето защо, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, която е предмет на касационна проверка.

Доколкото допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно дадената правна квалификация на иска за недействителност, налага, с оглед действителната такава по чл. 40 ЗЗД, извършването на нови съдопроизводствени действия чрез даване на указания към страните относно релевантните факти от състава по приложимата материална норма (чл. 40 ЗЗД), разпределението на доказателствената тежест, събирането на нови посочени от тях доказателства, то съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на втората съдебна инстанция.

Отговорността за направените в касационното производство разноски следва да бъде разпределена от въззивния съд при новото разглеждане на делото ( чл. 294, ал. 2 ГПК ), съобразно изхода от спора.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 461 от 17.08.2023 г. по гр. д. № 273/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. М. М. и Н. М. Д. срещу А. М. И. и В. Х. И. искове за недействителност на договора за покупко – продажба на недвижими имоти, материализиран в нотариален акт № .../... г. на И. А. – нотариус с рег. № 295 на НК, с който ответникът И. като пълномощник на продавача – неговия баща М. И. М., договаряйки сам със себе е прехвърлил имотите, като сключен във вреда на представлявания.

ВРЪЩА делото в отменената част на Окръжен съд – Велико Търново за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.