Придобиване на идеална част от съседен имот по давност при фактическо разделяне

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 198
гр. София, 29.11.2023 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Атанас Кеманов

при участието на секретаря Даниела Танева

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3 852 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение № 756 от 03.06.2022г. по гр.д. № 310/2022г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 262440 от 03.11.2021г. по гр.д. № 20728/2019г. на Пловдивски районен съд, е постановено ново решение за отхвърляне на иска на М. С. Н. и П. З. Г. против В. Г. В. за установяване правото на собственост по давностно владение върху 1/3 ид.ч . от ПИ *** по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ 180 кв.м.

В касационната жалба на М. С. Н. и П. З. Г. се твърди неправилност на решението като постановено в разрез с материалноправни и процесуални норми, довело до изводи, несъответстващи на доказателствения материал. Наведени са оплаквания за необоснованост на изводите, че ответницата по иска е извършвала активни действия, квалифицирани като владение на имота, която необоснованост се дължи на некоректно интерпретиране на свидетелските показания и на необсъждане признанието на ответницата в нейна искова молба за делба, че имотът се ползва изцяло от настоящите касатори и тя е лишена от ползване.

Ответницата по жалбата В. Г. В. я оспорва.

С определение № 999 от 05.05.2023г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши своя преценка на събраните релевантни за спора доказателства и да отговори на наведените от страните доводи и възражения - както на тези във въззивната жалба, така и на тези в отговора на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Първоинстанционното производство е по предявен главен иск от В. Г. В. против М. С. Н. и П. З. Г. за установяване правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], с площ 352 кв.м., съставляващ парцел * по регулационния план. Правото на собственост ищцата претендира на основание договор за дарение от 26.11.1998г. и евентуално на основание придобивна давност. Този иск е уважен от първоинстанционния съд като собствеността е призната на основание придобивна давност. Решението по този иск не е било обжалвано и е влязло в сила.

Предявен е и насрещен иск от М. С. Н. и П. З. Г. против В. Г. В. за установяване правото на собственост върху 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на ул. *** с площ от 180 кв.м., съставляващ парцел * по регулационния план (това е имот, съседен на имота по първоначалния иск). Поддържаното придобивно основание е давностно владение от 1998г., започнало от праводателите на ищците и продължено от тях през 2019г. Първоинстанционният съд е уважил и този иск. Въззивното производство е образувано по жалба на В. Г. В. срещу уважаването на насрещния иск. С обжалваното въззивно решение на Пловдивски окръжен съд първоинстанционното решение е отменено и е постановено отхвърляне на насрещния иск. Именно решението по насрещния иск е предмет на въззивното и на касационно обжалване.

От техническата експертиза е установено, че първите данни за двата имота, предмет на спора, са по регулационния план от 1954г., в който е заснет един имот с пл. № * от 530 кв.м.; за него е отреден парцел * в кв. 294; в плана е отразена вътрешна граница (по т. 2-5 от приложение №1 към заключението на вещото лице), която разделя имота. В следващия регулационен план от 1973г. имот пл.№ * е разделен на два имота №№ * и *, границата между тях съвпада с вътрешната граница, с която е разделен имот пл. № * в предходния план; за двата имота са отредени отделни парцели - * и *, като регулационните линии следват имотните граници. По регулационния план от 1994г. няма промяна в границите на имотите. В действащата кадастрална карта са заснети имоти с идентификатор *** с площ от 352 кв.м. и имот с идентификатор *** с площ от 180 кв.м., които запазват непроменени границите си в сравнение с плановете от 1973г. и 1994г.

Безспорно е, че двата имота са застроени с жилищни сгради и страните по делото са собственици на самостоятелни обекти в тези сгради - В. В. притежава жилището на първия етаж в двуетажната сграда в ПИ ***, а М. Н. и П. Г. - две жилища в триетажната сграда в ПИ *** .

Първоначалната ищца В. В. е придобила въз основа на договор за дарение от 1998г. 1/3 ид.ч. от дворно място от 528 кв.м., съставляващо парцел * и парцел *, заедно с първи етаж от двуетажна жилищна сграда. Очевидно предмет на тази сделка е „големия“ имот преди разделянето му на два имота. С втори договор за дарение от 2002г. тя придобива 122/150 ид.ч. от дворно място от 342 кв.м., имот № *, за който е отреден парцел *. Проследявайки извършените с имота сделки от 1963г. насам и правата на праводателите на ищцата, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че посредством сделките тя е придобила 5/6 ид.ч. от ПИ *** (1/3 по първия договор и 1/2 по втория договор), а не целия имот. Изрично съдът е посочил, че първоначалният имот с пл.№ * не е бил обект на делба и при обособяването на два самостоятелни имота от него по силата на следващия регулационен план, то съсобствениците на „големия“ имот са останали съсобственици на двата новообразувани имота. Затова съдът е отхвърлил иска на В. В. за собственост върху 1/6 ид.ч., притежавана на договорно основание. Уважил е иска й за същата идеална част на основание придобивна давност като е приел, че В. В. е упражнявала фактическа власт върху целия имот с идентификатор *** в продължение на повече от 20 години от 1998г. насам. Тя е изградила ограда на имота, за да го защити, а праводателите на ответниците никога не са влизали в нейния имот и не са имали претенции.

Ищците по насрещния иск М. Н. и П. Г. (настоящи касатори) са придобили чрез покупко-продажба през 2019г. от Е. К. и Н. С. самостоятелни обекти в триетажната жилищна сграда, заедно с 1/6 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** , с площ 168 кв.м., в който е построена сградата. С втори нотариален акт от същата година същите праводатели даряват на ищците 1/6 ид.ч. и от ПИ ***. Правата на Е. К. и Н. С. са придобити по наследство от техните родители С. П. и Т. П.. Ищците претендират, че са собственици по давностно владение на 1/3 ид.ч., за която ответницата В. В. се легитимира с нотариалния акт за дарение от 1998г. Позовават се на владението на праводателите си, упражнявано от 1998г. до момента на прехвърляне на имота през 2019 г. и на свое собствено владение след този момент.

В отговора на насрещния иск ответницата е заявила, че е съсобственик на имота, че е имала достъп до него и е плащала данъци. Посочила е, че са й отправяни предложения за доброволно уреждане на съсобствеността на разменни начала.

Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е отхвърлил този иск. Обсъждайки свидетелските показания е приел, че ищците не са доказали праводателите им Н. С. и Е. К., респ. праводателите на последните, да са осъществявали владение върху процесната 1/3 ид.ч. от ПИ *** от 1998г. и да са демонстрирали по отношение на ответницата промяна в намерението си, с която да са отблъснали правата й. Според съда, през годините между праводателите на ищците и ответницата не е имало спорове относно ползването на двата съседни имота * и *; през 2003г. ответницата е построила масивна ограда между двата имота на мястото на съществуващата дотогава мрежеста ограда, като това е било с цел да запази собствения си имот *. Установено е също така, че в жилищната сграда на втория етаж е живяла до смъртта си през 2005г. Т. П. - майка на праводателките на ищците; след смъртта й в имота са пребивавали синовете на Н. С. (тя е разпитана като свидетел). Според съда тези фактически действия не обосновават владение върху чуждите идеални части. Освен това, ответницата В. В. е извършвала подобрения в незастроената част на дворното място - ремонт на навеса и полагане на бетонова настилка върху терена. Тези подобрения са установени от техническата експертиза, а извършването им от свидетелите Ш. и Ш.. Тези действия съдът е квалифицирал като такива, изразяващи собственическо отношение към имота, независимо че са извършени с цел запазване собствения на ответницата имот № *. На следващо място съдът е посочил, че дори праводателите на ищците да са владели спорната част, то не е налице присъединяване на владението по чл.82 ЗС. С договора за продажба от 2019г. на ищците е прехвърлена 1/6 ид.ч. от ПИ *, така че липсва правоприемство за 1/3 ид.ч. По тези съображения Пловдивски окръжен съд е отхвърлил този иск.

По основанието за касационно обжалване .

Практиката по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2 и посочените от касаторите решения - Решение № 70 от 17.06.2012г. по гр.д. № 3460/2020г. на І г.о., Решение № 28 от 21.07.2021г. по гр.д. № 2365/2020г. на ІІ г.о., Решение № 104 от 19.07.2021г. по гр.д. № 2017/2020г. на ІVг.о. несъмнено възлага на въззивния съд задължение за извърши своя преценка на доказателствата, да се произнесе по правно релевантните доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по спора. Тази практика се споделя напълно от настоящия състав .

По касационните основания.

Горепосоченото задължение не е изпълнено в пълнота от въззивния съд и това е довело до неправилност на постановения акт. Решението съдържа подробни мотиви, но в противоречие с посочената практика съдът не е извършил поотделна и съвкупна преценка на всички относими за разрешаването на правния спор факти и доказателства.

Видно е от приложените документи за собственост, че върху първоначалния имот с пл. № * по плана от 1954г. е установено разпределено ползване между съсобствениците още от 1954г. - при първото разпореждане от едноличния собственик Г. Б. в полза на С. П. (непряк праводател на ищците) и К. Т. е постигнато съгласие приобретателите да ползват южната част с лице откъм другата улица, с площ на тази част от около 180 кв.м. Този начин на ползване е уговорен и в следващи разпоредителни сделки, касаещи тази част от имота - в нотариален акт от 14.07.1956г. Установено е от техническата експертиза, че между така обособените две части на имота е съществувала граница, отразена в плана. При последващото отреждане на два парцела за имота по силата на регулационния план от 1973г., делба между съсобствениците на новообразуваните парцели *, с площ 180 кв.м., с адрес: [улица] (идентичен с процесния имот) и *, с площ 350 кв.м., с адрес [улица], не е извършвана. Продължило е от праводателите на страните и от самите тях разделното ползване на дворното място по съществуващата граница, материализирана с ограда, която съвпада с границата по регулационния план и по сега действащата кадастрална карта. Предвид липсата на делба извършваните в течение на годините разпоредителни сделки са с идеални части от първоначално съществуващия голям имот, респ. с двата новообразувани такива. С предявените искове по делото - главния и насрещния страните се домогват да приведат правното положение в съответствие с фактическото като установят, че са придобили чрез давностно владение частите на другите съсобственици, които не притежават жилищен обект в съответния поземлен имот.

Необосновани са изводите на съда, че ответницата е извършвала ремонти и подобрения в процесното дворно място - ремонт на навеса и поставяне на бетонова настилка, които действия са израз на нейно собственическо отношение към този имот. В тази насока свидетелските показания не са преценени цялостно и в съвкупност. От една страна, свидетелите Н. С. (праводател на ищците) и М. Ц. (собственик на първия етаж от къщата в спорния имот), които имат трайни и продължителни впечатления са категорични, че В. никога не е имала достъп до техния двор, както и те до нейния. Свидетелят Ш., посочен от ответницата, който е неин наемател от дълги години разказва, че при извършване ремонта на покрива на навеса на ответницата е влизал съседния двор, но през покрива и чрез стълба; през входната врата не е влизал, не е влизала и В.. Свидетелят знае само, че тя е влизала при направата на оградата, за да почиства храсти и треви, които пречели на майсторите. От друга страна, свидетелят Ш., между когото и свидетелката Ц. е направена очна ставка, твърди, че В. е направила бетоновата настилка в двора, поправила навеса и поставила гаражна врата към двора. Съдът не е отдал нужното значение на посоченото от свидетеля, че В. правила тези неща, с цел сигурност и защита на собствения си имот - съседния. Свидетелят обяснява, че при дъжд навесът оливал имота на ищцата и по стената на къщата й се образувал мухъл /същото твърдят свидетелите П. и Ш./, както и че масивната ограда е направена на мястото на старата телена, за да се предотвратят влизания на наркомани и роми; показателно е също, че откъм страната на В. оградата е измазана, а откъм двора на ищците е останала на тухла. Ето защо аргументи за собственическо отношение на ответницата не могат да бъдат извличани от построяването на оградата между двата имота, защото несъмнено с това действие тя цели да запази собствения си имот ПИ * и да го отдели от съседния имот ПИ *. Изграждането на ограда между двата имота явно показва пространствените предели на осъществяваното владение както от страна на ответницата по иска, така и от страна ищците; по този начин е разграничена собствеността на единия и на другия имот. Затова са необосновани, като несъответни на фактическите обстоятелства, изводите, че М. Н. и П. Г. нямат права върху ПИ *, но В. В. притежава част от ПИ *. Що се отнася до направата на бетоновата пътека към навеса и поставянето на гаражната врата показанията на Ш. и на Ц. са диаметрално противоположни, което е видно от очната ставка. При липсата на обективен признак, по който да бъде дадена вяра на единия от двамата, то изнесеното от тях не може да се кредитира. Ето защо изводи въз основа на техните показания за тези обстоятелства не могат да се градят.

На следващо място твърденията на В. В. за осъществявана фактическа власт върху ПИ * се опровергават от нейното признание в предявената от нея на 21.10.2019г. против ищците искова молба за делба на ПИ с идентификатор *** , в която тя сочи, че е лишена от правото да ползва придобитите от нея 2/3 ид.ч., тъй като целият имот се ползва от ответниците. Производството по това дело впоследствие е прекратено, но изявлението в него, че имотът се ползва от ответниците представлява недвусмислено признание на ответницата за упражняваната от тях ищците фактическа власт. Това изявление не е било обсъдено от въззивния съд, а то опровергава приетото, че ответницата е осъществявала фактическа власт върху този имот, имала е ключ и безпрепятствен достъп.

Не без значение е и установеното от допълнителната експертиза, че триетажната сграда в ПИ * е с площ 95 кв.м. и остават 85 кв.м. незастроена част, върху която има паянтов навес с размери 2,60/3,60м. и стопанска постройка с размери 6,26/4,22м., а разстоянието между сградата и оградата с ПИ * е по-малко от 2,60м., така че незастроената част от терена е в рамките на прилежащата площ за обслужване на сградата.

Предвид гореизложеното съвкупната преценка на свидетелските показания и на писмените доказателства води до извод, че ищците по сега разглеждания иск М. Н. и П. Г., а преди тях техните праводатели, владеят и ползват само дворното място, в което е сградата с тяхното жилище, а именно ПИ ***. Ответницата В. В. владее и ползва дворното място, в което е нейното жилище, а именно ПИ ***. Последното е установено от влязлата в сила част на първоинстанционното решение.

По тези съображения следва да се отмени въззивното решение в допуснатата до обжалване част, с която е отхвърлена насрещната претенция на касаторите и вместо това да се постанови ново за уважаване на иска им за собственост върху 1/3 ид.ч. от ПИ *** . на основание давностно владение.

По разноските. При този изход касаторите имат право на сторените разноски в настоящето производство, които са 1555лв.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 756 от 03.06.2022г. по гр.д. № 310/2022г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен насрещния иск на М. С. Н. и П. З. Г. против В. Г. В. за установяване правото на собственост по давностно владение върху 1/3 ид.ч. от ПИ *** по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ 180 кв.м., както и в частта за разноските и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Г. В., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], че М. С. Н., ЕГН [ЕГН] и П. З., Г., ЕГН [ЕГН] са собственици на основание придобивна давност на 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ 180 кв.м., предназначение на територията:урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план *, кв.294, парцел *.

ОСЪЖДА В. Г. В. да заплати на М. С. Н. и П. З. сумата 1555/хиляда петстотин петдесет и пет/лева разноски по делото за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: