Оставяне в сила на присъда за грабеж при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * съкратено съдебно следствие * явна несправедливост на наказанието * неоснователност на касационна жалба

Р Е Ш Е Н И Е
№ 289
гр. София, 24 юни 2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Р. С. изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 376/2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпили касационни жалби от подсъдимия И. Я. А. и неговия защитник срещу въззивно решение № 55/04.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1501/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия се заявява недоволство от несправедливостта на наложената санкция. В касационната жалба, подадена от защитника на подсъдимия, се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като алтернативно се иска намаляване на срока на наложеното наказание или връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа подадените касационни жалби и претендира за уважаването им.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, с оглед на което пледира за оставянето им без уважение.

Подсъдимият И. Я. А. поддържа жалбата си, като в предоставената му последна дума моли да бъде намален срокът на наложеното му наказание.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 117/09.10.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 5453/2025 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 3 – ти състав, подсъдимият И. Я. А. е признат за виновен в това, че на 18.06.2025 г., около 02, 00 часа, в гр. София, ж.к. "Младост 1", в близост до бл. 88 при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 30 лева, от владението на Я. Т., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване - престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 и пр. 2 , вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ НК, като на основание чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 , вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“, вр. с чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на шест години и осем месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим, определен съобразно чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ и „б“ ЗИНЗС.

С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението деянието да е осъществено при условията на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, както и опасният рецидив да се обуславя от някои от осъжданията на дееца, посочени в обвинителния акт.

По жалба на подсъдимия срещу санкционната част на първоинстанционната присъда в Софийски апелативен съд е образувано в.н.о.х.д. №1501/2025 г. С въззивно решение № 55/04.03.2026 г., постановено по същото дело, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата на СГС е потвърдена изцяло.

Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от процесуално легитимирани лица, в срока по чл. 350, ал. 2 НПК и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 НПК.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

В жалбата на подсъдимия се сочи единствено недоволството му от размера на наложената санкция, като се иска нейното намаляване. В жалбата, подадена от защитника му, освен оплакването от несправедливостта на наказанието, се твърди и че е налице допуснато съществено процесуално нарушение. Според защитата в диспозитива на първоинстанционната присъда е посочена единствено употреба на сила – чл. 198, ал.1, пр. 1 НК, за разлика от обвинителния акт, в който са визирани и двете форми на принудата – сила и заплашване. Във въззивното решение контролираният съд също посочил едната форма на принудата, а в мотивите на същото коментирал наличието и на другата. Изложеното касаторът сочи като аргумент в подкрепа на твърдението за наличието на двете заявени с жалбата касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 НПК, като настоява за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.

Прегледът на първоинстанционната присъда не налага извод за основателност на посочено оплакване. И в диспозитива на първоинстанционната присъда, и в мотивите й е посочена правилната цифрова и словесна квалификация на престъплението - чл. 199, ал.1, т. 4, вр. с чл. 198, ал.1, пр. 1 и пр. 2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ НК. Единствено при изписването в диспозитива на първоинстанционната присъда на основанието, на което се налага наказанието, е пропуснато да бъде посочено цифрово пр. 2 на чл. 198, ал.1 НК, което явно се дължи на техническа грешка. В мотивите на присъдата са изложени подробни доводи, обосноваващи приетата от първостепенния съд правна квалификация на деянието, като са визирани цифрово и словесно и двете форми на съставомерната принуда – сила и заплашване. Същото се отнася и за въззивното решение, в което контролираният съд ясно и категорично е отбелязал, че възприема дадената от предходната инстанция правна квалификация на деянието, сочеща на употребата и на двете форми на принудата. При това положение извън всякакво съмнение е волята на предходните съдилища да признаят подсъдимия за виновен в извършване на деянието чрез употреба както на сила, така и на заплашване – чл. 198, ал.1, пр.1 и пр. 2 НК. В този смисъл не е налице допуснато съществено процесуално нарушение, което да налага отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане, както настоява защитата.

Не се констатират нарушения и при проверката на санкционната дейност на въззивната инстанция.

Контролираният съд, изпълнявайки задълженията си по чл. 313 и чл. 314, ал.1 НПК, е осъществил цялостна проверка на първоинстанционната присъда, като е извършил свой собствен анализ на съвкупността от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, имащи отношение към вида и размера на санкцията. Взел е предвид, че съдебното производство е проведено при условията на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, което обуславя определянето на наказанието, съобразно разпоредбите на чл. 373, ал. 2 НПК, вр. с чл. 58а НК. В тази връзка е неоснователно твърдението на защитата, че въззивният съд не е отчел процесуалното поведение на подсъдимия при определяне на размера на санкцията, довело до изключително бързото провеждане на наказателното производство. Признаването на фактите, посочени в обвинителния акт и съгласието на подсъдимия да не се събират доказателства за тях са условия, необходими за да се осъществи диференцираната процедура по глава ХХVІІ на НПК. Законодателят е преценил, че такава процесуална позиция от страна на подсъдимия следва да бъде поощрена и възнаградена чрез определяне на наказанието по реда на чл. 58а НК. Недопустимо е същото процесуално поведение да бъде отчетено повторно и като смекчаващо отговорността обстоятелство, водещо до допълнително снижаване на санкцията (ТР № 1/2009 г. на ОСНК), освен ако още на досъдебното производство самопризнанието на дееца е допринесло значително за разкриване на престъплението и неговия автор. По делото не се установява наличието на такъв изключителен принос за своевременно провеждане на наказателното производство и разкриване на обективната истина, тъй като в досъдебната фаза подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. При това положение въззивният съд не е имал основание да отчита процесуалното поведение на подсъдимия като отделно, допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство.

Контролираният съд е отчел правилно в посока смекчаване на отговорността ниската степен на престъпното засягане на защитените обществени отношения, предвид малкия размер на отнетата парична сума от пострадалата. Едновременно с това основателно е отказал да оцени като изключително това обстоятелство, отчитайки, че ниският размер на причинените с деянието вреди се дължи единствено на факта, че пострадалата е разполагала само с 30 лева. Правилно контролираният съд е преценил и че оттеглянето на подсъдимия от местопрестъплението се дължи на оказаната съпротива от пострадалата, виковете й за помощ и създадената при това положение опасност от намеса на външни лица и задържане на извършителя, а не на изцяло доброволно взетото му решение да не отнема другите й вещи (пръстени и мобилен телефон). В този смисъл, въззивният съд е отчел в достатъчна степен ниския размер на имуществената вреда, приемайки посоченото обстоятелство за смекчаващо, без да преекспонира неговото значение.

Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя за това, че апелативният съд е оценил невъзстановяването на отнетата сума в посока утежняване на отговорността. Точно обратното е видно от мотивите на обжалваното решение, в които е изразено изричното несъгласие на въззивната инстанция с приетото от първостепенния съд отегчаващо значение на посоченото обстоятелство.

Законосъобразно въззивният съд е отхвърлил и неоснователното искане на защитата за отчитане като смекчаващо обстоятелство на ниската степен на упражнената принуда. Последната е обусловена от факта, че пострадалата е жена, а деянието е осъществено през нощта, при отсъствие на други хора, които биха могли да й окажат помощ. С оглед на това не е било необходимо оказване на по – интензивно въздействие върху пострадалата, за да постигне подсъдимия желания от него резултат. Следва да се отбележи и че принципно правилно въззивният съд е приел, че използването и на двете форми на принуда – сила и заплашване, обуславя по – висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. В конкретния случай обаче, използваната принуда не се отличава по интензитет от други деяния от същия вид, което да обуславя отчитането й като утежняващ фактор. Макар и да е приел обратното, контролираният съд реално не е увеличил размера на наложената от първостепенния съд санкция, поради което не се налага корекция на същата.

В практиката на касационната инстанция трайно е установено разбирането, че за да е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 НПК, е необходимо да бъде установена явна диспропорция между определеното наказание от една страна, а от друга обществената опасност на конкретното деяние и тази на неговия автор, съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и целите, визирани в чл. 36 НК. Такова „очевидно“ несъответствие, което да налага извод за несправедливо завишаване на санкцията, не се констатира. Въззивният съд вярно е оценил в посока отегчаване на отговорността факта, че деянието е осъществено само двадесет дни след освобождаване на подсъдимия от затвора, където е изтърпявал поредното наложено му наказание – над дванадесет години лишаване от свобода. Изтърпяването в затворническата институция на значително по своя срок наказание лишаване от свобода, реално не е довело до положителна промяна в поведението на дееца. Прегледът на предходните осъждания на подсъдимия налага извод за повтаряемост на престъпните посегателства, насочени срещу обществените отношения, защитаващи личната неприкосновеност и собствеността на гражданите, както и използването на еднотипен престъпен модел - отнемане на вещи от жени, чрез употреба на сила и заплашване – т. е. осъществяване на едни и същи по вид престъпни деяния като това по настоящото наказателно производство. Многократните осъждания на подсъдимия за еднакви по вид престъпни прояви не са постигнали специалната цел на наказанието – неговото поправяне и превъзпитаване, поради което независимо, че е оправдан за това, че деянието е осъществено при условията на чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, не се налага извод, както настоява касаторът, за смекчаване на отговорността му на това основание.

В заключение следва да се посочи, че не е налице диспропорция от вида на посочената в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, вр. с ал. 1, т. 3 НПК, която да налага корекция на въззивното решение в санкционната му част.

Отсъствието на заявените с жалбите касационни основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила.

С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 55/04.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1501/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.