Доказване на заем между търговци при трайни търговски отношения

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * задължения на въззивния съд * компетентност на въззивния съд при разглеждане на делото * обсъждане на доказателства от въззивния съд * процесуални задължения на въззивния съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 115

Гр. София, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 451 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид, регистрирано дружество в Израел, срещу решение № 1319 от 28.10.2022 г. по т.д. № 1389/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 262026 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 19972/2018 г. по описа на РС - Пловдив, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Н. И. Тивони“ Лимитид против „Тивони – здраве и красота“ ООД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 12 265 евро – дадена в заем по договор за заем, както следва: сумата 9 020 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016 г.; сумата 1 720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016 г., и сумата 1 525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017 г.; за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив, и определение № 260150/14.02.2022г. по гр.д.19972/2018г. по описа на РС – Пловдив, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че е превел по сметка на ответника процесните три суми със записано в платежните документи основание „изплащане на акционерен заем“. Сочи, че ответникът е получил плащанията – сумите са реално предадени, като получаването им е отразено в счетоводството и на двете страни. Поддържа, че предаването на сумите в изпълнение на сключен устен договор за заем се установява и от събраните по делото множество писмени доказателства в тяхната съвкупност, като оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че предявеният иск е недоказан. Изтъква, че доказване може да бъде проведено не само с преки, но и с косвени доказателства. Излага, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, нито е отговорил на оплакванията и възраженията по сезиралата го въззивна жалба. Оспорва като неправилно решението и в частта, с която потвърждава първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като поддържа, че въззивният съд само е преповторил бланкетните мотиви на първоинстанционния акт. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

Ответникът по касация, „Тивони – здраве и красота“ ООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че жалбата съдържа твърдения за несъществуващи факти, обстоятелства и фактически твърдения, които в едната си част не са обсъждани от въззивния съд, а в останалата се основават на несъществуващи или негодни доказателства. Излага доводи за правилност на въззивното решение по подробно изложените в него мотиви, включително за липсата на проведено доказване за поето от ответника задължение да върне по договор за заем получените от ищеца суми. Позовава се на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 4861/17.12.2019 г. по т.д. 14556/2018 г. по описа на РС – Пловдив, с което поддържа, че е отхвърлен частичен иск на същото основание – договор за заем от 24.09.2007 г. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

С определение № 583 от 12.03.2024 г. по т. д. № 451/2023 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че със сезиралата го въззивна жалба се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че сключването на процесния договор за заем е недоказано и не се установява соченото от ищеца основание за дължимост на претендираните суми. По тези доводи на ищеца е посочил, че за основателност на предявения иск в негова тежест е да установи, че между страните е сключен договорът, въз основа на който твърди да са възникнали претендираните вземания, и в частност, че страните са постигнали съгласие ищецът да предостави процесните суми в заем на ответника, а ответникът се е задължил да върне същите, както и доколкото договорът за заем е реален – че уговорените суми са фактически предадени от ищеца на ответника. Счел е, че по делото липсват доказателства, които да установяват спорните факти, че е постигането съгласие между страните за сключване на процесния договор. Прел е, че са представени доказателства за предаването на процесните суми чрез банкови преводи и че като основание за преводите ищецът е посочил „изплащане на акционерен заем“, като за последното се е позовал на заключението по приетата пред РС съдебно-лингвистична експертиза и обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание. Посочил е, че ответникът е осчетоводил тези средства в разплащателна сметка за плащания във валута и в кредитна сметка „други кредитори“, като вписаното основание за получаване на средствата е „превод“. Изтъкнал е, че сами по себе си едностранно посочените основания за превод или за осчетоводяване на получената сума не установяват постигнато между страните съгласие за сключване на процесния договор. Допълнил е, че сключването на договора за заем не се установява и от представените с исковата молба писмени потвърждения, изходящи от името на управителя на ответното дружество, доколкото в откритото производство по оспорване истинността на същите се установява с категоричност, че не са подписани от управителя на ответника. Счел е, че е без значение обстоятелството кое лице е изпратило потвържденията по електронна поща от името на ответното дружество, доколкото това не би променило извода за липса на валидно заявено от дружеството потвърждение за сключването на договора. Обобщил е, че по тези мотиви и по съображенията, изложени от РС - Пловдив, които изцяло споделя, соченото от ищеца основание за дължимост на процесните суми остава недоказано, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен.

По релевирания процесуалноправен въпрос:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора: решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д. 425/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. 1106/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. 513/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Цитираните разрешения и даден отговор на правния въпрос изцяло се възприемат от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС и дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи. Въззивният съд не е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, въз основа на събраните по искания на страните доказателства, и не е обсъдил въведените с въззивната жалба оплаквания за необоснованост и постановяване на обжалваното първоинстанционно решение в противоречие на процесуалния и материалния закон. Не е изложил самостоятелни решаващи мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи на ищеца: че събрания по делото като писмено доказателство протокол от разпит на управителя на ответното дружество съдържа признания на ответника, както за трайните търговски отношения между страните, така и за знанието, че сумите се превеждат от ищеца на ответника с вписано основание заем, и за приемането им, респективно осчетоводяване им; че заключението по ССчЕ е обсъдено от първоинстанционния съд изолирано, а не във връзка с останалите събрани по делото доказателства; че не са обсъдени и останалите събрани доказателства от прокурорска преписка № 11942/2017 г., включително приложена по последната от ответника електронна кореспонденция, от която се установява, че имейл адресът [електронна поща] е ползван от ответника; че първоинстанционният съд не е приложил правилно и не е обсъдил доводите на ищеца във връзка с приложението на чл. 292 ТЗ и чл. 301 ТЗ, а вместо това се е позовал на практика на ВКС по дела между физически лица, и че в нарушение на закона е приел, че не е необходимо да обсъжда възраженията на ответника, вместо да отчете, че ответникът не противопоставя и не доказва никакво друго правно основание извън договор за заем, на което да е получил процесните парични преводи.

Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

Правилно въззивният съд е установил, че от събраните по делото платежни нареждания и заключение по ССчЕ се установява, че ищецът е предал на ответника чрез три банкови превода процесните сума от 9 020 евро, с която сметката на ответника е заверена на 29.07.2016 г., сума от 1 720 евро, с която сметката на ответника е заверена на 27.12.2016 г., и сума от 1 525 евро, с която сметката на ответника е заверена на 21.02.2017 г. Обосновано е приел, че записаното в платежните документи основание за превода, предвид представения превод и прието заключение по СЛЕ, е „изплащане на акционерен заем“.

При кредитиране заключението по СЛЕ настоящият състав на съда приема, че макар използваният текст на английски език да е нетипична колокация на английски език, тъй като трите думи не се използват в тази комбинация, има ясно значение, което независимо от различните вариации на превода на тези думи в зависимост от контекста и поставеното ударение при произнасяне, има сходен смисъл: за предоставяне на заем на компания с изискване за връщането му.

Правилно въззивният съд е кредитирал заключението по ССчЕ и в частта му, че процесните три превода са осчетоводени от ответника по сметка 499 „Други кредитори“ с вписано основание „превод“.

В противоречие на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил заключението по ССчЕ в цялост и в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства.

На първо място, както и вещото лице по ССчЕ е потвърдило, плащанията са получени по сметка на ответника с ясно посочено и видимо за последния основание „изплащане на акционерен заем“. Вещото лице е дало заключение, че в хронологичните ведомости по синтетичните сметки за процесните месеци отразената като извършена операция от ответника по повод на постъпилите суми е дебит по сметка „Разплащателна сметка във валута“ и кредит по сметка 499 „Други кредитори“, където са осчетоводени като задължение в лева към „Н. И. Тивони“ Лимитид, като липсват счетоводни записи за връщането им в лева или евро. Съобразно дадените разяснения от вещото лице при приемане на заключението по ССчЕ, сметка 499 е обща, в нея могат да се впишат суми със спорен произход, могат да бъдат отнесени в нея и задължения по кредити, като осчетоводяването в тази сметка не е нередно, на което и основание да бъде извършено.

Видно от необсъденото от въззивния съд, но събрано по делото от първоинстанционния съд, писмено доказателство – протокол за разпит на свидетел от 08.02.2018 г. по досъдебно производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, управителят на ответното дружество Естер Нисим Аронсон е признала двете дружества, страни по спора, да се намират в трайни търговски отношения от 14 години. Потвърдила е управителят на ищцовото дружество да е бил съдружник в „Тивони – Здраве и красота“ ООД, като чрез неговото дружество в Израел е продавана продукцията на ответното дружество – хранителни добавки. Ответното дружество е продавало на ищеца продукцията си на много ниска цена, за което са издавани фактури, които ищецът не заплащал. Ищецът пращал пари, за да финансира дейността на дружеството ответник, тъй като последното работело на загуба. Парите били превеждани по откритата сметка на ответника в „Райфайзен банк“. В протокола изрично е удостоверено изявление на управителя на ответното дружество, че ищецът „ги превеждаше като „заем“ така пишеше в самите платежни нареждания“. Добавила е, че нарочно не е плащал фактурите за продадената му от ответника продукция и е превеждал сумите със запис, че са заем, защото е искал дружеството ответник да работи на загуба, за да не плаща данъци в България и в Израел. Посочила е, че не е подписвала договор за заем, нито на ОС е вземано решение за финансиране на ответното дружество. Изтъкнала е, че Тивони винаги е определял за какво да се харчат преведените от него пари.

Настоящият състав на съда споделя цитираната от касатора практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 решение № 170 от 12.10.2016 г. по гр.д. 1952/2016 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 265 от 10.09.2012 г. по т.д. 703/2011 г., с които на поставените правни въпроси е отговорено, че приобщените по граждански дела преписки по досъдебно производство или части от тях следва да се ценят в гражданския процес ведно с всички доказателства по делото с оглед вида и естеството на съдържащите се в тях документи, като писмените документи се считат за събрани в гражданския процес, включително съдът цени съдържащите се в тях извънсъдебни признания на факти, които някоя от страните е правила пред други органи. Прието е, че съставените протоколи от други органи са надлежно доказателство за извършването на съответните, съдържащи се в тях, признания, а протоколите за разпит на свидетели доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатление за правнорелевантни факти.

По тези правни мотиви гореописаният протокол за разпит на управителя на ответното дружество, съставен в досъдбеното производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, е надлежно доказателство за извършените от управителя на „Тивони – Здраве и красота“ ООД Естер Аронсон, признания, че между двете дружества, страни в процеса, са съществували през процесния период 2016 г. – 2017 г. трайни търговски отношения; че ищецът регулярно е превеждал по сметка на ответника парични суми, за да финансира дейността на ответното дружество, което не е имало средства, осъществявайки дейност на загуба; че ищецът всеки път в платежните нареждания е вписвал като основание на превода „заем“; че ответникът е получавал парите при знание за посоченото от ищеца основание за преводите и ги е използвал за плащане на разходите за дейността му.

Извънсъдебните признания на страната предвид нормата на чл. 175 ГПК следва да бъдат преценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.

Първата група факти по трайни търговски отношения между двете страни е безспорна, изводимо и от изявленията им в хода на съдебния процес.

Признанието на ответника, че ищецът е извършвал множество преводи по сметката на ответното дружество, за да финансира дейността му, като в платежния документ е вписвал за основание на превода „заем“, са съответни на приетите по делото платежни нареждания и заключение по ССчЕ. В този смисъл ответникът, получавайки парите чрез заверяване на банковата му сметка – чл. 305 ТЗ, е бил в известност за основанието, на което ищецът е наредил плащането, основанието на което му е предал сумата – като заем за потребление.

При безспорно доказаното знание за основанието, на което сумата му се предава, ответникът търговец не е направил изявление за отхвърляне на предложението сумите да му бъдат предоставени в заем при трайно установените търговски отношения между търговците – чл. 292, ал. 1 ТЗ, а напротив осчетоводил е с дебитиране на сметка 504 „Разплащателна сметка във валута“ и кредитирал сметка 499 „Други кредитори“, с което е приел при условията на чл. 292, ал. 1 ТЗ „мълчаливо“ отправеното до него предложение от ищеца за сключване на договор за заем, на което основание е и получил процесните три суми. Предвид приложимата към отношенията между двете дружества разпоредба на чл. 292, ал. 1 ТЗ предложението до търговец, с който предложителят се намира в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Не е проведено от ответника доказване, че е отхвърлил предложението на ищеца с предаването на процесните суми да му бъде предоставен заем по договор за заем за потребление, и напротив признанията на управителя на ответното дружество по горецитирания протокол от досъдебно производство са в смисъл, че между страните е било налице съгласие относно основанието, на което преводите се извършват от ищеца към ответника, обсъждани са както размерът на сумата, която да преведе ищеца, така и за какво са необходими и ще бъдат разходвани заетите средства, като липсата на подписан писмен договор или взето решение от ОС на съдружниците за този начин на финансиране на дейността на ответното дружество са без правно значение с оглед липсата на въведени с нормата на чл. 240 ЗЗД изисквания за писмена форма към договора за заем за потребление.

Относими в тази насока са и оплакванията на касатора, че макар по делото да се установява, че получаваните от него потвърждения за получаване на сумите в заем, не са подписани от управителя на ответното дружество по причина на установеното със заключението по СТЕ пренасяне на копие от подписа на управителя върху потвържденията, при преценка извънсъдебните признания на ответника не е без значение, че до ищеца от доказано използван, включително чрез събрани в досъдебното производство извлечения от електронна кореспонденция, имейл адрес от ответника са му изпращани писма за потвърждаване на получаването на процесните суми в заем от лице, представящо се за служител на ответника – Надежда З., срещу чиито действия няма доказателства ответникът да е възразил своевременно – чл. 301 ТЗ. Установява се и че З. е разпитана в досъдбеното производство № ЗМ 19/2018 г. по описа на ОДМВР – Пловдив, именно като бивш служител на ответника. Потвърждение, че електронни съобщения с възпроизведеното в писмен вид по делото съдържание са разменени между сочените от ищеца за негов и принадлежащ на ответника имейл адрес се съдържа в заключението по приетата по делото СКТЕ, макар по причина на неполучен отговор от Гугъл Ирландия вещото лице да не е потвърдило, че уникалният електронен адрес на подателя на съобщенията може да бъде свързан с ответника като потребител на адрес [електронна поща] .

Основателно е и оплакването на касатора, че процесуалното поведение на ответника е да поддържа общо оспорване, че не се доказва постигнато съгласие за сключване на договор за заем и получаване на сумите на основание същия договор, без обаче да противопостави други отношения или друго основание, на което е получил сумите по трите превода. Твърдението, че сумите са получени като цена на продадени стоки на ищеца остава недоказано - не са представени никакви доказателства в тази насока, а от горецитираните извънсъдебни признания на управителя на ответника е изводимо, че макар фактури за продажби да са издавани, ищецът е отказвал да ги плати и не е извършвал плащания в тази насока, а е избрал да финансира дейността на ответното дружество чрез банкови преводи с основание „заем“, за да бъде дружеството, в което е съдружник, на загуба. С последното признание изрично се отрича общо поддържаното с писмения отговор възражение на ответника, че е налице друго основание за трите процесни превода.

По тези доводи и при изискуемото пълно и главно доказване по делото се установява постигнато между страните съгласие за сключване на договор за заем, основано на трайни търговски отношения между страните, и конкретното предаване в изпълнение на това съглашение на сумите по процесните три превода от 27.07.2016 г. на сумата 9 020 евро, на 22.12.2016 г. на сумата 1 720 евро, и на 21.02.2017 г. на сумата 1 525 евро, или общо на исковата сума от 12 265 евро.

Обратен извод не следва от приложеното по делото влязло в сила решение № 4861 от 17.12.2019 г. по т.д. 14556/2018 г. по описа на РС - Пловдив. Видно от последния съдебен акт, с него е отхвърлен иск на ищеца „Н. И. Тивони“ Лимитид срещу ответника „Тивони – Здраве и красота“ ООД за установяване вземането на ищеца срещу ответника в общ размер на сумата 2 620 евро, представляваща сбор от предоставени в заем парични средства за сумата 1 320 лв. на 15.04.2015 г. и сумата 1 300 евро на 07.05.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. 17095/2017 г. по описа на РС – Пловдив. Предвид нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Видно от съдържанието на горецитираното съдебно решение е налице покритие само между страните, но не и между отправеното до съда искане и заявеното основание, доколкото предмет на делото е друго вземане на ищеца, като с решението не е отречено съществуването на облигация между страните, различна от тази за предявената сума 2 620 евро. Решението и не представлява задължителна съдебна практика и не е относимо към правните изводи на настоящия състав на съда.

По тези мотиви и предвид установяването по делото на предпоставките по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено изцяло и постановено друго, с което искът бъде уважен.

Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по касация и по исковете следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в процеса разноски, както следва: сумата 1 104,77 лв. – за заповедното производство, сумата 4460,78 лв. - за първоинстанционното производство, сумата 2 294,78 лв. – за въззивното производство, и сумата 3 905,77 лв. – за производството пред ВКС. От насрещната страна е заявено възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение от касатора, което съдът намира за неоснователно предвид предмета на делото и множеството поддържани доводи и възражения и от двете страни, които изключват извода, че договореното възнаграждение от 3 396 лв. е прекомерно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1319 от 28.10.2022 г. по т.д. № 1389/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], против „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], дължи на „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], сумата 12 265 евро – дадена по договор за заем, както следва: сумата 9 020 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 27.07.2016 г.; сумата 1 720 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 22.12.2016 г., и сумата 1 525 евро - преведена по банковата сметка на ответника на 21.02.2017 г., за която сума е издадена заповед № 10820/10.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17575/2017г. по описа на РС – Пловдив.

ОСЪЖДА „Тивони – здраве и красота“ ООД, ЕИК[ЕИК], дължи на „Н. И. Тивони“ Лимитид, дружество регистрирано в Израел, рег. №[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 11 766,10 лв. – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.