Отмяна на осъдителна присъда за палеж поради липса на мотиви за съучастието

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е
№ 64
гр. София, 30 януари 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и с участието на прокурора Петя Маринова

като изслуша докладваното от съдия ДЖУРКОВСКИ наказателно дело № 1082/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по Глава тридесет и трета от НПК.

Образувано е на основание чл. 422 ал.1 т.5 НПК по повод постъпили искания за възобновяване на наказателно производство от осъдените Х. С. С. и П. И. П., подадени съответно чрез защитниците им адв. П. П. (на Х. С.) и адв. Д. Г. (на П. П.) и насочени срещу осъдителните части на влязлата в законна сила присъда № 6/17.04.2025 г., постановена от Апелативен съд-Варна по ВНОХД № 28/2024 по описа на този съд.

И в двете искания са релевирани оплаквания, че в осъдителните й части атакуваната присъда е незаконосъобразна, неправилна и постановена при съществени процесуални нарушения, а наложените с нея наказания са явно несправедливи, като наведените в тях доводи и съображения в подкрепа на заявените оплаквания са идентични.

Претенциите за допуснати съществени процесуални нарушения са мотивирани с доводи в следните насоки: - че апелативният съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е разкрил обективната истина в съответствие със задълженията си по чл.13, чл.14, чл. 107, ал.5 от НПК; че не е извършил обстоен анализ на събраните доказателства, нито поотделно, нито съвкупно, като само с общи изречения е формулирал изводите си, с което е нарушил императивно вмененото му задължение за постановяването на осъдителен съдебен акт при несъмнено и категорично доказано обвинение; че в преценката на доказателствата по делото (обвинителни и оправдателни такива) въззивният съд е следвало да изложи съображения на кои дава вяра и защо и че в случая този съд е нямал основание да кредитира доказателствата, подкрепящи обвинителната теза, но като е сторил това, неспазвайки изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, е процедирал в противоречие с НПК; че в мотивите на атакуваната присъда въззивният съд е приел, че са налице достатъчно косвени доказателства, за да се формира извод за виновност и на двамата подсъдими, но че по делото има доказателствен дефицит, препятстващ възможността за осъждане на подсъдимите, тъй като не е формирана система от косвени доказателства, при наличието на която да е възможен само един извод - че подсъдимите са автори на инкриминираните им деяния; че грубо е нарушил правото на защита и на двамата подсъдими, след като на 16.01.2025 г. е проведено съдебно заседание, макар да е направено възражение по хода на делото от страна на служебните защитници и подсъдимите поради липсата на контакти между тях преди заседанието, което се е явявало абсолютна пречка за организиране на линията на защита и че по този начин в нарушение на закона не е дадена възможност подсъдимите и защитниците им да имат възможност да организират защитата; че неосигуряването на такава възможност представлява съществено процесуално нарушение, още повече, че в това съдебно заседание са извършени действия по съдебното следствие; че мотивите на въззивния съд не дават отговор на въпроса каква е формата на съучастие на подсъдимите и каква е ролята на всеки един от тях при осъществяване на престъпното деяние, доколкото в мотивите се уточнява, че само едното лице подпалва автомобила, за което и двамата са признати за виновни, като в тази връзка апелативният съд не е изложил съображения за съвместно извършеното от тях престъпление при форма на съучастие съизвършителство, като не е описал с какви действия е изпълнена съучастническата деятелност на всеки от тях; че тези неясноти сочат за липса на мотиви; че е налице предубеденост на въззивния съд, поради това, че цялата му дейност е била насочена към доказване на обвинителната теза, за което сочат: - допуснатото нарушение при приобщаване на свидетелските показания на св.Ц. Д. от 18.12.2020 г., тъй като същият е бил разпитан пред съдия на 17.01.2021 г., но тези показания не са приобщени по съответния процесуален ред и са игнорирани от доказателствената съвкупност по делото; - будещият недоумение факт, свързан с проведения разпит на частния обвинител И. Х., тъй като това действие не е било поискано от която и да е от страните по делото, а представлява самоинициатива на съда, която не е била мотивирана; - останалият неизяснен въпрос относно приемането и приобщаването по делото на представена от частния обвинител флашка със записи в нарушение на НПК, както и въпросите защо тя е приета и защо са назначени експертизи въз основа на нея.

Аргументите в подкрепа на оплакването, че атакуваната присъда противоречи на материалния закон, се свеждат до несъгласие с извода на АС-Варна, че са налице достатъчно косвени доказателства, които поотделно и в своята съвкупност установяват по един безспорен и категоричен начин, че подсъдимите са извършили от обективна и субективна страна престъпление по чл.330, ал.3, пр.1, вр. ал.2, т.2, вр. ал.1, вр.чл.20, ал.2, от НК, което (несъгласие) е основано на твърденията, че липсват достатъчно доказателства, оборващи презумпцията за невиновност.

Относно явната несправедливост на наложените наказания се развиват доводи, че липсва анализ и изводи за индивидуализацията на вида и размера им; че в случая може да се приеме наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, които да обосноват прилагането на разпоредбата на чл.55 от НК, за да бъде наложено наказание под предвидения в закона минимум от три години и да бъде намален определения изпитателен срок.

В исканията се отправя молба да бъде възобновено наказателното производство като атакуваната присъда бъде отменена или изменена по отношение на всеки от двамата осъдени и съответно в условията на алтернативност или всеки от тях да бъде оправдан за деянието по чл.330, ал.3,пр.1 вр.ал.2,т.2 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК, или по отношение на всеки от тях делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде намален размера на наложеното на всеки от тях наказание.

В съдебното заседание пред ВКС защитниците на осъдените Х. С. и П. П., съответно адвокат П. П. и адвокат Д. Г., поддържат подадените искания за възобновяване на наказателното дело, като отново поставят на вниманието на ВКС изложените вече в сезиращите документи съображения в подкрепа на релевираните оплаквания. В допълнение към тях защитникът адв. Г. посочва, че има нарушения и в обвинителния акт, който не отговаря на никакви изисквания, за да бъде разгледано делото. Молят да бъде прието, че исканията им са основателни, поради което да бъдат уважени съобразно заявените претенции.

Осъдените Х. С. и П. П. се съгласяват с казаното от защитниците си. В последната си дума С. моли да се възобнови делото и да им се даде шанс да докажат невиновността си, а П. заявява, че са били лишени от адвокатска защита.

Представителят на ВКП изразява становище, че исканията са допустими и основателни, тъй като има допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които налагат отмяна на постановения въззивен съдебен акт. В тази насока изтъква, че има нарушение на чл.13 и чл.14 НПК; че липсват мотиви относно индивидуализацията на наказанията - каква е причината да бъдат наложени съответните наказания по вид и по размер; че са нарушени правата на подсъдимия Х. С., тъй като съдът не е дал възможност на личен контакт между него и служебния му защитник. Моли да се уважат исканията за възобновяване и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в исканията за възобновяване доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт съобразно правомощията си по чл. 425 от НПК, установи следното:

С присъда № 20/26.10.2023 г. на Окръжен съд-Силистра, постановена по НОХД № 268/2022 по описа на съда, подсъдимият П. И. П. е признат за невинен в това, че на 17.12.2020 г. в [населено място], в съучастие с Х. С. С., като извършител, запалил имущество със значителна стойност - л.а. марка „М.“ модел „П.“ с peг. [рег.номер на МПС] , на стойност 8000 лв., ведно с наличните в него движими вещи: лазерна ролетка с дължина 50 метра, стоманен ловджийски нож - кован, диоптрични очила марка „CARRERA“, слънчеви очила марка „TOMMY HILFIGER“, очила за компютър марка „HERITAGE“, връзка със секретни ключове - 2x10 бр. и папка с документи, на обща стойност 1570 лв. и недвижим имот - сграда, представляваща самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.1499.1.2 с предназначение за търговска дейност с площ 109,59 кв.м., находящ се на адрес: [населено място], [улица], ет. 1, на стойност 161 148 лв., собственост на И. И. Х., като е имало опасност пожарът да се разпростре върху друго имущество със значителна стойност - л.а. „О. К. С 1300“ с peг. [рег.номер на МПС] на стойност около 16000 лв., собственост на В. П. Д., и са последвали значителни вреди за собствениците на обща стойност 11570 лв., от които 9570 лв. за И. И. Х. и 2000 лв. за В. П. Д., поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 330, ал.3, пр.1, вр. ал, 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал.2 НК.

Със същата присъда подсъдимият Х. С. С. е признат за невинен в това, че на 17.12.2020 г. в [населено място], в съучастие с П. И. П., като извършител, запалил имущество със значителна стойност - л.а. марка „М.“ модел „П. “ с peг. [рег.номер на МПС] , на стойност 8000 лв., ведно с наличните в него движими вещи: лазерна ролетка с дължина 50 метра, стоманен ловджийски нож - кован, диоптрични очила марка „CARRERA“, слънчеви очила марка „TOMMY HILFIGER“, очила за компютър марка „HERITAGE“, връзка със секретни ключове - 2x10 бр. и папка с документи, на обща стойност 1570 лв. и недвижим имот - сграда, представляваща самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.1499.1.2 с предназначение за търговска дейност с площ 109,59 кв.м., находящ се на адрес: [населено място], [улица], ет. 1, на стойност 161 148 лв., собственост на И. И. Х., като е имало опасност пожарът да се разпростре върху друго имущество със значителна стойност - л.а. „О. К. С 1300“ с peг. [рег.номер на МПС] на стойност около 16000 лв., собственост на В. П. Д., и са последвали значителни вреди за собствениците на обща стойност 11570 лв., от които 9570 лв. за И. И. Х. и 2000 лв. за В. П. Д., поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 330, ал.3, пр.1, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал.2 НК.

С посочената присъда първоинстанционният съд се е произнесъл и по въпроса за веществените доказателства, като е постановил изброените такива да бъдат унищожени след влизане на присъдата в сила.

По подадени срещу тази оправдателна присъда протест на прокурор в ОП-Р. и жалба на частните обвинители, чрез техния повереник, в Апелативен съд-Варна е било образувано ВНОХД № 28/2024 г. Същото е приключило с постановяване на сега атакуваната пред касационната инстанция въззивна присъда № 6/17.04.2025 г., с която е отменена първоинстанционната присъда и вместо нея подсъдимите П. И. П. и Х. С. С. са признати за виновни в това, че на 17.12.2020 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, запалили имущество със значителна стойност - лек автомобил „М. П. “, рег. [рег.номер на МПС] , ведно с налични в него движими вещи, общо на стойност 9570 лв., собственост на И. Х., като е имало опасност пожарът да се разпростре и върху лек автомобил „О. К.“, рег. [рег.номер на МПС] , на стойност 16 000 лв., собственост на В. Д., и са последвали значителни вреди на обща стойност 11570 лв., поради което и на основание чл.330, ал.3, пр.1, вр. ал.2, т.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2, вр. чл.54 НК са им наложени наказания лишаване от свобода съответно: - на П. П. в размер на три години, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 НК е отложено с изпитателен срок пет години; - и на Х. С. в размер на три години, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 НК е отложено с изпитателен срок пет години.

С въззивната присъда на основание чл.304 НПК подсъдимите са оправдани по първоначалното обвинение да са запалили и недвижим имот - сграда, с идентификатор 63427.2.1499.1.2, находяща се в [населено място] на [улица], ет.1, на стойност 161148 лв., собственост на И. Х..

С тази присъда въззивният съд се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства (CD-R, марки „Office1 Superstore“ и „Intenso“, DVD-R „Verbatum“, обтривки от ръцете на П. П., натривки от течност и парче от мокет, флашпамет „Apacer“) и разноските (осъждайки подсъдимите солидарно да заплатят направените деловодни разноски във въззивната инстанция в размер на 395.26 лв.).

Върховният касационен съд намира, че исканията за възобновяване на наказателното дело са допустими, тъй като са направени от страни, имаща право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 НПК; в установения в чл. 421, ал. 3 НПК срок; и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ поначало на касационна проверка, но в случая влязъл в законна сила и непроверен по касационен ред.

Изложените в исканията идентични по съдържание и естество аргументи в подкрепа на заявените оплаквания за допуснати съществени нарушения по чл. 348 ал.1 т. 1-3 НПК позволяват общото им разглеждане и обсъждане.

Преценени по същество, исканията за възобновяване са основателни, макар и не по всички изложени в тях съображения.

Приоритетно следва да се разгледат оплакванията за допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като евентуалното наличие на такива би обусловило отмяната на атакувания съдебен акт и би препятствало обсъждането на материалноправната му законосъобразност и справедливост. Следвайки тази поредност, ВКС първо ще се произнесе по доводите, обосноваващи претенции за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Без обсъждане следва да бъде оставено заявеното в съдебното заседание пред касационната инстанция от страна на адвокат Г. оплакване, че има нарушения при изготвянето на обвинителния акт, поставил началото на съдебното производство, и че същият не отговаря на никакви изисквания, за да бъде разгледан. Тези декларативни твърдения не съставляват годно основание за проверка по реда на възобновяването, защото не са надлежно уточнени и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 426 НПК относно съдържанието на искането. След като самият искател (в случая чрез защитника си) не уточнява в какво точно се състои недоволството му от съдържанието на обвинителния акт от гледна точка на допуснато при изготвянето му съществено процесуално нарушение и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота.

Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради предубеденост на въззивния съд, проявена в това, че цялата му дейност е била насочена към доказване на обвинителната теза, е неоснователно. То е мотивирано с аргументи, че е допуснато нарушение при приобщаването на показанията на св.Ц. Д. от 18.12.2020 г.; че същите не е следвало да бъдат прочитани в хода на съдебното следствие при условие, че този свидетел е бил разпитан пред съдия на 17.01.2021 г.; че показанията му при разпита пред съдия на 17.01.2021 г. не са приобщени по съответния процесуален ред и са игнорирани от доказателствената съвкупност по делото; че буди недоумение факта на проведения разпит на частния обвинител И. Х., тъй като това действие не е било поискано от която и да е от страните по делото, а представлява самоинициативата на съда, която не е била мотивирана; че е неизяснен въпроса с приемането от съда и приобщаването по делото на представена от частния обвинител Х. флашка със записи в нарушение на НПК – защо е приета, след като са съществували други записи, събрани по реда на НПК; защо са назначени експертизи на предадената флашка.

Твърдението за предубеденост, произтичаща от посочените обстоятелства, по съществото си обосновава оплакване за разглеждане на делото във въззивната инстанция от незаконен състав поради наличието на основателно съмнение в безпристрастността на членовете му.

Липсата на предубеждение или пристрастие на съда е гаранция за справедливо правосъдие по смисъла на чл. 6(1) от ЕКЗПЧ. За да бъде изпълнено това изискване, членовете на съдебния състав трябва да са субективно свободни от лична предубеденост и пристрастност (субективен критерий). Безусловно необходимо е те да са безпристрастни и от обективна гледна точка, като предоставят достатъчно гаранции, изключващи всяко основателно съмнение в това отношение (обективен критерий). При обсъждане на субективния критерий се поставя въпросът дали въз основа на фактите се установява и доказва, че член на съдебния състав „е действал с лично пристрастие“, като при този критерий личната безпристрастност се презумира до доказване на противното. За да се установи нарушение на субективния критерий, е необходимо да се докаже действително пристрастие от личен характер, изводимо от поведението на съдията/съдиите по конкретното дело (като например отношението, проявено в процеса или от съдържанието на съдебното решение), което може да обоснове легитимни и обективно оправдани съмнения. Тълкуването на обективния критерий предпоставя установяване на съществуващи факти от действителността, стоящи извън личното поведение на членовете на съдебния състав, които могат да породят съмнения в тяхната безпристрастност и непредубеденост.При прилагането на обективния критерий мнението на страната по делото, която твърди пристрастие, е „важно, но не решаващо“, като от съществено значение е дали съмнението относно безпристрастността може да бъде „доказано обективно“.

Прилагайки горепосочения стандарт спрямо конкретиката на настоящия казус, ВКС не намира за основателна застъпената в исканията теза за участие във въззивния състав на съдии, за чиято безпристрастност е имало легитимни и оправдани съмнения. Заявените като пораждащи предубеденост и пристрастност факти категорично не обосновават нарушение нито на субективния, нито на обективния критерий за безпристрастност на участвалите във възивния съдебен състав съдии. Релевираните детайли от доказателствената дейност на въззивния съд, на които се основава твърдението за предубеденост, не създават легитимни и оправдани съмнения за обективната безпристрастност на съдебния състав. В случая няма никакви индиции, основани на обективни доказателства, които да установяват, че на базата на извършената в хода на въззивното производство доказателствена дейност в посочените аспекти, съдиите от въззивния състав предварително са формирали становището си относно вината на подсъдимите, което да поражда основателно съмнение в непредубедеността им. Следователно не е нарушен обективния критерий за безпристрастност. А що се касае до субективния критерий, субективната безпристрастност се счита за съществуваща докато не се докаже противното. В случая нито поведението на членовете на съдебния състав на апелативния съд по време на въззивното производство, нито съдържанието на протоколите от проведените съдебни заседания, нито текста на съдебното решение сочат на проявена от тях лична предубеденост и пристрастност, които да са обусловили изхода на делото пред въззивната инстанция. Субективното възприятие на защитата за предубеденост на членовете на въззивния съдебен състав, което не почива на обективна основа, съвсем не е достатъчно да обоснове нарушение по чл. 6 ЕКПЧ, гарантиращ разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд.

Освен това всички критики към доказателствената дейност на въззивния съд, на които се основава претенцията за предубеденост, са напълно несъстоятелни. Твърдението, че показанията на св.Ц. Д. при разпита му пред съдия на 17.01.2021 г. не са приобщени по съответния процесуален ред и са игнорирани от доказателствената съвкупност по делото, не отговаря на действителното положение, поради което е невярно. Касае се за показания, дадени не на 17.01.2021 г., а на 27.01.2021 г. Същите са прочетени в хода на съдебното следствие пред окръжния съд в проведеното на 15.05.2023 г. съдебно заседание (стр.34 от протокола) и по този начин са надлежно приобщени, като впоследствие са обсъдени и анализирани от въззивния съд в мотивите на атакуваната присъда (стр.3), за което са изложени конкретни съображения. А след като е надлежно мотивирана, самата оценка на този доказателствен източник от гледна точка на кредитирането му за достоверност не подлежи на контрол в настоящото производство.

Възражението, че не е следвало да бъдат прочитани в хода на въззивното съдебното следствие показанията на св. Ц. Д. от 18.12.2020 г. при условие, че този свидетел е бил разпитан пред съдия на 17.01.2021 г., е лишено от основание. С оглед законоустановения ангажимент за разкриване на обективната истина (чл. 13 във вр. чл.107 ал.2 НПК) апелативният съд е имал безусловното задължение да инкорпорира към доказателствената маса непрочетените от първостепенния съд показания на св. Ц. Д., дадени пред орган на досъдебното производство, щом е констатирал наличието на предпоставките за това. В случая тези показания на Д. от досъдебното производство напълно законосъобразно са прочетени от въззивния съд (л. 338 – гърба от ВНОХД № 28/2024 г.), а след надлежното им приобщаване те стават самостоятелен доказателствен източник, оценката на достоверността на който се извършва на базата на комплексната му съпоставка с останалите доказателствени материали.

Допускането на допълнителен разпит на св.И. Х. във въззивното производство е било въпрос на преценка, която в случая е била за необходимост от провеждането на такъв разпит, поради което тази дейност на въззивния съд, след като е подчинена на изискванията на процесуалния закон, не подлежи на контрол в настоящото производство, доколкото става въпрос за формиране на вътрешно убеждение по въпроса за необходимостта от допълване на доказателствения материал в насока установяване и проверка на факти и обстоятелства, относими към разкриване на обективната истина. В тази връзка невярно е твърдението, че допускането на допълнителния разпит на св. Х. не е било мотивирано. Напротив, в определението си по чл.327 НПК (№ 120 от 17.06.2024 г.) въззивният съд е изложил конкретни мотиви за необходимостта от провеждането на допълнителен разпит на този свидетел и за обстоятелствата, относно които следва да бъде проведен. Предвид изложеното се налага изводът, че с мотивираното си произнасяне по реда на чл. 327 ал.3 НПК относно необходимостта от допускането на допълнителен разпит на св. Х. апелативният съд по никакъв начин не е демонстрирал предубеденост в ущърб на подсъдимите и в полза на обвинението.

Напълно законосъобразни са и действията на въззивния съд по приобщаването като веществено доказателство на представеното от св. Х. в проведеното на 13.01.2025 г. съдебно заседание запаметяващо устройство за съхранение на компютърни данни – флашпамет „Apacer“, както и допускането на съдебно-техническа експертиза, която да изследва информационните данни, съдържащи се на така представения технически носител. След като процесуалната дейност на въззивния съд е изцяло подчинена на официалното начало, то в пределите на компетентността си този съд не само може, но предвид изискването на чл. 107 ал.2 вр. чл. 13 ал.1 НПК е и длъжен да вземе всички мерки за разкриването на обективната истина. По тази причина критиката относно допускането на оспорените доказателствени материали е неуместна и несъстоятелна.

Предвид изложеното се налага извод, че по делото липсват каквито и да било данни, на основата на които да се заключи, че членовете от състава на апелативния съд са били предубедени или пристрастни при разглеждането и решаването на казуса във въззивната инстанция. С оглед на това възражението за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК е неоснователно.

Неоснователно е и оплакването за грубо нарушаване на правото на защита на двамата осъдени от страна на въззивния съд поради неосигуряване на време и непредоставяне на възможност на подсъдимите и техните защитници (служебни такива) да организират защитата в проведеното на 13.01.2025 г. съдебно заседание (в исканията грешно е посочено, че това заседание е проведено на 16.01.2025 г.).

Данните по делото сочат, че в хода на въззивното производство подсъдимият П. П. по собствена воля се е отказал да бъде защитаван от упълномощения от него защитник адвокат Д. Г., а упълномощеният защитник на подсъдимия Х. С. адвокат П. П. се е отказала от приетата защита на този подсъдим поради съществени различия в линията на защитата му. Тези обстоятелства са били оповестени и съответно констатирани от въззивния съд в проведеното на 07.06.2024 г. съдебно заседание. На това основание делото е било отложено и изрично е било указано на подсъдимите, че занапред следва сами да организират защитата си, но че ако се явят без упълномощени защитници ще им бъдат назначени такива по реда на ЗПП, като във връзка с последното още в същото заседание АС-Варна е изискал от Адвокатска колегия-Варна определянето на защитници на подсъдимите по реда на ЗПП. Въпреки така предоставената им от въззивния съд възможност по свой избор да си ангажират и упълномощят други защитници, подсъдимите не са се възползвали от нея и в следващите 7 месеца (до следващото проведено съдебно заседание на 13.01.2025 г.) не само, че не са си упълномощили такива защитници, а и през цялото това време не са счели за необходимо нито да уведомят въззивния съд в тази насока (дали са си упълномощили нови защитници), нито пък да го уведомят за евентуално възникнали затруднения и препятствия при предприемането на действия по търсене и организиране на защита чрез избран от тях процесуален представител, упражняващ адвокатска професия. В действителност в част от този 7-месечен период подсъдимият С. е изтърпявал наказание лишаване от свобода в затвора Белене, но е бил освободен оттам през месец ноември 2024 г. С оглед на това и предвид конкретиката по настоящия казус не може да се приеме, че това обстоятелство е създало непреодолими пречки пред подсъдимия С. за предприемане на действия по търсене и организиране на необходимата му адвокатска защита.

Междувременно с уведомителни писма на Съвета на АК-Варна от 11.06.2024 г., постъпили в АС-Варна на 13.06.2024 г., за евентуално осъществяване на правна помощ на подсъдимите по въззивното дело са били определени адв. К. К. (за подсъдимия П. П.) и адв. Л. Д. (за подсъдимия Х. С.), като в следващите 7 месеца до датата на следващото проведено съдебно заседание (на 13.01.2025 г.) така определените служебни защитници, от своя страна, също не са уведомили по никакъв начин апелативния съд за възникнали затруднения или препятствия при осъществяването на контакти с подсъдимите, включително и за уточняване и синхронизиране на линиите на защита, които ще бъдат поддържани.

В първото проведено след 07.06.2024 г. съдебно заседание, а именно в проведеното на 13.01.2025 г. такова, въззивният съд е установил, че подсъдимите не са си упълномощили защитници по свой избор, въпреки дадената им възможност да сторят това, но с цел охраняване и гарантиране на процесуалните им права, предписани в нормите на чл. 15, ал. 1 и 2 и чл. 55, ал. 1 НПК, на основание чл. 94 ал.1 т.9 НПК им е назначил определените от АК-Варна служебни защитници в лицето на адвокатите К. К. и Л. Д., които от този момент насетне и до приключването на съдебното производство пред въззивната инстанция са взели участие в процеса, като всички техни действия били напълно одобрявани и подкрепяни от подсъдимите. Така, при проявеното от подсъдимите бездействие в продължение на повече от 7 месеца относно ангажирането на защитници по собствен избор и при отсъствието на основания за безусловна (абсолютна) задължителност на защитата им в процеса подходът на апелативния съд да им предостави правна помощ във вид на процесуално представителство и да им назначи служебни защитници по реда на чл. 94 ал.1 т.9 НПК е бил напълно законосъобразен и не търпи критика. А при условие, че и определените служебни защитници, и подсъдимите са имали на разположение месеци наред - първите от тях да се запознаят с материалите по делото и да осъществят необходимите контакти с подсъдимите, а вторите, на свой ред, бидейки информирани за висящия срещу тях процес, да осъществят връзка и контакт с определените им защитници, напълно несъстоятелни са оплакванията за неосигуряване на време и непредоставяне на възможност на подсъдимите и техните защитници (служебни такива) да организират защитата в проведеното на 13.01.2025 г. съдебно заседание пред въззивната инстанция. В тази връзка следва да се подчертае, че в постъпилите по делото още на 13.06.2024 г. уведомителни писма от съвета на АК-Варна (находящи се на л.л. 139 и 140 от въззивното дело) ясно са посочени данните за определените служебни защитници, в това число адрес, ел. поща и мобилен телефон, поради което дори при минимално положени от подсъдимите усилия за запознаване с постъпилите по делото материали същите са могли да узнаят имената и данните за контакт със служебните защитници, за да се свържат с тях в месеците от юни 2024 г. до януари 2025 г. И след като по своя воля не са се възползвали от правото си по чл. 55 ал.1 НПК да се запознават с делото, макар да са имали свободен достъп до него и предостатъчно време за това, и след като месеци наред са проявявали пълна незаинтересованост относно евентуалното включване и участие в процеса на определени им от съда по реда на ЗПП служебни защитници (за каквато процесуално развитие надлежно са били уведомени още на 07.06.2025 г.), напълно лишено от резон е недоволството, че не им е била осигурена възможност да се свържат със служебните защитници, за да организират линията на защитата си по делото. В случая при предоставената на подсъдимите и на определените им служебни защитници процесуална и фактическа възможност, продължила месеци наред, спокойно и задълбочено да проучат материалите по делото, да сондират мнения и уеднаквят позициите си при изграждането на защитни тези, по отношение на която възможност те са проявили неоправдано бездействие, индициращо на недобросъвестно поведение, въззивната инстанция не е имала основание да отлага делото в насроченото на 13.01.2025 г. съдебно заседание. Затова, като е дала ход на делото в това заседание, не е допуснала процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК.

Отделно от това с факта на назначаването на служебни защитници на подсъдимите, които да ги защитават и които на практика са взели реално и ефективно участие във въззивното производство, в пълна степен е било гарантирано и осигурено упражняването на конституционното им право на адвокатска защита (прокламирано в чл. 30, ал. 4 КРБ), явяващо се значима и необходима съставна част от правото на защита по чл. 15 НПК. С оглед на това ВКС намира, че не е било нарушено – ограничено или отнето – правото на подсъдимите на защитник в процеса, поради което не е било допуснато и съществено процесуално нарушение в този смисъл.

Лишено от основание е и заявеното в исканията възражение, подкрепено и от представителя на ВКП в съдебно заседание, че контролираният съд не е направил анализ и индивидуализация на вида и размера на наказанията, респ. че не е изложил мотиви относно смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства и каква е причината да наложи съответните наказания по вид и размер. В тази връзка неотговарящо на действителността е твърдението на прокурора, че по повод индивидуализацията на наказанието „има само едно изречение, в което въззивният съд казва, че в протеста на прокурора и в жалбите на частните обвинители не е направено искане досежно наказанието“. Прочитът на атакувания съдебен акт недвусмислено сочи, че въззивният съд е изложил съображения, макар и твърде лаконични, относно индивидуализацията на наказанията, приемайки, че за него водещи в тази насока са конкретно посочени обстоятелства – фактът, че към инкриминираната дата никой от подсъдимите не е осъждан и изминалият период от време (5 години) до реализиране на наказателната им отговорност, като на същите обстоятелства е основал и разбирането си, че следва да се отложи изтърпяването на наказанията (стр.7). Следователно, след като апелативният съд е изложил своите доводи относно индивидуализацията на наложените на подсъдимите наказания и тяхната справедливост не може да се приеме, че присъдата не е мотивирана в коментирания аспект.

Извън гореизложеното ВКС намира обаче за основателно релевираното оплакване за липса на мотиви на въззивния съдебен акт относно участието на всеки от осъдените в извършването на престъплението и конкретната негова роля при осъществяването на престъпното деяние.

В случая АС-Варна е постановил нова присъда, поради което е бил длъжен по силата на чл. 339, ал. 3 НПК стриктно да съблюдава разпоредбата на чл. 305 НПК, очертаваща изискванията към нейната структура и съдържание. Въззивният съд е критикувал тезата на първоинстанционния за недоказаност на обвинението, че именно двамата подсъдими в съучастие като съизвършители са запалили процесния л.а. „М.“ и от това са последвали значителни вреди. Сам обаче не е изпълнил процесуалните си задължения да представи пълни, ясни, точни и непротиворечиви изводи и аргументи, от които да се разбере в какво точно се е изразило участието на всеки от осъдените в изпълнението на деянието, квалифицирано като палеж на инкриминирания лек автомобил.

В този смисъл апелативният съд не е изложил никакви фактически обстоятелства и съображения относно конкретното участие на всеки един от осъдените в извършването на инкриминираното престъпление. След като е декларирал, че се разграничава от приетите от първостепенния съд фактически положения относно неустановеното авторство на палежа в лицето на двамата подсъдими и от изведените въз основа на тях правни изводи, в мотивите на собствения му съдебен акт не се съдържат никакви конкретни факти за индивидуалното участие на всеки един от подсъдимите в извършването на деянието – палежа, доколкото в приетите за установени фактически обстоятелства (на стр.1-2), поставени в основата на осъждането на П. и С., извършителите на деянието са описани общо, безлично и неопределено като „двама човека“, „двамата“, „единият“, „другият“, без въобще да е посочено кои от описаните действия са осъществени от П. и кои от С.. В резултат на това мотивите на въззивната присъда не дават отговор на съществения въпрос относно фактическата деятелност на всеки един от подсъдимите – какви точно фактически действия е извършил всеки от тях спрямо запаления автомобил и какъв е конкретният му принос в съвместно изпълненото престъпление. Т.е., липсват надлежни мотиви и разграничение в какви точно действия въззивният съд намира, че се е изразило участието на подсъдимия П. и на подсъдимия С. в задружната им престъпна дейност, като вместо това се е задоволил само обобщаващо да маркира, че всеки от двамата е осъществил състава на престъплението палеж на процесния лек автомобил като извършител по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК (стр.5). Тази непълнота и неяснота в мотивите допълнително се задълбочава от обстоятелството, че съгласно приетите за установени фактически положения само едното от лицата извършва действия по възпламеняването (подпалването) на автомобила, а другото не осъществява никакви действия в тази насока спрямо автомобила. При така възприетата фактология не са изложени никакви съображения защо въззивният съд приема, че и двамата са участвали в осъществяването на инкриминираното деяние като съизвършители (че и двамата са участвали в самото изпълнение на престъплението, респ. че всеки от тях с поведението си осъществява изпълнителното деяние на престъплението палеж), макар само единият от тях да е извършил действия по възпламеняването на автомобила. С оглед на това съдържанието на мотивите от гледна точка на приетите за установени факти на практика се явява и в противоречие с правната им оценка, обективирана в извода, че и двамата подсъдими са извършили палежа на л.а. „М.“ в съучастие като съизвършители.

Така, при положение, че е намерил съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на окръжния съд, в резултат на които, според него, се е стигнало до постановяването на необоснован и незаконосъобразен първоинстанционен съдебен акт в оправдателната му част относно палежа на автомобила, въззивният съд е бил длъжен съгласно изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 НПК да посочи конкретните доказани по делото обстоятелства, установяващи индивидуалното участие на всеки от двамата подсъдими в инкриминираната им задружна престъпна дейност. Като не е сторил това, а с проверяваната присъда е ангажирал наказателната им отговорност, АС-Варна е допуснал особено съществено процесуално нарушение, не само по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, предвид накърненото право на искателите да узнаят на базата на какви приети фактически обстоятелства относно тяхното собствено участие в извършването на престъплението са признати за виновни и осъдени, но и от категорията на абсолютните - по чл. 348, ал. 3, т. 2, предл. 1 НПК - липсата на съществени реквизити на мотивите, а именно изложение на поставените в основата на осъждането им факти относно индивидуалното участие на всеки от тях, както и противоречие между приетите за установени факти и правната им оценка, които доктрината и съдебната практика приравняват на липса на мотиви. Разгледано и в двата аспекта, допуснатото нарушение е основание за възобновяване съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, което безусловно обуславя упражняване на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК за отмяна на атакуваната влязла в сила въззивна присъда в отменителната й част относно палежа на л.а. „М. П. " и в осъдителната й част и за връщане на делото за ново разглеждане в тази част от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание на въззивната инстанция.

Предвид процесуалния резултат в настоящото производство е излишно и безпредметно да се излагат съображения по оплакванията, в които се отправят упреци срещу дейността на апелативния съд по установяването на фактите на деянията поради допуснати процесуални нарушения при проверката и оценката на доказателствените материали в разрез с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 НПК. Те трябва да бъдат съобразени при новото разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд.

Констатираните съществени нарушения по чл. 348 ал.1 т.2 НПК не позволяват на касационната инстанция да извърши проверка на въззивния съдебен акт по наведените в исканията доводи относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложените наказания, поради което не се дължи произнасяне по тях.

Претенцията за оправдаване на искателите по повдигнатите им обвинения от страна на касационната инстанция в рамките на правомощията й (в случая по чл. 425, ал. 1, т. 2 НПК) също не следва да бъде обсъждана. Първо, защото в настоящото производство ВКС не е инстанция по фактите и няма правомощие да ги променя, а установените такива по влязлата в сила присъда не обосновават никоя от хипотезите на чл.24 ал.1 т.1 НПК. Второ, оспорването на атакувания съдебен акт е и на плоскостта на заявена ненадлежна доказателствена основа на формираните от предходната съдебна инстанция фактически изводи. И, трето, в случая ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила именно при извеждането в мотивите на съдебния акт на фактическите изводи относно конкретното участие на всеки един от осъдените в престъплението.

Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела влязлата в законна сила присъда № 6/17.04.2025 г. на Апелативен съд - Варна, постановена по ВНОХД № 28/2024 г. по описа на съда, в ЧАСТТА й, с която е отменена присъда № 20/26.10.2023 г., постановена от Окръжен съд –Силистра по НОХД № 268/2022 г. относно оправдаването на подсъдимите П. И. П. и Х. С. С. по повдигнатото им обвинение за палеж на лек автомобил „М. П. “, рег. [рег.номер на МПС] , ведно с налични в него движими вещи, и същите са признати за виновни и осъдени по това обвинение.

ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд–Варна от стадия на съдебното заседание на въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: