Възстановяване на разходи за ремонт на покрив от етажни собственици

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 363

София, 24.06.2025 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 2148 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Я. Я. чрез пълномощника му адвокат И. Д. против решение № 71 от 15.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1609 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 262677 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 15325/2020 г. на Районен съд - Пловдив са отхвърлени предявените от А. Я. Я. против М. Г. Н. иск за сумата 8267 лв. и против Д. И. С. иск за сумата 8267 лв., представляваща припадащата им се част от стойността на извършения ремонт на покрива на сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба, както и исковете за законна лихва върху главниците за периода 1.08.2019 г. – 18.11.2020 г. в размер на по 1093.08 лв. за всяка от ответниците.

М. Г. Н. и Д. И. С. чрез пълномощника си адвокат И. Н. признават, че въззивното решение е процесуално недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение за уважаване на иска против първата от тях за сумата 1444.95 лв. и против втората за сумата 919.80 лв., а в останалата част оспорват касационната жалба и претендират възстановяване на направените разноски.

С определение № 1036 от 6.03.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК с цел преценка допустимостта на решението в частта, с която съдът се е произнесъл по уважения против М. Г. Н. иск за сумата 1444.95 лв. и по уважения против Д. И. С. иск за сумата 919.80 лв., а в останалата част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел преценка дали по въпроса „ длъжен ли е съдът да приложи правната норма, съответна на действително осъщественото правно основание по иск за присъждане на обезщетение за подобрения и кои са приложимите правни норми при уреждане на отношенията между етажните собственици, породени от извършени само от един от тях необходими разноски за поддържане и/или възстановяване на общите части или полезни разноски за подобряване на общите части на сградата и длъжен ли е съдът сам да определи правното основание на възникналите между страните облигационни отношения, като изхожда от твърдените от ищеца факти “ изводите на съда противоречат на решение № 160 от 5.12.2019 г. по гр. д. № 948/2019 г., І г. о. и решение № 50034 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 1375/2022 г., І г. о. и посочените в тях решения на ВКС.

Данните по делото са следните:

Исковете са основани на твърденията, че страните са собственици на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, като всеки притежава по 1/3 ид. ч. от общите части. В началото на 2018 г., поради появилите се течове от покрива на сградата и лошото му състояние, се наложило да бъде извършен цялостен ремонт на същия, като ответниците проявили пълно бездействие и ищецът възложил на вещо лице извършването на оглед и изготвянето на експертно становище. В това становище експертът описал най-необходимите ремонтни работи, като ги оценил на сумата от 24800 лева. Собствениците М. Н. и Д. С. не предоставили средства за ремонта, поради което ищецът, след като го възложил и бил извършен, го заплатил изцяло. Поискал е всяка от ответниците да му възстановят припадащата й се част от 8267 лв. и обезщетение за забава от по 1093,08 лв. за период от 01.08.2019 г. до 18.11.2020 г.

В отговора на исковата молба ответниците са оспорили, че притежават по 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, поради наличието на четвърти съсобственик от месец март 2018 г. и поддържат, че ищецът първо е следвало да предприеме процедурата по чл. 48 ЗУЕС за одобряване на извършената работа и вземане на решение за възстановяване на средствата от общото събрание на етажните собственици. Позовават се и на липсата на документи за извършения ремонт и за плащания и възразяват, че описаните строителни работи не са извършени или са извършени некачествено и следва да бъдат премахнати.

Първоинстанционният съд е уважил предявения против М. Н. иск за сумата 3819.09 лв. и предявения против Д. С. иск за сумата 3756.06 лв. и е отхвърлил исковете за разликата до предявения размер от 8267 лв. за всяка ответница и за обезщетение за забавено плащане за периода 1.08.2019 г. – 18.11.2020 г. в размер на по 1093.08 лв. за всяка от ответниците.

Ищецът е подал въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, М. Н. срещу частта, с която искът против нея е уважен над сумата 1444.95 лв., Д. И. С. Н. срещу частта, с която искът против нея е уважен над сумата 919.80 лв.

Въззивният съд е констатирал, че ищецът поддържа, че покривът на сградата е бил амортизиран и всички извършени ремонтни работи са били необходими.

Съдът е приел за установено въз основа на договор за доброволна делба от 18.12.2001 г., че сградата се състои от първи етаж с две жилища и гараж № 3, собственост на М. Г. Н., втори етаж с две жилища и гаражи № 1 и 2, собственост на Д. И. С. и мансарден етаж и магазин със склад, собственост на А. Я. Я.. С нотариален акт от 21.03.2018 г. Д. С. е продала на В. И. Т. северното жилище на втория етаж. Посочил е, че съгласно чл. 40, ал. 1 ЗС дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост.

Съдът е обсъдил свидетелските показания и експертните заключения относно извършения от ищеца ремонт на покрива и е приел за недоказано, че се касае за необходими разноски, а ищецът самоволно и без съдействието на специалист, който да констатира наличието на теч, неговото точно местоположение, причината за него и начина за преустановяването му, е разглобил изцяло или отчасти покривната конструкция и е подменил изцяло керемидите с друг вид, несъвместим с преходния вид керемиди, като не е установено и дали преди ремонта е имало хидроизолация, в какво състояние е била същата и какво е наложило полагане на нова, а в случай, че преди това не е имало хидроизолация, разходите за поставяне на такава се характеризират като полезни, но не и като необходими.

По тези съображения Окръжен съд - Пловдив е счел, че исковете с правно основание чл. 48, ал. 7, вр. ал. 6 ЗУЕС се явява изцяло недоказани.

По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК:

Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по уважения против М. Г. Н. иск за сумата 1444.95 лв. и по уважения против Д. И. С. иск за сумата 919.80 лв. е процесуално недопустимо, като постановено по отношение на влязъл в сила съдебен акт. Във въззивната жалба на ответниците изрично е посочено, че атакуват решението на районния съд само за разликата над тези суми, а съответно за тях решението на Районен съд - Пловдив е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Следователно в тази част въззивното решение следва да се обезсили, като се прогласи за влязло в сила първоинстанционното решение.

По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

В практиката на ВКС по решение № 160 от 5.12.2019 г. по гр. д. № 948/2019 г., І г. о. и решение № 50034 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 1375/2022 г., І г. о. (и посочените в тях решения на ВКС) е дадено тълкуване, че определянето на правното основание на облигационните отношения, възникнали от подобряването на чужд имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитум на исковата молба, но и в съответствие на установеното по делото, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на предявения иск, както и че отношенията между етажните собственици във връзка с поддържането, възстановяването и подобряването на общите части на сградата се уреждат от правилото на чл. 41 ЗС, като ако някой от етажните собственици подобри общи части без да е взето решение на общото събрание и без съгласието на останалите етажни собственици, но с тяхно знание и непротивопоставяне, може да претендира на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, припадащите им се части от направените полезни разноски до размера на обогатяването им и то ако работата е предприета уместно, а ако общите части са подобрени против волята на останалите етажни собственици, последните ще отговарят на основание чл. 59 ЗЗД.

Това тълкуване дава отговор на поставения въпрос и се възприема от настоящия съдебен състав.

По касационната жалба:

В частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 1444.95 лв., претендирана от М. Н. и над 919.80 лв. претендирана от Д. С. въззивното решение противоречи на тълкуването в практиката на ВКС по въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване.

Правилен е изводът на въззивния съд, че сградата е в режим на етажна собственост с повече от три самостоятелни обекта и управлението на общите части се урежда от ЗУЕС. Необосновани и в нарушение на материалния закон са останалите изводи на съда.

Претенцията на етажен собственик, направил разноски за общи части, почива на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Нормата на чл. 41 ЗС въвежда общото правило, че етажните собственици участват в разходите по поддържане, възстановяване или подобряване на общите части съразмерно с дела си от тях. Същото правило е въведено и с чл. 6, ал. 1, т. 9 ЗУЕС. Неспазването на изискването на чл. 48, ал. 6 ЗУЕС необходим ремонт на общи части да се извърши от етажен собственик без взето решение на общото събрание, но след уведомяване на управителя и ако общо събрание не е свикано в едномесечен срок, не лишава извършилия ремонта от правото да претендира обезщетение от останалите етажни собственици за настъпилото неоснователно обогатяване. Отношенията може да се уредят доброволно по реда на чл. 46, ал. 6, изр. второ ЗУЕС (по решение на общото събрание одобрените суми да се възстановят или да се прихванат от дължимите вноски към фонд „Ремонт и обновяване“, ако такъв е създаден) или по съдебен ред, чрез предявяване на иск. Последователно проведеният в позитивната ни нормативна уредба принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване означава, че етажен собственик може да претендира не само разноските за необходим ремонт, но и всички други разноски, които е направил за общи части и които са довели до обогатяване на другите етажни собственици (независимо дали чрез спестени от тях разходи или поради увеличаване стойността, респ. използваемостта на общите части, а оттам и на самостоятелните обекти в сградата) и без взето решение на общото събрание. Ако е налице решение на общото събрание за извършване на ремонта, но разходите са направени от един или някои от етажните собственици, тогава правната квалификация на иска е чл. 30, ал. 3 ЗС тъй като останалите етажни собственици са дали съгласие за ремонта на обща част. Ако решение на общото събрание липсва, тогава правната квалификация е по чл. 61 ЗЗД. В този смисъл е и тълкуването в практиката на ВКС, например по решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012 г., ІV г. о.

В пряко противоречие с практиката на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е и изводът на съда, че след като не е доказано, че предприетия ремонт на покрива е необходим, то това е основание изцяло да се отхвърли иска. Съдът не е изпълнил задължението си да квалифицира и уреди отношенията от неоснователното обогатяване в съответствие с установените по делото факти.

Изцяло необоснован е и извода, че по делото не е установена необходимостта от ремонт на покрива. Наличието на течове по стените в апартамента на ищеца се установяват от показанията на свидетелите П. и Г., а са документирани и в снимковия материал към първоначалното заключение на вещото лице Р.. Свидетелят Г. установява и че част от обшивката и гредите, които ищецът свалил при ремонта на покрива, били мухлясали. Свидетелите установяват и че ремонта е извършен през 2017 г. (като без значение е, че първоначално ищецът е твърдял извършването на ремонта през 2018 г.). Следва да се приеме, че е осъществен със закупени от ищеца материали (за част от които са представени писмени платежни документи) и с негов личен труд (последното обстоятелство не е оспорено от ответниците).

В отговора на исковата молба ответниците освен възражението за неспазена процедура по чл. 48, ал. 6 ЗУЕС, са навели и възражение, че не са извършени претендираните строително монтажни работи, а извършеното е с толкова лошо качество, че следва да се разруши и направи отново. Възраженията са неоснователни. Вещото лице Х. не е установила некачествено изпълнени работи, а само недовършени такива (обработка на гипсокартон по стрехи, монтиране на водосточни тръби и довършване монтажа на олуци и челни дъски по северната фасада), както и че течовете в апартаментите на първия и втория етаж се дължат на недобрата хидроизолация на горната тераса и на липсата на монтирана водосточна тръба.

Ответниците не са дали предварително съгласие, но и не са се противопоставили на извършването на ремонта. Следователно отношенията между страните от възникналото неоснователно обогатяване във връзка с ремонта на обща част на сградата в режим на етажна собственост следва да се уредят в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Необходимите разноски (за ремонт и възстановяване на покрива) се дължат в действително направения размер, а останалите разноски за действително извършените работи и вложени материали, се квалифицират като подобрения и отговорността на ответниците е до размера на обогатяването, т. е. по-малката сума от направените разходи и средно необходимите за реално извършената работа (размера на обезщетението в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД е един и същ).

Стойността на необходимите разноски за възстановяване на покрива съобразно неговата технология и естество от преди ремонта е установена от заключението на вещото лице Д. в размер на 5767.76 лв. Неоснователни са възраженията относно заключението на вещото лице. Размера на необходимите разноски се определя не от действително вложеното или извършеното, а от това което обичайно е необходимо за възстановяването на вещта в състоянието й от преди увреждането.

Относно действителната стойност на направения ремонт в първоинстанционното производство е прието заключение на вещото лице Р., която я е определила на 25 287.39 лв. с ДДС за материалите и на вещото лице Х., която я е определила на 15 147.64 лв. с ДДС за материалите. Разликата в остойностяването вещото лице Х. е обяснила с обстоятелството, че на около 20 кв. м. от покрива в североизточната част не са подменени керемидите (документирано и със снимков материал към заключението), поради което в действителност са ремонтирани не 200 кв. м. покрив, а 180 кв. м., приела е, че не е демонтирана дървената покривна конструкция (остойностено е развалянето на летвената обшивка по покрива за керемиди), топлоизолацията е 5 см, а не 10 см. Цената на топлоизолацията е взела от „К.“ (съобразно останалото руло от топлоизолацията), а останалите цени от СЕК (според които е извършена оценката и на вещото лице Р.).

И двете вещи лица са работили с цени към 2018 г., а не към 2017 г., когато в действителност е извършен ремонта, а част от материалите са закупени според представените писмени документи през 2016 г. Доводи за неотчитане на тези обстоятелства обаче не са направени от страните

При тези данни неоснователен е доводът на касатора, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е отчел противоречивите заключения на вещите лица и не е предприел действия да установи кои експертни мнения са верни чрез назначаване на разширена експертиза. В случая разликата се дължи не на противоречиви мнения на вещите лица за стойността на вложените труд и материали, а на по-детайлните измервания и по-подробния оглед, които е направило вещото лице Х., включително и относно действително вложените материали, доколкото могат да бъдат видени. Мнението на това вещо лице, че не е демонтирана дървената покривна конструкция не се опровергава от останалите доказателства. Свидетеля Г. твърди, че ищецът е свалял и греди, но тези показания не установяват демонтиране на дървената покривна конструкция.

Противоречие съществува в констатациите на вещото лице Р., която е остойностила частичен демонтаж на покривна конструкция и частична направа на покривна конструкция без да е ясно въз основа на какво приема изчисленото количество, а същевременно остойностява други извършени работи въз основа площта на целия покрив.

Поради изложеното като обосновано следва да се възприеме заключението на вещото лице Х. относно необходимите за осъществяване на извършения ремонт средства, а именно 15 147.64 лв. с ДДС за материалите. От тази сума следва да се извади сумата 1510.22 лв. с ДДС за материалите, която вещото лице Х. установява, че съставлява стойност за удължените стрехи на сградата (за която част в хода на настоящия спор е влязла в сила заповед по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ за премахването й). Или действително необходимите средства за осъществения ремонт са 13 637.42 лв. По делото липсват данни ищецът да е изразходвал сума в по-малък размер (при отчитане стойността и на вложения от него труд).

От сумата 13 637.42 лв. 5767.76 лв. са необходими разноски (с които покривът е можел да бъде възстановен във вида от преди увреждането му), а останалите 7869.66 лв. са полезни разноски.

Ответниците дължат съответна част от тази сума съобразно притежаваните идеални части от общите части на сградата. Етажната собственост е възникнала въз основа на договор за доброволна делба от 18.12.2001 г., в който идеалните части от общите части към самостоятелните обекти не са били определени. За нуждите на настоящото производство е изслушано експертно заключение на вещото лице Р., което е посочило какви са припадащите се към всеки самостоятелен обект идеални части от общите части съобразно правилата по чл. 40, ал. 1 ЗС.

М. Г. Н. притежава общо 32.11 % идеални части от общите части към трите самостоятелни обекта, които притежава и следва да възстанови на ищеца сумата 4 378.98 лв.

Към момента на извършване на ремонта (преди да се разпореди с един от самостоятелните обекти на втория етаж) Д. И. С. притежава 31.58 % идеални части от общите части към четирите самостоятелни обекти, които е притежавала и следва да възстанови на ищеца сумата 4306.70 лв. Сумите се дължат ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД против М. Г. Н. за разликата над сумата 1444.95 лв. до сумата 4378.98 лв. и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД против Д. И. С. за разликата над сумата 919.80 лв. до сумата 4306.70 лв. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което М. Г. Н. бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 2934.03 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г., а Д. И. С. сумата 3386.90 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г.

В частта, с която исковете са отхвърлени до претендирания размер от 8267 лв. за всяка от ответниците въззивното решение следва да бъде потвърдено.

Въззивното решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 86 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава за периода 1.08.2019 г. до 18.11.2020 г. в размер на 1093.08 лв. за всяка от ответниците. В случая забавата настъпва при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД след покана от кредитора. Ищецът е отправил покана до ответниците за плащане чрез изпратени нотариални покани. Нотариусът е приел, че същите са връчени чрез залепено уведомление, срокът на което е изтекъл на 31.07.2020 г. При връчването обаче е нарушен чл. 47, ал. 1 ГПК, доколкото е удостоверено, че адресът е посетен три пъти (на 18.06, 29.06 – събота и 8.07.), но в рамките на по-малко от един месец, каквото е изискването на действащата към момента редакция на правната норма. След като не е спазена процедурата по връчването, то не може да се приеме, че ответниците са поканени да платят задължението си и исковете по чл. 86 ЗЗД са изцяло неоснователни.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. Г. Н. следва да възстанови на А. Я. Я. разноски за съдебното производство в размер на 1715.37 лв., а Д. И. С. – в размер на 1687.06 лв., а на основание чл. 78, ал. 2 ГПК А. Я. Я. следва да възстанови на М. Г. Н. разноски за съдебното производство в размер на 1339.70 лв. и на Д. И. С. – в размер на 1380.33 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 71 от 15.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1609 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за сумата 1444.95 лв., както и предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за сумата и 919.80 лв., като обявява първоинстанционното решение № 262677 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 15325/2020 г. на Районен съд - Пловдив в частта за присъждане на сумите, ведно със законната лихва от 19.11.2020 г. за влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК.

ОТМЕНЯ решение № 71 от 15.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1609 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата 1444.95 лв. до сумата 4378.98 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г., както и предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата и 919.80 лв. до сумата 4306.70 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г., както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 да заплати на А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата 2934.03 лв., стойност на необходими и полезни разноски за ремонт на обща част в сграда в режим на етажна собственост, покрив на сграда с идентификатор ***, ведно със законната лихва от 19.11.2020 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 да заплати на А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата 3386.90 лв., стойност на необходими и полезни разноски за ремонт на обща част в сграда в режим на етажна собственост, покрив на сграда с идентификатор ***, ведно със законната лихва от 19.11.2020 г. до окончателното изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 71 от 15.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1609 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата 4378.98 лв. до претендираните 8267 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г. и искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава за периода 1.08.2019 г. – 18.11.2020 г., както и предявения от А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] против Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата 4306.70 лв. до претендираните 8267 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2020 г. и искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава за периода 1.08.2019 г. – 18.11.2020 г.

ОСЪЖДА М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 да заплати на А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] разноски за съдебното производство в размер на 1715.37 лв.

ОСЪЖДА Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 да заплати на А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] разноски за съдебното производство в размер на 1687.06 лв.

ОСЪЖДА А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на М. Г. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1 разноски за съдебното производство в размер на 1339.70 лв.

ОСЪЖДА А. Я. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Д. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 26 разноски за съдебното производство в размер на 1380.33 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: