Разлика между очевидна фактическа грешка и непълно съдебно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 547

гр. София, 02.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3903 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалби на ищеца по делото Д. Д. С., подадени чрез процесуалния му пълномощник адв. Ю. Г. срещу въззивното решение № 462/26.04.2024 г. и срещу решение № 743/02.07.2024 г., постановени по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 2014/23.04.2025 г., касационното обжалване е допуснато само по отношение на атакуваната част от решение № 743/02.07.2024 г., с която въззивният ВОС е оставил без уважение молбата на касатора с вх. № 14144/04.06.2024 г. в частта, с която се иска „допълване“ на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., на основание чл. 250 от ГПК.

В разглежданата касационна жалба на ищеца се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваната част от решение № 743/02.07.2024 г., поради нарушение на процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с оплакването за недопустимост се излагат съображения, че окръжният съд се произнесъл по ненаправено искане за допълване на въззивното решение, а не по направено такова за поправка на допусната в него очевидна фактическа грешка, като същевременно се изтъква и че в прерогативите на съда е да определи правната квалификация на отправеното до него искане. Във връзка с оплакването за неправилност се навеждат доводи, че несъответствието между формираната от съда воля и нейното външно изразяване в текста на въззивното решение съставлява очевидна фактическа грешка.

Насрещната страна – ответникът Прокуратурата на Република България не е подала отговор на касационната жалба на ищеца срещу решение № 743/02.07.2024 г. В откритото съдебно заседание, чрез прокурор А., ответникът също излага становище и съображения, че във въззивното решение е допусната очевидна фактическа грешка, а не се касае за непълнота на решението, поради което въззивният съд е следвало да се произнесе по реда на чл. 247 от ГПК, а не по реда на чл. 250 от ГПК.

С посоченото по-горе определение № 2014/23.04.2025 г. касационното обжалване на атакуваната част от решение № 743/02.07.2024 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 247 и чл. 250 от ГПК – относно разликата между понятията „очевидна фактическа грешка” и „непълно решение”, а именно: когато съдът е приел в мотивите си, че е основателна акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, но липсва отразяване на това в диспозитива на решението, при направено искане за поправяне на решението чрез допълването му, как следва да се произнесе съдът – по реда на чл. 247 или на чл. 250 от ГПК?

Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в цитираните в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на ІI-ро гр. отд. и решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на ІV-то гр. отд., очевидна фактическа грешка е налице при всяко несъответствие между формираната действителна воля на съда, видна от мотивите към съдебното решение, и нейното външно изразяване в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив. Непълно съдебно решение е налице тогава, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Когато, видно от мотивите към съдебното решение, съдът е формирал воля по целия спорен предмет (по цялото спорно право, когато то е делимо, респ. – по целия размер на предявения паричен иск; по всички предявени по делото съединени искове и пр.), но е пропуснал да изрази част от така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на съдебното решение. Следователно, на конкретно поставения по делото процесуалноправен въпрос следва да се даде отговор, че когато съдът е приел в мотивите си, че е основателна акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, но липсва отразяване на това в диспозитива на решението, при направено искане за поправяне на решението чрез допълването му съдът следва да се произнесе по реда на чл. 247 от ГПК, а не по реда на чл. 250 от ГПК. В тази връзка следва да се има предвид и че съгласно чл. 247, ал. 1 от ГПК, съдът и по своя инициатива, т.е. по служебен почин може да поправи допуснатите в решението си очевидни фактически грешки.

При така възприетия отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, съдът намира следното по основателността на касационната жалба:

За да постанови обжалваната част от решение № 743/02.07.2024 г., въззивният ВОС е приел, че в молбата на ищеца с вх. № 14144/04.06.2024 г., подадена чрез адв. Г., е обективирано искане за поправяне на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., чрез допълването му, като е приел, че искането е по реда на чл. 250 от ГПК. Съдът е посочил, че в молбата на ищеца се излага, че предмет на разглеждане от въззивния съд е бил, освен главният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, още и акцесорен такъв по чл. 86 от ЗЗД, като в мотивите към въззивното решение съдът е приел, че акцесореният иск е основателен спрямо размера на присъдената главница от 2 000 лв., но в диспозитива на акта по същество, произнасяне в този смисъл липсва, като се иска се допълване в този смисъл. По това искане, направено с молбата на ищеца, окръжният съд е изложил съображения, че решението може да бъде допълнено по реда на чл. 250 от ГПК, когато съдът не се е произнесъл по целия спорен предмет – по част от спорното право (когато е делимо), по някой от съединените искове или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (лихви или плодове). Съдът е приел, че с въззивната жалба на ответната ПРБ предметът на спора между страните е пренесен за разглеждане пред въззивния съд само отчасти – въззивникът-ответник е останал недоволен от първоинстанционния акт в частта му, с която е уважен искът за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., както и по отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в частта, касаеща размер от 800 лв. Приел е и че в останалата част, като необжалвано, първоинстанционното решение № 3333/18.10.2023 г., поправено с решение № 425/12.02.2024 г., е влязло в сила, включително и за дължимостта на законната лихва върху главницата, представляваща обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ето защо, ВОС е приел, че макар в мотивите си към въззивното решение да е посочил, че е основателен акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД за лихва върху присъдената главница от 2 000 лв., то правилно не се е произнесъл в горния смисъл, съгласно диспозитивното начало.

При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че постановеното от въззивния съд решение № 743/02.07.2024 г., е валидно, както и че то е процесуално допустимо в обжалваната от ищеца част. Неоснователни са оплакването и доводите на касатора за недопустимост на тази част, тъй като в случая не е налице произнасяне от съда по непредявено от него искане вместо по предявеното, а неправилна правна квалификация на искането му – в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 247 и чл. 250 от ГПК, предвид и възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, в противоречие с което въззивният съд се е произнесъл с обжалваната част от решение № 743/02.07.2024 г. В тази връзка окръжният съд не е съобразил, че в мотивите към въззивното решение № 462/26.04.2024 г. (стр. 7) той е формирал воля, както за основателност на главната искова претенция с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди – до размер от 2 000 лв., така и за основателност на акцесорната искова претенция с правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава – законната (мораторна) лихва върху тази главница от 2 000 лв. Въззивният съд не е съобразил и че е пропуснал да изрази така формираната своя воля в текста на самото съдебно решение, т.е. – в неговия диспозитив, тъй като там липсва потвърждаване на обжалваната от ответната ПРБ част от първоинстанцинното решение, с която в полза на ищеца е присъдена както главницата – до размер 2 000 лв., така и мораторната (законната) лихва върху тази главница от 2 000 лв., по отношение на които въззивният съд е приел в мотивите си, че исковите претенции са основателни. При това положение, при постановяване на решение № 743/02.07.2024 г. окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като неправилно е квалифицирал искането на ищеца за поправяне на въззивното решение чрез допълването му, като такова по реда на чл. 250 от ГПК, а не като такова по реда на чл. 247 от ГПК, която е действителната квалификация на това искане, съгласно и отговора на поставения по делото процесуалноправен въпрос, възприет по-горе. Неправилно въззивният съд е приел и че след като ответната ПРБ е обжалвала първоинстанциоинното решение в частта му, с която е уважен главният иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., то, като необжалвано, било влязло в сила в частта му относно законната лихва върху главницата. Съгласно трайно установената съдебна практика, по аргумент от чл. 214, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обжалването на осъдителното съдебно решение в частта му относно уважената главна парична искова претенция поставя във висящност решението и в частта му относно присъдената на основание чл. 86 от ЗЗД, като т. нар. „законна последица“ – неопределена по размер законна (мораторна) лихва върху същата главница (наред с частта му относно разноските, съгласно чл. 81 от ГПК). Следователно, неправилно – също в нарушение на съдопроизводствените правила окръжният съд е приел, че не следвало да се произнася с въззивното си решение по акцесорната искова претенция по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на законната (мораторната) лихва върху главницата от 2 000 лв., като също неправилно е приел и че бил „присъдил“ самата главница в размер 2 000 лв.

В заключение, по така изложените съображения, решение № 743/02.07.2024 г., като частично неправилно – постановено от въззивния съд при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, следва да бъде отменено в обжалваната от ищеца част, с която молбата му с вх. № 14144/04.06.2024 г. е оставена без уважение в частта й за „допълване“ на въззивното решение № 462/26.04.2024 г. на основание чл. 250 от ГПК, и делото следва да се върне за ново разглеждане в тази част от друг въззивен състав на окръжния съд. Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по тази част на молбата на ищеца по реда на чл. 247 от ГПК, като съгласно ал. 1 от същата разпоредба, следва служебно да вземе отношение, дали е допусната очевидна фактическа грешка във въззивното решение и по отношение на главницата в размер от 2 000 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 743/02.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 527/2024 г. на Варненския окръжен съд, – в обжалваната част, с която молбата с вх. № 14144/04.06.2024 г. на Д. Д. С. е оставена без уважение в частта за „допълване“ на въззивното решение № 462/26.04.2024 г., на основание чл. 250 от ГПК.

ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: