Отговорност на планински водач за смърт на турист при неизползване на екипировка

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * бланкетна норма * задължение по служба

Решение по н.д. № 471/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 294

гр. София, 19.06.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ КОЛЕВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора МАКСИМ КОЛЕВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 471/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба, депозирана чрез защитника на подсъдимия Б. Е. Б., срещу Присъда № 10 от 12 април 2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1338/22 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС).

С новата присъда на въззивния съд е отменена постановената оправдателна Присъда № 21 от 27 юни 2022 г. по н.о.х.д. № 616/21 г. на Окръжен съд – Благоевград и на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от четири години, и на лишаване от право да упражнява професия „планински водач“ за срок от четири години.

Подсъдимият е оправдан за това да е нарушил б. „б“ на т. 2 на чл. 30 от Наредба № 3 от 7 март 2016 г. за образованието, практическата подготовка и професионалната квалификация, необходими за придобиване на правоспособност за упражняване на професията „планински водач“ (оттук нататък - Наредбата), както и за това да е отклонил туристите от набелязания маршрут на около 200 метра от точката на пресичане на лятната и зимната пътеки за връх В..

Подсъдимият е осъден да заплати на всеки от гражданските ищци Ж. Г. Б. и Л. П. Б. сумата от по 75 000 (седемдесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 6 януари 2018 г. до окончателното изплащане на сумите.

С касационната жалба на адвокат Л. Р. и нейното допълнение присъдата се атакува в цялост като са заявени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Поддържаното нарушение на материалния закон е релевирано като резултат от допуснато съществено процесуално нарушение. Последното е аргументирано с твърдение за неизпълнено в цялост задължение на съда по чл. 14 НПК при анализа и оценката на доказателствата, свързани с фактическата обстановка, относима към приетата за нарушена норма по б. „д“ на чл. 30 от Наредбата.

Същевременно, базирайки се на същата фактическа обстановка, приета за установена от въззивния съд, защитникът поддържа, че тя не позволява извод подсъдимият да е извършил вмененото нарушение на посочената разпоредба. И така мотивира основанието за нарушение на материалния закон.

Поддържаната явна несправедливост на наложените наказания е обоснована със съображения за изтеклия дълъг период от време на наказателното производство и данните за самото деяние и личността на извършителя, неразкриващи завишена степен на обществена опасност. В допълнение се настоява, че целите на чл. 36, ал. 1, т. 3 НК били изпълнени и по-конкретно за онази част от обществото, имаща отношение и разбиране към подобно престъпление – планинарската общност, в която инцидентът бил обсъждан и оценяван от случилото се до налагането на санкцията.

Отправената към върховната инстанция претенция е за оправдаването на подсъдимия за нарушението на чл. 30, т. 1, б. „д“ от Наредбата и за намаляване на санкциите във всичките им аспекти.

Не са изложени никакви съображения касателно искането за редуциране на присъдените обезщетения.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба от страна на държавното и частното обвинение.

Пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения, като по отношение на наказанието заявява, че претенцията е относно размера на изпитателния срок, чието намаляване се иска.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци Ж. и Л. Б. – адвокат Б. Н., оспорва жалбата и пледира за оставяне в сила на присъдата. Намира същата за постановена в пълно съответствие с процесуалните правила и при спазване на материалния закон. Наложените санкции определя като напълно справедливи.

Частните обвинители се присъединяват към изложената от повереника им позиция, която не допълват.

Представителят на прокуратурата също намира за неоснователна касационната жалба. В подкрепа на заетото становище прокурорът излага съображения, че задължението на планинския водач да консултира туристите при използването на екипировката не се ограничава до периода, предшестващ прехода, а е валидно до приключването на последния. Затова и смята, че законът е приложен правилно. Що се отнася до наказанието държавният обвинител го намира за явно несправедливо, но в обратен на вложения от защитата смисъл. Поради липсата на протест обаче заявява, че макар и занижено, то следва да остане в определения от САС размер. Прокурорът не се съгласява и с това, че изминалият период от време налага снижаване на изпитателния срок. Акцентира върху установеното от въззивния съд, че дори и по време на наказателния процес подсъдимият, без да е придобил нужната за това правоспособност, продължава да води туристи по същия маршрут. А последното налагало по-категорична наказателна репресия.

Подсъдимият, редовно призован, не се възползва от правото си на явяване и участие в заседанието пред ВКС.

След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от постановяване на присъдата и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.

Още в началото се налага уточнението, че за декларираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не са изложени съображения нито в какво конкретно се състои, нито кои са подкрепящите го данни. Всъщност от съдържанието на самата жалба е ясно изводима поддържаната теза за нарушение единствено на материалния закон. И това е така, защото е изразено съгласие с приетата от съда за установена фактология касателно извършената от подсъдимия предварителна подготвителна дейност. Тя не само не се оспорва, но е и изтъкната като основание за изпълнение на задължението на планинския водач по чл. 30, т. 1, б. „д“ от Наредбата. Именно въз основа на установените от съда факти, посочени изрично в жалбата, касаторът претендира оправдаването за нарушение по този текст от Наредбата. Тоест, с жалбата се твърди, че правилно установените факти са подведени грешно под правната норма, а това безусловно ориентира към основанието за нарушение на материалния закон, с което се и изчерпва оплакването по този въпрос. Нито има изложение, нито има твърдения за неизправни фактически изводи, които контролираната инстанция да е извела в резултат на опорочена оценъчна дейност.

Константна е касационната практика, в съответствие със законовите повели на чл. 351, ал. 1 НПК, във вр. с чл. 347, ал. 1 НПК, че в касационното производство не съществува служебно начало (извън хипотезата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните). Пределите на касационната проверка се определят от конкретните оплаквания, отразени в жалбата/протеста. При липсата на такива за касационния съд е невъзможно да даде отговор на формално претендираното и неподкрепено с конкретни данни оплакване.

Дължи се отговор на довода за нарушение на материалния закон, тъй като той е ясно заявен и аргументиран.

Подсъдимият е признат за виновен в това, че на 6 януари 2018 г., около 05:30 ч., в местността „Д. скали“ в Пирин планина, по маршрут хижа В. – връх В., в качеството си на професионален планински водач (първо ниво), с професионална квалификация „трета степен за планински водач“, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – професионално планинско водене, нарушил чл. 30, т. 1, б. „д“ и т. 2, б. „г“ от Наредбата, а именно: „Чл. 30 Основните дейности, които изпълнява планинският водач, са:

1. подготвителни дейности, които включват:

д) консултиране и подпомагане на туристите при избор и използване на

екипировката, както и за различните начини на придвижване в зависимост

от ситуацията;

2. основни дейности:

г) води туристите по набелязания маршрут, обезпечавайки сигурността им;“ като не е консултирал и подпомогнал туристите В. Е. Д. и Ф. Л. Б. при избора и използването на екипировка – каски за главите срещу удари при падане, пикели, които да използват за задържане на терена и „котки“, за да ги обезпечи срещу подхлъзване на заледен терен, както и за различните начини на придвижване в зависимост от ситуацията, като водейки ги по набелязания маршрут не е обезпечил сигурността им и с това е причинил смъртта на Ф. Л. Б..

Поддържаната пред ВКС защитна теза за липса на нарушение по б. „д“ на чл. 30 от Наредбата е била представена и на вниманието на апелативния съд, който я е разгледал подробно и аргументирано я е отхвърлил. Изложените правни съждения се споделят напълно от настоящия съдебен състав, защото са резултат от вярно тълкуване на смисъла на правната повеля. Несъмнено е прието, че подсъдимият Б. се е погрижил за набавянето на нужните за прехода вещи и пособия и предварително нееднократно е обсъждал с туристите маршрута, придвижването по него, как ще са екипирани и какви са им уменията, в т.ч. специално при боравенето с алпийските съоръжения. По негови указания туристите, сред които и загиналият, са били снабдени с каски, котки и пикели, а той самият е носел обезопасително въже. Защитата претендира, че така установените факти следва да обосноват извод, че подсъдимият е изпълнил в цялост задължението си по обсъждания текст и не е допуснал нарушение. Както правилно е заключил контролираният съд, дейностите по чл. 30, т. 1, б. „д” от Наредбата, действително са озаглавени „подготвителни” и по същината си повечето от тях са относими към предварителната подготовка на прехода, но задължението по този текст не се изчерпва само с предварителната консултация, а се простира върху целия преход по маршрута – от началото до приключването му. Този извод произтича от буквалното граматическото и логическо тълкуване на нормата. Първата нейна част предвижда консултиране и подпомагане на туристите да направят определен избор на екипировка, но то не е само предварително, а и текущо. Не е дискусионно, че именно водачът е този, който следва да даде конкретни напътствия не само с каква екипировка да се снабдят туристите, но и как да я използват. И това му задължение не може да бъде ограничено само до предварителния, подготвителен етап. То е валидно и по време на прехода, за което се отсъжда по формулировката „подпомагане на туристите при избор и използване на екипировката“ (курсив - ВКС). А използването е мислимо при вече започнал преход. Пълна подкрепа намира и становището на САС, че консултирането за различните начини на придвижване и подпомагането не е само предварително, но и текущо, което следва ясно от законовия израз „в зависимост от ситуацията”. Тоест, визирани са именно условия на преход, в който единствено би могла да възникне ситуация. Логично е, че задължението на планинския водач да консултира и подпомага туристите, указвайки им каква екипировка да използват в зависимост от конкретния етап и условията на прехода важи през цялото време. Няма никакъв резон да се изчерпи само с предварителните указания. Именно професионалната преценка на планинския водач определя избора на конкретната екипировка и ползване на обезопасителни съоръжения в зависимост от ситуацията.

В случая туристите, сред които и загиналият, са били снабдени с каски, котки и пикели, а подсъдимият е носел обезопасително въже. Нищо от изброените обаче не е било използвано по време на прехода във фаталния участък. Туристите са се придвижвали само с туристическите си обувки, челници на главите, щеки и седалки по опасния хлъзгав склон без да бъдат подходящо обезопасени. Подсъдимият не ги е посъветвал да поставят котките, каските и да ползват носените в раницата пикели. Вместо това ги повел да стъпват в прагове и стъпки, правени от него с пикел. Рискът от подхлъзване и падане през скалния праг, под който е зеела пропаст, безусловно е бил налице и с висок интензитет. Изяснено е, че той неминуемо е налагал допълнително комплексно обезопасяване на водените, в това число и с ползване на обезопасително въже, което подсъдимият е пропуснал да стори. В резултат на това пострадалият е загубил равновесие и е паднал, тялото му се е плъзнало по склона и е прелетяло през скалния праг в пропастта, стоварвайки се в улея, където почти веднага настъпила смъртта на туриста.

Бездействието на подсъдимия да укаже на водените от него да използват адекватна за конкретната ситуация екипировка, а той самият да обезпечи сигурността им чрез ползване на обезопасителното въже се явява в нарушение на задълженията му, визирани именно в посочените по-горе два текста от Наредбата. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Поради това и не са налице основания за оправдаването на подсъдимия по чл. 30, т. 1, б. „д“ от Наредбата и тази претенция следва да бъде отхвърлена.

Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се поддържа частично в съдебно заседание пред тази инстанция, доколкото защитникът заявява, че претенцията е за размера на изпитателния срок. Все пак, тъй като оплакването е формулирано писмено в сезиращия ВКС документ, съдът приема, че следва да го обсъди в цялост.

Няма основание да се приеме явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода. За престъплението по чл. 123, ал. 1 НК законът предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години. Апелативният съд е отмерил тази санкция при лек превес на смекчаващите обстоятелства, ценейки за такива чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите му характеристични данни. Като утежняващо обстоятелство с основание е отчел извършване на дейността в отсъствие на изискуемата правоспособност за планинско водене по алпийски маршрути, какъвто е бил процесният. В резултат е определил наказание от две години лишаване от свобода, тоест в размер под средния и по-близо до минималния, предвиден в закона. ВКС отбелязва, че в кръга на смекчаващите обстоятелства е следвало да се отчетат изразеното от подсъдимия съжаление за случилото се и действията му, насочени, макар и безрезултатно, по оказване помощ на пострадалия. Упорито и продължително време подсъдимият е извършвал кардиопулмонална ресусцитация след като е повикал помощ. Тези действия, по същината си безпредметни заради настъпилата почти внезапна смърт на погиналия, действително не позволяват квалифициране на деянието по чл. 123, ал. 4 НК, но са фактор от посткриминалното поведение на дееца с отношение към оценката за степента на обществената му опасност. Този съдебен състав отчита и продължителността на водената наказателна процедура, която не е малка. При все това, отмереното наказание не се определя като явно несправедливо, защото не се констатира ясно изразена диспропорция между неговия размер и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, така че да се приеме драстична завишеност на санкцията. Както ВКС и преди е посочвал, за да интервенира в преценката на съда, наложил наказанието, нужно е да е манифестирана отчетливата негова непропорционалност, която да го определи като явно несправедливо.

Що се отнася до размера на определения изпитателен срок, съдебният състав приема, че следва да го намали. За това разрешение съобразява данните за личността на подсъдимия, чиято престъпна непредпазлива проява е с изолиран характер в иначе законосъобразно водения му начин на живот. Отчита също и посочените горе смекчаващи обстоятелства и по-специално продължителността на наказателния процес (ок. седем години и половина), която не може да се определи като пропорционална на тежестта на делото. Коментираното обстоятелство касае гарантираното на всеки обвинен в престъпление право на справедлив процес в разумен срок по смисъла на изричната разпоредба на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно трайната практика на ЕСПЧ, намерила израз и в актуалната такава на ВКС и на съдилищата, нарушаването на правото на справедлив процес в разумен срок следва да бъде компенсирано. Адекватна и справедлива компенсация се явява съразмерното смекчаване на наказателната отговорност на подсъдимия. В този смисъл: Решение № 711 от 22.10.2007 г. по н. д. № 481/2007 г., III наказателно отделение на ВКС, в което е отразено схващането, че „подсъдимият следва да бъде премиран с определяне на по-леко наказание, което да компенсира „продължителността на процеса, рефлектирало в отрицателен аспект на гарантираното му от чл. 6, т. 1 ЕКПЧ право на разглеждане на обвинението в „разумен срок”; Решение № 360 от 06.10.2000 г. по н. д. № 275/2000 г., I наказателно отделение на ВКС; относими са и Решение на ЕСПЧ от 15 юли 1982 г. по делото Екле срещу ФРГ; Решение на ЕСПЧ по делото Бочев срещу България; Решение на ЕСПЧ по делото Верчо Младенов срещу България, Решение от 8 юли 1987 г. по дело Бараона срещу Португалия, Решение от 10 май 2011 г. на ЕСПЧ по дело Димитров и Хамънов срещу България и много други.

Като краен резултат съдът счита, че снижаването на изпитателния срок в минималния му размер от три години се явява удачно смекчаване и същевременно с това достатъчно ефективно възпиращо и възпитателно средство.

По убеждение на съда контролираната инстанция е предприела правилен подход да наложи на подсъдимия и алтернативно предвиденото наказание временно лишаване от право да упражнява професията на планински водач. Конкретните особености на случая определят това разрешение като справедлив израз на санкциониране на дееца за стореното от него. В тази връзка е значимо, че подсъдимият изобщо не е бил правоспособен да води туристи по конкретния маршрут, както и че не ги е напътил и не е предприел минимума от нужните за безопасното им придвижване мерки. По идентични на изложените по-напред съображения обаче съдът намира за справедливо намаляването на лишаването от право на подсъдимия да упражнява професията на планински водач от четири на три години. Снижаването на наказанието под този предел е немислимо предвид установеното от въззивния съд, че и след процесния трагичен инцидент подсъдимият предлагал услуги по планинско водене (и) по същия алпийски маршрут без да притежава нужната за това правоспособност. Това поведение е индикатор за потребността от по-засилено въздействие на дължимата наказателна репресия без обаче да се надскачат излишно нейните цели. Смекченият заради забавата на наказателната процедура размер на това наказание се определя като достатъчен за постигане на легитимните му цели, особено като се съобрази, че планинското водачество е професията на подсъдимия, респективно - източникът му на доходи.

В касационната жалба и допълнението й не са изнесени конкретни оплаквания и не са изложени каквито и да е съображения относно гражданскоосъдителната част на присъдата, поради което не се дължи нейното разглеждане.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ Присъда № 10 от 12 април 2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 1338/22 г. по описа на Софийския апелативен съд като намалява размера на определения на подсъдимия Б. Е. Б. изпитателен срок от четири на три години и намалява размера на наложеното му лишаване от право да упражнява професията „планински водач“ от четири на три години.

ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.