Обезщетение за бавно разследване по делото за „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 34

гр. София, 21.01.2026 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

при участието на секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев гр. д. № 3294 по описа на съда за 2024г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на И. Х. А., чрез процесуален представител адвокат М. И., против решение № 588 от 16.05.2024 г. по в. гр. д. № 3296/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в. С него, след частична отмяна на обжалваната осъдителна част на решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 9369/2022 г. на СГС, I-во ГО, 3 с-в, е бил отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 15 000 лева до 70 000 лева (присъдени от първата инстанция), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на В. – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното изплащане и първоинстанционното решение е било потвърдено в останалата обжалвана част.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът за неимуществени вреди е бил отхвърлен за разликата над 70 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева.

Ответникът- Прокуратура на Република България (П.) не е обжалвал въззивното решение в потвърдителната част, с която като краен резултат претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е била уважена до 15 000 лева, поради което в тази част е влязло в сила.

Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му по чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС и не се е съобразил със съдебната практика в сходни хипотези и доводите му. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост чл. 52 от ЗЗД и е достигнал до необоснован извод, че следва да му бъде присъдено обезщетение в размер на 15 000 лева. Иска отмяна на решението в частта, с която исковата му претенция е била отхвърлена за разликата над 15 000 лева до 70 000 лева и уважаването ѝ в пълния претендиран размер от 100 000 лева, ведно със законната лихва от предявяване на исковата претенция до окончателното изплащане. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

С определение № 1182 от 13.03.2025 г. по настоящото гр. д. № 3294/2024 г. на ВКС, IV г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на обжалваната осъдителна част на решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр. дело № 9369/2022 г. на СГС, е бил отхвърлен предявеният от И. А. против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на В.-София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното изплащане. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на съда при определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, как се прилага и отчита той относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, както и за задълженията на въззивната инстанция при определянето му да изложи мотиви, като обсъди доводите и възраженията на страните, и направи съвкупна преценка на доказателствата, включително когато формира извод за прекомерност на присъдения от първата инстанция размер на обезщетението.

Със същото определение касационната жалба на И. А. е оставена без разглеждане в частта по иска за неимуществени вреди относно разликата над 70 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева и касационното производство е прекратено в тази част, като определението в тази му част не е обжалвано от касатора и е влязло в сила.

И. Х. А. е починал в хода на касационното производство- на 02.03.2025 г., и на основание чл. 227 ГПК е заместен от своите наследници по закон- Ф. А. А., Е. И. И., Н. И. А., И. М. А. и А. М. А., конституирани с определение № 2147 от 29.04.2025г. по настоящото дело. Съгласно представените по делото удостоверения с изх. № 1038 и 1039 от 28.10.2025 г. по ч. гр. д. № 185/2025 г. на РС - Котел ненавършилите пълнолетие наследници И. М. А. и А. М. А. са приели наследството по опис, като по отношение на тях по делото е постъпил социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“- [населено място].

Насрещната страна- Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор. В открито съдебно заседание, чрез прокурор Арнаудова от В., изразява становище за частична основателност на касационната жалба, като счита, че присъденото с въззивното решение обезщетение в размер на 15 000 лева е занижено поради несъобразяването му с практиката на ВКС по сходни казуси, при които е определяно обезщетение от около 30 000 лева, но намира за прекомерен претендирания размер от 70 000 лева.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл. 293 ГПК, приема следното:

По правните въпроси, по които е било допуснато касационното обжалване:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната по чл. 290 ГПК практика на ВКС, цитирана и от касатора, по приложението на чл. 52 от ЗЗД относно случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ за дейност на органите на съдебната власт, довела до нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. В тази практика обобщено се приема, че такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед на конкретния спор. Размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. Вредите над обичайните подлежат на установяване, като обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Когато уврежданията са идентични (вредите са резултат от идентична дейност, осъществена по отношение на различни страни, но по едно и също дело), независимо че за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е еднакъв, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. При установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер обезщетения за неимуществени вреди. Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Когато забавеното производство е все още висящо, съдът преценява увреждането към датата, на която е даден ход на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. Във всички случаи съдът е длъжен да изложи мотиви към решението си, в които да даде убедителен отговор на това защо присъжда обезщетение в приетия от него размер. Когато формира извод за прекомерност по отношение на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя друг по-нисък размер, въззивният съд трябва да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото (така решение № 338 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о., решение № 214/18 г. по г. д. № 3921/17 г., IV г.о., № 62 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г., III г.о., № 506 от 30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., № 521 от 16.09.2025 г. по гр. д. 2543/2024 г., IV г.о., № 382 от 27.06.2025 г. по гр. д. № 3589/2023 г., IV г.о., № 620 от 23.10.2025 г. по гр. д. № 461/2025 г., III г.о., № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о., № 691 от 18.11.2025 г. по гр. д. № 926/2025 г., IV г.о., № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г.о., № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г.о., № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., № 117 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г., III г.о., № 283 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г., IV г.о., № 50087 от 11.07.2023 г. по гр. д. № 3431/2022 г., III г. о., № 215 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г., III г. о., № 435 от 10.07.2025 г. по гр. д. 4315/2024 г., III г.о. , № 590 от 17.10.2025 г. по гр. д. № 195/2025 г., III г.о., някои от които постановени междувременно, след подаване на касационната жалба, на които касаторът се е позовавал допълнително).

По въпроса за задълженията на въззивната инстанция при определяне обезщетението за неимуществени вреди да изложи мотиви, като обсъди доводите и възраженията на страните и направи съвкупна преценка на доказателствата отговор се съдържа в задължителните разяснения на ВКС, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, както и в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК по приложението на по на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269, изр. второ ГПК, включително цитираните от касатора решения № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2597/2021 г., IV г.о., № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о., ГК, № 194/11.01.2021 на ВКС, по гр.д. № 4488/2019, IV г.о., № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о., № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о., ГК. В тях най-общо се приема, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от посочените във въззивната жалба и отговора й доводи. Въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, като това задължение произтича от чл. 235 и чл. 236 ГПК. Настоящият състав изцяло се присъединява към тези разрешения.
По касационната жалба:

За да отмени частично първоинстанционното решение в обжалваната част и като краен резултат да уважи исковата претенция за 15 000 лева, въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищецът е от кръга на лицата, пострадали от престъплението по чл. 387 НК- злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г., което е предмет на разследване по сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили (т.нар. дело за „възродителния процес“). За безспорно е приел, че той е бил задържан и лишен от свобода, а впоследствие и принудително заселен в [населено място], област М., в каквато връзка са и показанията на разпитаната пред първата инстанция като свидетел Е. И.- дъщеря на ищеца, чиито показания въззивният съд е кредитирал. На 30.01.1991 г. е било образувано досъдебно производство по сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили (т.нар. дело за „възродителния процес“). По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си, привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е било спирано и възобновявано, а разследването- продължавано. Разпитани са били над 360 свидетели, извършвани са процесуални действия по делегация (разпит на свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. След 01.01.2018 г. са били образувани 94 дела в СГС за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. на В. София, и са били издадени 78 определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК. С искане от 19.03.2018 г. ищецът, заедно с още пострадали лица, изрично е поискал от С. военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999 г. на В.. С постановление на В.- София от 31.05.2022 г., потвърдено с определение от 20.06.2022 г. по ч.н.д. № 2337/2022 г. на СГС, НО, 9-ти с-в, наказателното производство по ДП № 11-48/1999 г. на В. - София е било прекратено, но същите са били отменени с определение № 1223/12.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС, 6-ти нак. с-в, и делото е било върнато на В.- София за продължаване на процесуално- следствените действия. Понастоящем досъдебното производство все още не е приключило.

Въззивният съд е отбелязал, че за исковия период- над 30 години, ищецът е разпитван веднъж в качеството си на свидетел - на 22.12.1999г. от военен следовател при В.- София в помещението на В.- С..

За установяване твърденията за претърпени неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката И., според която първоначално, след завръщането на семейството в България през 1990 г., баща ѝ е бил оптимист, че ще има справедливост. Когато през 1999 г. са го викнали в С. на разпит по образуваното досъдебно производство, той се е чул и с други пострадали, които като него очаквали справедливост за това че били задържани, бити и лежали в затвор и лагер без съд и присъда. Въпреки това досега до съдебно дело не се е стигнало. В селото ежегодно провеждали на 19 януари митинги по повод на тези събития - събирали се тези, които били лежали в Б. и в затвора. Баща ѝ се е интересувал от делото, но никой не го е търсил и той живее с чувство на несправедливост и здравето му е влошено.

Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Посочил е, че независимо от фактическата и правната сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок. Изложил е съображения, че отговорност за това носят разследващите органи и ответната П., осъществяваща контрол за законност върху техните действия.

Съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС, съгласно която съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. За да намери, че в случая презумпцията не е оборена, въззивният съд е взел предвид изложените в исковата молба твърдения за настъпването на такива вреди и събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания на свидетелката И., въз основа на които въззивният съд е приел, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това не му било разрешено. Той е бил в разклатено психическо здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството. Ето защо достигнал до извод, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел, че ищецът е търпял вреди в един изключително продължителен период от време от приблизително 30 години. Като е взел предвид формираната практика на ВКС по дела за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност- обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., и при отчитане на факта, че самото осъждане на Прокуратурата също има репариращо действие предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, САС е намерил, че обезщетението следва да бъде намалено до 15 000 лева и първоинстанционното решение да бъде отменено за разликата над този размер до присъдените от СГС 70 000 лева, като е уважил претенцията за законна лихва, дължима от датата на исковата молба.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на обжалваното въззивно решение, или до неговата недопустимост в обжалваната част. Като взе предвид отговорите на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с възприетите в съдебната практика разрешения при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е съобразил всички обстоятелства от значение за определянето му. С това въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, обуславящи частична отмяна на обжалвания въззивен акт. Съображенията за това са следните:

За остойностяване претърпените от починалия в хода на производството ищец морални вреди въззивният съд е взел предвид презумпцията за обичайните вреди, които лицето търпи от неразумната продължителност на производството. Отчел е още продължителността на производството, възрастта на пострадалия и неговото поведение, както и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има репариращо действие. Въззивният съд обаче не е съобразил обстоятелството, че продължителността на наказателното производство е значителна- повече от 30 години, надхвърляща законоустановените и разумни срокове за приключването му, като това е довело до изтичане на абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството, още през 2000 г., поради което очакваният от него резултат за налагане на справедливо наказание на виновните за репресиите, на които е бил подложен ищецът, е станал невъзможен. Доколкото държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите, то следва да се приеме, че вината за прекомерното забавяне на делото се дължи единствено на поведението на Прокуратурата, тъй като тя не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, а ищецът не е станал причина за забавянето, а напротив- както и въззивният съд е посочил, той е проявявал заинтересованост и е предприемал действия за ускоряване на наказателното производство, като по подадена от него молба по ч.н.д. №4768/2018г. по описа на СГС съдът е определил срок за приключване на досъдебното производство. Основателни са доводите на касатора, че въззивният съд не е съобразил и значението на наказателното производство за него с оглед вида на засегнатите му права. Досъдебното производство е било образувано за разследване на деяния, включващи провеждане спрямо мюсюлманското малцинство на насилствена асимилация, смяна на имена, принудително затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността, засягащи основни човешки права- на свобода и сигурност на личността, забрана на унизително третиране и наказание, равенство пред закона, независимо от религия и национално самосъзнание, право на име, на самоопределение, на труд и свободно избиране на работа, на свободно предвижване и избор на местожителство, свобода на мисълта, съвестта и религията, свобода на мнение и изразяване. При преценката за обема на понесените от ищеца вреди не е отчетено и установеното по делото обстоятелство, че от 2004г. ищецът е член на регистрираното в Република Турция Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Б., една от целите на които е именно защита на правата на лицата, пострадали от провеждана асимилационна политика.

Практиката на ВКС, според която на пострадали от насилствената асимилация по време на т. нар. „възродителен процес“ са присъдени обезщетения за неимуществени вреди на основание чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС в размер на 12 000 лева., на която въззивният съд се е позовал, разкрива различия във фактите спрямо процесния случай. Крайният момент, към който е преценявано увреждането в тези решения е различен (в диапазона 2019 г.-2020 г.) за вреди, търпени в по-кратък период от време (28-29г.). В настоящия случай крайният момент, към който следва да бъде преценено увреждането е 14.05.2024г., тъй като тогава е даден ход на устните състезания пред въззивната инстанция и към тази дата наказателното производство е било все още висящо, т.е. повече от 33 години то е в неговата досъдебна фаза. Тези различия с релевантните обстоятелства са от значение за размера на дължимото обезщетение, тъй като икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към този момент е различна от тези, съществували през периодите, релевантни за цитираните от въззивния съд съдебни решения. Актуалната и последователна съдебна практика на ВКС по аналогични случаи е ориентирана към присъждане на обезщетения в по-висок размер, а именно 30 000 лева (например решение № 506 от 30.07.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г., IV г.о., № 50062 от 02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г., IV г.о., № 338 от 10.06.2024 г. по гр.д. № 3020/2023 г., III г.о., № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г.о., № 382 от 27.06.2025 г. по гр. д. № 3589/2023 г., IV г.о., № 435 от 10.07.2025 г. по гр. д. 4315/2024 г., III г.о., № 590 от 17.10.2025 г. по гр. д. № 195/2025 г., III г.о., № 620 от 23.10.2025 г. по гр. д. № 461/2025 г., № 691 от 18.11.2025 г. по гр. д. № 926/2025 г., IV г.о.).

Освен това съдът споделя съображенията на състава на ВКС, постановил последното цитирано решение (по гр. д. № 926/2025 г., IV г.о.), че поради липсата на данни по наказателното дело компетентните органи да са предприели ефективни действия - както за приключване на производството, така и за предприемане на каквито и да са ефективни действия по разследване, положението на жертвите се влошава, техните негативни изживявания се задълбочават и продължават, а чувството за безсилие и липса на справедливост се затвърждава, което обуславя по-висок размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ спрямо по-рано присъдените. Ето защо, настоящият състав на ВКС намира, че сумата от 30 000 лева е справедлива оценка на претърпените от ищеца негативни преживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива, предвид тежката репресия, упражнена срещу него, за която той е очаквал справедливо разследване и санкциониране. Липсват доказателства за претърпени вреди над този размер. Ето защо въззивното решение, в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е бил отхвърлен за сумата над 15 000 лева до 30 000 лева е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него да се постанови ново решение за осъждане на ответника да заплати още 15 000 лева с равностойност в евро 7 669,38 евро (или общо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева с равностойност в евро 15338,76 евро), ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба (07.09.2022 г.) до окончателното заплащане. В останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над 30 000 лева до 70 000 лева, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По разноските:

Правоприемниците на касатора са отправили искане за присъждане на разноските за заплатени държавни такси в производството. С оглед изхода на спора те следва да се понесат изцяло от ответника, независимо от частичното уважаване на исковата претенция (по арг. от чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ). Ето защо Прокуратурата на РБ следва да заплати на правоприемниците на касатора заплатените суми за държавна такса в размер на 10 лева пред СГС и в размер на 35 лева пред ВКС с равностойности в евро 5,11 евро и 17,90 евро.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 588 от 16.05.2024г. по в. гр. д. № 3296/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, в частта, с която след частична отмяна на Решение №5533 от 31.10.2023г. по гр. дело № 9369/2022 г. на СГС е бил отхвърлен предявеният от И. Х. А. (починал в хода на делото и заместен на основание чл. 227 ГПК от своите наследници по закон- Ф. А. А., Е. И. И., Н. И. А., И. М. А. и А. М. А.) против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на В.-София, за разликата над присъдените 15 000 лева до 30000 лева, възлизаща на 7669,38 евро, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното й заплащане, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България да заплати на Ф. А. А., ЕГН [ЕГН], Е. И. И., ЕГН [ЕГН], Н. И. А., ЕГН [ЕГН], И. М. А., ЕГН [ЕГН] и А. М. А., ЕГН [ЕГН] - наследници на И. Х. А., сумата от още 7 669,38 евро (с левова равностойност 15 000 лева), представляващи разликата над присъдените 15 000 лева до 30 000 лева- обезщетение за причинените на И. Х. А. неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на В.-София, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното заплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 588 от 16.05.2024г. по в. гр. д. № 3296/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, в частта, с която е потвърдено Решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 9369/2022 г. на СГС, I-во ГО, 3 с-в, в частта му за отхвърляне на предявения от И. Х. А. (починал в хода на делото и заместен на основание чл. 227 ГПК от своите наследници по закон- Ф. А. А., Е. И. И., Н. И. А., И. М. А. и А. М. А.) срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 30 000 лева до 70 000 лева- обезщетение за причинените на И. Х. А. неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на В.-София, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното заплащане.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Ф. А. А., ЕГН [ЕГН], Е. И. И., ЕГН [ЕГН], Н. И. А., ЕГН [ЕГН], И. М. А., ЕГН [ЕГН] и А. М. А., ЕГН [ЕГН], сумите от 5,11 евро (с левова равностойност 10 лева) и 17,90 евро (с левова равностойност 35 лева), представляващи разноски за заплатени държавни такси пред СГС и ВКС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Членове: 1. 2.