Осъждане за обсебване при отказ за връщане на автомобил, оставен за ремонт

Текстът на акта

Ключови фрази

Обсебване * анализ на доказателствена съвкупност * бланкетно оплакване

Р Е Ш Е Н И Е
№ 651
гр. София, 16 декември 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ХРИСТИНА МИХОВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 914/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия И. Н. П. срещу въззивна присъда № 20/ 18.06.2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 400/2024 г. по описа на Окръжен съд - Плевен. В жалбата и писменото допълнение към нея се излагат твърдения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея и в писменото допълнение съображения.

Представителят на прокуратурата изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне на въззивната присъда в сила, като правилна и законосъобразна.

Подсъдимият И. П., редовно призован, не се явява в съдебното заседание пред ВКС.

Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в касационната жалба и в пледоариите на страните, както и всички материали, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

С присъда № 45/29.03.2024 г., постановена по 1652/2023 г. по описа на Районен съд - Плевен, подсъдимият И. Н. П. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 206, ал.1 НК.

Присъдата е протестирана от РП - Плевен пред Окръжен съд - Плевен с доводи за нарушение на материалния закон и искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. С въззивна присъда № 20/ 18.06.2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 400/2024 г., предмет на настоящата касационна проверка, Окръжен съд - Плевен отменил първоинстанционната присъда и признал подсъдимия И. Н. П. за виновен по обвинението, че на неустановен ден през периода месец април 2016 г. - месец ноември 2018 г., в с. Ралево, обл. Плевен, противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владеел: товарен автомобил, марка „***“, модел „***“, с рег. [рег.номер на МПС] на стойност 1960 лева, собственост на Д. Х. Д., поради което и на основание чл. 206, ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на които на основание чл. 66, ал.1 НК отложил за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Касационната жалба, подадена срещу въззивната присъда, е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В жалбата се сочи, че при установяване на относимите факти въззивният съд е използвал едностранчив и избирателен подход при кредитиране на отделните доказателства, не ги обсъдил задълбочено и в тяхната пълнота, поради което приетите от него фактически обстоятелства се основавали на предположения. Конкретно се твърди, че контролираният съд превратно изтълкувал смисъла на разговора, проведен между подсъдимия и св. Н., като не съобразил, че вторият е зет на пострадалия. Позовал се на показанията на св. В., без да отчете, че той работи за пострадалия и че с показанията си дава сведения за събития, случили се след инкриминирания период, които нямали отношение към извършеното престъпление. Не взел предвид и факта, че в този период - на 13.03.2017 г., пострадалият е подал заявление за спиране от движение на процесното превозно средство, а след това - на 22.10.2019 г., регистрацията е прекратена на основание „откраднато превозно средство“. В касационната жалба се твърди и че въззивният съд неправилно игнорирал обясненията на подсъдимия и писмените доказателства по делото като по този начин достигнал до погрешни фактически и правни изводи.

Изложените по този начин доводи, макар и посочени като аргумент в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, всъщност са израз на недоволството на касатора от необосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт, след като се твърди, че ценените от въззивната инстанция доказателства не подкрепят фактическите и правните й изводи. Касационният съд е оправомощен да извършва проверка за наличието на касационни основания в рамките на приетите от въззивния съд факти, без да може да установява нови фактически положения чрез самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност. Поради това не може да удовлетвори претенцията на касатора за оправдаване на подсъдимия. Единствената проверка, която може да извърши е дали процеса на установяване на фактите е осъществен съобразно процесуалните правила, регламентиращи събирането, анализа и оценката на доказателствата. Прегледът на обжалвания въззивен съдебен акт налага извода, че контролираната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от тези правила.

Въззивният съд в мотивите на постановената от него въззивна присъда изрично е посочил, че приема фактическата обстановка, така както е установена от първоинстанционния съд и че не намира основание за нейната промяна. Прегледът на двата съдебни акта категорично сочи, че двете предходни съдебни инстанции са приели едни и същи обстоятелства: че подсъдимият П., работел на трудов договор в „****“ ЕООД, с управител – пострадалия Д. Д.; че през 2016 г. подсъдимият се разбрал с пострадалия да извърши ремонт /автотенекиджийски и бояджийски услуги/ на процесния товарен автомобил /микробус/, собственост на ЕТ „Д. - 92 - Д. Д.“ /с управител св. Д./, който бил откаран от св. Н. в дома на П. в [населено място]. На 25.09.2017 г. бил прекратен трудовият договор между подсъдимия и „****“ ЕООД, поради възникнал конфликт между П. и св. Д.. Подсъдимият решил да не извършва ремонт на микробуса, тъй като считал, че пострадалият му дължи неизплатено трудово възнаграждение и го паркирал пред двора си, в който се намирала ремонтната му работилница. По – късно /през месец октомври 2017 г./ св. Д. поискал от подсъдимия да му върне автомобила, но той му казал, че „много бърза“. Впоследствие св. Д. многократно търсил по телефона подсъдимия, който не отговарял на позвъняванията му. Ходил и до дома му в [населено място], но не го открил. След като разбрал от св. Н., че подсъдимият е отказал да върне микробуса и че той не е при него, пострадалият подал жалба в прокуратурата, по която е образувано настоящото наказателно производство.

Така изложените накратко факти са приети за установени въз основа на анализа на доказателствата, осъществен в съответствие с правилата, визирани в процесуалния закон. Въззивният съд е подложил на задълбочена оценка гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Н. и В., съобразил е естеството на отношенията между тях и пострадалия Д. и поради корелацията помежду им, правилно е приел, че те еднопосочно установяват факта, че подсъдимият е държал превозното средство на правно основание /по силата на устната уговорка със собственика му да го ремонтира/ и че впоследствие е отказал да го върне на пострадалия, въпреки поканата на последния. Противно на твърдението на защитата, посочените свидетелски показания не противоречат на обясненията на подсъдимия, с оглед на което оплакването за това, че същите са били игнорирани от въззивната инстанция е неоснователно. Подсъдимият не само не е оспорил фактите, така както са установени от свидетелите, но е и потвърдил показанията на св. Н. относно разменените между тях реплики по време на срещата им през месец ноември 2018 година. Не е отрекъл и факта, че св. Д. е поискал връщането на буса и че понеже му дължал пари за неизплатено трудово възнаграждение, решил да не го ремонтира и го оставил на улицата пред двора си, като в един момент превозното средство вече не било там. Спекулативно се твърди в касационната жалба и че съдът е използвал като доказателство показанията на св. В., въпреки че те съдържали информация за събития извън инкриминирания период. Действително, въззивният съд е коментирал показанията на св. В. за това, че е изпратил на подсъдимия по „вайбър“ снимка на жалбата до прокуратурата, изготвена от св. Д., което се е случило през месец януари 2019 г., т. е. след края на инкриминирания с обвинителния акт период - ноември 2018 г. Неоснователно е обаче твърдението, че на тези показания се основа изводът на въззивната инстанция за това, че подсъдимият е бил наясно, че собственикът си иска превозното средство. До такова заключение контролираният съд е достигнал след анализ на показанията на св. В. в тяхната цялост - за проведените разговори пред него между подсъдимия и пострадалия, съпоставени с изложеното от св. Н. и св. Д., а не само върху показанията му касаещи събития след инкриминирания период.

В касационната жалба се твърди и че въззивният съд игнорирал обясненията на подсъдимия и писмените доказателства – за прекратяването на трудовия договор на подсъдимия с дружеството на пострадалия, за спирането от движение на товарния автомобил и прекратяване на регистрацията му впоследствие. Не се сочи обаче какви обстоятелства установяват и изясняват тези доказателства, които не са били взети предвид от контролирания съд, при изграждане на фактическите и правните му изводи и до каква промяна на последните би се стигнало при тяхното съобразяване. Фактите, които пряко се извеждат от посочените писмени доказателства са, че спирането на превозното средство от движение по желание на пострадалия - на 13.03.2017 г., е по времето, когато то се е намирало при подсъдимия, за да го ремонтира, и предхожда прекратяването на трудовия договор на последния с „****“ ЕООД на 25.09.2017 г., както и че прекратяването на регистрацията на микробуса на основание „откраднато ПС“ /на 22.10.2019 г./, е няколко месеца след подаването на жалба от собственика /на 23.01.2019 г./ и образуване на досъдебното производство /на 29.03.2019 г./. Отсъствието на конкретика в оплакванията на касатора относно значението на посочените факти за установяване на обективната истина /съответно за обвинителната или защитната теза/, не дава възможност да бъде проверена тяхната основателност, поради което и настоящият съдебен състав е възпрепятстван да вземе отношение по тях.

В заключение следва да се посочи, че при проверката на въззивния съдебен акт не се констатират посочените в касационната жалба нарушения на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствата, които да са опорочили процеса на установяване на факти и обстоятелства от значение за правилното решаване на делото. Поради това не следва да бъде уважено искането на касатора за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъдат отстранени твърдените нарушения на процесуалния закон.

При фактите, установени съобразно процесуалните правила, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Законосъобразно е приел, че отказвайки да върне вещта, която владеел на правно основание /товарния автомобил, оставен му за ремонт/, при поискване от нейния собственик, подсъдимият е започнал да я свои, т. е. да я държи като своя, осъществявайки по този начин изпълнителното деяние на престъплението по чл. 206, ал.1 НК. Този извод на съда е в съответствие с посочената разпоредба и съдебната практика по нейното приложение. Правилно въззивната инстанция е приела, че в случая не става въпрос за гражданскоправни отношения между подсъдимия и пострадалия, както се твърди в касационната жалба. Подсъдимият не е предявил право на задържане на вещта до изпълнение на изискуемо насрещно задължение на нейния собственик по договора за ремонт /договор за изработка/. Нещо повече, той самият не е изпълнил своите задължения по договора /да извърши ремонт на товарния автомобил/ и както сам е заявил в обясненията си, не е имал и намерение да ги изпълни, тъй като е считал, че му се дължи неизплатено трудово възнаграждение по прекратения му трудов договор. Основателно контролираният съд е посочил, че дори да е имал претенция за неизплатено трудово възнаграждение /каквато не е предявил нито пред св. Д., нито по съдебен път/, тя е свързана с прекратяването на трудовия договор, сключен между подсъдимия и „****“ ЕООД, което не е собственик на микробуса и съответно не е страна по договора за изработка /ремонт/, за да се приеме, че е имал каквото и да било право да задържи вещта. Неоснователно е и възражението на защитника, че не било установено по какъв начин подсъдимият се е разпоредил с вещта. Законосъобразно и правилно въззивният съд е приел, че за съставомерността на деянието не е необходимо деецът да се е разпоредил с вещта /и да е доказано как е сторил това/, а е достатъчно да е отказал да я върне при поискване, както е установено от доказателствата, събрани в настоящото наказателно производство.

Изложеното налага заключението, че при постановяване на въззивната присъда материалният закон е приложен правилно, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 НПК.

Отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето на въззивния съдебен акт в сила, поради което и на основание чл. 354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І - во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 20/18.06.2024 г., постановена по в.н.о.х.д. № 400/2024 г. по описа на Окръжен съд - Плевен.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.