Нищожност и унищожаемост при дарение от лице с деменция

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 482

София, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Нели Първанова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 781 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Ч. срещу решение № 209 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 454/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.

Жалбоподателката счита, че договорът за дарение, оформен с нотариален акт № 13/05.07.2019 г., от който тя черпи права върху спорния имот, е валиден и въззивният съд не е имал основание да прогласява неговата нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД - накърняване на добрите нрави. Съдът не дал отговор на въпроса чий интерес е засегнат от конкретната сделка – частният интерес на дарителката В. Д. или общественият интерес. Ответниците по предявения ревандикационен иск попречили на В. Д. да живее в собствения си имот, а и тя не могла да се грижи сама за себе си, затова дарението на този имот в полза на жалбоподателката, която поела грижите за нея, нито накърнява интереса на прехвърлителката, нито обществения интерес. Ответниците пропуснали да предявят в законния тригодишен срок иск за унищожаване на този договор на основание чл.31, ал.1 ЗЗД, затова съдът следвало да приеме договора за действителен и да зачете вещния му ефект.

Ответниците Л. Г. Д. и Е. И. Д. оспорват жалбата. Считат, че след ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че договорът, сключен от дееспособно лице в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем на основание чл.31, ал.1 ЗЗД, ВКС е прецизирал становището си, като в свое решение на тричленен състав е приел, че такъв договор може да е нищожен по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Позовават се и на ТР № 1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, което разглежда възможността при определени обстоятелства ВКС служебно да се произнася по нищожността на правни сделки. Развиват тезата, че при осъществяване на процесното дарение дарителката е била в невъзможност да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си поради дементен синдром; че това състояние е било известно на надарената /жалбоподателката Ч./, но въпреки това тя е подготвила документите за дарението и е организирала неговото осъществяване, което е неморално. Развиват и други доводи по съществото на правния спор.

С определение № 275 от 22.01.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид, когато се преценява дали е нищожен поради накърняване на добрите нрави договор за дарение на недвижим имот.

По поставения въпрос съставът на ВКС приема следното:

Договорите могат да страдат от различни пороци, водещи до тяхната недействителност. Законът разграничава видовете недействителност, като предвижда конкретните основания и последиците на недействителността.

Накърняването на добрите нрави е тежък порок, който води до нищожност на договорите. Както се приема в практиката на ВКС, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение; те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно; един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес; преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK; решение № 34 от 12.03.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 161/2023 г.; решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., решение № 620 от 23.10.2007 г. на ВКС по т. д. № 275/2007 г. и др. Макар в по-общ план всеки един порок на договора да може да се разглежда като израз на накърняване на добрите нрави, от юридическа гледна точка основанията за недействителност не се припокриват. Така в решение № 105 от 13.06.2022 г. по гр. д. № 2944/2021 г. на ВКС, III-то г. о., е даден отрицателен отговор на въпроса дали исковете за нищожност поради противоречие с добрите нрави и за нищожност поради липса на съгласие имат една и съща правна квалификация. Прието е, че това са различни фактически състави. В същия ред на мисли ако един договор е унищожаем поради сключването му от дееспособно лице, което не е могло да разбира и ръководи действията си или по друга причина, той не може да бъде едновременно с това и нищожен поради накърняване на добрите нрави. Различни са предпоставките и сроковете за предявяване на унищожаемоста и на нищожността, различна е възможността за заздравяване на двата вида договори. Както е прието в Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2020 г., нищожността е най-тежкият порок на договорите, тя е абсолютна /важи за всички и всеки може да се позове на нея/, изначална е и не може да бъде санирана. Унищожаемостта е по-лек порок на договора, затова той може да бъде саниран изрично - чрез потвърждаването му от страната, в чийто интерес законът я допуска, или чрез отстраняване на ощетяването от другата страна, както и чрез конклудентни действия – доброволно изпълнение на договора от засегнатия и бездействието му в давностния срок. Освен това нищожността може да се предявява безсрочно, докато предявяването на унищожаемостта е обвързано с тригодишен срок – чл.32, ал.2 ЗЗД.

Следователно, когато се извършва преценка дали един договор е нищожен поради накърняване на добрите нрави, съдът трябва да изключи от преценката всички онези обстоятелства, които водят до друг вид недействителност на договора. Това важи и при преценката дали един договор за дарение е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Едни и същи обстоятелства не могат да доведат едновременно до два различни вида недействителност на договора. Съдът дава правната квалификация на твърдените от страната обстоятелства за недействителност, но квалификацията на порока може да бъде само една. Когато се твърди, че при извършване на дарение на недвижим имот дарителят, който е дееспособно лице, се е намирал в състояние, в което не е могъл да разбира и ръководи действията си, квалификацията на порока е по чл.31, ал.1 ЗЗД, а не по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, дори ако надареният се е възползвал от тази сделка.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Пловдивския апелативен съд е потвърдил решение № 260233/15.06.2022 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Пловдивския окръжен съд – ХV-ти гр. състав, с което са били отхвърлени предявените от Т. Г. Ч. против Л. Г. Д. и Е. И. Д. искове: по чл.108 ЗС, основан на договор за дарение, оформен с нотариален акт № 13/05.07.2019 г., за установяване на собствеността и предаване владението на ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ от 271 кв. м., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 56 кв. м. и гараж с идентификатор *** с площ от 25 кв. м., както и иск по чл.59 ЗС за обезщетение в размер на 4280 лв. за ползването на имота от ответниците през периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.

Въззивният съд е приел, че ищцата Т. Г. Ч. и наследодателят на ответниците - И. Г. Д., починал на 20.01.2019 г., са брат и сестра. Ответниците Л. Д. и Е. Д. са съответно съпруга и дъщеря на починалия И. Д..

Прието е, че процесният имот произхожда от родителите на Т. и И.. Те са строили заедно с трети лица в общински парцел въз основа на отстъпено право на строеж от държавата. Бащата Г. Д. е починал през 1987 г. Със съдебна спогодба, сключена в съдебно заседание на 06.07.1990 г. по гр. д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд, съсобствеността с третите лица е прекратена, като дял на майката на Т. и И. – В. К. Д., е поставена процесната жилищна сграда, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище с вход от север, ведно с две избени помещения под тази част с вход от юг и таванско помещение над тази част. Спогодбата е подписана и от И. Д., действащ за себе си и като пълномощник на Т. Ч.. Държавното място е изкупено с договор от 23.02.1997 г. при квоти 4/12 за майката В. и по 1/12 за децата И. и Т., а с договор за доброволна делба от 2003 г. мястото е поделено с третите лица, като процесният поземлен имот е поставен в дял на В. Д..

С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 13 от 05.07.2019 г., В. К. Д. е подарила на дъщеря си Т. Г. Ч. процесния имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с намиращата се в него еднофамилна жилищна сграда *** с площ от 56 кв. м.; сграда за обществено хранене *** с площ от 32 кв. м. и постройка на допълващо застрояване *** с площ от 23 кв.м.

Прието е, че основният спор по делото е дали договорът за дарение е нищожен поради липса на съгласие – чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, вследствие на това, че към момента на сключването му В. Д. е страдала от тежка форма на деменция и е била в трайна невъзможност да формира воля.

Съдът е обсъдил трите експертизи, приети по делото по този въпрос, както и свидетелските показания.

Според вещото лице д-р Д. К. дарителката е страдала от ХМСБ, съдова деменция, през 2014 г. била приета в неврологично отделение и при направен скенер били маркирани данни за мозъчна атрофия. Въпреки че не показала клинични признаци на деменция, към момента на извършване на дарението /05.07.2019 г. / дементният процес е бил в рамките на лакунарна форма със запазено ядро на личността, тя била със запазена психична годност да разбира съществени и по-прости неща от ежедневието, можела е да ръководи постъпките си, но не е могла да прогнозира последствията от делата си, състоянието й се влошило около смъртта на сина й през януари 2019 г. Към момента на експертизата състоянието й било влошено със задълбочаване на когнитивните нарушения в рамките на глобарната деменция, а заболяването й представлява продължително разстройство на съзнанието, протичащо на фона на ясно съзнание с нарушение на мислене, емоции и воля. При приемане на заключението в съдебно заседание на 04.03.2021 г. вещото лице е посочило, че деменцията може да се задълбочи при тежък стрес, какъвто безспорно е смъртта на сина на Д., като тя останала на етапа на отричането /неприемане, че детето й е починало/, след което е имала нужда от специални грижи в домакинството, а на проведения от психиатъра преглед през октомври 2020 г. не разпознала дъщеря си, припознала нейния съпруг като сина си и не знаела в кой град живее, но няма данни към момента на сделката тя да се е припознавала, независимо от преживения остър стрес от смъртта на сина си.

Според тройната съдебно-психиатрична експертиза с вещи лица д-р М. Г., д-р Р. Д. и д-р М. П. дарителката Д. е страдала от световъртеж, артериална хипертония, васкуларна енцифалопатия, деформираща цервикална спондилоартроза, остеохондроза, хипакузис невросензорика, съдова деменция, а мозъчносъдовата болест е обсъждана през 2014 г., като е проведено медикаментозно лечение, било налице качествено разстройство на психичните процеси мисленето, емоциите, волята, възприятно-представните процеси, което нарушило способността й да възприема детайлите, да анализира обстоятелствата, да съобразява правните последици от поведението си, като дементният процес препятствал възможностите на В. Д. да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г. и да разбира последиците от него. При приемане на заключението в съдебно заседание на 09.12.2021 г. вещите лица допълват, че с оглед развитието на дементния процес Д. била уязвима и загубила автономността си да осмисля случващото се и да ръководи постъпките си, като към датата на сключване на договора за дарение дементният процес бил достатъчно напреднал и пречел на Д. да преценява правилно ситуацията или я поставял в емоционална зависимост, но не е задължително това да се е отразило на способността за движение, каквито засягания са сравнително редки.

Според втората тройна експертиза на вещите лица д-р Н. П., д-р А. К. и д-р Д. Л. при В. Д. са диагностично обективизирани невросоматични заболявания, които са засегнали психичните й функции, водейки до декомпенсирано психично здраве; съдовата енцефалопатия и коровата атрофия са генерирали дементен синдром, който се характеризира с нарушени възможности за правилно и адекватно осъзнаване на свойството, значението на постъпките и резултиращите последици при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г., като състоянието й се приема за качествено разстройство на психичните функции и представлява продължително нарушение на съзнанието, което засяга способността да се възприемат детайлите и обстоятелствата от съществено значение за формирането на личната воля, както и правните последици от поведението.

Според свидетеля Ц. П., съсед на имота, който често е виждал В. Д., през последните години тя страдала от деменция или склероза, понякога не можела да се ориентира и съседките я прибирали, а на погребението на сина си се усмихвала и не показала скръб, мъка или жал.

В същата насока са показанията на свидетелката Р. А., според която преди 5-6 години в психическото състояние на В. Д. настъпила промяна, видимо вече не била добре, не разпознавала свидетелката, въпреки че преди това се били срещали многократно, това потвърдил и синът й И., който казал, че майка му започнала да забравя, да не ги познава и да ги бърка – сина си със съпруга си Г., покойник, както и внуците си, а на погребението на сина си се държала неадекватно, не познала свидетелката, поднесените й съболезнования избила на смях, питала къде е синът й и защо отишъл другаде.

Като свидетел в първоинстанционното производство е разпитана и самата В. Д., макар и в момент, отдалечен от датата на сключване на договора за дарение. Тя е твърдяла, че живее в Съдийския квартал в П., под наем заедно с мъжа си, има дъщеря и не помни да е ходила при нотариус.

Според свидетеля П. Ч. той е чувал, но не е присъствал, на разговор между ищцата, майка й и брат й, на който те се разбрали имотът да остане на Т. Ч., защото брат й бил получил имоти от родителите си, а тя нямала нищо, както и като благодарност за това, което е направила за майка си през годините. Свидетелят докарал съпругата и тъща си от С. в П. за изповядване на сделката, в този момент В. Д. била относително добре, можела да се владее и знаела какво прави, нямала „тежки забежки“, отклонение не установил и нотариусът, като свидетелят не присъствал на самата сделка, а състоянието на Д. се влошило около година след отиването й в С..

Съдът не е кредитирал показанията на последния свидетел заради противоречията им с останалите доказателства. Възприел е заключенията на двете тройни съдебно-психиатрични експертизи, а не на единичната.

От правна страна съдът е приел, че към момента на сключване на договора за дарение от 05.07.2019 г. са били ограничени паметта, мисленето, мозъчните функции и социалните способности на В. Д. до степен, че тя не е била в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора и да разбира последиците от него.

Като е съобразил ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК съдът е приел, че договорът за дарение не е нищожен поради липса на съгласие, а е унищожаем на основание чл.31, ал.1 ЗЗД.

Прието е, че с отговора на въззивната жалба ответниците за първи път са направили възражение, че договорът за дарение е нищожен поради противоречие с добрите нрави. С оглед забраната по чл.266, ал.1 ГПК за навеждане на нови обстоятелства от страните във въззивното производство, когато са могли да ги посочат в срок в първоинстанционното, и при липсата на изключенията по чл.266, ал.2 и 3 ГПК, възражението е направено несвоевременно.

Същевременно съдът е съобразил и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Прието е, че в случая нищожността на атакувания договор за дарение не произтича пряко от сделката, а от събраните по делото доказателства. Според правната теория и съдебната практика добрите нрави са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките; те съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Това основание за нищожност е последица и от разпоредбата на чл.9 ЗЗД. Основанието е субсидиарно и следва да се разглежда само в случай, че липсва друго основание за нищожност на сделката.

Според ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, в т. ч. принципът на справедливостта, който изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се извърши към момента на сключване на договора, като се вземе предвид доколко е засегнат частният и общественият интерес от евентуално нарушаване на установени обществени отношения на определен етап от развитието на обществото, касаещи представите за морално и неморално, за правилно и неправилно поведение в определена ситуация, за добро и зло, като това нарушение трябва да бъде съществено, тъй като и санкцията при неспазването на добрите нрави /нищожност на договора като най-тежък негов порок/ е сериозна, но в същото време може да се приеме, че този критерий е обективен, т. е. не е необходимо страните да съзнават или да желаят несъответствието между договора и добрите нрави.

Прието е, че към момента на сключване на договора за дарение В. Д. е страдала от деменция в напреднала фаза, ограничила в много голяма степен паметта, мозъчните функции и възможностите й за обективна и реална преценка на ситуации, проблеми и извършване на правни действия, като тя не е разбирала свойството и значението на постъпките си, както и последиците от тях. Няколко месеца преди сключване на договора В. Д. отишла да живее при дъщеря си Т. Ч. в [населено място], която поела ежедневните грижи за нея, доколкото майка й не е била в състояние да се грижи сама за себе си, като постепенно е станала физически, емоционално и социално зависима от ищцата, довело до невъзможност или затруднение при формиране на лична воля и подчиняване на поведението й на наложените изисквания от дъщеря й. Според общоприетите представи в обществото за отношенията между майка и дъщеря, Ч. е имала моралното задължение да се грижи за Д., като не само поеме нейното всекидневно обслужване, осигуряване на физически и психически комфорт и подходящо общуване, но и положи усилия за охраняване на нейното имущество, доколкото последната не е имала адекватна преценка на ситуацията и как правилно и пълноценно да защитава интересите си, тъй като била в такъв стадий от заболяването си, че болестта била завладяла ума й, тя не можела да си спомня и съобразява поведението си с околната среда, имала загуба на представа за място и време, поради което била напълно зависима от дъщеря си като човек, с когото се срещала всекидневно и който полагал грижи за нея, и под това влияние сключила договора за дарение, без да съзнава неговите последици.

Прието е, че вместо да се грижи за имуществените интереси на майка си, Ч. е използвала положението и влиянието си върху нея, която в този момент не е била в състояние да разбира значението на сключения договор и е предпочела собствените си интереси, придобивайки безвъзмездно имущество на майка си, като по този начин е предала доверието на последната и е злоупотребила с интересите на неспособно лице, което не може да ги защитава пълноценно само, а степента на моралната укоримост на поведението й е висока и това води до извод за накърняване на добрите нрави поради несъвместимост с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, респ. за нищожност на договора на това основание, която нищожност произтича от събраните по делото доказателства и по нея съдът е длъжен да се произнесе служебно.

Решението е частично неправилно.

Правилен е изводът на въззивния съд, че към момента на оспореното дарение по нотариален акт № 13 от 05.07.2019 г. прехвърлителката В. Д. е страдала от заболяване, което е попречило тя да разбира и да ръководи действията си, както и че това нейно състояние не обуславя нищожност на договора за дарение по чл.26, ал.2, изр.1, предл.2 ЗЗД поради липса на съгласие. Този извод съответства на фактите по делото и на приетото в ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Неправилен е обаче другият извод – че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Конкретният порок на договора за дарение е чл.31, ал.1 ЗЗД, но иск за унищожаването му не е предявен. След като законът предвижда, че обсъжданият порок на договора може да доведе до неговото унищожаване, не може едновременно с това той да доведе и до неговата нищожност на друго основание. Обстоятелството, че ищцата се е възползвала от състоянието на майка си и е получила чрез дарение нейното имущество не може да се подведе под основанието нищожност поради накърняване на добрите нрави, след като договорът е унищожаем на основание чл.31, ал.1 ЗЗД. Както в хипотезата на унищожаемост на договора по чл.31, ал.1 ЗЗД, така и при унищожаемост поради грешка или крайна нужда насрещната страна може да се възползва и да извлече облага от този договор, но пътят на защита е единствено чрез унищожаването му, а не и чрез прогласяването му за нищожен поради накърняване на добрите нрави.

По изложените съображения следва да се приеме, че договорът за дарение, оформен с нотариален акт № 13 от 05.07.2019 г., е валиден и е произвел вещен прехвърлителен ефект. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Тъй както не се налага събирането на нови доказателства по делото, спорът следва да бъде разрешен от ВКС.

По съществото на предявения иск по чл.108 ЗС:

В отговора на исковата молба ответниците са направили няколко възражения, които не са разгледани от съда поради приетото от двете инстанции, че дарението, от което черпи права ищцата, е нищожно поради накърняване на добрите нрави. Тези възражения следва да бъдат разгледани за първи път от настоящата инстанция.

На първо място се твърди нищожност на сключената в съдебно заседание на 06.07.1990 г. по гр. д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд съдебна спогодба-делба, тъй като при нея двама от съсобствениците – Т. Ч. и И. Д., не получили нито имот, нито парично уравнение на дела им. Затова последиците на тази спогодба, при която праводателката на ищцата В. Д. е получила в свой изключителен дял и собственост процесната жилищна сграда, не следва да се зачитат от съда и следва да се признае правото на собственост на наследодателя на ответниците – И. Д., върху 1/12 ид. част от тази жилищна сграда, която той имал по наследство от своя баща Г. Д.; съответно да се отрече прехвърлителният ефект на дарението по нотариалния акт № 13/05.07.2019 г. върху тази 1/12 и част, която не е била собственост на дарителката.

По отношение на гаража с идентификатор *** се твърди, че той е построен през 1967 г. и до настоящия момент не е бил предмет на никаква прехвърлителна сделка, включително на съдебната спогодба от 1990 г. и договора за доброволна делба на дворното място от 2003 г.

На следващо място се прави възражение за изтекла придобивна давност върху процесните имоти, при следните твърдения: от 1987 г. до 1990 г. наследодателят на ответниците И. Д., който притежавал по наследство от баща си 1/12 ид. част от съсобствения с третите лица имот, осъществявал владение върху 1/6 ид. част върху спорния имот, съобразно наследствената му квота; в периода 1990 г. – 2004 г. И. Д., заедно със своята съпруга Л. Д., владели останалите 5/6 от имота, а през периода след 20.01.2019 г. владението се осъществявало от Л., Е. и Л. Д.. В условията на евентуалност, ако се приеме, че И. Д. не е придобил по наследство от баща си 1/12 ид. част от имота, тази част била придобита по давност в периода 1990 г. – 20.01.2019 г.

И на последно място – направено е възражение за право на задържане върху процесния имот до заплащане на сумата от 11 000 лв. за извършени подобрения, респ. на съответстващата на правата на ищцата в имота част от тази сума.

Възраженията са отчасти неоснователни.

Съдебната спогодба-делба от 06.07.1990 г. по гр. д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд не е нищожна на посоченото от ответниците основание. Целта на тази спогодба е била да се ликвидира съсобствеността върху двете жилищни сгради, построени в общ парцел въз основа на отстъпено право на строеж от държавата в полза на две лица, едното от които е наследодателят Г. И. Д.. В спогодбата са участвали наследниците на Г. Д. – неговата преживяла съпруга В. К. Д. и децата му – И. Д. – наследодател на ответниците по предявения иск по чл.108 ЗС, и Т. Г. Ч., действаща чрез своя брат И. Д.. И тримата наследници на Г. Д. са изразили воля за начина, по който да бъде прекратена съсобствеността с третите лица, като тези трети лица са получили в свой дял и изключителна собственост западната част от жилищната сграда, а В. Д. – източната част. Когато съсобствеността се прекратява със съдебна спогодба трябва да се отчетат характеристиките на спогодбата, а именно – че тя е израз на взаимни отстъпки на страните по договора. Целта на конкретната съдебна спогодба е била прекратяването на съсобствеността между наследниците на Г. Д. от една страна и третите лица от друга, а не уреждане на вътрешните отношения на наследниците на Д.. Съдебната спогодба постига тази цел и никоя от страните не е повдигала правни спорове за нейната валидност до настоящия момент. Били са налице две жилищни сгради и две групи съделители, като всяка от тези две групи е получила реален дял от съсобствеността. Спогодбата не противоречи на практиката на ВС и ВКС, на която ответниците са се позовали. Приетото в т.2 на ППВС №7/73г. за възможността съдебната спогодба да е нищожна на основание чл.26 ЗЗД поради противоречие със закона няма пряко отношение към настоящия казус. Същото се отнася и за т. 3 на ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. В решение № 40 от 4.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5600/2013 г., I г. о., е прието, че с договора за доброволна делба следва да се постигне съгласие за начина, по който трябва да се извърши уравняването на дяловете, а в решение № 762 от 28.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 339/2002 г., I г. о., се сочи, че е нищожен договор за доброволна делба, по силата на който съделителят не получава имот или парично уравнение. Същото се поддържа и в други решения на ВКС. Тази практика обаче не е постановена в хипотеза като настоящата, при която със съдебна спогодба се прекратява съсобственост между две групи лица и всяка от тези групи получава реален дял, макар че не всеки от съделителите в едната група получава дял или уравнение на дела. В последната хипотеза не може да надделее тезата, че липсата на изричен текст, който да изразява изявление на съделителите от едната група, че са си уредили вътрешните отношения по повод делбата, може да доведе до нищожност на цялата делба между двете групи съделители, при положение че приживе никой от тях не е повдигнал такъв спор. Различно стои въпросът с процесния гараж с идентификатор ***. Съгласно чл.131, ал.1 ЗТСУ /отм./ правото на строеж върху държавен парцел включва право да се построят при спазване на действуващите разпоредби и застроителните планове и необходими второстепенни постройки, както и гаражи и паркинги за леки моторни коли, като това се отнася и за заварени случаи. Процесният гараж е построен през 1967 г. с надлежно издадено разрешение за строеж и одобрен проект. Гаражът обаче не е бил предмет на делбата от 1990 г. и не е бил възлаган на В. Д.. Отчитайки обслужващия характер на гаража и настъпилата смърт на общия наследодател Г. Д. през 1987 г., гаражът става наследствено имущество, от което преживялата съпруга е имала 4/6 ид. части, синът И. Д. - 1/6 идеална част и дъщерята Т. Ч. – 1/6 ид. част. Гаражът не е бил предмет на дарението от 2019 г. Затова след смъртта на В. Д. ищцата Т. Ч. и наследниците на И. Д. стават собственици на по 1/2 ид. част от гаража, по наследство от своите родители.

Неоснователно е и възражението на ответниците за придобиване по давност на процесното дворно място и жилищна сграда. И. Д. е придобил 1/6 ид. част от сградата през 1987 г. по наследство от своя баща, но със съдебната спогодба от 1990 г. тя е станала изключителна собственост на майка му В. Д.. И. Д. е заживял с новото си семейство в тази къща поради близките си отношения със своята майка и затова не е бил владелец, а е осъществявал само търпими действия, които не могат да доведат до придобиване по давност на имота - решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о., решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., решение № 122 от 3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2019 г., I г. о., решение № 166 от 13.03.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3950/2022 г. Същото се отнася и до дворното място, след като при делбата му от 2003 г. негов собственик е станала В. Д..

Гаражът не е бил предмет на делба, но по отношение на него се прилага разрешението на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По делото няма доказателства И. Д. да е демонстрирал на своите съсобственици завладяване на техните идеални части от гаража. Ищцата Т. Ч. е била отблъсната от целия имот, включително и от гаража, едва след 2019 г., но до предявяване на исковата молба не е изтекъл изискуемия от закона давностен срок, затова нейната 1/2 ид. част от гаража не е придобита по давност.

По изложените съображения следва да се приеме, че искът по чл.108 ЗС е основателен за цялото дворно място, цялата жилищна сграда и 1/2 ид. част от гаража. Няма спор по делото, че тези имоти се намират във фактическата власт на ответниците, поради което ревандикационният иск следва да се уважи за тях и в осъдителната му част след частична отмяна на въззивното решение.

Неоснователно е и възражението за право на задържане върху имота. С право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС се ползва само добросъвестният владелец, а ответниците по предявения иск не притежават това качество.

Основателен е и искът по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване на ищцата от ползването на собствения й имот – жилищна сграда и дворно място. За тази претенция не се изисква покана, достатъчен е обективният факт на ползване на чуждия имот. Претенцията е доказана и по своя размер. От експертизата на вещото лице В. Р. се установява, че средната наемна цена за жилищната сграда за процесния период е 3941,10 лв., а на дворното място – 67,20 лв. /съгласно извършена корекция в съдебно заседание/ или общо 4008,30 лв. Тази сума следва да бъде присъдена с решението по делото, а за разликата до пълния предявен размер отхвърлителното решение следва да бъде потвърдено.

Не следва да се присъжда обезщетение за ползването на гаража. Както беше посочено по-горе в решението, гаражът е съсобствен между страните и поканата по чл.31, ал.2 ЗС е условие за присъждане на сума за лишаване от ползването на идеалната част на ищцата. Такава покана в случая няма. Затова в тази част отхвърлителното въззивно решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на страните следва да се присъдят сторените разноски за всички инстанции, като се отчете уважената, съответно отхвърлената част от исковете.

За първата инстанция ищцата е направила разноски в размер на 3962,80 лв., от които 812,80 лв. държавна такса, 1150 лв. за вещи лица /250 лв. за икономическа и 900 лв. за психиатрична експертиза/ и 2000 лв. адвокатско възнаграждение. За въззивната инстанция разноските са 1895,25 лв., от които 1500 лв. адвокатско възнаграждение и 395,25 лв. държавна такса. За ВКС разноските са 3925,25 лв., от които 3500 лв. адвокатско възнаграждение и 425,25 лв. държавни такси. Общо разноските са 9783,30 лв.

За първата инстанция ответниците са направили разноски в размер на 4650 лв., от които 3200 лв. адвокатско възнаграждение и 1450 лв. за вещи лица, от които 250 лв. по икономическата експертиза и 1200 лв. за психиатричната. За въззивната инстанция разноските са в размер на 3200 лв. адвокатско възнаграждение. За ВКС заплатеното адвокатско възнаграждение е 4000 лв. Общо разноските са 11850 лв.

Предмет на делото са общо шест иска – три иска по чл.108 ЗС за три имота; два иска по чл.59 ЗЗД за два имота, както и иск по чл.31, ал.2 ЗС. Два от исковете по чл.108 ЗС и двата иска по чл.59 ЗЗД са изцяло основателни; единият иск по чл.108 ЗС е основателен само за 1/2 от спорния гараж. Искът по чл.31,ал.2 ЗС, свързан с гаража, е изцяло неоснователен.

При тези данни с оглед изхода на делото на ищцата следва да се заплатят изцяло разноските за два от исковете по чл.108 ЗС и за 1/2 от третия иск по чл.108 ЗС, както и разноските за двата иска по чл.59 ЗЗД. Общата сума на разноските, която следва да се присъди по тези искове, е 7567,33 лв ., от които за исковете по чл.108 ЗС сумата е 1883,98 лв. , както следва: 559,44 лв. държавна такса за първата инстанция /410,16 + 59,86 +89,42/; 272,27 лв. държавна такса за въззивната инстанция /205,08 + 29,93 + 37,26/ и 302,27 лв. държавна такса за ВКС; 750 лв. за психиатрична експертиза; за двата иска по чл.59 ЗЗД разноските са 433,35 лв ., от които 228,27 лв. държавни такси и 205,08 лв. за икономическа експертиза, а разноските за адвокатски възнаграждения за трите инстанции съобразно уважената част от исковете са 5250 лв.

С оглед отхвърлената част от исковете на ответниците следва да се присъдят разноски в размер на 2793,33 лв ., от които 233,33 лв. разноски за експертизи във връзка с исковете по чл.108 ЗС и 2560 лв. адвокатски възнагражнения по отхвърления иск по чл.31, ал.2 ЗС и за 1/2 ид. част от иска по чл.108 ЗС. Не следва да се съобразява сумата от 250 лв. по икономическата експертиза, тъй като тя е направена по неоснователно възражение за право на задържане.

Адвокатските възнаграждения не са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Воден от изложеното , Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 209 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 454/2022 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260233/15.06.2022 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Пловдивския окръжен съд – ХV-ти гр. състав, в частта, с която са били отхвърлени предявените от Т. Г. Ч. против Л. Г. Д. и Е. И. Д. искове: по чл.108 ЗС, основан на договор за дарение, оформен с нотариален акт № 13/05.07.2019 г., за установяване на собствеността и предаване владението на ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], с площ от 271 кв. м., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 56 кв. м. и 1/2 ид. част от гараж с идентификатор *** с площ от 25 кв. м., както и исковете за обезщетение за лишаване от ползването на дворното място и жилищната сграда общо до размер на сумата 4008,30 лв. за периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г., ведно със законната лихва, и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците Л. Г. Д. и Е. И. Д., двете от [населено място], [улица], че ищцата Т. Г. Ч. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] е собственик на основание дарение, извършено с нотариален акт № 13/05.07.2019 г., т.II, рег. № 1335, н. д. № 184/2019 г. на нотариус И. И., рег. № 230 в НК, на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 271 кв. м., с номер по ЗРП – УПИ *** от кв.***, при съседи ПИ ***, ***, ***, ***, ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 56 кв. м., както и на 1/2 ид. част от гараж с идентификатор *** с площ от 25 кв. м., на която идеална част Т. Ч. е собственик по силата на наследствено правоприемство от Г. Д. и В. Д. И ОСЪЖДА Л. Г. Д. и Е. И. Д. да предадат на Т. Г. Ч. владението на описаните имоти на основание чл.108 ЗС.

ОСЪЖДА Л. Г. Д. и Е. И. Д., двете от [населено място], [улица], да заплатят на основание чл.59 ЗЗД на Т. Г. Ч. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата от 4008,30 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и намиращата се в него жилищна сграда с идентификатор *** с площ от 56 кв. м. за периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 10.02.2020 г. до датата на окончателното изплащане на сумата.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 209 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 454/2022 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260233/15.06.2022 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Пловдивския окръжен съд – ХV-ти гр. състав, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от Т. Г. Ч. срещу Л. Г. Д. и Е. И. Д. иск по чл.108 ЗС по отношение на 1/2 ид. част от гараж с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и в частта, с която искът по чл.31, ал.2 ЗС за ползването на съсобствения гараж /неточно посочен като иск по чл.59 ЗЗД/ е бил отхвърлен за сумата от 271,70 лв., представляваща разлика между търсената общо сума по паричната претенция от 4280 лв. до уважения размер от 4008,30 лв., както и за законна лихва върху посочената разлика, считано от предявяване на исковата молба.

ОСЪЖДА Л. Г. Д. и Е. И. Д., двете от [населено място], [улица], да заплатят на Т. Г. Ч. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата от 7567,33 лв., представляваща разноски за всички инстанции съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА Т. Г. Ч. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Л. Г. Д. и Е. И. Д., двете от [населено място], [улица], сумата от 2793,33 лв., представляваща разноски за всички инстанции съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: