Частичен отказ от иск и задължения на електроразпределителните дружества

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50

гр. София, 30.03.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2149 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. П. Р. (починал на 20.11.2021 г. и заместен като страна по делото в течение на касационното производство от наследниците си: Е. Н. Р., К. М. Р., Е. П. Р. и А. П. Р.) и касационна жалба на ответника „Енерго-про продажби“ АД срещу решение № 113/19.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2081/2020 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2337/15.06.2020 г. по гр. дело № 19279/2019 г. на Варненския районен съд, е уважен, предявеният от първоначалния жалбоподател-ищец М. Р. срещу ответното дружество-касатор, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 7 051.90 лв., представляваща стойност на служебно начислена, след прочит на скрит регистър, електрическа енергия за периода 27.11.2017 г. - 26.11.2018 г., за обект, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с абонатен № [... ] и клиентски № [...]; в тежест на ответното дружество са възложени разноските по делото.

В касационната жалба на първоначалния ищец М. Р. се излагат оплаквания, които самата страна квалифицира като такива за неправилност изцяло на обжалваното въззивно решение поради грубо нарушение на процесуалните правила – произнасяне свръх петитум. В тази връзка касаторът-ищец твърди, че пред възивната инстанция е направил частичен отказ от иска си, но окръжният съд не го е взел предвид при постановяване на обжалваното решение, а се е произнесъл с него по първоначално заявения размер на иска. Оплакването на жалбоподателя-ищец следва да се квалифицира като такова за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК. Изложеното в касационната жалба на първоначалния ищец се поддържа в молба от 23.02.2022 г., подадена от процесуалните му правоприемници Е., К., Е. и А. Р., чрез общия им процесуален пълномощник по делото.

В касационната жалба на ответното „Енерго-про продажби“ АД се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК въззивният съд не е обсъдил, наведените с въззивната жалба оплаквания, както и доводите, изложени още в отговора на исковата молба, че процесната по делото сума се дължи на основание чл. 200, във вр. с чл. 183 от ЗЗД, като в тази насока са развити подробни съображения. Изложеното в жалбата на ответника се поддържа от процесуалния му пълномощник в откритото съдебно заседание.

Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна по съображения за процесуална недопустимост, евентуално – за неоснователност на същата.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК, определение № 60798/09.12.2021 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато и по двете жалби, като съдът вече е изложил съображенията си относно процесуалната допустимост на същите, респ. – за неоснователността на възраженията на всяка от страните за обратното. Касационното обжалване е допуснато по следните два процесуалноправни въпроса и на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – по въпроса: допустимо ли е съдебното решение, когато след провеждането на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, но преди постановяването и обявяването на решението ищецът писмено е заявил по делото, че прави частичен отказ от иска си, а с решението си съдът се е произнесъл по първоначално предявения размер на иска; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства.

По първия процесуалноправен въпрос съдът намира, че съгласно чл. 233, изр. 1 от ГПК, ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от иска си във всяко положение на висящото производство (както изрично е посочено в разпоредбата), включително – след провеждането на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, и преди обявяването на решението (чл. 235, ал. 5 от ГПК) на всяка една от съдебните инстанции, като в тази хипотеза отказът от иска следва да е обективиран в писмено изявление на ищеца до съда. Тъй като при отказа от иска (за разлика от оттеглянето му – чл. 232 от ГПК) не е необходимо съгласието на ответника, това изявление на ищеца е достатъчно за десезирането на съда от разглеждането на правния спор – изцяло, или в съответната част, за която е направен отказът, стига тази част да е посочена ясно и точно. Съгласно диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство (чл. 6 от ГПК), това десезиране на съда съставлява абсолютна процесуална пречка за разглеждането на правния спор, поради което, ако отказът е от целия иск съдът следва да постанови определение, с което да прекрати производството по делото, като ако действа като въззивна или касационна инстанция – и да обезсили обжалваното решение на долустоящата(ите) инстанция(и), тъй като след десезирането на съда то е процесуално недопустимо (чл. 233, изр. 3 от ГПК). По същата причина (чл. 6 и чл. 233 от ГПК) процесуално недопустимо е и решението, с което съдът се е произнесъл по същество по иска, въпреки направения в производството пред него отказ от иска. Ако ищецът е направил само частичен отказ от иска си, в разглежданата хипотеза (когато той е направен след провеждането на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, и преди обявяването на решението) съдът с решението си следва да прекрати производството по делото (респ. – и да обезсили обжалваното пред него решение) – само по отношение частта от иска, от която ищецът се е отказал (в тази негова част съдебното решение има характер на определение по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК), както и да разреши спора и да се произнесе по същество по останалата част от иска, която ищецът продължава да поддържа. Ако въпреки направения частичен отказ от иска, съдът се произнесе по същество по целия иск (по първоначално заявения му размер), съгласно чл. 6 и чл. 233 от ГПК съдебното решение се явява постановено свръх петитум и е процесуално недопустимо, но не изцяло, а само в частта му, с която е разгледана (уважена или отхвърлена) тази част от иска, от която ищецът се е отказал.

В случая, в открито съдебно заседание на 09.11.2020 г. въззивният съд е дал ход на делото по същество, провел е устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение. С молба с вх. № 24326/17.11.2020 г., подадена лично от първоначалния ищец М. Р., същият е заявил, че на основание чл. 233 от ГПК прави частичен отказ от предявения иск – за сумата 2 052 лв., като моли съда да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството в тази част, като се произнесе по спора досежно останалата част от претенцията му – в размер 4 999.90 лв. Окръжният съд не е взел предвид така направения частичен отказ от иска, а както вече беше посочено – с обжалваното въззивно решение, като е потвърдил изцяло първоинстанционното решение по делото, въззивният съд е уважил предявения по делото отрицателен установителен иск за първоначално заявения му размер от 7 051.90 лв. Предвид възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото процесуалноправен въпрос, така постановеното въззивно решение е частично недопустимо, и съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК то следва да бъде обезсилено в частта, с която искът е разгледан и уважен за разликата над сумата 4 999.90 лв. до сумата 7 051.90 лв.; в същата част (съгласно чл. 233, изр. 3 от ГПК) следва да бъде обезсилено и първоинстанционното решение, като производството по делото следва да се прекрати в тази част. В останалата част въззивното решение е процесуално допустимо.

По втория поставен по делото процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която приема следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК от 2007 г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В същия смисъл е и посоченото от дружеството-касатор по настоящото дело, решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, и независимо от възможността да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

В случая, в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е посочил, че във връзка с повдигнатите от страните възражения преценява следното: Констативен протокол № 1202506/26.11.2018г., съставен от служители на „Електроразпределение Север“ АД за резултатите от проверката на измервателната система на процесния обект в [населено място] – СТИ е демонтирано, със снети показания от регистри 1.8.1, 1.8.2, 1.8.3 и 1.8.4, за експертиза от БИМ; монтиран е нов с вписани „0“ показания от регистри 15.8.1, 15.8.2 и 15.8.3. Съгласно метрологична експертиза на БИМ – КП № 2423/16.10.2019г., процесното СТИ е тип М02 „Саrat digitron“, статичен, еднофазен, двутарифен; налични са всички обозначения и пломби, няма механични дефекти на кутията, на клемите и клемния блок; при проверка на точността не се установява грешка над максимално допустимата; при софтуерно четене е установена външна намеса в тарифната схема и разпределена електроенергия в невизуализирана тарифа Т3 – 036962.1 kWh; СТИ съответства на метрологичните характеристики и отговаря на изискванията за точност при измерване на ел. енергия. Съдът е установил и че при тези данни е одобрено становище за начисляване на допълнително количество електрическа енергия в размер на 36 962 кВТч за периода 27.11.2017 г. - 26.11.2018 г.; издадена е фактура № [ЕГН]/23.10.2019 г. на стойност 7 051.90 лв. с ДДС; абонатът (ищецът) е уведомен за проверката, съставения констативен протокол, размера на задължението и срока на погасяване. Окръжният съд е посочил и че неоспореното от страните заключение на съдебно-техническата експертиза той преценява като обективно по т. 1 и т. 3 – за характеристиките, метрологичната годност и параметризация на СТЕ, визуализиран да отчита по две тарифи за битов абонат (регистри 1.8.1 и 1.8.2), както и че срокът на метрологична годност изтича в края на 2020 г. и към датата на проверката е бил годно техническо средство за измерване на потребена електроенергия. Относно останалите части на заключението съдът е приел, че вещото лице не формира извод от собствени наблюдения, а предвид данните от двата протокола приема като неправомерно вмешателство, извършено софтуерно претарифиране на отделни регистри, чрез което се осъществява прехвърляне на енергия в скрит регистър 1.8.3, невизуализиран на дисплея. Съдът е посочил и че по делото е представен КП № 12103591/05.02.2015 г. за монтаж на електромер с идентичен фабричен номер и вписани „0“ показания от активни регистри – нощна и дневна тарифи, които са визуализирани на дисплея; не са вписани показанията на останалите три тарифи, които отговарят на типа електромер, но не са визуализирани за битов потребител.

По-натам въззивният съд е приел, че разрешаването на правния спор по делото е обусловено от нормативната възможност на доставчика на електроенергия да извършва едностранна промяна в количеството доставена ел. енергия за период, предхождащ датата на констатираното нарушение, при действащите към този момент разпоредби на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове по приложението му. Съдът е изтъкнал, че правната регламентация на процесните отношения между доставчика и потребителя на ел. енергия е дадена в ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 98/12.11.2013 г.), които са отменени с решение № 1500/6.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС (обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г.) и решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС (обн. в ДВ, бр. 97/23.11.2018 г.). Въззивният съд е посочил и, че съобразно всички установени факти по делото, ответното енергийно дружество е формирало задължение от допълнително начислено количество електроенергия за реално потребление в посочения корекционен период, прилагайки нормата на чл. 50 от ПИКЕЕ, отменена от ВАС. По-натам окръжният съд е посочил, че спорът е за приложимото право и в тази връзка е приел, че до приемането на новите ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 35/30.04.2019 г.) няма действащи правила за корекция на доставено и потребено, но неотчетено количество електроенергия за минал период. Приел е още, че към датата на проверката за ответното дружество не съществува основание да начислява допълнително задължение на абоната (ищеца) само по данни от невизуализиран регистър, при установено несъответствие между данните за параметрите на измервателната група и въведените в информационната база данни за нея, водещо до неправилно изчисляване на използваните от клиента количества електрическа енергия. В заключение въззивният съд е намерил, че процесното вземане е лишено от основание, поради което е недължимо.

Настоящият съдебен състав намира, че предвид възприетото по-горе разрешение на втория поставен по делото процесуалноправен въпрос, в необезсилваната му част (съгласно приетото по-горе) обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо, но неправилно. В противоречие с посочената практика (включително задължителна такава) на ВКС, въззивният съд не е обсъдил всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Основателно в тази връзка е касационното оплакване на ответното дружеството, че в нарушение на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК окръжният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба, релевирани още с отговора на исковата молба, за приложението в случая на разпоредбите на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД – предвид отмяната на ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 98/12.11.2013 г.) с решения на ВАС. По този начин въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, тъй като е довело и до нарушение на материалния закон – неправилно е обсъждано приложението на отменената от ВАС разпоредба на чл. 50 от ПИКЕЕ, вместо съдът да приложи действащите общи материалноправни разпоредби на ЗЗД, регламентиращи договора за продажба – съобразно доводите на жалбоподателя. В тази насока обжалваното въззивно решение не е съобразено с актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по множество подобни правни спорове (решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д. № 2991/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 144/12.03.2021 г. по гр. д. № 1251/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 54/24.03.2021 г. по гр. д. № 1843/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 50/12.05.2021 г. по гр. д. № 1737/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 82/12.05.2021 г. по гр. д. № 2844/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60210/07.10.2021 г. по гр. д. № 4110/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 27/07.02.2022 г. по гр. д. № 1975/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.), в която е разяснено следното: Правоотношенията между електроснабдителните дружества и крайните потребители на електрическа енергия възникват по силата на договори за продажба (доставка) на електрическа енергия. Поради специфичния предмет на тези договори, част от правата и задълженията на страните се регламентират с разпоредби в ЗЕ, чиято цел е да бъдат защитени потребителите, които могат да бъдат ощетени от неравноправни клаузи поради това, че електроснабдителните дружества са по-силната страна в правоотношението. Защитата на потребителите от евентуални неравноправни клаузи обаче не променя характера на договорните отношения. Договорът има специфичен предмет, но за неуредени в ЗЕ случаи, следва да се прилагат общите правила за продажба – чл. 183 и сл. от ЗЗД. Така, купувачът дължи заплащане на действително доставената и потребена от него електроенергия, на основание чл. 200 от ЗЗД. От това следва, че когато е допусната грешка и е отчетена доставка в по-малък размер и, съответно е заплатена по-малка цена от реално дължимата, купувачът дължи доплащане на реално доставената му електроенергия. Дори да липсва специална уредба, този извод следва от общото правило, че купувачът дължи заплащане на цената на доставената стока и от принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Без значение е дали има виновно поведение у потребителя за неточното отчитане на действително доставената електрическа енергия, важното е какво количество действително е потребил, като дължи цена за цялото. ПИКЕЕ (обн. в ДВ бр. 98/12.11.2013 г.) съдържат подробна регламентация по какъв начин се коригира едностранно сметката на потребителя. В периода след тяхната отмяна, включително на чл.чл. 48-51, извършена с решение № 1500/06.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС (обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г.) и решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС (обн. в ДВ бр. 97/23.11.2018 г.), електроснабдителното дружество не може да търси доплащане на суми за доставена, но неплатена електроенергия, след установяване на грешки при отчитането, по реда и на основание отменените разпоредби. Доставчикът обаче има право да търси доплащане на основание чл. 200 от ЗЗД, а потребителят, съответното – задължение да плати цялата потребена елекроенергия. Съдът е този, който квалифицира искането, с което е сезиран. При иск с правно основание чл. 200 от ЗЗД за заплащане изцяло или частично на доставена електроенергия, ищецът-доставчик следва да уточни какво количество и за какъв период от време твърди, че е доставил електроенергия, съответно каква част от нея е останала неплатена от потребителя. Ищецът-доставчик носи тежестта да докаже, че количеството е действително доставено на ответника и ако твърди, че върху средството за търговски измерване (СТИ) е извършено неправомерно въздействие, в резултат на което с него е измерена цялата доставена енергия, но последната не е отчетена правилно, следва да го установи по пътя на пълно главно доказване, а още и цената на електроенергията, която не е заплатена от потребителя. При предявен от потребителя отрицателен установителен иск за несъществуване на негово задължение за заплащане на електроенергия, тежестта за доказване е за ответника-доставчик, който претендира плащането.

По настоящото дело е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК – нормата е процесуалноправна и сочи реда и процесуалните предпоставки за допустимост на претенцията, но не и материалноправната квалификация на иска, която в случая е именно по чл. 200, ал. 1 от ЗЗД. Предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно – уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича спорното материално право. Последното се квалифицира от съда. Въззивният съд, като втори по ред по съществото на спора, не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своя краен извод по материалния спор с този на първата инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон, и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Съгласно чл. 7 от ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимостта на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината – чл. 10 от ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние.

Окръжният съд, макар да е изходил от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба по делото, не е квалифицирал точно искането и така е приложил неправилно материалния закон. В случая, извън установеното по-горе произнасяне свръх петитум с обжалваното въззивно решение, не е налице недопустимост на останалата част от него, а неправилност поради нарушение на материалния закон. Когато съдът се е произнесъл по фактите, твърдяни от ищеца, обосновавайки защитаваното субективно материално право, по заявения петитум и между насрещните страни в процеса, няма произнасяне по непредявен иск, дори и при грешна правна квалификация. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и като не е предприел процесуални действия по уточняване релевантните твърдения на страните съобразно приложимата материалноправна норма. Освен това, макар сам да е установил, че приетото в първата инстанция експертно заключение има недостатъци, окръжният съд не е извършил преценка, доколко допуснатата от районния съд експертиза е изчерпателна, нито дали заключението е компетентно изготвено предвид притежаваните от вещото лице специални знания. По този начин съдът не е упражнил и служебните си правомощия по чл. 201, във вр. с чл. 195, ал. 1 от ГПК да възложи допълнителна експертиза за установяване на останали неизяснени по делото, с оглед действителната правна квалификация на спорното право, релевантни обстоятелства, за които са нужни специални знания.

По така изложените съображения, в процесуално допустимата му част въззивно решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено в тази част, а делото – върнато на окръжния съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав в непрекратената част. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивната инстанция следва да изясни твърденията на ответника – порцесното незаплатено количество електроенергия за какъв период от време е доставено (елемент от фактическия състав на вземане, основано на чл. 200, ал. 1 от ЗЗД, за разлика от претенция, основана на корекция по ПИКЕЕ), като даде възможност на насрещната страна да направи възражения във връзка с уточнението. С оглед посочената по-горе необходимост от специални знания за изясняване на релевантните обстоятелства по делото, свързани с вече установените такива, че в резултат от външна намеса в софтуера на процесното СТИ част от електроенергията е била отчитана по невизуализирана тарифа, въззивният съд следва служебно да допусне допълнителна, комплексна съдебна експертиза, като укаже на ответника задължението му да внесе депозит за възнаграждение на съдебните експерти. Съставът на експертизата следва да включва, освен вещо лице електро-инженер, още и софтуерен специалист, които да дадат обосновано и аргументирано заключение по следните задачи: преминала ли е реално през процесното СТИ, отчетената в невизуализираната тарифа Т3 (1.8.3) електроенергия, и през кой период от време; какви са били показанията на всички тарифи на процесното СТИ при монтирането му в имота на ищеца; разполага ли дружеството-доставчик със софтуерна програма, с която да може да променя показанията в тарифите на СТИ, или само с такава, която чете данни; какво означава и по какъв начин е възможна констатираната в протокола на БИМ, „при софтуерно четене, намеса в тарифната схема на електромера“, като и какво означава „електромерът съответства на метрологичните характеристики, отговаря на изискванията за точност при измерване на електроенергия“; възможно ли е в случая да се касае за грешка, която не се дължи на човешко поведение. Въззивният съд следва да даде възможност и на страните да формулират задачи към експертизата, но и като прецени тяхната относимост към предмета на доказване по делото, преди да ги допусне.
Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 113/19.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2081/2020 г. на Варненския окръжен съд, и потвърденото с него решение № 2337/15.06.2020 г., постановено по гр. дело № 19279/2019 г. на Варненския районен съд, – в частта, с която предявеният от М. П. Р. (починал на 20.11.2021 г. и заместен като страна по делото в течение на касационното производство от наследниците си: Е. Н. Р., К. М. Р., Е. П. Р. и А. П. Р.) срещу „Енерго-про продажби“ АД, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК е разгледан и уважен за разликата над сумата 4 999.90 лв. до сумата 7 051.90 лв.; като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта за тази разлика от 2 052 лв., по отношение на която първоначалният ищец М. П. Р. се е отказал от иска си в течение на въззивното производство по делото.

ОТМЕНЯ решение № 113/19.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2081/2020 г. на Варненския окръжен съд, – в останалата част .

ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане в непрекратената част от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: