Обезщетение за ползване на имот без основание и валута на присъждане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 485

София, 18.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладваното от съдията М.Христова г.д. № 1854 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. Б. В., чрез адвокат А. Д., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София №1344/10.11.2022г. по в.г.д.№1146/2022г. в частта, с която е потвърдено решение №261550/30.11.2020г. по г.д.№5969/2019г. на Софийски градски съд, с което М. Б. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П., по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 27 367,98 евро – обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 4 173,76 евро – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от м.май 2014г. до 01.11.2017г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №298/23.01.2024г. по въпроса за начина, по който се установява неоснователното обогатяване при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик за заплащане на обезщетение за ползване на вещта и за начина на определяне размера на обезщетението, както и относно противоречието на решението със задължителните указания в ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС и ТР № 2/1997 г. ОСГК на ВКС при произнасяне на въззивния съд, присъдил суми в евро, въпреки, че установил наличие на парични взаимоотношения в лева.

По въпроса допуснат до касационно обжалване е налице както задължителна, така и трайно установена съдебна практика, част от която са Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ; решение № 293/30.09.2015г. по гр.дело № 119/2015 г., IV г.о; решение № 409/.20.06.2012г. по гр.дело № 1411/2010 г. на IV г.о. и др. Според дадените в същата разяснения, при предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик, за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо ищецът да е неин собственик, ответникът да я е ползвал фактически и без основание. Владеещият без основание несобственик дължи обезщетение на невладеещия собственик по реда на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането са установени със сила на пресъдено нещо, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права. Същият дължи доброволно изпълнение, като липсата на покана не прави основателно ползването на чуждата вещ, с което собственикът се обеднява. Неоснователното обогатяване на ползващия се от чуждата вещ, се определя от средно месечния пазарен наем, който би плащал за ползване на същия имот, като обедняването на собственика е в същия размер (пазарния наем, който последния би получил за спорния период). Размерът му може да бъде установен и с помощта на съдебна експертиза, когато са налице предпоставките по чл. 162 ГПК. Настоящият състав възприема изцяло така даденото разрешение.

Съгласно разясненията дадени в ТР 2/1997 г. ОСГК ВКС, парите имат номинална и курсова стойност. Номинална е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова – която имат в съотношение с друга монетна единица. Първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето. Съдът се произнася относно валутата, която действително се дължи, според уговореното, когато то не е противно на закона, и при липса на валоризационна клауза. Забавата в изпълнението не променя вида на дължимата монетна единица. В ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС е допълнено, че с присъждане на левовата равностойност на паричното задължение е възможно да бъдат засегнати значително интересите на длъжника. Валутните курсове зависят както от основополагащи пазарни фактори, така и от поведението на участниците на пазара. Обменният курс е променлива величина, която може да се измени радикално в периода между поемане на задължението за плащане в определена валута и момента на неговия падеж. Поради неговата променливост задълженията, поети в една валута не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута без съгласие на страните по договора. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. При липса на уговорка между страните за валутата, в която се дължи плащането, съдът следва да присъди търсените суми в националната валута, в която се извършват разплащанията в страната. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута (национална парична единица) не се нарушава диспозитивното начало (чл.6, ал. 2 ГПК), защото не се променя предметът на делото – не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца.

В жалбата М. Б. В. излага доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени пред него оплаквания: за липса на правна квалификация на предявения иск; относно твърдението, че дължимо е само това, с което лицето се е обогатило, което в конкретния случай е различно от присъденото; за не дължимост на законната лихва за периода от 01.11.2017г. до завеждане на иска 01.05.2019г. Излага още, че въззивният съд не е направил цялостен анализ на събраните доказателства, от които се установява, че реалният размер на получения от имота доход под формата на наем е 10 020лв. за периода от 01.07.2014г. до 30.04.2017г. и решението е постановено в противоречие с ППВС 1/1979г. при определяне на размера на следващото се на ищците обезщетение. По същество претендира отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира и присъждане на разноските по делото.

Ответниците Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П., чрез адвокат Е. П., оспорват жалбата. Твърдят, че въззивният съд е съобразил изцяло влязлото в сила решение между страните и формираната съдебна практика по приложение на чл.59 от ЗЗД. По същество претендират жалбата да бъде отхвърлена, а решението на въззивния съд потвърдено. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

С обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която М. Б. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П., по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 27 367,98 евро – обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и на сумата от 4 173,76 евро – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от м.май 2014г. до 01.11.2017г.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. са собственици на процесния недвижим имот – апартамент, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица]/сега В./ №40, ет.5., въз основа на саморъчно завещание от 05.10.2004г., оставено от П. Д. К. и по наследяване от В. В. Д..

С решението по гр.д.№12835/2010г. на СГС е прогласено за нищожно саморъчното завещание на П. Д. К., с което М. В. се е легитимирала като собственик на процесния имот, прието е, че негови собственици са Р. Я. и М. Д. и ответницата М. Б. В. е осъдена да им предаде владението му. Решението е влязло в сила на 14.07.2017г.

Съдът установил, че владението върху имота било предадено от В. на ищците Я. и Д. на 01.11.2017г. В периода от месец март 2008г. до предаването му с протокол за въвод, същият бил владян от М. В., което обстоятелство съдът установил както от показанията на разпитания по делото свидетел Б. Я., така и от обясненията на ответницата, дадени по реда на чл.176 от ГПК. Според последните, М. В. ползвала имота лично и чрез отдаването му под наем за сумата от 320лв. Общият размер на получените от нея наемни вноски, съобразно приложените по делото платежни нареждания, възлизал на 10 020лв.

Въззивният съд констатирал, че с представената по делото нотариална покана от 04.05.2012г., връчена лично на ответницата на 15.05.2012г., същата била поканена да заплаща на ищците обезщетение за ползване на процесния имот в размер на 350 евро месечно до освобождаването му.

Съдът кредитирал заключението на допуснатата пред първостепенния съд съдебно-оценителната експертиза, според което средната пазарна наемна цена за процесния имот за периода от 01.05.2014г. до 31.10.2017г. била в общ размер на 53 527,12лв. (27 367.98 евро). Вещото лице изчислило и мораторната лихва за забава върху главниците за пазарните месечни наемни цени за процесния апартамент, за периода от 01.11.2017г. до 03.05.2019г. в размер на 8 183,49лв. (4 173.93 евро).

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД, като дадената от първостепенния съд правна квалификация съответства на въведените в производството твърдения. Направил извод и за основателност на предявения иск, предвид установения по делото факт на ползване на процесния имот, собственост на ищците, от М. В. в периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г. (датата на предаване на владението), като за част времето го е отдавала под наем. Посочил, че в резултат на това ползване, ищците са пропуснали да получат приход от имота, равняващ се средния месечен наем, който според вещото лице възлизал на 27 367,98 евро. Направил извод, че с тази сума ответницата се е обогатила за сметка на ищците, доколкото не е било налице основание за ползване на имота. Приел, че е налице връзка между обедняването и обогатяването, които произтичат от един и същи факт (неоснователното ползване), поради което направил извод, че за ищците е възникнало вземане в размер на процесната сума. Намерил за неоснователно възражението на М. В., че дължи действително получения наем, позовавайки се на трайно установената съдебна практика, според която размерът на обезщетението за неоснователно обогатяване се определя от средния месечен наем за конкретния имот и периода на ползването му без основание. Предвид основателността на иска за главницата, съдът направил извод за основателност и на акцесорната претенция за законната лихва върху нея от подаване на исковата молба – 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане.

По отношение на обезщетението за забавено плащане на главницата, съдът приел, че ответницата е изпаднала в забава за заплащане на дължимото обезщетение от датата на връчване на нотариалната покана – 15.05.2012г. Посочил, че доколкото периода на исковата претенция е след датата на поканата (от 05.2014г. до предаването на владението на имота – 01.11.2017г.), претенцията за този период е основателна в размера установен от вещото лице 4 173,76 евро.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи но нищожност на обжалваното въззивно решение. Налице е частична недопустимост на същото по отношение периода, за който е присъдено обезщетение за забавено плащане на главницата от м.май 2014г. до 01.11.2017г., вместо този посочен в исковата молба от 01.11.2017г. до 01.05.2019г. Произнасянето на въззивния съд, с което е потвърдено решението на първостепенния съд в тази част е извън предмета на иска, с който е бил сезиран, поради което решенията са недопустими и следва да бъдат обезсилени. В останалата част въззивното решение е допустимо.

Съдът намира за неоснователно въведеното касационно оплакване за неправилно определена правна квалификация на предявения иск. В конкретния случай, в исковата молба са изложени следните твърдения, очертаващи спорния по делото предмет: ищците са собственици на процесния имот; правата им по отношение на ответницата са установени с влязло в сила съдебно решение, с което последната е осъдена да предаде владението му; ответницата е ползвала имота в процесния период без наличие на правно основание. Тези твърдения попадат в обхвата на общия фактически състав на неоснователното обогатяване, поради което приложимата към същите правна норма е тази на чл.59 от ЗЗД.

Неоснователен е и касационният довод за липса на неоснователно обогатяване на ищците, в качеството им на собственици на вещта. Фактическата обстановка по делото е надлежно установена от въззивния съд. Същият, въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства (писмени, гласни и обясненията на страните по реда на чл.176 от ГПК) е направил извод за доказаност на елементите от фактическия състав на иска с правно основание чл.59 от ЗЗД: обедняването на ищците, обогатяването на ответницата, както и връзката между обогатяването и обедняването, произтичащо от установеното ползване на собствения на ищците имот в процесния период, без наличие на правно основание за това. Правилно въззивният съд е зачел формираната между страните сила на пресъдено нещо относно легитимацията на ищците като собственици на имота, отричане на основанието, на което ответницата е ползвала имота и осъждането ѝ да предаде владението му. Пререшаването на тези въпроси в настоящото производство е недопустимо. Правилно и в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че всяко владение без основание води до обедняване на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл.59 от ЗЗД. Крайният извод на въззивния съд за основателност на предявения иск е правилен.

В съответствие с отговора на поставения въпрос е и извода на въвзивния съд за начина на определяне размера на следващото се на ищците (не владеещи собственици), обезщетение за ползата, от която са били лишени за времето, през което ответницата е стопанисвала процесния имот без наличие на основание за това – в размер на средно месечния пазарен наем за същия. Правилен, в съответствие с установената съдебна практика (решение №24/01.06.2016г. по г.д.№2968/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №88/28.08.2017г. по г.д.№834/2016г. на ВКС, II т.о.), е и извода на съда, че за уважаване на иска по чл.59 от ЗЗД не е от значение начина, по който е ползвана/неползвана вещта, нито дали са генерирани приходи от ответника (държател). Достатъчно е тя да се е намирала в неговата фактическа власт без основание.

Въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните указания дадени с ТР № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС и ТР № 2/1997 г. ОСГК на ВКС, тъй като със същото са присъдени суми в евро. В конкретния случай, доколкото между страните не е налице уговорка за валутата, в която се дължи плащането, възникналите отношения на плоскостта на неоснователното обогатяване следва да бъдат уредени и обезщетението за същото да бъде присъдено в националната валута, в която се извършват разплащанията в страната.

Решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон, което съставлява основание за неговата отмяна, на основание чл.293, ал.2 от ГПК. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

По делото е безспорно установено, че обезщетението за ползване на процесния недвижим имот в периода 01.07.2014г. до 01.11.2017г., определено на база на средно месечния пазарен наем за същия е в размер на 53 527,12лв., поради което исковете за заплащането му са основателни. Ответницата следва да бъде осъдена да заплати на всяка една от ищците Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. сумата от по 26 763,56лв., в качеството им на съсобственици при равни квоти на процесния имот, при съобразяване петитума на предявените исковете и липсата на активна солидарност.

Предвид основателността на исковете за главница, основателни са и акцесорните претенции за законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на иска – 03.05.2019г. до окончателното им изплащане.

Неоснователен е наведеният касационен довод за липса на основание за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главниците в размер на законната лихва за периода от 01.11.2017г. до 01.05.2019г. Както беше посочено в отговора на поставения за разглеждане въпрос, когато правата на собственика и липсата на основание за владението/държането са установени със сила на присъдено нещо между страните, упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с установените от съда материални права. Ответницата е била поканена да заплаща обезщетение за ползване на имота в размер на средния пазарен наем за същия с покана връчена ѝ през 2012г., а периода на претендираното обезщетение за забавено плащане на главницата е за времето от предаване на имота (с протокол за въвод) до предявяване на исковете. Претенцията е основателна и следва да бъде уважена, като М. Б. В. бъде осъдена да заплати на всяка от ищците Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. сумата от по 4 081,74лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главниците от 26 763,56лв. за периода 01.11.2017г. до 01.05.2019г.

На основание чл.78 от ГПК и направеното искане М. Б. В. следва да бъде осъдена да заплати на всяка една от ищците Р. Д. Я. и М. Д. Д. – П. сумата от по 3 493лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение №1344/10.11.2022г. по в.г.д.№1146/2022г. на Апелативен съд – София и потвърденото с него решение №261550/30.11.2020г. по г.д.№5969/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която М. Б. В., ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Р. Д. Я., ЕГН [ЕГН] и М. Д. Д. – П., ЕГН [ЕГН] обезщетение за забавено плащане на главницата от 27 367,98 евро за периода от м.май 2014г. до 01.11.2017г.

ОТМЕНЯ решение №1344/10.11.2022г. по в.г.д.№1146/2022г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение №261550/30.11.2020г. по г.д.№5969/2019г. на Софийски градски съд, с което М. Б. В., ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Р. Д. Я., ЕГН [ЕГН] и М. Д. Д. – П., ЕГН [ЕГН], по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 27 367,98 евро – обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 4 173,76 евро – обезщетение за забавено плащане на главницата, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА М. Б. В., ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. Д. Я., ЕГН [ЕГН] и М. Д. Д. – П., ЕГН [ЕГН] сумите, както следва: от по 26 763,56лв. – обезщетение за ползване на собствения на ищците недвижим имот – апартамент, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица]/сега В./ №40, ет.5, за периода от 01.05.2014г. до 01.11.2017г., на основание чл.59 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 03.05.2019г. до окончателното им изплащане и от по 4 081,74лв. – обезщетение за забавено плащане на сумите от 26 763,56лв., за периода 01.11.2017г. до 01.05.2019г.

ОСЪЖДА М. Б. В., ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. Д. Я., ЕГН [ЕГН] и М. Д. Д. – П., ЕГН [ЕГН] сумите от по 3 493лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: