Определяне на наказание при причинена смърт на пътя по непредпазливост

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * ниска степен на обществена опасност

Р Е Ш Е Н И Е

№ 69

Гр. София, 11 февруари 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

БОНКА ЯНКОВА

С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора К. Софиянски разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 1076/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на частните обвинители М. С. Е. и Й. Е. С. чрез повереника им адв. Е. Б. и на подс. И. Г. И. чрез защитника му адв. Е. Е. против решение № 309/09. 10. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 840/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

С жалбата на частните обвинители е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, но освен възражения срещу размера на наказанието и приложението на чл. 66 от НК са противопоставени и такива срещу извода на въззивния съд относно формата на вината и е представена собствена интерпретация на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, касаещи действията му след пътнотранспортното произшествие. В подкрепа на тезата за несправедливост на наказанието наред с доводите за висока степен на обществена опасност на извършеното и на дееца е посочена и законодателната промяна, последвала деянието, с която са завишени санкциите за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Направено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане с указания за увеличаване на наказанието и за ефективното му изтърпяване.

С жалбата на подсъдимия също е релевирано оплакване за явна несправедливост на наказанието, в подкрепа на което са изтъкнати съображения за ниска лична обществена опасност на дееца, произтичаща от чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни, семейното му положение и трудовата му ангажираност, коректното му процесуално поведение и изразеното съжаление за извършеното. С настояване касационната инстанция да приеме за установено, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалия и че е налице съпричиняване е обоснована и ниска степен на обществена опасност на деянието. Твърди се, че наложеното наказание не е съответно на целите по чл. 36 от НК и се поддържа искане за намаляване на наказанието и на определения изпитателен срок до законовия минимум.

Частните обвинители М. Е. и Й. С. не участват в производството пред касационната инстанция и не изразяват лично становище по основателността на жалбите. В писмена молба, депозирана в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК, акцентират върху негативите които търпи семейството им вследствие деянието на подсъдимия и настояват жалбата им да бъде уважена като наказанието на И. бъде увеличено и бъде постановено ефективното му изтърпяване.

Повереникът им поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и пледира за уважаването ѝ. Като допълнителен аргумент в подкрепа на искането си изтъква младостта на пострадалия. Пледира за увеличаване на наказанието и за отмяна на условното осъждане. Намира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба. Оспорва извода на въззивната инстанция за отсъствие на съпричиняване и му противопоставя скоростта на движение на пострадалия и факта, че той не е притежавал правоспособност за управление на мотоциклет. Настоява да се приеме, че подзащитният му е оказал помощ на мотоциклетиста. Пледира за намаляване на наказанието

Подс. И. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Изразява съжаление за извършеното и моли наказанието му да бъде намалено.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Излага доводи за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, тъй като са изложени убедителни съображения относно отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия, а наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 23/24. 04. 2024 год ., постановена по н. о. х. д. № 487/2023 год., Софийски окръжен съд признал подс. И. Г. И. за виновен в това, че на 06. 07. 2021 год. на път СФО-2234 между [населено място] и с . П. при управление на моторно превозно средство – л . а. /марка/ с peг. [рег.номер на МПС] нарушил правилата на движение по чл. 25 , ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Б. Е. С., поради което на основание чл. 343 , ал. 1, б „в“ вр. чл. 342 , ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66 , ал. 1 от НК за срок от пет години от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила .

Съдът се произнесъл по веществените доказателства и възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото.

По жалба на частните обвинители с искане за увеличаване на наказанието, както и на подсъдимия в САС е образувано в. н. о. х. д. № 840/2024 год. и с постановеното по него решение № 309/09. 10. 2024 год. е потвърдена първоинстанционната присъда.

Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от легитимирани субекти в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт. Разгледани по същество, същите са неоснователни.

Независимо от обстоятелството, че оплакванията на страните са заявени в контекста на недоволството им от размера на наказанието и начина на неговото изтърпяване, част от доводите им, касаещи вида на непредпазливата вина, наличието на съпричиняване и оказването на помощ на пострадалия, имат отношение към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Те следва да бъдат разгледани преди останалите възражения, защото преценката за справедливостта на наказанието се осъществява само ако долустоящият съд е приложил правилно материалния закон.

Внимателният прочит на материалите по делото не установи проверяваният съдебен акт да е засегнат от недостатъците, посочени от жалбоподателите.

Въззивната инстанция е дала законосъобразен отговор на възражението на частните обвинители за извършване на деянието при самонадеяност, съобразявайки, че видът и формата на вината се определят въз основа на доказаните действия на подсъдимия, очертаващи отношението му към настъпилия общественоопасен резултат, но не и предвид отношението му към нарушените от него правила за движение – неспазването на разпоредбите на ЗДвП може да бъде по непредпазливост или умишлено, но само по себе си то не предопределя формата на вината като цяло и вида на непредпазливата вина в частност. С оглед на тези принципни положения самонадеяност щеше да бъде налице, ако подсъдимият беше забелязал приближаването на пострадалия моторист и беше предприел маневрата, разчитайки на преценката си, че той все още е далече и възможностите му на водач ще му позволят да извърши безопасно маневрата обратен завой въпреки намаляващото разстояние между тях. В подобна ситуация безспорно в съзнанието му щяха да бъдат формирани представи за възможното настъпване на общественоопасните последици и за наличието на обективни фактори, на които той неоправдано разчита за предотвратяването им. Установената от САС фактология, в рамките на която се произнася настоящият съдебен състав, е съвсем друга и тя не включва подобни обстоятелства. Напротив, въз основа на показанията на свид. К. С., на обясненията на самия И. И. и на заключението на автотехническата експертиза е прието, че при започване на маневрата водачът на автомобила изобщо не е видял другия участник в инцидента, въпреки че атмосферните условия, релефът на местността и профилът на пътя са предоставяли всички условия за възприемането му своевременно и безпрепятствено, т. е. той не е предвиждал настъпването на сблъсъка с произтичащите от него съставомерни последици, но е могъл и е бил длъжен да ги предвиди.

Незаслужен е и упрекът към контролираната инстанция, че не е приела съпричиняване от страна на пострадалия. За да е налице такова, е необходимо да се установи, че незаконосъобразното му поведение е един от факторите, без които пътнотранспортното произшествие не би настъпило, т. е., че е налице причинна връзка между действията или бездействията му и настъпилите общественоопасни последици.

Движението на С. с превишена скорост в настоящия казус не удовлетворява посоченото изискване предвид категоричното заключение на автотехническата експертиза, че удар би настъпил и ако мотоциклетистът се е придвижвал с максимално допустимата скорост за конкретния пътен участък и управляваното превозно средство. Ето защо изборът му на скорост няма отношение към настъпване на пътния инцидент. Вярно е, че пострадалият е могъл да предотврати сблъсъка, ако се е придвижвал с под 30,51 км/ч, но нито атмосферните условия, нито състоянието на пътя, нито интензивността на трафика са изисквали той да управлява превозното средство толкова бавно. Този извод се основава на обстоятелството, че инцидентът е станал в светлата част на денонощието, при слънчево и сухо време, осигуряващо добра видимост, пътният участък е бил прав, без значими неравности и без наклон, а движението не може да бъде оценено като натоварено, защото единствените други участници в него в посоката на мотоциклета са били трима велосипедисти – свид. А. Х. и двете му деца, и не са установени други попътно или насрещно движещи се превозни средства.

Извод за съпричиняване не може да бъде направен и въз основа на избора на пострадалия да продължи напред движението си вместо да заобиколи автомобила на подсъдимия. Претенцията на защитата се основава на това, че разположението на управляваното от подсъдимия превозно средство е оставяло достатъчно разстояние на пътното платно за извършване на подобна маневра, но игнорира посоченото от вещото лице, че тъй като тя изисква рязка промяна на посоката на движение, мотористът би загубил устойчивост и пак би се стигнало до падане и прехвърляне на тялото му през мотоциклета .

На последно място, съпричиняването не може да бъде обосновано и с факта, че С. не е притежавал съответната категория, даваща му право да управлява подобно превозно средство, тъй като не е установено отсъствието на съответните умения да е една от причините за катастрофата наред с действията на подсъдимия.

Несподеляемо е и възражението на защитата срещу отказа да бъде възприета тезата за оказана помощ на пострадалия. Доколкото в касационната жалба на подсъдимия не се атакува доказателствения анализ на въззивния съд с твърдения за неспазване на процесуалните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, оплакването остава на плоскостта на приложението на материалния закон. Аргументи във връзка с обясненията на И. за коментирания факт се съдържат в жалбата на повереника, но не се налага настоящата инстанция да вземе отношение по тях, защото те не отчитат, че както приетата от САС фактология, така и изводите му по правото са изцяло в унисон с претенциите на частното обвинение. Отделен е въпросът, че начинът на формулирането на тези доводи ги квалифицира като такива за необоснованост, която не е касационно основание.

За да откаже да преквалифицира деянието по чл. 343а от НК, контролираната инстанция е съобразила постановките на ППВС № 1/83 год., съгласно които за привилегирования състав е необходимо да се установи активно поведение на водача, пряко насочено към спасяване на все още живия след катастрофата пострадал. При положение, че е приел за недостоверни обясненията на подсъдимия за молба към неговия спътник да се обади на тел. 112 и не е установил наличие на доказателствени източници за други действия на И. в тази насока, САС не е имал основание да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Тук е мястото да се отбележи, че описаната от свид. К. С. проверка дали мотоциклетистът има пулс, също е получила законосъобразна правна оценка. Тя безспорно представлява проява на загриженост за състоянието на пострадалия, но тъй като не е била последвана от други целенасочени действия, които биха спомогнали за запазване живота му, е недостатъчна да обоснове по-лека правна квалификация на деянието .

Предвид изложеното настоящият съдебен състав намери, че материалният закон е приложен правилно от въззивния съд.

Неоснователни са доводите на страните за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Касационната проверка не установи очевидна диспропорция между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга.

Действително подсъдимият е с чисто съдебно минало, трудово ангажиран и семейно обвързан и за него са събрани добри характеристични данни по месторабота. Вярно е също така, че от самото начало на наказателния процес той последователно и неотклонно е изразявал съжалението си за стореното. В същото време нито едно от тези обстоятелства само за себе си, нито всички те, разгледани в своята съвкупност, могат да бъдат противопоставени успешно на данните за големия брой административни наказания, наложени на И. за предшестващи деянието нарушения на правилата за движение. Дори и като се отчита, че две от административните нарушения са със значителна отдалеченост във времето, пак са налице немалко други фишове и наказателни постановления, като преобладаващата част от тях санкционират подсъдимия за движение с превишена скорост. С други думи, и в количествено, и в качествено отношение касаторът може да бъде определен като системен нарушител, който пренебрегва значими за безопасността правила за движение. Именно защото предшестващите административни наказания не са били достатъчно ефективни като възпиращ фактор, е наложително за постигане на целите по чл. 36 от НК на подсъдимия да бъде определено наказанието, индивидуализирано по вид, размер и начин на изтърпяване от долустоящите съдилища.

Не съществуват основания за по-благоприятно третиране на жалбоподателя, изводими от поведението му след пътния инцидент. Проявата на загриженост за състоянието на пострадалия е била отчетена от САС като смекчаващо обстоятелство, но предвид ниския ѝ интензитет и ограниченото ѝ въздействие тя не предпоставя намаляване на наказанието. Оставането на място то на сблъсъка пък изобщо няма значението на благоприятен за подсъдимия фактор, защото това поведение е задължително за всеки участващ в пътнотранспортно произшествие.

Несъстоятелни са и аргументите на защитата, отнасящи се до обществената опасност на деянието. Макар в причинна връзка с настъпването на общественоопасните последици да е само едно нарушение на правилата за движение – чл. 25 от ЗДвП, то е от основополагащо значение за безопасността, защото регламентира действията на водача по бърза и последователна промяна на местоположението и посоката на движението на МПС, с което неминуемо засяга и останалите участници в трафика. За извода, че извършеното от подсъдимия не е с ниска степен на обществена опасност, от значение е и фактът, че въпреки че е имал възможност да се включи в движението, маневрирайки изцяло в уширението на пътя, той е избрал друг вариант, с който се е позиционирал напречно на пътното платно и така е заел и двете ленти за движение.

Най-сетне, желаното от подсъдимия намаляване на наказанието не може да бъде обосновано и с действията на мотоциклетиста непосредствено преди сблъсъка. Това е така, защото както беше посочено по-горе, нито разположението му на пътното платно, нито отсъствието на маневра за заобикаляне на автомобила, нито превишаването на скоростта се намират в причинна връзка с настъпването на произшествието.

Не издържат на касационната проверка и доводите на частното обвинение срещу размера на наказанието и приложението на чл. 66 от НК. С оглед обстоятелството, че в жалбата и в допълнението към нея М. Е. , Й. С. и техният повереник настоятелно искат да бъдат дадени задължителни указания за увеличаване на наказанието, е необходимо да се посочи, че претенцията им се основава на неправилен прочит на чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК . Цитираната разпоредба предвижда, че обвързващи за долустоящия съд са указанията на върховната инстанция по наказателни дела относно приложението на материалния закон. Разгледани на плоскостта на наказанието, тези указания касаят случаите, в които не са били спазени правилата, свързани с принципа на законоустановеност на наказанието, респ. са били нарушени императивните изисквания за определянето му по вид, размер и начин на изтърпяване – наложено е наказание, което законът не предвижда за съответното престъпление, приложено е условно осъждане спрямо лице, което е осъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление, определен е изпитателен срок под предвидения в чл. 66 и чл. 69 от НК минимум и др. Когато е установена неправилна оценка на обстоятелствата, довела до наказание, оставащо в рамките на закона, но несъответстващо на целите по чл. 36 НК, какъвто се настоява да е настоящият казус, не могат да бъдат давани указания, подлежащи на задължително изпълнение от долустоящия съд – в същия смисъл са Р. № 562/2002 год. на ІІ н. о., Р. № 450/2008 год. на ІІІ н. о., Р. № 193/2016 год. по н. д. № 614/2016 год. на ІІІ н. о., Р. № 248/2018 год. по к. н. д. № 1004/2018 год. на ІІ н. о. и др. Това уточнение се прави единствено за прецизност и пълнота на изложението, защото същественото в случая е, че не се установява САС да е надценил значението на смекчаващите обстоятелства или да е пропуснал да съобрази някои от наличните отегчаващи такива.

Неоснователно се поддържа, че съдът е подценил тежестта на предшестващите деянието административни наказания за други нарушения на ЗДвП. Както вече беше посочено по-горе, те безспорно представят И. в негативна светлина в качеството му на водач на МПС и представляват непреодолимо препятствие пред искането му за намаляване на наказанието. В същото време комплексният подход към личността му изисква тези обстоятелства да не бъдат разглеждани изолирано, сами за себе си, а да бъдат ценени в светлината на всички останали данни за него. Точно по този законосъобразен начин е процедирал първо окръжният съд, а след него и САС, за да достигне до правилен извод, че поначало, извън поведението му на участник в движението, И. е добре вграден в обществото и като цяло не представлява дотолкова голяма обществена опасност, че да е наложително санкционирането му с наказание в размер, по-голям от определения с първоинстанционната присъда .

Обстоятелството, че обясненията на подсъдимия частично са били опровергани от други доказателствени източници, не води до извод за неоправдано снизхождение към него. За разлика от свидетеля, който е длъжен да съобщи на съда винаги и само истината, законодателят изрично е признал на обвиняемия правото да депозира обяснения каквито намери за съответни на заетата от него защитна позиция и добросъвестното упражняване на това право не може да има неблагоприятни последици за своя носител. Ето защо недостоверността на обясненията му относно някои от правно значимите факти не съставлява отегчаващо отговорността обстоятелство и не може да обоснове извод за явна несправедливост на наказанието. В случая съществено за индивидуализацията му е не разминаването между част от твърденията на водача на автомобила и свидетелските показания и експертните изводи, а това, че в крайна сметка И. не е отрекъл извършената от него незаконна маневра и че е изразил последователно и неотклонно искреното си съжаление за поведението си.

Преместването на лекия автомобил преди пристигането на органите на реда на местопроизшествието няма онова значение за размера на наказанието, което му придават частните обвинители. В конкретния случай промяната на местоположението на превозното средство не е създала препятствия пред установяване механизма на деянието и не е наложила извършването на множество различни действия по разследването за преодоляване на евентуални затруднения в тази насока. Наред с това не е установено И. да е предприел тези действия недобросъвестно с цел поставянето си в по-благоприятно положение посредством заличаване на следите от пътния инцидент. Ето защо последващото му поведение не завишава допълнително степента на личната обществена опасност на подсъдимия и не може да обоснове претенцията за необходимост от по-строг подход към него.

Младостта на пострадалия също не предполага заключение за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, защото животът е най-висшето човешко благо и е еднакво ценен, независимо от възрастта, пола, расата, религията или обществено положение на жертвата. Поради това тя не следва да бъде ценена като обстоятелство, рефлектиращо върху вида и размера на наказанието. Наред с това върховната инстанция по наказателни дела е имала повод да отбележи, че при непредпазливите деяния личността на пострадалия и неговите качества – предшестващото деянието влошено здравословно състояние, възрастта му, служебното му и обществено положение, характеристичните му данни и др., могат да се преценяват като смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства само ако се обхващат от съзнанието на подсъдимия (Р. № 445/79 год. по н. д. № 311/1979 год. на ІІІ н. о.). Настоящият съдебен състав няма основание да се отклони от това принципно разрешение и тъй като установените по делото факти не са свързани нито с предходно познанство и отношения от лично или професионално естество между И. и С., нито с инцидентно съвместно пътуване в един и същ автомобил (в който случай възрастта му би била видима за подсъдимия), не би могло да се приеме, че в съзнанието на дееца са били формирани представи за младостта на мотоциклетиста .

За касационната инстанция са разбираеми душевните болки и страдания, които частните обвинители са изпитали и все още изпитват вследствие смъртта на най-близкия им човек. Загубата им безспорно е непрежалима, но също не може да обоснове извод за явна несправедливост на наказанието, което с оглед посоченото в чл. 36 от НК поначало няма за цел да послужи като възмездие за пострадалия. От такова естество е гражданската отговорност за непозволено увреждане. Ето защо всички аргументи за отрицателното въздействие на деянието и за продължаващите му негативни последици, изложени в саморъчното допълнение към жалбата, имат отношение към дължимото от подсъдимия обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, но не и към вида и размера на наказанието.

Намеса на касационната инстанция, ориентирана към завишаване на наказанието, не се налага и с оглед реализиране на генералната превенция. За да настоява за отмяна на въззивното решение с указания за увеличаване на наказанието и отмяна на условното осъждане, повереникът акцентира единствено върху наказанието лишаване от свобода. Законодателят обаче е предвидил кумулативна санкция за престъпленията против транспорта и преценката дали тя ще постигне целите по чл. 36 от НК е комплексна, с оглед всички наказания, включени в нея и наложени от съда. Това принципно положение е било съобразено от САС, който убедително е защитил позицията си, че за постигане на целите на наказанието, включително и на предупредително и възпиращо въздействие спрямо останалите членове на обществото наред с определения от окръжния съд размер на наказанието лишаване от свобода е необходимо деецът да бъде лишен от възможността да върши престъпления от същия вид за определения от него три годишен период. Наред с това следва да се има предвид, че генералната превенция не се основава само и единствено върху размера на наказанието. С не по-малко значение са неизбежността на същото и своевременното санкциониране на престъпните посегателства, които фактори в случая са налице.

Като неудачен следва да се оцени опитът на частните обвинители да обосноват непостижимост на генералната превенция с последвалата деянието законодателна промяна в санкционната част на нормата на чл. 343 от НК. Този довод се намира в явно противоречие с основни принципи на наказателното право като законоустановеност на наказанието и определянето му съобразно предвиденото в закона, действал към момента на деянието. Съгласно чл. 2, ал. 2 от НК последващият деянието закон се прилага само ако е по-благоприятен за дееца. Това императивно изискване не е изпълнено в настоящия казус предвид обстоятелството, че със ЗИДНК (обн. ДВ, бр. 67/04. 08. 2023 год.) е увеличено наказанието, предвидено за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Ето защо индивидуализацията на наказанието се извършва в рамките, поставени от законодателя към момента на деянието. Що се отнася до обществените очаквания и нагласи, те също не са от естество да обосноват корекция на въззивния съдебен акт в желаната от обвинението насока поради това, че законодателят ги е изключил като фактор при индивидуализация на наказанието и при преценката налице ли са предпоставките за условно осъждане на дееца.

Най-сетне, неоснователни са възраженията на частното обвинение срещу приложението на чл. 66 от НК. Настоящият съдебен състав се солидаризира с констатациите на долустоящата инстанция, че за постигане както на генералната, така и на индивидуалната превенция не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода. Този извод се основава на данните за личността на И. И. в тяхната цялост. Административните наказания за неспазване на ЗДвП, на които е поставен акцент в жалбата на повереника, не препятстват подобна констатация. Както вече беше посочено, извън поведението си като водач на МПС подсъдимият не представлява голяма обществена опасност и не съществува риск от извършване на незаконосъобразни прояви от друго естество. С оглед спецификите на настоящия казус и на предходното неправомерно поведение на И. от съществено значение за поправянето и превъзпитанието му е не изолирането му от обществото, а лишаването му от възможност да извършва други нарушения на правилата за движение. Последното може да бъде постигнато ефективно при кумулативното действие на две обстоятелства – определената от апелативния съд продължителност на лишаването от правоуправление на МПС и максималния изпитателен срок по чл. 66 от НК. По този начин ще се реализира не само индивидуалната превенция, но ще се въздейства предупредително и възпиращо и върху останалите членове на обществото.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт не е засегнат от недостатъците, претендирани от частното обвинение и защитата и тъй като не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – 5 от НПК, решението на САС следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 309/09. 10. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 840/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.