Справедливост на наказанието за грабеж при опасен рецидив и съкратено съдебно следствие

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * съкратено съдебно следствие * определяне на наказание при условията на чл. 58а НК * индивидуализация на наказание * неоснователност на касационна жалба

Решение по н.д. № 314/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 201

гр. София, 02.05.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 314/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на Глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия А. А. Д. срещу Решение № 19 от 4 март 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 182/24 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдена осъдителната за подсъдимия първоинстанционна присъда. С нея подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 НК – осъден на лишаване от свобода за срок от седем години и три месеца, търпимо при първоначален строг режим, определен на основание чл. 57, т. 2, б. „а“ и б. „б“ ЗИНЗС.

С касационната си жалба подсъдимият навежда оплакване единствено относно размера на наказанието, което определя заявката му като такава за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Съобразно изложеното в жалбата апелативният съд неправилно отказал да отчете като смекчаващи обстоятелства направеното още в досъдебното производство самопризнание, искреното съжаление за стореното и желанието (останало неосъществено) да възстанови сумата за отнетите вещи, които не били издирени и върнати на потърпевшите. Подсъдимият претендира наказанието му да бъде намалено до предвидения в закона минимален размер от пет години лишаване от свобода.

Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция служебноназначеният защитник на подсъдимия – адвокат Н. М., пледира за уважаване на касационната жалба по изложените в нея съображения и в съответствие с отправените с нея искания.

Подсъдимият се придържа към казаното от адвоката му.

Прокурорът изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Смята, че съдилищата са съобразили коректно всички обстоятелства и наказанието се явява справедливо като съобразено с данните за степента на обществената опасност на продължаваното престъпление и дееца.

В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието.

След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред първостепенния съд е протекло по реда на диференцираната процедура, уредена в разпоредбата на чл. 371, т. 2 НПК и е приключило с постановяването на осъдителна присъда. В съответствие с предвиденото в нормата на чл. 373, ал. 2 НПК, съдът е определил наказанието при условията на чл. 58а НК, намирайки за приложима нейната първа алинея. Разрешението му е било аргументирано с констатиран превес на отегчаващите обстоятелства. За такива са били отчетени осъжданията на подсъдимия извън обуславящото процесната правна квалификация на опасен рецидив, причинените на трите пострадали лица леки телесни увреждания, конкретните особености на осъществените три деяния, насочени съответно срещу затруднени в защитата си индивиди (жени в присъствието на малки деца, възрастен мъж) и механизма на извършеното, разкриващ бруталност и охарактеризиращ както деянията, така и дееца като такива с висока степен на обществена опасност. В допълнение съдът съобразил и че предходно изтърпените ефективни наказания (последното от които шест години лишаване от свобода) не са оказали нито превъзпитателен, нито превантивен ефект върху подсъдимия, което налагало по-интензивна корекционно-възпитателна работа с него. Така определил наказанието при условията на чл. 54 НК, фиксирайки размера му на единадесет години лишаване от свобода, тоест малко над средния предвиден в закона, а като приложил задължителната редукция, окръжният съд отмерил лишаването от свобода в размер на седем години и три месеца.

Останал недоволен от санкцията, подсъдимият Д. обжалвал пред апелативния съд със същите доводи, които сега е навел и пред касационната инстанция. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е разгледал оплакването подробно и задълбочено (л. 13 – л. 17) и е изложил убедителни съображения за отхвърлянето му.

Правилно са интерпретирани данните за предходните осъждания, извън обуславящото настоящата правна квалификация, като е отчетено, че те имат за предмет реализирана от подсъдимия престъпна дейност по Глава V от НК – престъпления против собствеността, а динамиката на престъпното му поведение и характерът на извършените прояви свидетелстват за утвърдени престъпни навици при него и са ясен индикатор за високата персонална обществена опасност на Д.. Апелативният съд е спрял подробно вниманието си на характеристиките на конкретното престъпно посегателство във връзка с преценката за неговата тежест. На свой ред е съобразил броя на деянията, включени в системата на продължаваното престъпление, техния интензитет и продължителността на инкриминирания период, както и другите особености на случая – времето и мястото на осъществяване на грабежите, конкретния механизъм на отнемане на вещите, техния вид и обща стойност, личността на пострадалите. Така е посочил предприетото изненадващо и в гръб нападение над три лица, като в два от случаите в тъмната част на денонощието, избирайки за жертва жени, а в третия случай възрастен човек (на 72 години), с когото влязъл и в допълнително физическо съприкосновение, нанасяйки му удари с юмруци в областта на главата, за да осуети опита на последния да сигнализира органите на реда. Отчетено е още, че при всяко от осъществените деяния, подсъдимият е действал хладнокръвно, дръзко и упорито, а в един от случаите, пренебрегвайки и факта на присъствие на двете деца на потърпевшата. С основание сред отегчаващите обстоятелства е ценен и фактът, че в резултат на упражнената от подсъдимия сила спрямо пострадалите на същите са били причинени травми с характер на леки телесни повреди. Като данна с отношение за степента на обществената опасност на дееца е съобразено, че деянията, включени в процесното продължавано престъпление, са извършени от Д. само две години след освобождаването му на 30.12.2021 г. от затвора по изтърпяване на наказание от шест години лишаване от свобода за извършен грабеж по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198 НК и за престъпление по чл. 249, ал. 1 НК.

Обсъдено е, че възстановяването на част от вещите на пострадалите лица не е било по волята на подсъдимия и не се свързва с негов доброволен акт, поради което и не би могло да се третира като смекчаващо за подсъдимия обстоятелство.

Що се отнася до направеното от подсъдимия волеизявление по реда на чл. 372, ал. 1 вр. чл. 371, т. 2 НПК, с което признал фактите по обвинителния акт, съдилищата с основание са отказали да го третират като смекчаващо обстоятелство. Както са приели и двете инстанции, самопризнанието е необходимо условие за прилагане на особената процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, която пък предвижда привилегировано санкциониране на дееца чрез задължителна редукция с една трета от първоначално определеното наказание. Повторното отчитане на самопризнанието, този път като смекчаващо обстоятелство, е недопустимо.

Апелативният съд закономерно е приложил подход да изследва поведението на подсъдимия в досъдебната фаза, за да провери дали то не е имало принос за установяването на авторството и механизма на престъплението. Като е съобразил обема и естеството на извършените процесуално-следствени действия е заключил обаче, че декларираното от подсъдимия признание за вина и изразеното от него съжаление за стореното не са способствали своевременно и съществено разкриването на престъпното посегателство, за да им се придаде съответната тежест на смекчаващо обстоятелство. Така или иначе изразеното от него съжаление и декларираното критично отношение към извършеното са третирани в положителен аспект.

Утвърдената съдебна практика на върховната инстанция е в насока, че за да приеме явна несправедливост на санкцията и ВКС да интервенира по искания от касатора начин, е нужно да се установи, че размерът на наказанието очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и то се явява драстично завишено. Както многократно е посочвано, очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно манифестирана непропорционалност. В конкретния казус не се съзира подобна явна несправедливост. Тя не може да се обуслови и от израстването на подсъдимия в социална институция. Това обстоятелство също е било обсъдено подробно от апелативния съд, който, без да отрича в принципен план този неблагоприятстващ фактор, с основание е преценил, че към момента подсъдимият (37 – годишен) е в психически зряла възраст, позволяваща му да формира свои убеждения и възгледи, да гради умения, да прави осъзнати житейски избори и да създава и следва свои жизнени стандарти.

Коментираните от съдилищата, посочени по-напред, обстоятелства определят като обосновано застъпеното от апелативния съд виждане за завишената степен на обществената опасност на личността на дееца, доколкото въпреки приложеното пенитенциарно третиране у подсъдимия Д. не са се формирали задръжки да преустанови с престъпната си дейност, свързана все с посегателства срещу собствеността на гражданите и очевидно градираща с придружено срещу личността им насилие.

На следващо място, въззивният съд е съобразил и данните за високата степен на обществената опасност на продължаваната престъпна дейност.

Няма обстоятелства с отношение към определяне на наказанието, които да са останали извън дължимото от съда внимание. Не може да се приеме, че при така установения превес на отегчаващи обстоятелства наказанието, определено в размер малко над средния, предвиден в закона и редуцирано с една трета, се явява явно несправедливо.

В заключение - не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

В обобщение на изложените съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 19 от 4 март 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 182/24 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.