Придобиване по давност на реална част от дворно място и право на ползване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 54

гр. София, 29.01.2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 215 по описа за 2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по касационната жалба на Ш. А. Ш., чрез адв. К. Х. и Б. Р. Ш., чрез адв. Вл. В., срещу въззивното решение № 179 от 12.10.2022 год. по в. гр. д. № 244/2022 год. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 26.05.2022 год. по гр. д. № 669/2021 год. на районния съд, гр. Исперих. С него е отхвърлен предявеният от тях срещу Н. Ш. М. и Г. А. М. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на североизточната част от поземлен имот, представляващ дворно място в [населено място], Р. област, за което е отреден УПИ *-* в кв. 29, с площ 600 кв. м., при описаните граници и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху тази част от имота.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд приел, въз основа на събраните гласни и писмени доказателства, че ответниците осъществяват фактическа власт върху спорната част от дворното място преди и след 2010 год., когато ищците, сега касатори, са придобили собствеността върху дворното място. Последните не са се противопоставяли на това владение, като въпреки влошаване на отношенията им, самият ищец е поставил оградата между двете части от имота. Владението е продължило повече от десет години, с оглед на което ищците са загубили правото си на собственост върху спорната част от имота поради придобиването ѝ по давност от ответниците, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, във вр. с чл. 69 ЗС.

Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, по изложените съображения и с искане за отмяната му. Претендират присъждане на направените разноски.

Ответниците не са взели становище по касационната жалба.

В откритото съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представители. Касаторите, чрез техните пълномощници, представят молба с писмено становище по даване ход на делото, поддържане на касационната жалба, като прилагат списък на разноски и договори за правна помощ. Акцентират върху довода си за постановяване на въззивното решение при игнориране установената в чл. 200, ал. 1 ЗУТ императивна забрана за придобиване на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, когато същите не отговорят на изискванията по чл. 19 от същия закон.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 2469 от 17.08.2023 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради констатирано противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си. Настоящият съдебен състав се присъединява към трайно установената съдебна практика, по смисъла на която във въззивното производство съдът се произнася по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като излага обоснован отговор, както и че необсъждането и непроизнасянето по всички своевременно заявени доводи и възражения е съществено нарушение на процесуалните правила. Това задължение на въззивния съд се приема, че произтича пряко от съдържанието на разпоредбата на чл. 269 ГПК, в който смисъл произнасянето в цитираното от касаторите решение № 133 от 23.10.2019 год. по гр. д. № 3565/2018 год. на ВКС, І г. о., а както и възприетите задължителни разяснения в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, относно непосредствената цел на въззивното производство.

В случая липсват съображения по релевирания във въззивната жалба на ищците довод за забрана да се придобие по давност реална част от поземлен имот, на основание чл. 59 ЗТСУ /отм./, впоследствие и чл. 200 ЗУТ. Данните по делото сочат, че предмет на спора е част от УПИ, собственост на ищците, като в писмения отговор ответниците по иска са релевирали възражения за придобивна давност, евентуално за ползване на дворното място, в което е построена сграда, тяхна собственост, съгласно чл. 64 ЗС.

Съгласно заключението на вещото лице, неоспорено от страните, спорната североизточна част от недвижимия имот обхваща площ от 80 кв. м. с граници: на югозапад – североизточната фасада на жилищната сграда и масивната плътна ограда; на северозапад – северозападната граница с УПИ *-*; на североизток – дворищно-регулационната линия между УПИ *-* и УПИ *-*; на югоизток – уличната регулация / [улица]/; цялото дворно място в [населено място] е с предназначение „ниско жилищно строителство“. Спорната реална част от имота е отразена графично на представена към заключението скица /л. 91 от първоинстанционното дело/.

Ответниците нямат документ за собственост, който да ги легитимира като собственици на така описаната реална част от урегулирания поземлен имот. Издаденият нотариален акт № 36 за собственост въз основа давностно владение от 24.07.2017 год. касае единствено изградената в дворното място двуетажна жилищна сграда, представляваща североизточната част от двуетажна жилищна сграда „близнак“ със самостоятелен вход от североизток. В отговора на исковата молба Н. М. и Г. М. сами посочват, че реално обособяване на дворното място на две части за пръв път е извършено с поставянето на мрежа „около 2011 год.“ – т. е. при действието на ЗУТ /в сила от 31.03.2001 год./.

По смисъла на чл. 19 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, се спазват следните размери: в селата или частите от тях с преобладаващ равнинен терен – най-малко 16 м. лице и 500 кв. м. повърхност, при специфични теренни и стопански условия, както и на главни улици – най-малко 14 м. лице и 300 кв. м. повърхност, а в селата или частите от тях с преобладаващ стръмен терен – най-малко 12 м. лице и 250 кв. м. повърхност. Описаната съобразно заключението на вещото лице спорна североизточна част от недвижимия имот не удовлетворява нито едно от горепосочените изисквания. В този смисъл, като не е обсъдил релевирания довод за забрана за придобиване на процесната спорна реална част от дворното място по давност, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до постановяването на едно незаконосъобразно решение. Дори и да се приеме, че от ответниците е осъществявано владение по отношение на тази част от дворното място, то правното му значение е отречено от императивната забрана на чл. 200 ЗУТ – в този смисъл и решение № 73 от 14.07.2021 год. на ВКС по гр. д. № 2589/2020 год., II г. о.

По евентуалното възражение за ползване на дворното място, в което е построена сградата – собственост на ответниците, съгласно чл. 64 ЗС:

В случая няма данни между страните някога да е уреждан писмено въпросът за начина, по който следва да се ползва дворното място. Съгласно чл. 64 ЗС, собственикът на постройката може да се ползва от земята само дотолкова, доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Ако в акта, с който е отстъпено правото по чл. 63 ЗС, не е постановено друго, правото на собственика на постройката се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС - ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до нея, включително до входа ѝ, и за поддържането ѝ в нормално и годно за ползване състояние. Осигуряването на това ползване във всички случаи предполага съдействие от страна на собственика на земята, който следва да търпи определени ограничения, като при наличие на пречки от негова страна суперфициарният собственик може да осъществи правата си по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС. Определящото обаче е това, че правата на собственика на отделен обект в сградата по отношение на дворното място са такива по чл. 64 ЗС, а не права на собственик, поради което незастроената част от мястото не може се ползва за такива дейности, които биха лишили от съдържание правото на собственика на земята /например за създаване и поддържане на тревна площ и цветя и др. под./ - така решение № 363 от 17.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 663/2010 год., I г. о., решение № 16 от 18.03.2015 год. на ВКС по гр. д. № 5579/2014 год., II г. о., решение № 153 от 7.04.2010 год. на ВКС по гр. д. № 847/2009 год., II г. о.

Трайно се приема в практиката на ВКС още, че за установяване прилежащите части към сграда са необходими специални познания, което налага изслушване на техническа експертиза /така напр. решение № 75 от 28.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 1283/2010 год., I г. о., решение № 43 от 29.05.2019 год. по гр. д. № 2463/2018 год. ІІ г. о./. Вещото лице следва да даде заключение за самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията на сградата терен /прилежаща площ/, съобразявайки установения в чл. 22, ал. 7 ЗУТ ред. В конкретния случай този въпрос не е бил изяснен. Ето защо, обжалваното въззивно решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивният съд в хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане следва да бъде установен теренът, който е необходим за обслужване на сградата на ответниците, след изслушване заключение на вещо лице. При постановяване на решението следва да се съобрази, че ревандикационният иск не може да бъде уважен по отношение прилежащата площ, необходима за използване на сградата според нейното предназначение.

Въпросът за разноските пред настоящата инстанция следва да бъде разрешен от въззивния съд при повторното разглеждане на делото – чл. 294, ал. 2 ГПК.

По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивното решение № 179 от 12.10.2022 год. по в. гр. д. № 244/2022 год. на Разградския окръжен съд и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Разградския окръжен съд .

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: