Оправдаване на водач при ПТП поради липса на нарушение на правилата за движение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 545

гр.София, 11.12. 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в следния състав:

Председател: Милена Панева

Членове: 1. Петя Колева

2. Иван Стойчев

в присъствието на секретаря Иванова и прокурора Симов, като разгледа докладваното от съдия Стойчев НД № 856 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по повод на касационни жалби от защитниците на подсъдимия М. М., адвокатите М. Д. и Я. Н., и защитника на подсъдимия Д. С. Д. – адвокат К. Д., срещу присъда, постановена по ВНОХД № 1068/2024 г. по описа на САС, с която съдът отменил Присъда по НОХД № 283/2021 г. по описа на СОС, в наказателно-оправдателната й част по отношение на подсъдимия М. М., като вместо това го признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил да изтърпи наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 1 година, изпълнението на което било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от 3 години.

Изменил първоинстанционната присъда в частта относно разноските, като осъдил М. да заплати съответната част от разноските по делото.

Потвърдил изцяло присъдата на СОС в останалата й част, с която Д. С. Д. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и му било наложено на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от 3 години.

Срещу жалбата на защитника на подсъдимия Д. е постъпило възражение от повереника на частните обвинители И. С. А., К. Б. М. и К. Б. М. – адвокат Т. Г..

В съдебно заседание защитниците на подсъдимия М. поддържат касационната жалба на посочените в нея основания. Пледират подзащитният им да бъде оправдан. Подсъдимият М., редовно уведомен, не се явява и не взема становище.

Защитникът на подсъдимия Д. пледира въззивната присъда да бъде отменена само в потвърдителната й част, като вместо това подзащитният му да бъде оправдан с касационното решение.

Представителят на ВКП пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият Д. моли да бъде оправдан.

Поверениците на частните обвинители адвокатите Г. и Б., както и явилият се частен обвинител К. М., пледират присъдата да бъде оставена в сила единствено в потвърдителната й част по отношение на осъждането на подсъдимия Д.. Останалите частни обвинители, редовно уведомени, не се явяват и не вземат становище.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата на защитата на подсъдимия Д. за неоснователна, а тази на защитата на подсъдимия М. за основателна.

Макар формално и в двете касационни жалби да са посочени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, конкретните доводи на касаторите обосновават само основанието по т. 1 на цитираната разпоредба – нарушение на материалния закон.

Страните не оспорват фактите, приети от въззивния съд, и по същество нямат претенции към процесуално-следствената и аналитична му дейност по тяхното установяване. Спорът е за приложението на материалния закон, който защитниците на подсъдимия М. и частното обвинение, от една страна, и защитата на подсъдимия Д. и той самият, от друга, считат за неправилно приложен на противоположни основания, а прокуратурата намира, че е приложен правилно.

Що се отнася до декларираните претенции на касаторите за явна несправедливост на наказанието, те също нямат самостоятелно значение, доколкото произтичат от твърдението, че при правилно приложение на материалния закон не би се стигнало до налагане на наказание въобще, а до оправдаване на съответния подсъдим.

Срещу двамата подсъдими е било повдигнато и поддържано обвинение за това, че при условията на независимо съизвършителство при управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата, предизвикали процесното ПТП и причинили по непредпазливост смъртта на Б. М..

За да достигне до извода за виновност и на двамата подсъдими, при условията на независимо съизвършителство, въззивният съд се позовал основно на заключенията на вещите лица, приобщени към доказатествената съвкупност в първоинстанционното и въззивното съдебно следствие.

Настоящият касационен състав намира, че в компетентността на вещите лица, както с оглед на специалните им знания, така и с оглед на процесуалната им функция, е било да изяснят какво поведение на всеки от двамата водачи в създалата се ситуация е било технически правилно и би довело до ненастъпване на удара между управляваните от тях МПС. Съдът, от своя страна, е следвало да приложи правото и да установи дали това технически правилно поведение на пътя е било и правно дължимо.

По отношение на подсъдимия Д. въззивният съд е решил този въпрос правилно и законосъобразно, като приел, че при него е налице съвпадение между технически правилно и нормативно задължително. По силата на чл. 23, ал. 1 ЗДП и чл. 75, ал. 1 ППЗДП, той е бил длъжен да поддържа такава дистанция от движещото се пред него превозно средство, която му позволява да избегне удара, ако то рязко намали скоростта или спре. Като не е сторил това, той се е движил в нарушение на правилата за движение и макар да не е предвиждал, че от това му нарушение ще последва смърт на пътя, е могъл и е бил длъжен да предвиди това. При тези обстоятелства деянието му е съставомерно по инкриминирания от държавното обвинение текст от материалния наказателен закон, както от обективна, така и от субективна страна.

По отношение на подсъдимия М. обаче, настоящият касационен състав намира за правилен и законосъобразен обратния правен изход. За да го признае за виновен с въззивната присъда, САС приел, че при управление на повереното му МПС, той е нарушил правилата по чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗДП, които гласят: ал. 1 „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение“ и ал. 2: „При извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея. Когато такава маневра трябва да извършат две пътни превозни средства от две съседни пътни ленти, с предимство е водачът на пътното превозно средство, което се намира в дясната пътна лента“.

При тълкуване на посочените разпоредби съобразил легалната дефиниция на термина “маневра“, съдържима в чл. 76 ППЗДвП, която гласи: „Маневра е изменение на положението на пътното превозно средство спрямо пътя и останалите участници в движението, като: потегляне, преминаване в съседна пътна лента, завиване и други подобни“. По принцип правилно заключил, че това определение няма претенции за изчерпателност поради огромното многообразие от ситуации, създавани при движението по пътищата от неговите участници, пример за което е и изследваната по настоящото производство. Като цяло правилно откроил основните правни въпроси по делото по отношение действията на подс. М. М., а именно дали извършваното от него движение представлява маневра и ако отговорът е позитивен - какво би следвало да бъде неговото правомерно поведение в конкретния случай.

Законосъобразно приел, че поведението на пътя на подсъдимия М. преди подаване на сигнал от страна на М. е било технически правилно, тъй като с отклонението си в лявата пътна лента (на 1 метър вляво от разделителната линия) той е предприел действия по осигуряване на необходимото странично разстояние между спрелия автомобил „С.“ и служителя, намиращи се в уширението, за да осигури безопасно преминаване покрай тях. Неправилно обаче мнозинството на въззивния състав приема, че с действията си по завръщане изцяло в дясната пътна лента за движение след получения от Б. М. сигнал, подсъдимият М. М. е осъществил неправомерна маневра, като е изменил положението на управляваното от него пътно превозно средство спрямо пътя и останалите участници в движението, като се е отклонил надясно по платното за движение в частност, за да премине в друга пътна лента, като преди това не се съобразил с положението, посоката и скоростта на движение на пътуващия зад него (както повелява чл. 25, ал. 1 ЗДвП).

На първо място заключението, че М. се отклонил надясно по платното за движение в частност, за да премине в друга пътна лента, противоречи на вярно установените от самия САС факти: „предприемайки маневрата за заобикалянето на пострадалия и спрения от него за проверка автомобил Скания, той е навлязъл в лявата пътна лента, отклонявайки движението си наляво, като заел до 1 метър от нея вляво от разделителната единична прекъсната линия M3 и оставайки на около 1.5 - 2.00 метра вдясно от нея в дясната пътна лента за движение.“ Тоест в момента на максималното си отклонение вляво автомобилът на М. се намирал все още с две трети от обема си в дясната пътна лента и с 1/3 в лявата. Няма как последващото му плавно отклонение вдясно под минимален ъгъл от 1 - 2 % с плавно намаляване на скоростта от 71 до 67 км/ч в момента на удара да се тълкува като преминаване в друга пътна лента, защото в момента на максималното си отклонение вляво, той не е напускал тази друга лента, а е продължавал да я заема с 2/3 от ширината на управляваното от него МПС.

Така в нито един момент от движението си до настъпване на удара автомобилът на М. не е преставал да бъде предно движещ се автомобил за другия подсъдим Д.. За Д. нито в един момент не е отпадало задължението да поддържа дистанция, която му позволява да спре не само при плавно намаляване на скоростта от страна на М. (каквото е процесното), но и при внезапно спиране. За М. в нито един момент не е възниквало нормативно задължение да пропусне Д. да премине от дясната му страна, напускайки окончателно или най-малко освобождавайки по-голяма част от пътната лента, която е продължавал да заема, извършвайки законосъобразно маневрата заобикаляне. М. не е имал и задължението да не предприема плавно спиране при възникване на необходимост за това, нито да не намалява скоростта си на движение. Вярно е обратното – Д. е имал задължението да поддържа дистанция, позволяваща да реагира, дори при внезапно спиране от страна на предно движещия се автомобил.

Дори и без подаден от служител, оправомощен да контролира движението, сигнал за спиране, М. е бил в правото си да завърши маневрата заобикаляне, възстановявайки първоначалното разположение на автомобила си и възвръщайки в дясна пътна лента и онази 1/3 от ширината му, която временно бил отклонил в лявата лента (в този смисъл е и особеното мнение на член от състава на САС, което е по-близо до действителния смисъл на материалния закон).

По-същественото е, че по смисъла на закона не е налице възприетата от мнозинството от въззивния съдебен състав последваща маневра, осъществена от М. с връщане косо през дясната пътна лента до уширението, за да изпълни разпореждането на М. да спре пред „С.“. Както фактически, така и от гледна точка на разграничението, което законът все пак прави между изрично, макар и неизчерпателно изброените маневри, е осъществено единствено плавно служебно спиране и преминаване от дясната лента, която водачът продължавал да заема с 2/3 от ширината на управляваното от него МПС, към уширението на пътя, разположено непосредствено до нея, в изпълнение на разпореждане на контролен орган. Напълно правомерен начин на движение, за който М. своевременно е сигнализирал с десен пътепоказател.

Съжденията на въззивния съд, че това разпореждане на служителя на ИА „АА“ не следва да се третира като незабавно изпълнимо, тъй като водачът на моторното превозно средство, спирано за проверка, следва преди това да се убеди, че изпълнявайки подадения му със стоп палка сигнал, няма да застраши останалите участници в движението, в т.ч. и онези, които се движат неправомерно, отчертават едно препоръчително поведение, пожелателен висок стандарт на безопасно шофиране, но не и нормативно задължение. В мотивите на въззивния съд не се сочи нормативен текст, който да регламентира така описаното, отложено във времето изпълнение на разпорежданията на контролните органи, но такъв и обективно не съществува.

Според САС, за наличието на такава опасност М. М. е бил наясно, тъй като, както коментират и експертите в своето заключение, както и свидетелства Д. Д., двамата подсъдими достатъчно дълго време са пътували един зад друг, за да могат да се възприемат взаимно - на разстояние от повече от 1-2 километра преди извършената от М. маневра надясно. С други думи, след като е възприел неправомерната дистанция, поддържана от Д., М. е следвало да е наясно, че тя няма да бъде коригирана и да съобразява с това собственото си движение по пътя, извършвайки непредписана от закона спасителна маневра, осигурявайки му предимство за преминаване отдясно в същата пътна лента, с каквото не разполага по закон, и отлагайки във времето изпълнението на разпорежданията на контролните органи.

Вярно е, че според техническите изчисления на вещите лица, ако подсъдимият М. не бил отклонил незабавно надясно управлявания от него автомобил, а само плавно би намалявал скоростта си, пропускайки преминаващия отдясно товарен автомобил „И.“, механизмът на удара между двата товарни автомобила и развилият се в резултат на него процес биха били различни, но техническите изчисления не запълват липсващите нормативни задължения, особено когато се обосновава наказателна отговорност. Освен това логичният прочит дори само на това съждение на вещите лица показва, че при праволинейно движение на М. с плавно намаляване на скоростта, удар все пак би настъпил.

А цялостният прочит на техните заключения и разяснения, коректно цитирани и кредитирани от САС, показва, че вариантите да се избегне удара с едностранни действия на М. са два. Или М. да продължи движението си със същата скорост, за да не може Д. да го настигне и удари, отлагайки за неясен във времето момент и неясно в пространството място изпълнението на разпореждането на пострадалия М., или да продължи да се отклонява към лявата попътна лента (лента за ускорение и изпреварване), но не ускорявайки, а спирайки и пропускайки Д. да го изпревари отдясно и едва тогава да се опита отново да премине вече почти изцяло през дясната лента (с опасност да застраши други участници в движението, движещи се след Д.), за да изпълни разпореждането на М..

Вярно е, че възможност за възприемане на управлявания от Д. заднодвижещ се товарен автомобил М. е имал в своето дясно странично огледало за обратно виждане преди да предприеме движението си надясно, в дясна лента под кос ъгъл спрямо посоката на движение на „И.“ от 1-2 градуса. Това знание той е притежавал и по време на приближаването си и възприемане на спрения автомобил „С.“ и проверяващия го Б. М.. Вярно е също, че според вещите лица, М. М. е могъл да предотврати произшествието, като преди извършване маневрата надясно своевременно възприеме движещия се зад него автомобил „И.“ и не я извърши преди да пропусне управлявания от подс. Д. автомобил. Само че техническите изчисления и пояснения на вещите лица не подменят липсата на нормативно задължение за подобно поведение на пътя. Всъщност описаната от вещите лица възможност да се избегне удара само чрез едностранни действия на М., въпреки неправомерното движение на Д., представлява спасителна маневра, която подсъдимият М. би могъл да извърши, но на свой риск и не в изпълнение, а в нарушение на писаните правила за движение по пътищата.

Изводът на САС, че решението на подс. М. да отклони автомобила си надясно косо спрямо праволинейната си дотогава посока на движение - в 1/3 от лявата и в 2/3 от дясната пътна лента - са довели, или по-точно са допринесли в съчетание с действията на другия подсъдим, за настъпилия удар с товарния автомобил „И.“ и са в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия впоследствие удар между „И.“ и тялото на пострадалия М., както и с лява врата на влекача на „С.“, може би е верен чисто фактологично. Но предвид всичко изложено дотук, правният извод на мнозинството на въззивния съдебен състав, че подсъдимият М. наред с подсъдимия Д. в условията на независимо съизвършителство и при собствено управление на МПС в нарушение на правила за движение по пътищата е причинил по непредпазливост смъртта на Б. М., е незаконосъобразен.

Изискването смъртта на пострадалия да е причинена при управление на МПС в нарушение на нормативно установените правила за движение по пътищата е обективен признак на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, от НК, в което е бил обвинен подсъдимия М.. При неговото отсъствие деянието не е съставомерно по посочения текст от НК и за него не следва да се носи наказателна отговорност. Налице е хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НК, при която подсъдимият М. следва да бъде оправдан с касационното решение, тъй като осъщественото от него деяние, така както е установено от инстанциите по фактите, не представлява престъпление. Съответно деловодните разноски, в т.ч. и тези направени от частните обвинители в касационното производство, следва да останат за сметка на осъдения подсъдим Д.. В останалата си част въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ присъда № 33 от 09.12.2024 г. по НОХД № 1068/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която подсъдимият М. М. (с установена по делото самоличност) е признат за виновен и осъден по обвинението за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и е ИЗМЕНЕНА присъда № 21 от 07.06.2023 г. по НОХД № 283/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, I първоинстанционен наказателен състав в частта относно направените по делото разноски, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК Е ОСЪДЕН подсъдимият М. М. да заплати по сметка на ОД на МВР – София сумата от по 1942.76 лева – направени в досъдебното производство, и 3588.62 лева – направени в първоинстанционното производство, като ОПРАВДАВА подсъдимия М. М. /M. M./ (с установена по делото самоличност) по повдигнатото срещу него обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.

ОТМЕНЯ осъждането на М. М. за деловодни разноски.

ОСТАВЯ В СИЛА присъда, постановена по ВНОХД № 1068/24 г. по описа на САС в останалата й част.

ОСЪЖДА подсъдимия Д. С. Д. (със снета по делото самоличност) да заплати на адвокат Т. Г. Г. деловодни разноски за оказана безплатно правна помощ и процесуално представителство като повереник в касационното производство на частните обвинители И. С. А., К. Б. М. и К. Б. М., при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата и на основание Наредба №1/08.07.2004 г. за размера на минималните адвокатски възнаграждения, в размер на по 1500 лв. за всеки един от тях.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.