Обезщетение за неимуществени вреди при прекратено наказателно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 192

гр.София, 26.03.2024 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4814/2022 г ., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Х. К. П., чрез адвокат И. Х., срещу въззивно решение № 127/29.08.2022 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 40/2022 г. в частта, с която искът му против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен „за разликата над 16 500 лв. до 76 630 лв.“ (последната сума е сборът от цената на иска за обезщетение на неимуществени вреди от 40 000 лв. и на имуществени вреди от 36 630 лв.), ведно с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.07.2018 г. до окончателното издължаване. Касационната жалба поставя във висящност и решението в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: кои обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко от тях влияе при определяне крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 ЗЗД.

На въпросите е даден отговор в константната практика на Върховния касационен съд, намерила израз и в посочените в изложението към касационната жалба съдебни актове - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, решение № 350/17.10.2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 70/2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на III г.о., решение № 158/2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 59/2016 г./ по гр.д. № 3340/2015 г. III г.о.о, решение № 215/2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. на IIII г.о.о, решение № 182/2016 по гр.д. № 1331/2016 г. на III г.о., решение № 26/11.02.2019 г. по гр.д. № 1467/2018 г. на IV г.о. В цитираните съдебни актове обобщено е отговорено по приложението на чл. 52 ЗЗД, че справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вкл. накърнен ли е принципът за разумен срок; интензивността на процесуалните действия спрямо подсъдимия – извършените с негово участие процесуални действия, участия в съдебно заседание; има ли постановен акт на съд, с който да е признат за виновен; наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, те ограничили ли са и по какъв начин правата му. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – датата на прекратяване на наказателното производство, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случаи на наложена мярка задържане под стража, от значение са още условията в мястото, където е изпълнявано наложеното наказание „лишаване от свобода“, режимът, отношението на затворническата администрация, данни за психически или физически тормоз и дискриминация, осъществявани от служители или от други затворници, предприемане на адекватни мерки при данни за подобни деяния и пр. Съдът трябва да прецени и в мотивите си изясни как релевантните по чл. 52 ЗЗД обстоятелства са повлияли на неимущественото увреждане, съответно има ли и кои са тези, които обуславят завишен, съответно занижен размер на обезщетението.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъдат уважени исковете му в пълен размер. Счита, че апелативният съд не се е съобразил с действителните неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната; въззивният съд не е отчел всички онези обстоятелства, които са от значение за справедливото овъзмездяване на вреди, причинени в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ. Смята, че е необоснован изводът на въззивния съд за недоказано сигурно увеличение на имуществото на ищеца с доход от трудова дейност, който е пропуснал да получи поради наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. Счита, че преценката за наличие на причинно-следствена връзка между неупражняването на трудова дейност и задържането на лицето от разследващите органи не следва да е толкова стеснителена.

Ответникът по касация Прокуратурата на Република България не отговаря по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез прокурор С. от Върховна касационна прокуратура, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че апелативният съд в достатъчна степен е отчел релевантните установени по делото обстоятелства по приложението на чл. 52 ЗЗД. Евентуално, ако съставът на ВКС сам се произнесе по съществото на материалния спор, моли да се отчете основанието за прекратяването на наказателното производство - чл. 369 НПК, при определяне размера на обезщетение.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Х. П. предявил против Прокуратурата на РБ обективно кумулативно съединени искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както следва - за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. и на обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснат доход в размер на 36 630,84 лв.

Първостепенният съд в мотивите приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е в размер на 16 000 лв., в какъвто размер уважил иска, и отхвърлил същия за разликата до 40 000 лв. Отхвърлил изцяло претенцията в размер на 36 630,84 лв. за причинени имуществени вреди. В диспозитива непрецизно се е произнесъл, като осъдил Прокуратурата на РБ да заплати 16 500 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и отхвърлил „като недоказан и неоснователен“ искът за разликата до 76 630 лв., която сума е сборът от цената на двата отделни иска.

Въззивният съд е разгледал и двете претенции в своето решение, изрично се е произнесъл по основателността им, но и той не е прецизирал своя диспозитив, с който е потвърдил като резултат решенето на окръжния съд в обжалваната част.

За страните не съществува съмнение по предмета, по който се е произнесла втората инстанция.

Второстепенният съд по делото установил, че през 2009 г. е образувано досъдебно производство № 206/2009 г. по описа на ОД на МВР – Габрово срещу трима неизвестни извършители, съставляващи организация или група, за това, че на 27.11.2009 г. в местност край [населено място] принудили лице от същия град да поеме имуществено задължение – да подпише запис на заповед за сумата от 1 500 лева, като го заплашили с насилие – престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 3 от НК. На 27.02.2010 г. касаторът П. е привлечен като обвиняем по ДП № 206/2009 г. за престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 НК и по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК. Впоследствие квалификацията е прецизирана. С определение от 28.02.2010 г. на Габровския окръжен съд по ЧНД № 78/2010 г. по отношение на П. била взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, потвърдена от Апелативен съд – Велико Търново по ВЧНД № 71/2010 г. П. е приведен в следствения арест в Габрово; наложената мярка е изменена с постановление от 28.02.2011 г. в по-лека – парична гаранция, поради изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 от НПК. На 11.06.2013 г. досъдебното производство било спряно; възобновено е на 19.10.2015 г. На 24.11.2015 г. Окръжна прокуратура – Габрово изпратила делото на Специализирания наказателен съд с обвинителен акт против 9 обвиняеми, сред които и Х. П.. На 30.11.2015 г. е образувано НОХД № 1482/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд; делото е прекратено на 12.12.2015 г., на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК и върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 19.05.2016 г. разследващият полицай изпратил делото на Специализираната прокуратура с мнение за предаване на съд на Х. П.. На 29.07.2016 г. Специализираният наказателен съд постановил определение по ЧНД № 522/2016 г., с което на основание чл. 369, ал. 2 от НПК прекратил наказателното производство по всички повдигнати срещу Х. П. обвинения. Определението е влязло в сила на 29.07.2016 г.

Апелативният съдът намерил, че в периода, в който е продължило воденото срещу П. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психоемоционалното му състояние, дискомфорт, стрес, страх, притеснения. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, ограничил излизанията си, дискредитирано било доброто му име, уронени били честта и достойнството му.

В заключение въззивната инстанция приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът посочил, че определя паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразява характера на престъпленията; продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – съдебна и досъдебна фаза, с обща продължителност 6 години, 5 месеца и 2 дни; наложените мерки за неотклонение – задържане под стража за срок от 1 година и парична гаранция, като първата е ограничила правото на касатора на лична свобода и придвижване; конкретните негативни изживявания, сравнително младата възраст на касатора по време на воденото наказателно производство. Съдът посочил, че съобразява и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство спрямо подсъдимия.

Относно иска за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от неполучен доход, въззивният съд изложил съображения, че претенцията е неоснователна. Съдът установил, че за годините, предхождащи и следващи задържането му под стража, ищецът е полагал труд във Великобритания. Липсват категорични доказателства обаче, че за исковия период 2010 г. – 2011 г. той със сигурност би реализирал доходите, които е получил в предходни години – няма сключен договор, нито поет предварителен ангажимент за полагане на труд с конкретен работодател, при определено възнаграждение.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Решението на въззивния съд, с което е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 36 630 лв. за причинени на Х. П. имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление – пропуснат доход от труд през 2010-2011 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 29.07.2018 г., до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не страда от пороците, поддържани в касационната жалба. Правилно въззивната инстанция е посочила, че пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения, което се основава на предположението за състоянието, в което това имущество би се намирало, ако деликвенът не беше извършил противоправното деяние. Предположението трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото която възможност е сигурна а не се предполага. Тези правни изводи съответстват, както на ТР № 3/2005 г., т. 11 на ОСГК на ВКС, на което изрично се е позовал апелативният съд, но още и на принципните постановки на ТР 3/12.12.2012 г. на ОСГТК и изричното разрешение на ТР 3/21 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. В случая обосновано въззивният съд е заключил, че от приложените писмени доказателства, установяващи реализираните доходи за годините, извън периода на задържането на ищеца, би могло да се установи само възможността той да реализира същите доходи и през този период, но не и несъмненост, че това би се случило действително.

В тази част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване, произнасяйки се относно справедливото обезщетения за причинените на ищеца П. неимуществени вреди, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе разяснения и практиката на Върховния касационен съд, която настоящият състав напълно споделя, като съответна на чл.52 ЗЗД и чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Основателно е касационното оплакване, че в обжалваното решение не са обсъдени всички обстоятелства, които в случая носят обективни характеристики за реално причинените на ищеца морални вреди, нито са преценени и изложени съображения в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата му. Така не са преценени личността на пострадалия, наложеното обезпечение на наказанията глоба и конфискация чрез запор върху лекия автомобил на пострадалия през 2010 г., вдигнато през 2016 г.; извършени претърсвания и изземвания в дома и личния автомобил на пострадалия, извършените с негово участие процесуални действия. Преценените от съда обстоятелства по чл. 52 ЗЗД не е обяснено как и в каква степен влияят върху крайния размер на определеното обезщетение – обуславят ли определяне на по-висок или по-нисък от обичайно присъждания в подобни случаи размер на парично обезщетение. Решението е необосновано, като съдът реално не е съобразил и възприетото в съдебната практика в сходни случаи. Както е изяснено и в решение на ЕСПЧ по делото на П. С. срещу България, жалба № 68490/01, пар. 62 „оценяването на морална вреда, освен в случаите когато размерът на обезщетението е определен от закона, по природа е трудна дейност, често налагаща на този комуто се пада, да извърши проучвания на съдебната практика, за да се постарае да оцени, сравнявайки своя случай с подобни дела, вредите и лихвите които могат да се присъдят за това.“ Правото следва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, без да се прибягва до сложно тълкуване на дадено разрешение, поради което следва да се следи за съдебната практика в аналогични случаи, така че лицата, поставени в едно положение, да търпят еднакви последици от състоянието в което се намират.

В заключение въззивното решение в частта по иска за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в обжалваната част – над присъдените 16 500 лв., е постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД и чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, което сочи на основанието по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество . Предмет на произнасяне е само приложението на чл. 52 ЗЗД, размерът на справедливото в случая обезщетение, съответно дължимите за обсъждане релевантни обстоятелства.

Х. П. е [дата на раждане] При образуване на наказателното производство е бил на 26 години, а към датата на прекратяването – на 32; не е бил криминално проявен, студент. Производството е продължило повече от 6 години, като съдебният състав намира, че този срок не съответства на изискването за разумно приключване на наказателните производства. Този извод се подкрепя и от преценката в наказателното производство на наказателния съд по чл. 369, ал. 2 НПК.

Спрямо П. са наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ за 365 дни и „парична гаранция“ за срок от 5 години и пет месеца. Допуснато е обезпечение на наказанията „глоба“ и „конфискация“ чрез запор на личен автомобил на П., вдигнато на 22.10.2016 г. В дома и личния автомобил на същия са извършени претърсвания и изземвания, като П. е взел лично участие при извършването на следните процесуални действия - предявяване на разследване – през 2010 г., на 09.05. и 12.05.2011 г., на 10.02. и 15.02.2012 г, на 17.05. и 18.05.2016 г.; разпит и връчване на постановление за привличане като обвиняем на 14.04.2016 г ., разпит на 21.04.2016 г. Повдигнатите обвинения, прецизирани няколко пъти, са за извършване на тежко престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“. Установява се публична разгласа на делото, но сочените за извършители са индивидуализирани с инициали и няма доказателства П. да е идентифициран като такъв в своя кръг или сред по-широк кръг от обществото. По време на търпяната мярка „задържане под стража“ е установена неврастения, която се е проявила в продължителен период от време, но няма данни за здравословни проблеми след прекратяване на производството, свързани с воденото срещу него производство.

Съдебният състав счита, че е нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето е изпитвало неудобства, чувствало се унизено, а също така е било притеснено, накърнило се е социалното му общуване; търпени са и финансова тежест, ограничение в ползването на лично превозно средство. Наличието на описаните негативни преживявания, стрес, несигурност за бъдещето, срам и притеснение са установени още и от показанията на свидетелите К. П., баща на пострадалия, ценени при условията на чл. 172 ГПК, но също и като резултат на непосредствени впечатления, обективно дадени, кореспондиращи с останалите доказателствени средства и на Д. Г., с преки и непосредствени впечатления от личността на пострадалия, както и неговото състояние по време на наказателното производство. Всички тези отрицателни психоемоционални изживявания са били най-интензивни и многокомпонентни през едногодишния престой в следствения арест в [населено място], когато е установена и неврастения, намираща се в пряка връзка с наказателното производство и наложената мярка; престоят в следствения арест и невъзможността от непосредствено лекарско наблюдение са допринесли за силен страх и паника у ищеца П., свързани с негови кожни проблеми и опасения за онкологично заболяване. Негативните усещания на пострадалия в емоционален и психологически план са го затруднили съществено - в личностен, социален и професионален аспект.

Съдът намира за неустановено повдигнатото обвинение да се е отразило трайно и негативно в отношенията на П. с роднините, семейството, приятелите и познатите. Незаконното обвинение не е довело до някакви трайни последици и отражение в живота му занапред. В близкото обкръжение от приятели и социална среда делото не е било публично разгласено по начин да уличи П. като обвинен в извършване на престъпление.

При така установените обстоятелства, съдът по приложението на чл. 52 ЗЗД взе предвид следните обстоятелства, определящи по-висок размер на обезщетението: тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, за което е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години; накърненият принцип за разумен срок на наказателното производство; тежестта и продължителността на мярката „задържане под стража“, която се е отразила изключително негативно на психиката и общото здравословно състояние на подсъдимия, ограничила е правата му на свободно предвижване, неминуемо се е отразила в личен и професионален план за периода на задържане; сравнително младата възраст на пострадалия, личностният, психологичен и професионален етап от развитието му, когато е обичайно да се градят планове за бъдещето. От друга страна, съдът още отчете и това, че няма надлежни доказателства за причинено трайно разстройство на здравето, за изолиране на пострадалия от неговия приятелски и семеен кръг, за препятстване на по-нататъшната личностна, обществена и професионална реализация.

Съдът прегледа разрешенията в съдебната практика и особено постановеното по влязлото в сила решение от 12.05.2014 г. на СГС по гр.д. № 11603/2012 г., с което за пет дена надлежаване е присъдено обезщетение от 300 лв. и само от изходната позиция, че се търпят болки и страдания, без доказателства от ищеца; в решение № 219 от 04.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 677/2011 г. на IV г.о. за 26 дни надлежани в затвора в периода 25.10.2007 – 19.11.2007 г. е определено обезщетение от 2 000 лв.; във влязло в сила решение № 103 от 27.11.2009 г. на ВтАС по в.гр.д. № 552/2009 г. за надлежани 29 дни през 2003 г. е присъдено обезщетение от 3000 лв. По гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IVг.о., за надлежани 34 дни през 2012 г. е присъдено обезщетение от 3 400 лв. Посочената практика е ориентир за размера на обезщетенията, присъждани от съдилищата при причинени неимуществени вреди от задържане под стража, изтърпяване наказание лишаване от свобода по присъда, която впоследствие е отменена, при надлежаване. Цитираните разрешения, с цялата условност на конкретиката по всеки казус, вкл. инфлационните процеси в страната към релевантните дати, съдът отчита с оглед неимущественото увреждане на П. по настоящото дело от наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“, продължила за срок от 365 дни.

Съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за 2018 г. за едно лице са, както следва: общ брутен годишен доход – 6013 лв., брутен паричен доход – 5940 лв., минимална месечна работна заплата 510 лв.; средногодишната инфлация за периода януари - декември 2018 г. спрямо същия период на миналата година е 2,8%, а натрупаната за годината инфлация е 2,7% .

При така изложеното, съдебният състав намира, че обезщетение в размер под 40 000 лв., пределът поискан от ищеца, не би се явило справедливо по см. чл. 52 ЗЗД за обезщетяване на конкретно установеното неимуществено увреждане на Х. П.. Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да бъде уважен в посочения размер, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законната лихва върху присъдената главница, считано от 29.07.2018 г. до окончателното издължаване. Следва да се посочи и това, че само по себе си осъждането на държавата, чрез процесуалния й субституент, да заплати обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е също вид морална обезщета, наред с паричната; лихвата има също компенсаторен характер.

Неоснователен е доводът на Прокуратурата на РБ, че дължимото обезщетение е в по-нисък размер, когато наказателното производство е прекратено по чл. 369 НПК. В случаите, когато прокурорът приеме, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление (чл. 243, ал. 1, т.1, вр. чл. 24, ал. 1), или че не е доказано (чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК), прекратява наказателното производство. В последната хипотеза преценката е фактическа; деянието е съставомерно, но основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Обвиняемият няма интерес от обжалване на постановление по чл. 243, ал. 1 НПК по реда на чл. 243, ал. 3 НПК с оглед възможна защита по ЗОДОВ, както изрично е разяснено в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС – законодателят е приел, че в този случай действията на прокуратурата и разследващите органи са незаконни, поради което обвиняемият има право да бъде овъзмезден за причинените му имуществени и неимуществени вреди, причинени му от това. За гражданския съд не е оборена презумпцията за невиновност. Казаното се отнася и за случаите, при които бездействието на прокуратурата да отстрани допуснати процесуални нарушения и да внесе делото в съда в указания й срок по чл. 369, ал. 2 НПК, водят до прекратяване на наказателното производство. Както в своята практика съставите на ВКС са имали възможност да изяснят по реда на чл. 290 ГПК, в този случай прекратяването следва да бъде подведено под хипотезата на недоказаност на обвинението, недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението, което съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ . Прекратяването на наказателното производство по своето същество е санкция срещу прокуратурата, която не е реализирала в разумен срок (чл. 6 от Конвенцията за защита на правата и основните свободи) наказателната репресия срещу обвиненото лице. Ако се възприеме поддържаната пред ВКС по настоящото дело от прокуратурата теза по тълкуването на чл. 369 НПК при реализиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, то тогава би се създало условие за злоупотреба – да се изкачва да изтече срокът по чл. 369, ал. 2 НПК, без да предприемат действия по чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, макар и да има основания за това, за да се освободи държавата от гражданска отговорност или да намали размера й, като в същото време пострадалият не разполага с правни средства за защита – да поиска прекратяване на наказателното производство на основанието, което би му обезпечило получаване на обезщетение по ЗОДОВ.

В заключение въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете на Х. П. са отхвърлени - по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 16 500 лв. до 40 000 лв., както и за заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2018 г. до окончателното издължаване, като бъдат уважени в посочените части. Въззивното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която претенцията за заплащане на сумата в размер на 36 630 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди от пропуснат трудов доход за 2010-2011 г., е отхвърлен, както и компенсаторното обезщетение върху главницата в размер на законната лихва.

Прокуратурата на РБ дължи възстановяване в пълен размер на заплатените от ищеца държавни такси и съдебни разноски във всички инстанции – 50 лв. общо, както и на заплатения адвокатски хонорар съразмерно уважения иск – 1466,73 лв.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 127/29.08.2022 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 40/2022 г. в частта, с която искът на Х. К. П. срещу Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление е отхвърлен за разликата над 16 500 лв. до 40 000 лв., ведно с обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2018 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски и вместо това ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Х. К. П. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление в размер над 16 500 лв. до 40 000 лв., както и обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2018 г. до окончателното издължаване.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 127/29.08.2022 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 40/2022 г. в частта, с която искът на Х. К. П. срещу Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 36 630 лв. за причинени имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление – пропуснат доход от труд през 2010-2011 г., е отхвърлен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.07.2018 г., до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Х. К. П. сумата в размер на 1516,73 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК , направени в производството по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: