Определяне на обезщетение за вреди от незаконни действия при задържане под стража

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 292

Гр.София, 03.06.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2827 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. М. Х. срещу решение №.14/16.01.24 по г.д.№.454/23 на Апелативен съд /АС/ Велико Търново в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.266006/ 6.10.21 по г.д.№.5980/19 на СГС, предявеният от касатора иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди предвид нарушения на чл.5 пар.2-пар.4 КЗПЧОС е отхвърлен за разликата над 1000лв. до пълния предявен размер от 30000лв. като неоснователен. Излагат се оплаквания за противоречие на приетото от въззивната инстанция с практиката на ЕСПЧ във връзка с твърдяните нарушения на чл.5 пар.2, чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС, с които се обосновава претенцията за обезщетение, и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Моли се за отмяна на решението и уважаване на иска ведно с присъждане на законна лихва и разноски.

Ответните страни СГС и Прокуратурата на РБ оспорват жалбата; САС не взема становище.

С определение №.839/24.02.25 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпрос относно задължението на съда да изложи съображения по всички важни и съществени положения, да изложи аргументи при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, обосноваващи адекватността му с принципа за справедливост.

С обжалваното решение е прието, че досъдебното производство №.130/18 на СО-СП, образувано срещу Б.Х. и други лица /общо 7 обвиняеми/, във връзка с което се претендират вредите, и към момента не е приключило и по него се извършват процесуално-следствени действия. Изяснено е, че ищецът е бил задържан на 05.09.18г. в 15.30ч. за срок от 24ч на основание чл.72 ал.1 т.1 ЗМВР; с постановление от 06.09.18г. на прокурор в Специализираната прокуратура /СП/ е задържан под стража за срок до 72ч. до довеждането му пред съда, като преди това, на същата дата, му е предявено постановление за привличане на обвиняем по чл.321 ал.3 вр. ал.2 НК; на 12.09.18г. му е предявено постановление и за друго престъпление - по чл.253 ал.2 вр. ал.1 НК. С определение от 08.09.18г по нчхд №.2842/18 по описа на СпНС му е била взета първоначално мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „подписка“ считано от 05.05.19 /с постановление от 04.05.19 на прокурор в СП/.

Във връзка с твърдяното нарушение на чл.5 пар.2 ЕКЗПЧОС е посочено, че и в двете постановления от 6.09.18-за привличане като обвиняем и за задържане-е отразено в какво престъпление е обвинен ищецът, още при предявяване на обвинението е присъствал процесуалният му защитник, а задържането е станало не с постановлението за привличане като обвиняем, което се твърди да е неподробно, а с постановлението на прокурора от СП, в което са посочени основанията за това и всички обвинения. Относно оплакването за нарушение на чл.5 пар.3 ЕКЗПЧОС - „разумен срок“ на задържането поради липса на посочени релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното задържане да обосновават неговото продължение, е отразено, че периодът, който следва да се вземе предвид, започва, когато ищецът е бил задържан под стража без прекъсване с постановление от 06.09.18 на прокурор в СП за срок до 72часа, и приключва към момента на освобождаването му-05.05.19 /т.е. продължава 7м. и 29 дни/. Произнасянето по мерките за неотклонение е осъществено с определение от 08.09.18 по нчд.№.2842/18 на СпНС, потвърдено с такова от 18.09.18 по внчд.№.395/18 АСпНС, с определение от 03.12.18 по чнд.№.4072/18 на СпНС, потвърдено с определение от 20.12.18 по внчд.№.563/18 на АСпНС, и с определение от 28.02.19 по чнд.№.796/19 на СпНС, потвърдено с определение от 07.03.19 по внчд.№.105/19 на АСпНС. Намерено е, че, видно от мотивите на определенията, алтернативният риск от извършване на друго престъпление първоначално е бил обоснован с ранния етап, на който се намира разследването, а по-късно освен с това, че се отнася за извършване на тежки умишлени престъпления, участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, така и със същественото значение за осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването контактите между обвиняемите от една страна и между тях и трети страни от друга, с цел да се предотврати възможността първите да манипулират доказателства и най-вече да повлияят на свидетели и да възпрепятстват разследването, като тези аргументи съставляват достатъчна и относима причина, оправдаваща продължаването на задържането. Оплакването за нарушение на чл.5 пар.4 КЗПЧОС за „ефикасен съдебен контрол“ на задържането също е намерено за неоснователно, тъй като периодът на задържане не надвишава максималния допустим срок за досъдебното производство /8 месеца - чл.63 ал.4 НПК/, а от друга страна са съобразени както наличието на обосновано предположение за извършено тежко умишлено престъпление, така и настъпилата реабилитация, семейното положение, възрастта и здравословното състояние, наличието на постоянен адрес, „допълнителните причини“-тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, риска от извършване на друго престъпление с цел оказване влияние върху свидетели и други обвиняеми или препятстване на хода на правосъдието по други начини, необходимостта от събиране на голям брой доказателства, особената сложност на делото, завишения интензитет на обществена опасност на деянието, с което се засягат значими обществени отношения - държавният фиск.

Въззивният съд е намерил, че в случая е установено нарушение на правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по законността на задържането по отношение на две от молбите за изменение на мярката му за неотклонение - от 16.11.18 - разгледана от СпНС на 3.12.18 /т.е. след 17 дни/ и от 28.01.19-разгледана от СпНС на 28.02.19 /т.е. след един месец/. Молбата от 16.11.18 е с входящ номер на СпНС от тази дата, следва молба от 22.11.18, с която процесуалният представител на жалбоподателя е заявил, че се бави разглеждането й, едва след това тя е разгледана на 03.12.18; молбата от 28.01.19 е постъпила на тази дата в СП, но е изпратена в СпНС на 26.02.19, който я е разгледал на 28.02.19. Посочените по-горе периоди от 17дни и 30дни са в нарушение на изискването за произнасяне в кратък срок по чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС и претенцията за нарушение на това право е доказана по основанието си. Доколкото, обаче, се касае за забавено разглеждане само на две молби, е намерено, че справедливият размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди е 1000лв. Отразено е, че безспорно задържаният е търпял негативни емоционални усещания и стрес поради забавеното и несвоевременно разглеждане на исканията му за промяна на мярката за неотклонение, но не са налице доказателства, обосноваващи друг размер на обезщетение.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

По въпроса е налице трайно установена и безпротиворечива практика на ВКС, в това число цитирана от касатора, която настоящият състав споделя. Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. В съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, а дължи преценка на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като следва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, да прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение в мотивите на съдебния акт.

При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази особеностите на всеки случай, вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания. Съдът трябва да обсъди всички конкретно установени по делото релевантни в разглеждания случай обстоятелства и да извърши и отрази в мотивите си преценката си относно тяхното значение за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение.

По основателността на касационната жалба:

Въззивната инстанция е приела, че горепосочените претенции с твърдения за нарушения на правата по чл.5 пар.2, чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС - с изключение на това по чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС в аспект произнасяне в кратък срок по законността на задържането - не са доказани по своето основание, а по отношение на последната, във връзка с която е установено нарушение, за търпените от същото неимуществени вреди не се полага обезщетение над сумата 1000лв. Не е изследвано по същество, обаче, твърдяното нарушаване на гарантирани от чл.5 ЕКЗПЧОС права с оглед оплакването за излизане извън необходимия обхват при преценката за наличие на „обосновано предположение“ в нарушение на презумпцията за невиновност и надхвърляне на правомощията на съда в това производство, респективно относимите към него доказателства по делото. Касае се за самостоятелно оплакване за нарушение във връзка с цитирани от касатора конкретни мотиви, с които СпНС двукратно /с определения от 29.02.19 и 3.12.18/ се е произнасял по мярката за неотклонение на ищеца-като се сочи, че на практика е налице деклариране на вина преди решаване по същество на наказателното дело, при позоваване в тази връзка на постановено срещу България решение на ЕСПЧ по сходна хипотеза /„Гуцанови срещу България“, §203-в което е прието, че изречение, подобно на цитираните от касатора, надхвърля обикновеното състояние на подозрение/. Същевременно изводът за неоснователност на оплакванията, които са разгледани, е направен без да са обсъдени всички релевантни доводи и възражения относно установените в практиката на ЕСПЧ критерии и всички съответно относими към тях доказателства; във връзка с единственото установено нарушение съдът е присъдил обезщетение, излагайки общи мотиви, без да съобрази вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е осъществено /вкл. бил ли е дотогава ищецът задържан и страна по наказателни производства, какво е било здравословното му състояние, на какъв стадий е било производството, какво е било психическото му състояние и др./, конкретно причинените морални страдания, респективно без да обсъди събраните в тази връзка доказателства, вкл. свидетелски показания. Процедирайки по този начин, в отклонение на дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивната инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение – което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл.281 т.3 ГПК.

От друга страна необсъждането на доводи и възражения и на доказателства във връзка с тях - при надлежно сезиране, както и въобще липсата на изследване по същество /от първата и от въззивната инстанция/ на оплакването във връзка с обхвата на контрола върху продължаваното задържане предвид сочените нарушения на презумпцията за невинност при преценката за обосновано предположение, препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл.293 ал.3 ГПК на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. При новото гледане следва да се извършат процесуални действия, изразяващи се в обсъждане: 1/ на твърдяното нарушение на чл.5 ЕКЗПЧОС във връзка с обхвата на контрола и нарушаването на презумпцията за невиновност при преценката за наличие на обосновано предположение и на съответните доказателства, съдържащи спорните фрази; 2/ на останалите оплаквания за нарушения на чл.5 пар.2, чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС - в светлината на цитираната от касатора практика на ЕСПЧ и подробните доводи и възражения относно установените в нея критерии /вкл. за запознатост с фактическите основания на задържането, обосновано подозрение, допълнителни причини, мотивиращи продължилото задържане, адекватност и пропорционалност на мярката - в това число с твърдения за: липса на обсъждане може ли с друга мярка да се постигне съответната цел; възлагането в тежест на ищеца той да установява нови обстоятелства, обосноваващи замяна на мярката за неотклонение „задържане под стража“, въпреки че след като във всеки един момент, когато се иска продължаване на задържането, държавното обвинение е това, което следва да посочи нови обстоятелства, които го оправдават; непосочване на конкретни факти и аргументи, които да установяват, че рискът, който е представлявал ищецът в момента на определяне на най-тежката мярка за неотклонение, не намалява, доколкото от гледна точка на практиката на ЕСПЧ след като при наличие на обосновано подозрение за извършено престъпление първоначално е даден приоритет на обществения интерес и едно лице е задържано, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да представят доказателства за съществуването на „релевантни и достатъчни“ основания за продължаване на задържането/ и на събраните доказателства в тази връзка - вкл. на справката за движението на наказателното дело /с оглед изискването за необходима бързина на властите и усърдие при водене на делото при преценката във връзка с продължилото задържане/; 3/ на релевантните с оглед отговора на правния въпрос обстоятелства и събраните доказателства, вкл. свидетелските показания, за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди предвид установеното нарушение на чл.5 пар.4 ЕКЗПЧОС в аспекта на разглеждане на исканията за изменение на мярката за неотклонение в кратък срок. Съобразно крайната преценка /след разглеждане на всички предявени оплаквания за нарушения на права по чл.5 пар.2-пар.4 ЕКЗПЧОС и относимите доказателства/ дали жалбата е основателна или не и евентуално установените нарушения, съдът следва да определи и съответно общо обезщетение като адекватна обезвреда, изхождайки от доказателствата и изяснените в практиката на ВКС критерии - в рамките на предявения размер.

С оглед разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за присъждане на разноски.

Мотивиран от горното и на основание чл.281 т.3 пр.2 ГПК и чл.293 ал.3 ГПК, ВКС, състав на ІІІ ГО,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №.14/16.01.24 по г.д.№.454/23 на Апелативен съд Велико Търново в обжалваната му част.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: