Наказателна отговорност при предлагане за продажба на нерегистрирани културни ценности

Текстът на акта

Ключови фрази

Извършване на археологически разкопки и отчуждаване на културни ценности * културна ценност

Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

София, 13 март 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Блага Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Мая Цонева

Даниел Луков

при участието на секретар Ил. Петкова и в присъствието на прокурора от ВП К. Софиянски, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 756/2023 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е трето по ред пред касационната инстанция, която предвид разпоредбата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК разполага и с правомощията на въззивна такава.

Образувано е по касационна жалба от адв. В., в качеството й на защитник на подсъдимата А. П., срещу въззивно решение № 99 от 13.03.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 500/2022г.

В жалбата се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. В синтезиран вид оплакванията се свеждат до следното:

Въззивният съд е приел на базата на предположение, че инкриминирания потир е на възраст над 100 години, като в тази част съдът не бил обсъдил извода на експертизата по внохд № 43/2018г., че е с датировка от 19-20век. Съдът бил игнорирал обстоятелството, че от страна на Република Италия към подсъдимата нямало никакви претенции във връзка с вещи и въпреки това съдът правел изводи относно съставомерността на деянието и отегчаващи отговорността й обстоятелства в нейна вреда. Съдът не бил съобразил решението си и с дадените при предходното разглеждане на делото от ВКС задължителни указания относно приложението на материалния закон и допуснатите процесуални нарушения. В тази връзка съдът не съобразил, че ЗКН касае само опазване на културното наследство на РБългария и неправилно съдът се позовал на международни норми с примат на вътрешното право в тази област, което е довело до нарушение на материалния закон с осъждането на подсъдимата за обекти- ъглов мраморен фрагмент-гола детска фигура, напрестолен кръст, рипиди, потир и обков на икона Света Богородица с младенеца. Атакува се и осъждането на подсъдимата касателно вещта /книга/ , тъй като експертното заключение относно тази вещ не било подплатено с пазарни аналози за стойността на подобни вещи. Приетата стойност на библията в размер на 105 000лв. се дължи на предположенията на съда, а не на обективни данни и почива на експертиза, изготвена в нарушение на изискванията на чл. 152 от НПК. Съдът пропуснал да обсъди в мотивите си части от кой паметник съставляват и съответно са били разчленени след това от него напрестолния кръст, рипидите, потирът, обковът на иконата Света Богородица с младенеца, поради което и нямало как да се твърди, че те са движими културни ценности по смисъла на Категория № 2 от Приложение № 12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движимите културни ценности. Относно тези вещи също така за пръв път с въззивното решение подсъдимата разбрала, че те са движими културни ценности по смисъла на Категория № 2 от Приложение № 12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движимите културни ценности, защото били част от църква, от която са били отделени, нещо, което липсвало в обстоятелствената част на обвинителния акт и срещу което тя не се била защитавала. Във въззивното решение не било установено тези вещи да са част от църква, нямало никакви характеристики на тази църква, нямало никакви доказателства вещите да са били в църква или интегрална част от нея, да са били част от нейната конструкция и впоследствие да са разчленени от нея, както и не било установено църквата дали е паметник или не. Също така не бил обсъден доводът на защитата, че по отношение на свидетеля Д. А. подсъдимата само е проучвала дали той би имал интерес да закупи вещите, като междувременно е водила комуникация със служител на НИМ за тяхната идентификация и регистрация, с други думи у нея отсъства субективното намерение да предложи за отчуждаване вещи, без те да са предварително идентифицирани и регистрирани. В резултат на всички тези нарушения на процесуалния закон се е достигнало и до неправилното осъждане на подсъдимата за престъпление по чл. 278а, ал. 1 от НК. Претенцията за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата наказание не се аргументира с конкретни доводи в негова подкрепа.

В допълнение към касационната жалба, изготвено от адвокатите В. В. и Д. В. като защитници на подсъдимата, отново се поставя акцент върху осъждането на подсъдимата за предлагането за отчуждаване на /книга/ , като се излагат съображения, че тя не е годен обект на това престъпление. Отново се излага тезата, че стойността й от 105 000лв., приета с решението на въззивния съд, почива на предположения. Дадената стойност на библията според изготвените експертизи е към датата на изготвянето им, а не към датата на инкриминирания период. Отново се твърди, че експертизата е изготвена в нарушение на чл. 152 от НПК, като направените от вещите лица изводи не могат обективно да бъдат проверени и се явяват необосновани, понеже при изготвянето на експертизата няма ползвани аналози на тази вещ, няма посочване на методите, средствата, материалите и извършените изследвания, направени от експертите за определяне на нейната стойност. По отношение на библията се твърди, че подсъдимата никога не я е предлагала за отчуждаване на св. Д. М., а я е оставила за предлагане чрез нея на лица, проявяващи интерес. Не било установено по делото, че подсъдимата е възнамерявала да продаде тази библия без съответната идентификация. По отношение на напрестолния кръст, обкова на иконата Света Богородица с младенеца, потир и 2 броя рипиди, се набляга на обстоятелсвото, че в обвинителния акт не е описано части от кой паметник представляват и съответно са били разчленени тези вещи,, поради което чак с третото поред въззивно решение подсъдимата разбрала, че те представляват движими културни ценности по смисъла на Категория № 2 от Приложение № 12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движимите културни ценности, защото били част от църква, от която са били отделени. За защитата не ставало ясно коя е църквата и по този начин подсъдимата била осъдена по непредявено й обвинение. Изложени са и съображения, че тези вещи не могат да бъдат част от конструкцията на която и да било църква, следователно няма как да бъдат отделени от нея. По отношение на потира по пункт пети от продължаваното престъпление съдът приел неговата възраст от 100 и повече години на база експертиза от досъдебното производство, без да обсъди извода на експертите по внохд 43/2018г. по описа на САС, че потирът е с датировка от 19-20 век. Съдът не обсъдил доводите на защитата и игнорирал доказателства по пункт пети от продължаваното престъпление, като приел, че подсъдимата възнамерявала да продаде на св. Д. А. напрестолния кръст, обкова на иконата Света Богородица с младенеца, потир и 2 броя рипиди, без преди това да ги идентифицира и регистрира. Развити са съображения, че тя не е отправяла предложение към него за тяхното отчуждаване, а само е проучвала наличието на интерес за тяхното закупуване. Според защитата, подсъдимата е разговаряла със свидетеля Д. А. след като е получила уверение от св. Б., че в рамките на десетина дни вещите могат да бъдат идентифицирани, което обстоятелство първо е игнорирано от апелативния съд и второ-изключва съставомерността на деянието по този пункт от обвинението. Нарушението на материалния закон относно напрестолния кръст, обкова на иконата Света Богородица с младенеца, потир и 2 броя рипиди, за които подсъдимата е призната за виновна, се изразяват в това, че липсва годен обект на престъплението, тъй като вито една от тези вещи не е интегрална част или разчленена част от паметник, част от тях нямат връзка с българската история, липсва субективната страна на престъплението-подсъдимата не е имала намерение да ги продава без преди това да ги идентифицира и регистрира, а дори и да е налице формално извършено престъпление, то неправилно не е бил приложен чл. 9, ал. 2 от НК. По отношение на голата детска фигура-мраморен фрагмент съдът бил игнорирал обстоятелството, че в Италия делото срещу подсъдимата е архивирано, и предвид липсата на претенции от италианска страна, не може да се сподели извода на съда, че се касае за предмет, част от световното културно наследство, нуждаещ се от защита и в Р България. За този фрагмент съдът следвало да обсъди доказателствата, от които се установявало, че подсъдимата не е съзнавала, че изнася мраморната фигура не по надлежния ред, а и св. Б. уверила подсъдимата, че за този предмет не се налага идентификация, понеже не произхожда от нашите земи, поради което и липсва умисъл у подсъдимата и по този пункт от обвинението. Отделно от това с необсъждането на разговори с № 30 и 31 от използваните СРС, както и № 4 от т. 1 с ВДС, проведен със св. Б., съдът допуснал съществено нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Нарушението на материалния закон по този пункт от обвинението се извежда от това, че мраморния фрагмент не е годен предмет на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, тъй като е с доказан произход от Италия и не попада под обхвата на чл. 1 и чл. 2 от ЗКН, липсва връзка на предмета с културното наследство на Р България, като неправилно въззивния съд се е позовал на нормите на международното право. Липсата на умисъл у подсъдимата за този инкриминиран предмет пък се извежда от обстоятелството, че пред служителя под прикритие тя обяснявала, че предметът не е свързан с българската история и че може веднага да бъде продаден, а и фигурата била внесена от Италия с надлежни документи за произход и способ за придобиване, поради което и не се изисквала идентификация на основание чл. 97, ал. 6 от ЗКН. По отношение на пункт трети от продължаваното престъпление се твърди нарушение на чл. 6, т. 1 е чл. 13 от КЗПЧОС, тъй като дори и да е налице съставомерно отчуждаване на вещ на служител под прикритие, то това е в резултат от провокация от полицията. За да аргументира тезата си за липса на такава провокация, апелативният съд отново допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като демонстрирал пристрастност към обвинителната теза, игнорирал доказателства в подкрепа на защитата и демонстрирал склонност към осъждане на всяка цена. Излагат се съображения защо е налице провокация от полицейските служители-действали са посредством трето лице-Л. И., която е действала като служител под прикритие и по поръчение на полицията се била свързала с подсъдимата, уговорила си среща с нея, заблудила я, че има хора, които искат да купуват гръцки книги, че ги познава отдавна и че може да им се има доверие. Така, в нарушение на законовата забрана, подсъдимата била поставена в условията на провокация към престъпление посредством това лице Л. И.. Развити са съображения, че служителите под прикритие не са се ограничили да разследват престъпната дейност по един пасивен по същността си начин, а са действали активно по отношение на подсъдимата и с действията си са я предизвикали тя да извърши вмененото й престъпление. Относно явната несправедливост на наложеното на подсъдимата наказание се твърди, че без основание съдът приел като отегчаващо обстоятелство изнасянето на мраморния фрагмент без знанието и разрешението на италианските власти. Не били отчетени като смекчаващи обстоятелства чистото й съдебно минало, продължителността на воденото срещу нея наказателно производство,, опитвала се да продължи делото на монсеньор Е. и след смъртта му, самият монсеньор Е. искал част от вещите да се продадат след смъртта му, за да се продължи неговата дейност. В заключение се иска решението на апелативния съд да се отмени и подсъдимата да бъде оправдана.

В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВП изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Подсъдимата взема участие в разглеждането на делото пред касационната инстанция, като се представлява от своите защитници адв. В. В. и Д В.. В съдебно заседание те поддържат касационната жалба с направеното към нея допълнение. Допълнителен аргумент относно искането им за оправдаване на подсъдимата по пункт първи от продължаваното престъпление касателно /книга/ черпят от назначената пред касационната инстанция повторна тройна експертиза, съгласно която стойността на този предмет възлиза на сумата от 3000лв.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № С-31/2015 г. от 16.10.2017г., постановена по нохд № С-31/2015г., Софийски градски съд е признал подсъдимата А. П. за виновна по повдигнатите й обвинения за престъпления по чл. 278а, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а именно - в периода от 01.01.2012г. до 06.11.2012г., в [населено място], в условията на продължавано престъпление, с пет самостоятелни деяния, е предлагала за отчуждаване и отчуждила движими културни ценности, които не са идентифицирани и регистрирани по реда на Наредба № 3 от 03.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, както следва:

1. на 14.03.2012г. в [населено място], предложила за отчуждаване на Д. З. М. 2 броя обекти - културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство, а именно:

- 1 /един/ брой книга: В., И. “Под игото”, юбилейно издание под № 17, подписано от автора и

- 1 /един/ брой книга: /книга/ , 1784г., януари (Църковнославянски превод на Библията), срещу сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева за “Под игото” и 20 000 /двадесет хиляди/ евро за “Библията”;

2. на 24.10.2012г. в [населено място], предложила за отчуждаване на служител под прикритие с идентификационен № 96 3 броя обекти - културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство, а именно:

– 1 /един/ брой рипида сребро, втора половина на XIX в.; с височина 31 см.; диаметър на кръга 25 см.; украса около кръга – осем ветрилообразни елементи с по 12 лъча с двойни заострени краища; лицева страна – в средата Света Троица, отстрани – четирима евангелисти, отгоре и отдолу – ангели и серафим; задна страна – в средата св. Кирил и св. Методий, отстрани – четиримата евангелисти, отгоре – Исус Христос, отдолу – ангели и серафим; от двете страни – флорални елементи, без дръжка, на стойност 8 000 /осем хиляди/ лева;

- 1 /един/ брой рипида сребро, втора половина на XIX в.; с височина 31 см.; диаметър на кръга 25 см.; украса около кръга – осем ветрилообразни елементи с по 12 лъча с двойни заострени краища; лицева страна - в средата Света Троица, отстрани – четирима евангелисти, отгоре и отдолу – ангели и серафим, без задна част и дръжка, на стойност 4 000 /четири хиляди/ лева;

- 1 /един/ брой напрестолен кръст (тип лъчист) сребро върху метална конструкция, втора половина на XIX в., с височина 47,5 см. и ширина 41 см.; украса – първа страна – в средата – Христово разпятие, отгоре – Бог Отец, отляво – св. Богородица, отдясно – Й. Богослов, отдолу – пророк Мойсей, втора страна – в средата – Възкресение Христово, отгоре – всевиждащото Б. око, отляво – евангелист Й., отдясно – евангелист М., отдолу – евангелист Л., без дръжка, щемпел – султанска тугра, на стойност 10 000 лева, срещу сумата от 50 000 евро за всеки обект поотделно

и 3 броя обекти - културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство, а именно:

- 1 /един/ брой книга: В., Ив. “Под игото”, юбилейно издание под № 17, подписано от автора;

- 1 /един/ брой книга, съдържаща две книги, подвързани в обща подвързия T. Bulgariae A. (Съчинения на византийския писател и теолог Т. Български, Охридски архиепископ) и Super A. propheta lo. (Съчинения на немския схоластичен теолог и защитник на католицизма Й. Е.);

- 1 /един/ брой книга /книга/ , 1784 г. януари (Църковнославянски превод на Библията), срещу сумата от 55 000 евро за трите обекта заедно;

3. на 05.11.2012г. в [населено място], предложила за отчуждаване на служител под прикритие с идентификационен № 96 движима културна ценност по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство и чл. 146 ал. 1 от ЗКН, а именно археологическа находка - мраморен ъглов фрагмент с външни правоъгълни очертания и сегмент от кръгла кухина с размери: основа – 0.30 м. х 0.30 м. и височина – 0.39 м., изобразяващ гола детска крилата фигура с вдигната и свита в лакътя лява ръка, датировка от II век след Х. за сумата от 25 000 (двадесет и пет хиляди) евро;

4. на 06.11.2012г. в [населено място], отчуждила, като продала при условията на доверителна сделка на служител под прикритие с идентификационен № 96, движима културна ценност - археологическа находка по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство и чл. 146 ал. 1 от ЗКН - мраморен ъглов фрагмент с външни правоъгълни очертания и сегмент от кръгла кухина с размери: основа – 0.30 х 0.30 м. и височина – 0.39 м., изобразяващ гола детска крилата фигура с вдигната и свита в лакътя лява ръка, датировка от II век след Х., срещу цена от 25 000 евро и

5. на неустановена дата в периода от 01.01.2012г. до 06.11.2012г. предложила за отчуждаване на Д. А., движими културни ценности по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство, както следва:

- 1 /един/ брой напрестолен кръст (тип лъчист): сребро върху метална конструкция, втора половина на XIX в., с височина 47,5 см. и ширина 41 см.; украса – първа страна – в средата – Христово разпятие, отгоре – Бог Отец, отляво – св. Богородица, отдясно – Й. Богослов, отдолу – пророк М., втора страна – в средата – Възкресение Христово, отгоре – всевиждащото Б. око, отляво – евангелист Й., отдясно – евангелист М., отдолу – евангелист Л., без дръжка, щемпел – султанска тугра, на стойност 10 000 лева;

- 1 /един/ брой Обков на икона Св. Богородица с Младенеца: сребро, втора половина на XIX в.; размери 31 х 25,5 см.; на стойност 3 000 лева;

- 1 /един/ брой потир (ритуална чаша): сребро с позлата, втора половина на XIX в.; височина – 22 см., диаметър при основата – 12,3 см., диаметър при отвора на чашата – 7 см.; украса – флорални елементи, на средната част – изобразени отделно и монтирани с два винта четири венци, хванати за краищата и отпуснати в средата; в основата на потира – изображения на четиримата евангелисти с техните символи, на стойност 1 500 лева;

– 1 /един/ брой рипида: сребро, втора половина на XIX в.; с височина 31 см.; диаметър на кръга 25 см.; украса около кръга – осем ветрилообразни елементи с по 12 лъча с двойни заострени краища; лицева страна – в средата Света Т., отстрани – четирима евангелисти, отгоре и отдолу – ангели и серафим; задна страна – в средата Св. К. и Св. М., отстрани – четиримата евангелисти, отгоре – Исус Христос, отдолу – ангели и серафим; от двете страни – флорални елементи, без дръжка, на стойност 8 000 лева;

- 1 /един/ брой рипида: сребро, втора половина на XIX в.; с височина 31 см.; диаметър на кръга 25 см.; украса около кръга – осем ветрилообразни елементи с по 12 лъча с двойни заострени краища; лицева страна - в средата Света Т., отстрани – четирима евангелисти, отгоре и отдолу – ангели и серафим, без задна част и дръжка, на стойност 4 000 лева;

- 1 /един/ брой икона на Св. Г. Победоносец с обков: сребро с позлата, края на XIX – начало на XX в., с размери 26,5 см. х 21,5 см., на стойност 3 000 лева, на обща стойност 29 500 лева,

и по чл. 278б, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1от НК, като й е наложил наказания от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 8 000лв. по първото обвинение и една година лишаване от свобода по второто обвинение. На основание чл. 23, ал.1 и ал.3 от НК й е било наложено едно общо най-тежко наказание в размер на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 8 000лв., като изтърпяването на наказанието е било отложено за срок от пет години.

С присъдата, на основание чл. 278а, ал. 6 от НК, е отнет в полза на държавата предметът на престъплението. В тежест на подсъдимата са били възложени и разноските по делото.

По жалба на защитата, с решение № 51 от 16.04.2020 г. по внохд № 43/2018 г. на САС, присъдата е потвърдена. По жалба на защитата срещу това решение, с решение № 110/15.10.2020 г. по кд № 453/2020г. на ВКС, І н.о. въззивното решение е отменено в частта относно престъплението по чл. 278б, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, като производството в тази част е прекратено поради изтекла абсолютна давност; в частта относно приложението на чл. 23 от НК, в частта относно престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, като делото в тази част е върнато за разглеждането му от друг състав на САС от стадия на съдебното заседание.

При повторното разглеждане на делото, с нова въззивна присъда № 7/29.03.2021г. по внохд № 1169/2020г. на САС, първоинстанционната присъда в частта й относно обвинението по член 278а, ал. 1 от НК е отменена и подсъдимата П. е била оправдана.

По протест на прокурора, с решение от 19.05.2022г. по кд № 807/2021 г. на ВКС, ІІІ н.о., новата въззивна присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС.

Със сега обжалваното въззивно решение № 99 от 13.03.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 500/2022г., е била изменена първоинстанционната присъда в частта й, в която подсъдимата П. е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 278а, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като подсъдимата е била оправдана по пункт първи от продължаваното престъпление на 14.03.2012г. да е предложила за отчуждаване на Д. М. 1 брой книга В., Ив. „Под игото“, юбилейно издание под № 17, подписано от автора, по пункт втори от продължаваното престъпление - за това на 24.10.2012г. да е предлагала на служител под прикритие № 96 шест броя обекти, представляващи културни ценности, по пункт трети и четвърти от продължаваното престъпление – за това на 5.11.2012г. и на 6.11.2012г. да е осъществила две самостоятелни престъпни деяния по чл. 278а, ал. 1 от НК, както и по пункт пет от продължаваното престъпление за това да е осъществила деянието извън периода от 20.08.2012г. до неустановена дата на месец септември 2012г., а също и за това да е предложила за отчуждаване културна ценност – един брой икона на Свети Г. Победоносец с обков от края на ХIX-началото на ХХ век.

Бил е приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и наказанието на подсъдимата е било намалено от три години на девет месеца лишаване от свобода, както и е бил намален изпитателния срок по чл. 66, ал. 1 от НК от пет години на три години, а наказанието глоба в размер на 8 000лв. е било отменено.

В останалата й част присъдата е била потвърдена относно обвинението по чл. 278а, ал. 1 от НК.

Касационната жалба е подадена в срок, поради което и се явява допустима. Разгледана по същество, се явява частично основателна.

На първо място следва да бъдат обсъдени твърденията на защитниците на подсъдимата за допуснати съществени процесуални нарушения.

При третото по ред разглеждане на делото въззивната инстанция е спазила императивните норми на чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК, задължаващи я да вземе необходимите мерки за осигуряване разкриването на обективната истина и задължаващи я да изследва обективно, всестранно и пълно релевантните за делото обстоятелства. Били са изпълнени указанията на касационния съд в неговите решения при предходните разглеждания на делото относно нарушенията на материалния и процесуалния закон, допуснати при предходното разглеждане на делото във въззивната инстанция. Съдът е проявил процесуална активност, като е провел съдебно следствие и е събрал нови гласни и писмени доказателства, включително и изслушване на експертизи и веществени доказателствени средства от приложените СРС.

Съдът е дал аргументиран и напълно споделим отговор на въпросите, поставени на неговото внимание както от страните по делото, така и от касационната инстанция, относно обстоятелствата дали посочените като предмет на престъплението културни ценности отговарят на законовите критерии за такива, за тяхната връзка с българската култура и история и дали съставляват част от паметник със същото значение.

Изложеното до момента се налага не за да се обременява излишно решението с ненужно съдържание, а за да стане безпределно ясно, че съставът на касационния съд е изправен пред хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, даваща му правомощия в конкретния казус да процедира и като въззивна инстанция по фактите, а не само по правото. В резултат на анализа на събраните по делото доказателства при първоинстанционното му разглеждане и производствата по трите предходни въззивни дела, както и от проведеното съдебно следствие в тази инстанция, настоящият касационен състав намери, че приетата от АС- София фактическа обстановка, с малки изключения относно обвинението по пункт първи от продължаваното престъпление, почива на задълбочен доказателствен анализ по делото, което от своя страна наложи намесата на касационната инстанция в тази посока.

Свидетелката Д. М. е собственик на /фирма/ и притежава галерия за съвременно изкуство /галерия/, находяща се в [населено място], на [улица].

През 2011г. подсъдимата и свидетелката М. се запознали по повод продажба на изработени от А. П. стъклени пластики. Между тях бил сключен и договор за консигнация в края на 2011г., като договорът имал за предмет продажба в галерията на свидетелката на произведения на изкуството, собственост на подсъдимата. При срещите си със св. М. подсъдимата й разказала, че е наследник на архимандрит Г. Е., че е собственик на фондация /фондация/ и притежава ценни книги, част от които желае да продаде. Свидетелката М. се съгласила в галерията да бъдат изложени такива книги за продажба, в резултат на което на 14.03.2012г. подсъдимата оставила в галерия /галерия/ произведения, сред които книгите „Под игото“-юбилейно издание, подписано от автора, на която книга обявила цена от 5000лв., както и /книга/ 1784г.“, на която обявила цена от 20 000 евро. За така оставените вещи между подсъдимата и свидетелката М. бил сключен договор за консигнация, съгласно който книгите следвало да бъдат предложени за продажба на трети лица от името на галерията, но за сметка на подсъдимата. В срока на договора св. М. показвала оставените й от подсъдимите книги на свои клиенти, включително и на руския посланик, но интерес към тези произведения не бил проявен. Самата М. също решила, че не желае да закупи никоя от книгите, поради което на 16.03.2012г. тя ги върнала на подсъдимата срещу направена отметка " получени всички книги на 16.03.2012 г.".

На 12.06.2012г. по искане за използване на специални разузнавателни средства с рег. №RB 202001-001-03-52-2307 от 11.06.2012г. било издадено разрешение за прилагане по отношение на подсъдимата П. на оперативен способ подслушване за срок от 60 дни. След ново искане с рег. №RB 202001-001-03-52-3187 от 02.08.2012г. подслушването по отношение на подсъдимата било удължено с още 120 дни.

На неустановена дата през 2012 година свидетелят М. – духовно лице, член на настоятелството на фондация /фондация/ и лично познат на подсъдимата, й предложил да се свърже със свидетеля Д. А.. Последният бил част от управителното тяло на Фондация /фондация/ в [населено място], /държава/ и свидетелят М. преценил, че част от вещите в дома на П. могат да представляват интерес за него или за българи, живеещи в /населено място/, за да ги закупят и дарят на църквата. На 20.08.2012г. подсъдимата се свързала със св. А. на телефонен номер, предоставен й от св М.. В този телефонен разговор и в още три последващи разговора от същия ден, подсъдимата обявила на свидетеля, че разполага с ценни вещи, принадлежащи на униатската църква, които предложила за продажба. В телефонните разговори подсъдимата дала описание на вещите, като свидетелят А. поискал информацията за тях и цените да му бъдат изпратени по факс, който предоставил. Обяснил, че ще има достъп до факса след първи септември на същата година, след което разговорът бил преустановен.

На бял лист с формат А 4, с печатен текст, със саморъчен подпис в долния ъгъл и надпис под него /надпис/ подсъдимата подготвила исканата от свидетеля А. информация. На неустановена точна дата в началото на месец септември същата година тя изпратила по факса, предоставен й от свидетеля А., така подготвената от нея оферта. В писмото предложените за продажба от подсъдимата вещи били описани по следния начин:

1. кръст (двустранен), който се носи пред църковното шествие с размер 49/41 см. за 50 000 евро;

2. обков на икона - размер 32/26 см. - за 25 000 евро;

3. ритуална чаша - височина 25 см. - 5 000 евро;

4. и 5. два броя рипиди (ритуални слънца, които водят църковното шествие) - едната е двустранна, а другата едностранна, размер 41/37 см., на всяка рипида са изобразения светите братя К. и М. (те са единствените, на които са изобразени светите братя - няма други с подобни образи) - цена 150 000 евро;

6. икона на св. Г. с обков - сребро, проба 1000, изцяло позлатена на цена 30 000 /не е уточнена валутата/.

По отношение на първите пет вещи подсъдимата добавила следната информация: „Всички експонати са изработени от чисто сребро, проба 1000 и проба 975. Лъчите са позлатени. Характерна цариградска изработка. Със султански печати. Създадени са специално за официалното откриване на цариградската уния през 1860 г. Монсеньор Е. ги получава след смъртта на свой прачичо епископ М. М., последният български униатски епископ в /населено място/ до смъртта си през 1926 г.“

След получаване на факса, св. А. информирал Управителния съвет на Фондация /фондация/ в [населено място] за предлаганите от подсъдимата вещи. Посочените от подсъдимата цени не били във финансовите възможности на фондацията и предложените църковни вещи не били закупени. По-късно в разговор с подсъдимата свидетелят А. я уведомил за това обстоятелство.

Към момента на разговора с Д. А. вещите, описани във факса, се намирали в подсъдимата и били донесени от нея от /държава/.

Приживе Г. Е. притежавал мраморен ъглов фрагмент с външни правоъгълни очертания и сегмент от кръгла кухина, с размери на основата 0.30 м. х 0.30 м. и височина 0.39 м., изобразяващ гола детска крилата фигура с вдигната и свита в лакътя лява ръка. Като вещ със символно значение и за закрила фрагментът за известно време бил вграден в стена на дома на архимандрит Е. в /държава/я, а впоследствие изваден и оставен за съхранение в манастир.

Фрагментът представлявал ценна археологическа находка с датировка от II век след Х.. Износът на подобна вещ се подчинявал на определени правила и разрешения от италианските власти и приживе Г. Е. не внесъл тази вещ в България. След смъртта му подсъдимата започнала да търси начин за пренасяне на вещта. При заобикаляне на процедурата по издаване на сертификат/лицензия за износ от италианските власти, подсъдимата била подпомогната от Е. П. – български консул в /държава/. Тя обещала на П. да я снабди с консулска декларация, с която при необходимост на границата да удостовери легалния износ на вещта.

В средата на месец октомври 2012г., придружена от свидетеля Д. Д.-неин познат, който по това време извършвал строителни работи в жилището на [улица], подсъдимата влязла в /държава/ с лек автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] . Престоят на подсъдимата и свидетеля в страната продължил няколко дни. При това посещение подсъдимата се снабдила с консулска декларация от св. П., в която било описано, че пренася фрагмент - надгробен паметник на нейния наследодател Г. Е., като успяла да вземе от манастира и да изнесе от /държава/, съответно да внесе в страната ни гореописаната вещ. След внасянето на вещта в България мраморният фрагмент бил съхраняван в жилището на [улица].

На 11.10.2012г., по искане за използване на специални разузнавателни средства с рег. № 6-643/11.10.2012г. по описа на СГП, било издадено разрешение с рег. № 14-4338 по описа на СГС за прилагане на СРС „Разследване чрез служител под прикритие“ и „Доверителна сделка“. На служител под прикритие с идентификационен № 96 били поставени задачи да осъществи контакт с А. П. и/или нейни доверени лица; да установи доверителни отношения с нея, като се представя в близки отношения с други лица, които се занимават с незаконно придобиване, съхранение на културни ценности и продажбата им; да осъществи доверителни сделки с подсъдимата и/или нейни доверени лица с предмет различни по вид движими културни ценности; да установи местата на съхраняване на незаконно придобитите движими културни ценности; да договори място и време на доверителни сделки с голямо количество и/или стойност на движими културни ценности.

В изпълнение на тези задачи, на 24.10.2012г. служител под прикритие с идентификационен № 96 се срещнал с подсъдимата в кафене в [населено място], на [улица]. Служителят под прикритие се представил под името З. А. и обяснил, че представлява гръцки гражданин, интересуващ се от придобиването на исторически документи и предмети. Подсъдимата на свой ред обявила, че е наследник на монсеньор Е., който й бил завещал голям брой ценни вещи и книги, включително и гръцки такива, които може да му покаже. В хода на разговора подсъдимата обяснила, че част от вещите, които притежава, не могат да бъдат предложени за продажба преди да бъдат регистрирани по законния ред. В същия ден подсъдимата и служителят под прикритие отишли в обитавания от подсъдимата апартамент на [улица]. Там подсъдимата показала на служителя под прикритие различни книги – част от тях свързани с униатската църква. Сред показаните книги били „Под игото“ - юбилейно издание, подписано от автора, и /книга/ 1784г.“. По отношение на втората книга подсъдимата коментирала, че е изключително ценна и стара и цената й възлиза на 50 000 евро. Подсъдимата показала на служителя под прикритие и църковна утвар-султански печати /рипиди/, напрестолен кръст и църковна чаша /потир/, за които уточнила, че принадлежат на униатската църква.

Църковната утвар, книгата „Под игото“ и Библия „М.“ не били предложени за продажба, а само показани от подсъдимата на служителя под прикритие с уточнението, че преди евентуалното им отчуждаване в бъдеще, те трябва да бъдат „узаконени“. Такъв бил коментарът на подсъдимата и по отношение на книгите, свързани с униатската църква. На срещата подсъдимата коментирала пред служителя под прикритие мраморния фрагмент, който по-рано била внесла от /държава/. Уточнила, че археологическата находка е изключително ценна, но не е свързана с българската история и при интерес може да бъде продадена веднага на лицето, което служителят под прикритие представлява. П. и служителят под прикритие разменили телефонни номера и имейли и се уговорили подсъдимата да му изпрати снимки на коментираните на срещата църковна утвар и мраморен фрагмент.

На 30.10.2012 г. подсъдимата изпратила на електронната поща на служител под прикритие № 96 четири броя снимки на църковната утвар, коментирана при личната им среща няколко дни по-рано – султански печати, напрестолен кръст и църковна чаша/потир/. Служителят под прикритие позвънил на подсъдимата и й казал, че човекът, който представлява, проявява интерес и към мраморната статуя и документите, свързани с униатската църква, като поискал информация за техните цени. П. отказала да води този разговор по телефона и предложила на агента да се срещнат на 05.11.2012г. в апартамента на [улица], където да обсъдят този въпрос. На 05.11.2012г., около обяд, служител под прикритие № 96 отишъл до дома на подсъдимата, придружаван от негов колега, действащ като служител под прикритие № 97. Последният останал в автомобила, с който двамата се придвижвали, а служител под прикритие № 96 се качил в апартамента на П.. На срещата между двамата подсъдимата потвърдила опасенията си, че е подслушвана и следена и обявила, че не желае да се обсъждат културни ценности и вещи по телефона. Повторила, че не може да продаде книгите, свързани с униатската църква, защото „били показвани по телевизията и имало много шум около тях“, но заявила, че няма пречка да стори това по отношение на мраморния фрагмент, който не бил свързан с българската история и бил внесен безпроблемно от /държава/. На въпрос на служителя под прикритие за цената на фрагмента подсъдимата обявила сума от 25 000 евро, която поискала да бъде преведена по нейна сметка в „Р.“. Допълнила, че ако продължат да „работят“ заедно, парите следва да бъдат превеждани по сметка на фондация /фондация/ , с посочено основание за превода закупуване на нейни стъклени пластики. Подсъдимата качила на USB флаш памет 45 броя снимки на мраморния фрагмент и църковната утвар и ги предоставила на служителя под прикритие, след което той напуснал апартамента с уговорка за нова среща, на която да придобие мраморната статуя, в случай че лицето, което представлява, прояви интерес към вещта. По-късно през деня в телефонен разговор между подсъдимата и служител под прикритие № 96 било уточнено, че закупуването на мраморната статуя ще се осъществи на 06.11.2012 г.

На 06.11.2012г. служител под прикритие № 96 отишъл до дома на П. на [улица], придружен от служител под прикритие № 97, който управлявал превозното средство, с което двамата се придвижвали. Подсъдимата ги очаквала пред блока, заедно със свидетеля Д. Д., който по това време извършвал ремонтни дейности в апартамента й. Преди срещата със служителя под прикритие подсъдимата помолила свидетеля Д. да вземе мраморния фрагмент от апартамента и да го занесе в помещение на партерния етаж. Именно към това помещение се насочили подсъдимата, свидетелят Д. и служителят под прикритие № 96. Служител под прикритие № 97 останал да ги изчака в колата. В помещението на партерния етаж мраморният фрагмент бил видян от служител под прикритие № 96, след което били обсъдени обстоятелствата по предаването на вещта и нейното плащане. Подсъдимата и агентът се разбрали след предаването на мраморния фрагмент да отидат в банката, където сумата да бъде дадена от служителя под прикритие на ръка на П., а тя, тъй като имала доходи, които да обяснят произхода на парите, да ги внесе по своя сметка.

В съответствие с уговорката мраморният фрагмент бил натоварен в багажника на колата, с която служител под прикритие № 96 пристигнал, след което той, подсъдимата и свидетелят Д. тръгнали към близкия клон на Р.. По пътя подсъдимата П. и свидетелят Д. били задържани от органите на полицията.

Бил съставен протокол, в който било отразено придобиването при доверителна сделка от служител под прикритие на:

-един брой книга с кафеникава корица, съдържаща 647 страници на старогръцки език, с екслибрис на Г. Е. и печат на /книга/;

-един брой книга с избледняла сиво-синя на цвят корица, съдържаща 121 страници на старогръцки език, с екслибрис на Г. Е. и печат на /книга/ и

-един брой каменна статуя, наподобяваща малко дете с крила /А./, с височина около 40 см. и тегло 50 кг, поставена в мръсно сива на цвят торба, тип мешка, със зелени сезалени връзки.

На 08.11.2012г., с участието на поемни лица и специалист - технически помощник, в Националния исторически музей бил извършен оглед на веществените доказателства, придобити от служителя под прикритие при доверителна сделка, след което били съставени протоколи.

На 06.11.2012г. било извършено претърсване на жилище, обитавано от подсъдимата А. П., на адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5 и прилежащите към него помещения. При следственото действие били иззети вещи, подробно описани в протокола за претърсване и изземване и албум със снимков материал /т. 4 л. 17-20 и л. 21 -30 от д.п./.

След съдебно разрешение на 06.11.2012 г., 07.11.2012 г. и 09.11.2012г. било извършено претърсване на обитаваното от подсъдимата жилище на адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, прилежащите към него помещения и на гаражна клетка на [улица]. При следствените действия били иззети вещи, подробно описани в протоколите за претърсване и изземване и албуми със снимков материал /т. 4, л. 31 – 34, л. 35 – 40, л. 41-44 и л. 45-49 от д.п./.

След съдебно разрешение на 06.11.2012г. била иззета от базата данни на пощенския сървър на /домейн/, поддържан от /фирма/, кореспонденция, съдържаща се в електронен адрес [електронна поща]. Кореспонденцията била свалена на оптичен носител DVD - R, марка /марка/ с № /номер/, запечатан в бял хартиен плик с печат на ГДНП – МВР /т. 4, л. 64-66 от д.п./.

За да аргументира извода си за съставомерност на деянието по пункт първи от продължаваното престъпление относно „Библия - М.. Московска синодална топография, 1784г.“, АС – София се е позовал на заключенията на идентификационно-оценителната експертиза на в. л. д-р Н. В., приложена на т. 7, л. 7- 84 от ДП, на допълнителната идентификационно-оценителна експертиза на вещите лица д-р Н. В. и проф. д-р Б. Д., заменен впоследствие от в.л. Х. Х., приложена на т. 7, л. 89-95 от ДП и на комплексната художествена и оценителна експертиза на вещите лица д-р Б. М. и доц. д-р Е. У.. Съгласно тези заключения е било прието, че изданието представлява църковнославянски превод на Библията, направено по т. нар. /книга/ , издадена от Московския печатен двор през 1663г., при която са били допуснати много грешки, послужили за основа на издадената през 1762г. Библия, известна под наименованието /книга/ . Именно последната е използвана за изданието - предмет на изследването, а също така и за по-нататъшните издания на библейските текстове в /държава/. Отпечатана е с църковнославянски букви и е с буквена листова пагинация. Съдържа книгите от Стария и Новия завет. Пред евангелието от М. е публикувано Предисловие на Т. Български, Охридски архиепископ. Текстът е на две колони на цяла страница, обграден с двойно линирана рамка, заставки пред и концови след отделните текстове, гравюри пред всяка книга от Стария и Новия завет, украсени с растителни елементи - инициали за началото на главите, разположени в правоъгълници на по четири реда от текста.

Оригиналната подвързия липсва и книгата е подвързана допълнително, вероятно през втората половина на 19 век. На задните форзацни два листа от първото преподвързване има бележки от притежателите или ползватели на книгата с хронологически обхват от 1787г. до 1821г. Бележките са на български език, посочените имена и селища са български, което според експертите означава, че за посочения период книгата е била в българска среда. Най-ранната бележка сочи, че книгата е купена в София, три години след издаването й в М..

Книгата е в много добро състояние. Представлява луксозно издание на старозаветните и новозаветните текстове и представя един от най-добрите преводи на славянски език на Библията. Изисканата и богата украса, както и публикуваното Предисловие на Т. Български, Охридски архиепископ, я правят неоценимо културно богатство.

Експертите са дали своето становище, в което са посочили, че книгата представлява движима културна ценност по смисъла на чл. 1, 2 и 7 от ЗКН, причислява се към Категория № 10 от Приложение №12 към член 21, ал. 4 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности – книги, датиращи отпреди 100 години, като подлежи на идентификация и регистрация преди извършване на възмездни сделки с нея, съгласно член 113 от същия закон.

Според заключението на допълнителната идентификационно-оценителна експертиза на вещите лица д-р Н. В. и проф. д-р Б. Д. процесният екземпляр на /книга/ възлиза на стойност 105 000 лева, а според заключението на Комплексната художествена и оценителна експертиза на вещите лица д-р Б. М. и доц. д-р Е. У. стойността му е 3 000 лева. Съдът е констатирал наличните различия между посочените експертизи, като е приел, че разликата касае само цената на изследваните обекти, а не и техните качествени характеристики и попадането им под предметния обхват на ЗКН. Въз основа на начина, по който експертите са защитили своите заключения в съдебните заседания, отчитайки цената, на която подсъдимата е била оценила и предлагала /книга/ и най-вече имайки предвид характеристиката й на вещ с изключително научно, културно и религиозно значение, съставът на АС – София е приел за стойност на този предмет посочената в заключението на допълнителната идентификационно-оценителна експертиза на вещите лица д-р Н. В. и проф. д-р Б. Д. стойност от 105 000лв.

Въз основа на това, САС е приел за несъмнено установено, че инкриминираната книга /книга/ има характеристиките на движима културна ценност по смисъла на член 7 от ЗКН, тъй като притежава научна или културна стойност и има сериозна обществена значимост. Това е старопечатно издание, имащо културна, историческа и религиозна връзка с българската православна традиция, защото по такава Библия са се извършвали богослужения в българските православни храмове, както в миналото, така и до настоящия момент. Книжното произведение е културна ценност и защото попада в обхвата на Категория № 10 от Приложение № 12 към член 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/3.12.209г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, а именно книга, датирана отпреди 100 години, на стойност над 100 000 лева. Библията е издадено през 1784г. и според заключението на кредитираната от САС допълнителна идентификационно оценителна експертиза има материална стойност, възлизаща на 105 000 лева, т.е. покрива и времевия, и имуществения критерий, които по отношение на конкретната категория вещи са въведени като изискване в закона и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане.

Макар съставът на ВКС да е съгласен с изложеното от въззивния съд относно качествените характеристика на /книга/ и попадането й по принцип в приложното поле на ЗКН, то същото не може да се каже относно стойността на книгата по начина, по който това е сторено от апелативната инстанция и в този смисъл се намериха за основателни направените в касационната жалба и уточненията към нея възражения от страна на защитата на подсъдимата. Според ВКС приетата стойност на Библията в размер на 105 000лв. от страна на САС се дължи на предположения и липсва обективна база, на която това съждение да бъде прието за вярно. Споделими са аргументите на защитата, както и сам съставът на контролираната инстанция е признал, че стилът на кредитираното заключение е твърде лапидарен, без да става ясно по какъв начин са били формирани изводите на експертите и без в това заключение да са посочени каквито и да било пазарни аналози. В този смисъл е вярно заявеното от защитата, че в допълнителната идентификационно-оценителна експертиза на вещите лица д-р Н. В. и проф. д-р Б. Д. няма посочване на методите, средствата, материалите и извършените изследвания, които те са направили, за да определят нейната стойност, поради което и действително тази експертиза се явява необоснована и не може да бъде поставена в основата на доказателствените изводи на съда. Затова и в осъществяване на правомощията си, които има като въззивна инстанция съгласно чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, този състав на ВКС проведе съдебно следствие, в хода на което бе назначена повторна тройна оценителна експертиза с конкретно формулирани въпроси в съдебното заседание както от страните по делото, така и от съда.

От заключението на тази експертиза се установи и бе прието от съда, че изследваната книга /книга/ представлява културна ценност по смисъла на чл. 1, чл. 2 и чл. 7, ал. 1 и 2 от ЗКН, като попада в обхвата на Категория № 10 от Приложение № 12 към член 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/3.12.209г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, но нейната стойност е 3 000лв.

ВКС се отнесе с кредит на доверие именно към това заключение, тъй като същото е обосновано и добре мотивирано, експертите са използвали и представените от защитата материали при изследването си относно тази вещ, посочили са на каква база и въз основа на кои показатели приемат като стойност сумата от 3000 лв. и я аргументират основно с обстоятелството, че на аукцион през 2017г. е реализиран екземпляр от първото печатно славянско издание на /книга/ на И. Ф. от 1580г. за около 6 000лв. и посочват, че практически е невъзможно цената на осмото издание на /книга/ са бъде оценено колкото или повече от екземпляр от това първо печатно издание на пълния библейски текст на славянски език.

Нужно е да се отбележи по този пункт на обвинението, че вярно САС е приел че не е достатъчно изданието да отговаря само на признаците, визирани в чл. 7, ал. 1 от ЗКН, за да се окачестви като културна ценност, подлежаща на идентификация. Законовият текст не съдържа критериите за присъединяване на определена вещ към културното наследство на страната. Тези критерии са посочени в подзаконов нормативен акт –действащата към инкриминирания период от време Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра за движими културни ценности /издадена от Министъра на културата, обн. ДВ. бр.101 от 18 декември 2009 г./ Според член 2, ал. 1, т. 1 от Наредбата чрез идентификация се определя дали дадено нематериално или материално свидетелство съответства на критериите за културна ценност. Тези критерии са доразвити в приложение № 12 на същата Наредба, като т. 10 от него, отнасяща се до книжните произведения, обвързва идентификацията им с датиране отпреди 100 години и кумулативно изисква да са на стойност равна или над 100 000 лева.

Иначе казано, тази книга не покрива имуществения критерий, който по отношение на конкретната категория вещи е въведен като изискване в закона и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане, за да се приеме, че представлява движима културна ценност, подлежаща на идентификация и регистрация.

С оглед така приетото заключение съставът на ВКС прие, че инкриминирания екземпляр на /книга/ не може да бъде годен обект по пункт първи от продължаваното престъпление, което налага подсъдимата да бъде оправдана в тази част, което съответно води и до отмяна на въззивното решение в частта му по този пункт от обвинението.

Предвид гореизложеното, ВКС не намира за необходимо да обсъжда останалите доводи на защитата по отношение на тази инкриминирана вещ, тъй като с оглед на липсата на годен обект на престъпление е безпредметно обсъждането на останалите елементи от обективната страна на деянието.

Останалата част от фактическата обстановка, приета от въззивния съд, се споделя и от настоящия.
Не намира опора в данните по делото заявеното оплакване на касаторите, че въззивният съд не бил обсъдил заключението на вещите лица доц. И. Р., д-р Л. Т. и д-р Н. Н., назначена по в.н.о.х.д. № 043/2018 г. на САС относно възрастта на описаните вещи и в частност на потира от втората половина на 19в. На стр. 27, а впоследствие и на стр.- 53-54 от въззивното решение, съдът не само е обсъдил това заключение и го е сравнил с изготвеното от досъдебното производство заключение на експерта Н. В., но е направил коректния извод, че тройната експертиза потвърждава констатациите на идентификационно-оценителна експертиза на в.л. Н. В., приложена на л. 52, т. 7 от д.п. Справедливо е да се отбележи, че от мотивите на проверяваното решение става безпределно ясно, че относно качеството на културна ценност на изследваните предмети-църковна утвар, съставът на АС – София се е доверил на заключението на експертизата на в.л. В., видно от изложеното на стр. 22 и 54 от решенето. Няма превратен прочит на експертните заключения, като е заета позицията, че разликата в двете заключения се състои в значително по-висока материална стойност на вещите, предмет на оценяване от тройната експертиза. Впрочем, в мотивите си на стр. 53-54 от решението САС се е позовал именно на заключението на вещите лица доц. И. Р., д-р Л. Т. и д-р Н. Н., като е приел по-висока материална стойност на вещите по пункт пети от продължаваното престъпление. Това е негово право като съд по фактите да прецени кое от двете заключения ще кредитира в тази им част, стига да се аргументира защо, което е било сторено по един убедителен начин от АС – София. Всъщност, както правилно е било прието със сега атакуваното решение, стойността на вещите, инкриминирани по пункт пети от продължаваното престъпление, е без значение, тъй като същите попадат в категория № 2 от Приложение № 12 от Наредба № Н-3.
ВКС не може да се съгласи със заявените съображения в жалбите на защитата, че подсъдимата за пръв път с атакуваното решение била разбрала, че те представляват движими културни ценности по смисъла на Категория № 2 от Приложение № 12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3/2009г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистър на движимите културни ценности. Такова обвинение е било повдигнато още с обвинителния акт и по това обвинение касателно вещите по пункт пети от продължаваното престъпление подсъдимата е имала възможност да организира адекватно защитата си. Вярно е, че съдът е стеснил смисъла на понятието „паметник с историческа и религиозна стойност“, използван в наредбата, като в мотивите е приел, че се касае до църква, от която тези предмети са били отделени, но това според ВКС по никакъв начин не е довело до нарушаване на правото на защита на подсъдимата. Опитът на съда сам да определи вида на религиозния паметник, от който тези предмети са били разчленени (израз, който е използван от наредбата твърде неудачно), е обясним с желанието да бъде пунктуален, но в същото това време и напълно излишен. Достатъчно е било да се установи, което и е било сторено с експертните заключения, че тези предмети по този пункт на обвинението са елементи, представляващи интегрална част от паметник с историческа и религиозна стойност, впоследствие отделени (разделени, раздробени, разкъсани, раздробени – вж Български синонимен речник) от него. Действително, прието е в експертизите, че вещите представляват църковна утвар и са били използвани при Богослужения, което по естеството си се извършва в църква в християнската религия, но цитираната наредба не прави такова разграничение и законът не се интересува, както неправилно акцентира защитата, да се установи от точно кой исторически и/или религиозен паметник са били отделени тези елементи, а още по-малко поставя изискване да се определят и неговите характеристики. Впрочем, това понякога и би било невъзможно да се установи, особено що се касае до паметник с историческо и/или религиозно значение, който вече би могъл и да е погинал, но елементи от него да са останали налични. Предмет на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК са културни ценности, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред. Нормата е бланкетна и е необходимо нейното съдържание да бъда запълнено със съответните приложими норми от ЗКН и актовете по неговото прилагане. Спор по делото няма, че за нито една от вещите, предмет на обвинението по делото, подсъдимата не е предприела никакви действия по тяхната идентификация и регистрация, а само е водила предварителни разговори на тази тема със св. Балтийска-разговор № 17 от 20.08.2012г.-09,58ч. от приложените по делото ВДС от използваните СРС. От друга страна оценката за това дали дадена вещ е културна ценност е правна дейност и се извършва от органа по ръководство и решаване след обсъждане на всички налични доказателства. С оглед обаче на спецификата на този вид вещи като част от културното наследство на страната, задължително изисква включването на специални знания от експерти, специалисти в съответната област, без чиято помощ правната оценка на съда не може да бъде извършена. В този смисъл апелативният съд е преценил в тяхната цялост всички имащи значение за правилното решаване на делото експертни заключения, както и събраните доказателствени материали, включително и е отчел устните разяснения на вещите лица в хода на приемане на техните експертизи по делото, при което ги е оценил съобразно тяхното действително съдържание и смисъл и тази му дейност не търпи какъвто и да било упрек.
Следователно, с направените уточнения (без иконата на св. Г. Победоносец), ВКС прие, че вещите по пункт пети от продължаваното престъпление са годен обект на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК. Те представляват църковна утвар, сбор от различни предмети, използвани при Богослуженията и различните тайнства-евхаристия, литургия, кръщене и т.н., или пък са такива, които са характерни за интериора на паметника с историческо и/или религиозно значение. Всеки един от тези предмети е уточнено от експертите, че има връзка с българската история и по-конкретно с историята на българската религиозна общност в пределите на Османската империя през втората половина на 19 век и са били изработени с богослужебна цел за българската униатска църква в /населено място/. Вещите притежават висока научна и културна стойност и са от обществено значение.
ВКС намери за несъстоятелна и аргументацията, развита в касационната жалба и уточненията към нея, че по отношение на св. А. подсъдимата само е проучвала дали той би имал интерес да закупи напрестолният кръст, потирът, двете рипиди и обковът на иконата Св. Богородица с Младенеца, като е водела разговори със св. Б. за тяхната идентификация, или иначе казано у нея е липсвало субективното намерение да предложи за отчуждаване тези вещи, без те предварително да са идентифицирани и регистрирани по съответния ред. На тези възражения е било отговорено аргументирано от АС – София и ВКС се съгласява напълно с изложените съображения. Допълнително следва да се добави, че липсва превратно тълкуване на заявеното от св. А., че църковната утвар се предлага за продажба без да има заявени условия за нейната идентификация и регистрация - между него и подсъдимата уговорката е била описанието на вещите и техните цени да бъдат направени още в началото на месец септември 2012г., когато свидетелят ще има достъп до факса, оставен на подсъдимата за тази цел. Несъстоятелността на оплакванията се вижда и от приложения по делото протокол за претърсване и изземване от 06.11.2012г. и приложения към него фотоалбум, при което действие по разследването е бил иззет един брой бял лист с печатен текст, адресиран до св. А., подписан от подсъдимата, с предлаганите за отчуждаване вещи и техните цени, който лист е бил изпратен на свидетеля А. по факс в изпълнение на постигнатото между него и подсъдимата съгласие за това действие. Самата подсъдима в изпратения до св. А. факс е добавила, че предметите по пункт пети от продължаваното престъпление са ценна църковна утвар, с характерна цариградска изработка и са били предназначени за официалното откриване на Цариградската уния през 1860г. Не на последно място за наличието на предложение за отчуждаване на тези вещи, адресирано до св. А., а не за проучване за наличие на интерес от закупуване, както се претендира от жалбоподателите, респективно за опровергаване на тезата на подсъдимата и нейната защита, се явяват и разговорите от използваните СРС по отношение на нея под номера 19, 20, 21 и 22 от дата 20.08.2012г.-11,22ч., от които се вижда, че тя му отправя предложение за закупуване на тези вещи, иска от него да й изпрати имейл, за да му „напише колко, какъв е размера и кои вещи се продават“, коментира рипидите, като му обяснява, че монсеньор Е. искал за тях по 50 000 за всяка и му предлага да се договорят и на друга сума, уговарят се и да му изпрати снимки по факс след 01.09.2012г. Индиция за нейното намерение да предложи на св. А. вещите за продажба е и записания разговор под № 13 от 01.08.2012г.-15,07ч., в който разговор тя търси имейл на свидетеля, за да му предложи за продажба „слънцата“.
По отношение на вещта по пункт трети и четвърти от продължаваното престъпление-мраморен ъглов фрагмент с външни правоъгълни очертания и сегмент от кръгла кухина, изобразяващ гола детска крилата фигура с вдигната и свита в лакътя лява ръка с датировка от втори век след Х. се възразява, че съдът бил игнорирал обстоятелството, че делото в Италия срещу подсъдимата било архивирано и поради липсата на претенции от италианска страна не можело да се сподели извода на съда, че се касае до предмет, част от световното културно наследство, нуждаещ се от закрила в Р България. ВКС намира за нужно да повтори, че в принципен план легалния износ на културни ценности от страните-членки на ЕС изисква те да бъдат придружени с документ за произход, издаден от съответната държава. В допълнителните разпоредби на ЗКН са въведени разпоредбите на Директива 93//7/ЕИО на Съвета от 15 март 1993г. и на Директива 2014/60/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014г.и за изменение на Регламент (ЕС)№ 1024/2012 от 28 май 2014г. Едно от изискванията при легален внос на културни ценности с произход от друга държава е вещта да е придружена с лицензия за износ(сертификат), издаван от съответния национален компетентен орган, който Държавите –членки са посочили на Комисията в съответствие с изискванията на тези актове. Разпоредбите на глава шеста, раздел седми ЗКН, се прилагат само за движими културни ценности, които са незаконно изнесени от територията на държава членка, смятано от 1 януари 1993 г. При наличие на някоя от отрицателните предпоставки, включително и при отказ на Държавата-членка да иска връщане на такава вещ, съответната културна ценност попада в обхвата на приложното поле на ЗКН, независимо от различията по чл. 2 и чл. 2а от ЗКН, ако са налице и останалите предпоставки на закона и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане и ако вещта притежава необходимите за това характеристики.
В коментирания смисъл не може да се сподели оплакването на касаторите, че съдът бил игнорирал липсата на каквито и да било претенции от страна на италианската държава към подсъдимата относно мраморния фрагмент и поради това не се касае до предмет, част от световното културно наследство, нуждаещ се от закрила в България. По категоричен начин съдът е установил, че мраморният фрагмент, макар и приживе да е бил притежание на архимандрит Е. и същият да го е държал първоначално в дома си, а впоследствие бил оставен на съхранение в манастир, е бил открит при разкопки в /държава/ от наследодателя на подсъдимата. Това по никакъв начин не влиза в противоречие с възприетото от САС и споделяно от ВКС становище, че това не изключва качествените му характеристики на културна ценност, нито пък е освобождавало подсъдимата от задължението й да я идентифицира и регистрира по съответния ред. ВКС намира, че произходът на този мраморен фрагмент е български, независимо от мястото, на което е бил открит при разкопките. Този фрагмент е бил обект на изследване от две експертизи, като едната е основна, назначена на досъдебното производство и повторна такава, назначена във въззивното производство. Между двете заключения няма противоречиви изводи относно произхода на тази вещ, а има разминаване само относно стойността, като според едната експертиза стойността възлиза на 10 000лв., а според другата на 100 000лв. Същественото е, че съгласно заключенията този мраморен фрагмент представлява детайл от мраморно изделие, ценна археологическа находка, изработен от качествен ситно-зърнест мрамор с бял цвят, прошарен със сиви ивици, с релефна украса. От украсата има запазено изображение на гола детска крилата фигура, запазена до основата на торса. По естеството си представлява ъглов детайл от горната част на коритото на детски мраморен саркофаг или осуарий за съхраняване на останки след кремация, с датировка от 2 век след Х., като е възможно предметът да произлиза от всеки един от регионите, включени в рамките на Римската империя. Според експертите, по време на защитата на своето заключение, те аргументирано са посочили, че с 99 % вероятност имат пълното основание да смятат, че този фрагмент произхожда от територията на нашата страна.
По отношение на оплакването, че съдът не бил обсъдил доказателствата, от които се установявало, че подсъдимата не съзнавала изнасянето на мраморния фрагмент не по надлежния ред, а и имала уверенията на св. Балтийска, че за този предмет не е нужна идентификация, тъй като не произхожда от нашите земи, същото е неоснователно. Съставът на АС – София е отделил специално внимание на тази защитна версия на подсъдимата, като аргументирано и въз основа на събрания доказателствен материал правилно е преценил, че същата не почива на данните по делото. Съдът по фактите вярно е интерпретирал търсенето от страна на подсъдимата на заобиколен начин да внесе тази вещ в България. Показателни в това отношение са и приложените по делото секретни материали и провежданите от нея разговори както със св. П., разпитана за пръв път във въззивното производство, но също и разговорите със св. Балтийска и показанията на същата от досъдебното производство, на които съдът правилно се е доверил. Подкрепа този извод на съда намира и в издадената след разговорите със св. П. консулска декларация, изхождаща от самата тази свидетелка, която обаче не можа да замести необходимата за целта лицензия за износ на тази вещ. Без да е необходимо да се преповтаря съдържанието на разговорите на подсъдимата и мотивите на апелативния съд, в контекста на наведените оплаквания за липса на обсъждане на разговори с № № 4, 30 и 31 от използваните СРС, е необходимо да се отбележи, че именно тези, но не само, разговори, са залегнали в основата на аргументацията на АС- София, за да се приеме наличието на умисъл у подсъдимата за осъществяване на деянието по този пункт на обвинението. Както се вижда на стр. 37 от мотивите на САС, подсъдимата в хода на разговор № 4 от 25.06.2012г. обсъжда този мраморен фрагмент като археология, която е била предупредена да изнесе от /държава/, защото „всяка археология, изровена в /държава/, трябва да се даде на държавата…“ . От разговори № 27- 33 папка № 1 от секретните материали се установява, че подсъдимата е търсила заобиколни начини да изнесе фрагмента от Италия в България като семейна реликва или като надгробие по римски образец и за целта е искала от св. П. да й издаде (и е получила от нея) консулска декларация, в която било описано, че пренася фрагмент от надгробен паметник на нейния наследодател. Че подсъдимата е съзнавала обстоятелството, че няма нужната лицензия за износ на този мраморен фрагмент, е показателно обсъденото в мотивите-стр. 37 от решението на САС, нейно поведение-активни действия по търсенето на св. П., искането до нея да издаде консулска декларация, даването на идеи какво да пише в тази декларация, при това с ясното съзнание че се прави, за да може при една евентуална проверка на границата подсъдимата да „..се напраа на три и половина и ще кажа-съжалявам много, тва беше в посолството…ето тука консулска декларация…“
Без да е нужно да се преповтаря, но с напълно споделими от ВКС аргументи апелативният съд е отговорил на възраженията на защитата, поставени и пред него, за неприложимостта на чл. 97, ал. 6 от ЗКН по отношение на мраморния фрагмент. Най-важното за изключване приложимостта на този законов текст по отношение на мраморния фрагмент се явява липсата на легален документ за произход –лицензия за износ от Италия, както и липсата на ясен способ за неговото придобиване.
Неоснователно е оплакването за наличие на провокация към престъпление от страна на полицията и в частност на служителите под прикритие, а оттам за допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Апелативният съд не е бил упрекнат, че не е обсъдил този довод на защитата, поставян и на неговото внимание, а че при обсъждането му е допуснал пристрастност към обвинителната теза със стремеж към осъждане на подсъдимата на всяка цена и в игнориране на доказателства в подкрепа на защитата. Данни в подкрепа на това оплакване не се констатират. Съдът в своите действия се е ръководел от закона, за което свидетелстват съдебните протоколи. Що се касае до мотивите на въззивното решение, същите не разкриват каквато и да било тенденциозност или пристрастност у съдебния състав. Съдът е обсъдил това възражение на защитата акуратно и пунктуално, с позоваване на актуалната съдебна практика. Не се сочат, а и не се констатира, съдът да е игнорирал доказателства в каквато и да било посока по пункт трети и четвърти от продължаваното престъпление, свързани с използването на СРС по отношение на подсъдимата. Съдът е посочил в решението си стандарта, от който се е ръководел при обсъждането на това възражение, който стандарт е бил изведен от практиката на ЕСПЧ и националните съдилища-дали съществува проверима по един обективен начин информация за причините и целите на полицейската операция, дали е налице ясна и предвидима процедура за независим съдебен контрол върху разрешаването и провеждането на тази полицейска операция и какви са характерът и степента на полицейското участие, т.е. кога и как е била извършена тази операция. Съдът е достигнал до законосъобразния извод, че при прилагането на СРС по отношение на подсъдимата са били спазени изискванията на закона-налице е искане за прилагане на разрешен оперативен способ , налице е информация за престъплението, за което се разрешава това разследване, има информация за идентификационния номер на служителя под прикритие и има изискуемата по закон санкция от (в конкретния случай) председателя на СГС. Още преди внедряването на агента под прикритие властите са имали основателни и разумни подозрения, че подсъдимата възнамерява да предприеме действия по отчуждаване на вещи с културна, историческа и художествена стойност, които попадат под закрилата на ЗКН. Както се посочи и по-горе, първите действия на подсъдимата в тази насока са започнали още през м. март 2012, разговорите й със св. А. пък са от м. август същата година, а внедряването на агент под прикритие е реализирано от властите през октомври 2012г. Действително, както коректно е прието и в решенето на АС – София, служителят под прикритие се е свързал с подсъдимата по негова инициатива, но това е станало чак към октомври 2012г., когато престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК е било вече започнало от подсъдимата през м. август на същата година (защо през август ще се каже по-долу в изложението). Следователно, извършването на престъплението не е било предизвикано от полицейските органи, а те само са се присъединили към него, без при това да проявяват каквато и да било форма на натиск по отношение на подсъдимата, че да реализира тя намисленото престъпление не изцяло по своя воля и желание. Защитата претендира провокацията към престъплението от страна на полицейските служители и на още едно основание-действали са посредством лицето Л. И., трето лице, която от своя страна е действала като служител под прикритие и се свързала с подсъдимата по поръчение на полицията. В нарушение на законовата забрана това трето лице се свързала с подсъдимата, уговорила си среща с нея, заблудила я, че има хора, които проявяват интерес към закупуването на културни ценности и че може да им се има доверие. Тази теза не е подкрепена от доказателствената съвкупност, тъй като по делото данни за наличието на такова лице не се откриват, освен само и единствено в обясненията на подсъдимата. Дейността на служителите под прикритие е била строго ограничена в рамките на даденото разрешение и се е изразила в едно пасивно разследване на престъпната дейност, а не чрез активни действия по предизвикване на подсъдимата да се разпореди с културни ценности при заобикаляне на изискванията на ЗКН. В тази връзка правилно е било прието от контролираната съдебна инстанция, че подсъдимата е търсила различни начини и канали още преди намесата на полицейските органи за продажба на част от имуществото на нейния наследодател.
В заключение ВКС намери, че при разглеждането на делото не са били допуснати претендираните от защитата на подсъдимата нарушения по чл. 13, 14 и 107 от НПК.
Претенцията за нарушение на материалния закон, почиваща на разбирането, че всички инкриминирани по делото вещи не могат да бъдат обект на престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК, тъй като за да са такива, било необходимо тяхното качество на културна ценност най- напред да бъде надлежно установено по предвидения ред с извършване на идентификация и съответната регистрация по ЗКН, не може да бъде удовлетворена. ВКС напълно споделя съображенията на въззивния съд, пространно изложени на стр. 40-44 от решението. Въз основа на правилно установените по делото факти материалния закон е бил приложен правилно. Без да е нужно да се преповтарят съображенията на апелативната инстанция, достигнатият от нея извод, че качеството на културна ценност на една движима вещ произтича от закона, а не от изрично изявление на определен компетентен орган, почива на правилно разбиране на нормите на ЗКН. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗКН „Културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност“, ал. 2 „Културна ценност може да бъде и нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, което има научна или културна стойност и е от значение за Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания“. Както се вижда от текста, вложеният от законодателя смисъл е ясен-нормата има конститутивен характер и свързва защитения характер на предметите, културни ценности, с факта на тяхното съществуване. Това с още по-голяма сила е видно при съпоставката с текста на чл. 8 от ЗКН, визиращ идентификацията и регистрацията (но не само) на културните ценности като част от опазването на културното наследство. Допълнителен аргумент в тази насока се съдържа и в чл. 113 от ЗКН, съгласно който възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности могат да се извършват само ако вещите са идентифицирани и регистрирани, т.е. качеството на културна ценност не може се обвърже само с процеса по тяхното опазване като културно наследство, включващ тяхната идентификация и регистрация. Затова и смисълът на чл. 278а, ал. 1 от НК е ясен-в хода на наказателното производство, в случаите, когато се стигне до такова, да се установи дали вещта, предмет на предлагането за отчуждаване и/или отчуждена, има характеристиката на културна ценност. За да е съставомерно деянието по този текст от НК се изисква деецът да предлага за отчуждаване или да отчужди свои (и не само) културни ценности, без те предварително да са били идентифицирани и регистрирани по предвидения за това ред в чл. 8 от ЗКН, като от субективна страна се изисква деецът да съзнава тези обстоятелства. Намерението за бъдещо идентифициране и регистриране не е сред кръга от обстоятелства, правещи поведението на дееца извинимо, респективно изключващо наказателната му отговорност.
Като алтернатива на вече заявените оплаквания, от ВКС се иска подсъдимата да бъде оправдана, което, с оглед казаното, не може да бъде удовлетворено. Тук е мястото да се посочи, че правилно АС- София е оправдал подсъдимата по пункт втори от продължаваното престъпление. С категоричност е било установено, че на 24.10.2012г.подсъдимата не е предлагала за отчуждаване на служителя под прикритие нито една от посочените по този пункт на обвинението вещи. В тази насока показанията на служителя под прикритие и обясненията на подсъдимата са напълно еднопосочни, като правилно е било прието, че тези гласни доказателствени източници не се оборват от нито едно от останалите събрани по делото доказателства, поради което и липсва основание за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата по пункт втори от продължаваното престъпление. Все в тази връзка със споделими аргументи съставът на САС е приел, че обвинението по пункт трети и четвърти е за две самостоятелни престъпления по чл. 278а, ал. 1 от НК- за това, че на 05.112012г. е предложила за отчуждаване, а на 06.11.2012г. е отчуждила инкриминирания мраморен фрагмент, което всъщност представлява привидна реална съвкупност. Касае се до едно престъпление, а деянията само външно изглеждат повече.
Подсъдимата правилно е била оправдана и за това да е осъществила деянието по пункт пети от продължаваното престъпление извън периода от 20.08.2012г.до неустановена дата на м. септември същата година, както и да е предложила за отчуждаване културна ценност-икона на св. Г. Победоносец с обков от края на 19-началото на 20 век. Макар и да липсва протест по отношение на оправдателния диспозитив на въззивното решение, тези обстоятелства се маркират в изпълнение на правомощията на ВКС като въззивна инстанция по настоящото дело. Както и по-горе бе посочено,САС правилно е установил въз основа на коректно установените факти по делото, че първото предложение на подсъдимата към св. А. е било отправено към него на 20.08.2012г., а самото изпращане на факс до него с посочване на вещите и техните цени се е осъществило на неустановена дата в началото на месец септември същата година. Относно иконата на св. Г. съдът се е позовал на двете експертни заключения, съгласно които макар и вещта да е културна ценност по смисъла на ЗКН и да попада в приложното поле на Категория № 2 от Приложение № 12 от Наредба № Н-3/2009г., то тя не покрива времевия критерий на наредбата, тъй като е създадена в края на 19 и началото на 20 век.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата наказание, заявено като алтернатива на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се аргументира с обстоятелството, че съдът не бил взел под внимание чистото съдебно минало на подсъдимата, продължителността на воденото срещу нея наказателно производство, както и че се опитвала да продължи делото на монсеньор Е. след неговата смърт. Също така неправилно съдът приел като отегчаващо обстоятелство изнасянето на мраморния фрагмент без знанието и разрешението на италианските власти. Оплакването е неоснователно. Второинстанционният съд е определил наказанието на подсъдимата П. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК в размер на девет месеца, като е намалил и размера на определения изпитателен срок на три години. За да достигне до този извод, съдът е имал предвид чистото съдебно минало на подсъдимата, нейните отлични характеристични данни, подпомагането и продължаването на делото на монсеньор Е., издаването на книга за живота и дейността му, оказваното от нея съдействие в хода на разследването. Отчетен е начина на придобиване на инкриминираните по делото вещи, както и обстоятелството, че не се е стигнало до реално отчуждаване на културни ценности, а също и обстоятелството, че обвинението се явява недоказано за всички вещи. Без основание в касационната жалба се твърди, че съдът не взел предвид продължителността на воденото срещу нея наказателно производство. Напротив, като изключително по своя характер обстоятелство е било преценено изминалото време от датата на деянието до постановяването на съдебното решение по делото – период от повече от 10 години. В тази връзка ВКС намира за нужно да добави и още нещо, което не се отразява на размера на наказанието, но е необходимо да бъде уточнено с оглед изискванията на ЕСПЧ. Съвкупната преценка на изброените обстоятелства, както и факта, че производството по делото, независимо от неговата фактическа и правна сложност, се е бавило толкова време не по вина на подсъдимата, дава основание да се приеме, че съобразно критериите, залегнали в практиката на Европейския съд по правата на човека, наказателното производство е с неразумна продължителност по смисъла на чл. 6 §. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Констатираното нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок може и е било компенсирано от въззивния съд с налагане на наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Съгласно критериите, формулирани в решението на ЕСПЧ по делото „Д. и Х. срещу България”, § 128, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, § 1 по „достатъчно ясен начин” и да компенсират подсъдимия „по изричен и измерим начин”. Това означава, че съдебните органи следва да изведат недвусмислена констатация за допуснато нарушение на разумните срокове за разглеждане на делото и да посочат причините за това (доколко се дължи на поведението на подсъдимите и доколко на поведението на компетентните власти). Компенсацията следва да бъде изрична и реална – да е от такова естество и в такъв обем, че практически да облекчат положението на подсъдимия и да възстановяват накърнените му права. Затова нарушението на разумния срок за разглеждане и решаване на делата се преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й (включително и като такова с изключителен характер), както е сторено в настоящия казус. Съдебните органи следва да конкретизират каква точно компенсация следва да се предостави на подсъдимите, т.е. конкретния размер на намалението на дължимото се наказание. Този механизъм предполага, че в хипотезите на нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ съдилищата следва да посочат: 1. какво би било полагаемото им се по правилата на НК наказание, ако не беше допуснато нарушението, и 2. да уточнят конкретния размер на редукцията. (Този способ на редукция е разяснен и в решение № 299 от 12.06.2013 г. по н.д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о.). Възможността да се иска намаляване на наказанието трябва „да е установена като право за осъденото лице”. Тази компенсаторна мярка не следва да бъде игнорирана или заобикаляна с доводи за обществената опасност на деянието. Дори и при най-тежките престъпления надхвърлянето на разумните срокове на разглеждане на делото задължително се отчита като смекчаващ наказанието фактор, с което се цели справедливо обезщетяване на ограниченията, неизбежно понесени от подсъдимия следствие дългия период на неизясненост на наказателноправното му положение. Затова и ВКС приема за справедлив размер на полагаемото се на подсъдимата наказание в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, но предвид казаното, същата следва да бъде компенсирана с намаляването на същото до размера, определен от контролираната инстанция, а именно девет месеца лишаване от свобода, с приложението на чл. 66, ал. 1 от НК за посочения от САС срок. Този извод не се променя и от факта, че неправилно като отегчаващо отговорността на подсъдимата обстоятелство съдът е имал предвид изнасянето на мраморния фрагмент от /държава/ без съответното разрешение.
Като следваща алтернатива се отправя искане съдът да приложи по отношение на подсъдимата чл. 9, ал. 2 от НК. Това искане също не може да бъде удовлетворено. Престъплението по чл. 278а, ал. 1 от НК е на формално извършване, за реализиране на фактическия му състав е необходимо само активното поведение на дееца по предлагането на културната ценност за отчуждаване, като за съставомерността на деянието не е необходимо предложението за отчуждаване да е достигнало до конкретно лице. Касае се до културни ценности, имащи голямо значение за българското културно наследство. Така например мраморният фрагмент, видно от заключенията на назначените по делото експертизи, представлява археологическа находка със значима културна, научна, археологическа и художествена стойност. Същото важи и за останалите инкриминирани по делото предмети. В една съществена степен са били засегнати обществените отношения по опазване на културното наследство, независимо от подбудите за това. Или иначе казано, степента на обществена опасност на деянието не е малозначителна, нито пък неговата обществена опасност е явно незначителна, че да обуслови приложението на чл. 9, ал. 2 от НК.
В настоящият казус ВКС е изправен пред хипотеза на "закон за същото престъпление", както това е разяснено в Решение № 223 от 11.02.2020 г. на ВКС по н. д. № 1013/2019 г., III н. о., НК, петчленен състав. Касае се до различна правна оценка на релевантните факти, като ВКС остава в рамките на същата правна квалификация, поради което и основанието за неговата намеса е във връзка с чл. 337, ал. 1 т. 2 от НПК.
Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. чл. 337 вр. чл. 334, т. 3 от НПК,

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 99 от 13.03.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 500/2022г., като ОПРАВДАВА подсъдимата по пункт първи от продължаваното престъпление за това, че на 14.03.2012г. в [населено място], предложила за отчуждаване на Д. З. М. културна ценност по смисъла на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство, а именно - един брой книга /книга/ , 1784г., януари (Църковнославянски превод на Библията), срещу сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ евро.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 99 от 13.03.2023г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд № 500/2022г. в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: