Връщане на чистата стойност при недействителен потребителски кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * нищожност на договор * договор за потребителски кредит

Р Е Ш Е Н И Е

№ 116
[населено място], 29.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

при участието на секретар Петя Петрова, като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т.д. № 1921 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. По касационна жалба на "Юробанк България" АД е допуснато касационно обжалване на решение № 146/29.05.2025 г. по в. гр.д. № 276/2025 г. на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която е потвърдено решение № 750/14.10.2024 г. по гр.д. № 409/2024 г. на Районен съд –гр.Хасково за отхвърляне на предявените от "Юробанк България" АД срещу К. А. А. искове по чл.422 ал.1 ГПК за установяваване на вземане до размера от 7327 лв. - главница по договор за потребителски кредит PLUS-18716309/20.07.2021 г., и за законната лихва върху сумата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, за които е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.дело N 2785/23 г. на Районен съд -гр.Хасково. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение, изразяваща се в произнасяне в противоречие с нормата на чл.23 ЗПК, която предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, в полза на кредитора се присъжда чистата стойност на кредита. Поддържа се от касатора, че след като решаващият съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, е следвало да присъди на основание чл.23 ЗПК в полза на кредитора чистата стойност на кредита, а не да отхвърля иска. Повдигнат е и доводът, че обявяването на задълженията по договора за кредит за предсрочно изискуеми е ирелевантен факт, защото при недействителността на договора длъжникът е длъжен да върне чистата стойност на кредита, а в този случай той не може да се ползва от преимуществото на уговорения срок. По отношение на размера на чистата стойност на кредита са развити оплаквания за това, че първоначалният разрешен размер на кредита възлиза на сумата от 11 500 лв., а след приспадане на удържаната от банката сума от 230 лв. – „такса ангажимент“, се формира стойността от 11 270 лв., от която следва да се приспаднат единствено платените от ответницата суми от общо 3943 лв., поради което чистата стойност на кредита възлиза на 7327 лв. Сочи се от касатора, че дължимата от ответницата застрахователна премия от 4272 лв. представлява нейно задължение по застрахователен договор, поради което при изчисление на чистата стойност на кредита този размер не следва да се приспада. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение и да се установи съществуването на вземане в размер на чистата стойност на кредита от 7327 лв., ведно със законната лихва.

Ответницата К. А. А. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба с доводите, че за отношенията между страните не следва да се прилагат цитираните в изложението на касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК, защото са в противоречие с ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. Поддържа се, че исковете са предявени на договорно основание, а не на извъндоговорно, поради което при установяване на недействителност на договора предявените на договорно основание искове подлежат на отхвърляне. Изложени са съображения, че в производството по предявен по реда на чл.422 ГПК установителен иск не намират приложение правилата на чл.214 ГПК за изменение на основанието на иска чрез въвеждане на друго основание, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение. Кредиторът разполага с възможността да предявяви евентуален осъдителен иск на извъндоговорно основание, а съдът няма право служебно да изменя основанието на иска и да прилага чл.55 ЗЗД, респ. чл.23 ЗПК, защото в този случай ще се наруши принципът на диспозитивното начало по чл. 6 ал.2 ГПК. Претенцията на кредитора не е предявена на извъндоговорно основание, а на договорно, поради което съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в касационната жалба, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между "Юробанк България" АД" и К. А. А. е бил сключен договор за потребителски паричен кредит PLUS-18716309/20.07.2021 г., по който реално получената от кредитополучателя сума възлиза на 11 270 лв., тъй като от уговорената сума на кредита в размер на 11 500 лв. банката е задържала сумата от 230 лв. – „такса ангажимент“. Ответницата се е задължила да върне кредита чрез плащане на месечни погасителни вноски съобразно приложения към договора погасителен план.

Въззивният съд е констатирал, че в годишния процент на разходите по кредита не е включен размерът на дължимата от кредитополучателя застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“, която е част от поетите с договора задължения и представлява разход за длъжника, поради което подлежи на включване в годишния процент на разходите – чл.19 ал.1 и ал.2 ЗПК. Подобни съждения са формирани и досежно клаузата от договора, която предвижда задължение за длъжника да плати „такса ангажимент“. Решаващият съд е приел, че включването в годишния процент на разходите на сумите за застрахователна премия /4272 лв./ и на „такса ангажимент“ /230 лв./, което в нарушение на чл.11, т.10 ЗПК не е било сторено в процесния договор, води до надвишаване на предвидената в чл.19 ал.4 ЗПК горна граница за размер на разходите по кредита – не повече от 5 пъти размера на законната лихва, а това на основание чл.19 ал.5 ЗПК влече нищожност на договора. Налице е хипотезата на чл.23 ЗПК, според която кредиторът има право само на чистата стойност на кредита.

Решаващият съд е приел, че не е изискуемо задължението на ответницата за връщане на чистата стойност на кредита, защото към датата 11.04.2023 г., с която кредиторът свързва настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, са били погасени 17 вноски с настъпил падеж, а неплатените вноски са три на брой – с падежи на 01.02.2023 г., 01.03.2024 г. и на 01.04.2023 г. Тъй като неплатените вноски са формирани по размер от главница, възнаградителна лихва и премия по застраховка „Живот“, предсрочната изискуемост на дълга не е настъпила, защото длъжникът не е просрочил две пълни месечни погасителни вноски за главница, която е дължима в хипотезата на чл.23 ЗПК. Тъй като задължението на ответницата е неизискуемо, е прието, че в полза на ищеца не съществува вземане за чистата стойност на кредита, поради което исковете за главница, за възнаградителна и за мораторна лихва са отхвърлени изцяло.

С постановеното по настоящото дело определение № 3282/20.11.2025 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за главница до размера от 7327 лв., на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС по следния правен въпрос: „Дали в хипотезата на чл.23 ЗПК има значение погасителният план към договора за потребителски кредит, респ. обявяването на договорните задължения за предсрочно изискуеми и как се определя размерът на „чистата стойност“ на кредита?“

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд намира следното:

С решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е прието, че когато по предявения от кредитора иск на договорно основание се установи от съда недействителност на договора за потребителски кредит, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, а в първото от цитираните решения е прието, че в този случай погасителният план няма действие между страните. В хипотезата на чл.23 ЗПК не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да е предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД, защото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД. В този смисъл са и служебно известните на настоящия състав на ВКС решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г. на ВКС, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/20 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/21 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, в които е разяснено, че задължението на длъжника да върне чистата стойност на кредита в хипотезата на недействителен договор за потребителски кредит възниква на основание чл.23 ЗПК, за да се избегне неоснователното обогатяване на длъжника, който има опасност по предявен от кредитора отделен иск по чл.55 ЗЗД да релевира възражение за погасителна давност.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло дадените в посочените по- горе решения на ВКС разрешения и намира, че когато в производството по чл.422 ГПК бъде установена от съда недействителност на договора за потребителски кредит поради противоречие с императивна норма на ЗПК, т.е когато между страните не съществува договорно правоотношение, вземането, на което кредиторът има право в този случай – за чистата стойност на кредита, възниква по силата на специалната норма на чл.23 ЗПК. В тази хипотеза изискуемостта на това вземане не произтича от уговорените в погасителния план падежи на отделните вноски, които уговорки като част от съдържанието на договорното правоотношение не се прилагат поради недействителност на договора. Връщането на чистата стойност на кредита се дължи от длъжника по силата на специалното правило на чл.23 ЗПК, а не в изпълнение на договора, защото той е недействителен и не е породил правни последици. Следователно в този случай уговорките в погасителния план относно срока за плащане на разсрочените погасителни вноски са ирелевантни за изискуемостта на вземането на кредитора за чистата стойност на кредита.

В хипотезата на чл.23 ЗПК присъждането в полза на кредитора на чистата стойност на кредита не е обусловено и от надлежното обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Както е разяснено в мотивите на т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС , предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението му не са били изискуеми.

Задължението на длъжника за връщане на чистата стойност на кредита, когато договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с императивна норма на ЗПК, произтича от закона – чл.23 ЗПК, а не от договора. Касационният съд намира, че въпросът за предсрочната изискуемост, представляваща изменение на договора, може да се поставя само в контекста на действителен договор за кредит, но не и в хипотезата на чл.23 ЗПК, уреждаща последиците при неговата недействителност. Предсрочната изискуемост на задълженията по договор за кредит, при която настъпва изискуемост и на вноските с ненастъпил падеж по уговорения погасителен план, предполага действителен договор, от което следва изводът, че в хипотезата на чл.23 ЗПК – когато договорът за потребителски кредит е недействителен, обявяването на предсрочна изискуемост на кредита е ирелевантен факт.

По отношение на размера на чистата стойност. Касационният съд намира, че в хипотезата на чл.23 ЗПК подлежи на връщане от длъжника чистата стойност на кредита, която по размер се определя съобразно размера на реално получената от длъжника парична сума, от който размер следва да се приспадне единствено размерът на осъществените в полза на кредитора плащания по недействителния договор. В този случай е без значение какъв е размерът на действителните разходи, подлежащи на включване в годишния процент на разходите - чл.19 ал.1 и ал.2 ЗПК, ако длъжникът реално не е извършил съответното плащане. В нормата на чл.23 ЗПК е предвидено, че при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, от което следва изводът, че платените от длъжника суми, предназначени за погасяване на главницата, както и на лихви и на разходи по недействителния договор, подлежат на приспадане от размера на получената от длъжника парична сума по кредита.

Следва да бъде даден следният отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: В хипотезата на чл.23 ЗПК задължението на длъжника да върне чистата стойност на кредита представлява законова последица от недействителността на договора. В този случай настъпването на предсрочна изискуемост или на падежа по погасителния план е ирелевантно. Чистата стойност на кредита, подлежаща на връщане от длъжника, се формира по размер след отчитане на получената от длъжника като кредит сума и приспадане от нея на реално платените по недействителния договор суми на кредитора, включително за лихви и други разходи.

По същество - по делото е установена от въззивния съд недействителността на процесния договор за потребителски кредит и не е спорно от фактическа страна, че реално получената от кредитополучателя сума възлиза на 11 270 лв., доколкото от уговорения размер на кредита от 11 500 лв. е била задържана от банката сумата от 230 лв. – „такса ангажимент“. В клаузата на т.2 от договора е предвидено, че длъжникът поема задължение да плати и застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“, размерът на която възлиза на 4272 лв. и участва при формиране на общата стойност на дълга по договора от 21 024 лв., а от заключението на ССЕ се установява, че размерът на месечната погасителна вноска от 219 лв. включва сумата от 44,50 лв. – вноска по застрахователната премия. Вещото лице е констатирало, че в изпълнение на недействителния договор ответницата е платила в полза на ищеца сумата от общо 3943 лв., от която сумата в размер на 756,50 лв. е стойността на платените вноски по застрахователната премия. Платените в полза на кредитора вноски по застрахователната премия представляват разходи по кредита, които на основание чл.23 ЗПК длъжникът не дължи, поради което сумата от 756,50 лв. подлежи на приспадане като част от общо платената сума от 3943 лв. Чистата стойност на кредита по чл.23 ЗПК в случая се формира по размер след като от реално получената от длъжника сума от 11 270 лв. се приспадне платената в полза на кредитора сума от общо 3943 лв., в която е включена сумата от 756,50 лв. – вноски по застрахователната премия. При тези факти касационният съд, с оглед на даденото по-горе разрешение на въпроса за начина, по който се определя размерът на чистата стойност на кредита, намира, че в конкретния случай задължението на длъжника по чл.23 ЗПК възлиза на 7327 лв.

По тези мотиви касационният съд намира, че задължението на ответницата за връщане на чиста стойност на кредита възлиза на 7327 лв., поради което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е основателен за този размер. Решението на въззивния съд за отхвърляне на иска до този размер е неправилно, защото задължението на длъжника по чл.23 ЗПК да върне чистата стойност на кредита е без срок и неговата изискуемост не е обусловена нито от настъпване на падежите на вноските, уговорени в погасителния план, който е неприложим поради недействителността на договора, нито от обявяване на задълженията за предсрочно изискуеми.

Неоснователно е възражението на ответницата, че е недопустимо по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, основан на сключен договор за потребителски кредит, да бъде установено вземането на кредитора за дължимата по недействителния договор чиста сума на кредита. Ищецът е предявил по реда на чл.422 ГПК иск за установяване на задължението на ответницата за връщане на получената от нея по процесния договор сума като главница, а на това негово искане кореспондира предвиденото в нормата на чл. 23 ЗПК задължение на ответницата да върне чистата стойност на кредита, поради което с уважаване на иска по чл. 422 ГПК за връщане на чистата стойност на кредита съдът не излиза извън предмета на искането и не нарушава установения в нормата на чл. 6, ал. 2 ГПК принцип на диспозитивното начало / решение № 50005/21.02.2024 г., по т.д. № 1950/22 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС / . Произнасянето в случая е в рамките на заявения предмет, а изразеното от ответницата несъгласие да се прилага правилото на чл. 23 ЗПК противоречи на нейната защитна теза за недействителност на процесния договор, доколкото присъждането на чистата стойност на кредита е законова последица от неговата недействителност.

Не е налице хипотезата на чл.292 ГПК, тъй като цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК не са в противоречие с т.11.б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, доколкото присъждането на чистата стойност на кредита не е на друго основание, различно от основанието, въз основа на което е издадена заповедта по чл.410 ГПК. Правилото на чл.23 ЗПК цели да не се допусне неоснователно обогатяване на ответницата с размера на чистата стойност на кредита, поради което неоснователен е нейният довод, че е нарушен принципът за равнопоставеност, въведен в практиката на СЕС.

С оглед отговора на правния въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е формирал извод за неоснователност на иска поради ненастъпила изискуемост на задължението за връщане на чистата стойност на кредита, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от кредитора иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане за сумата до 7327 лв. – чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.12.2023 г., до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ищеца да плати на адвоката на ответницата адвокатско възнаграждение за производството пред първата съдебна инстанция за горницата над 1055,85 лв., и вместо него следва да се постанови друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде уважен за сумата от 3746,23 евро, ведно със законната лихва от 19.12.2023 г.

По разноските. Пред въззивната съдебна инстанция правният спор по въззивната жалба на въззивника /ищец/ - относно прилагането на чл.23 ЗПК, не се е отличавал с висока фактическа и правна сложност, доколкото по релевантните въпроси е формирана обилна практика на ВКС. Поради ниската правна и фактическа сложност на спора във въззивното производство, приключило в едно съдебно заседание, в което не е участвал адвокатът на ответницата, касационният съд намира, че дължимото му адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА следва да се определи в размер на 2/3 от размера на адвокатското възнаграждение, което се полага по Наредба № 1/09.07.2004 г., тъй като предвидените в нея размери служат за ориентир /решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г./. Съобразно правилото на чл.78 ал.3 ГПК адвокатското възнаграждение възлиза на 703,87 лв., поради което въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която в полза на адвоката на ответницата е присъдено за въззивното производство адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА за горницата над 703,87 лв.

Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата по касация и по исковете следва да бъде осъдена да заплати на ищеца следните разноски: сумата от 390,38 евро - за заповедното производство, сумата от 469,26 евро - за производството пред първоинстанционния съд, сумата от 76,52 евро - за производството пред въззивния съд, и сумата от 90,26 евро - за производството пред ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 146/29.05.2025 г. по в. гр.д. № 276/2025 г. на Окръжен съд -гр.Хасково в частта, с която е потвърдено решение № 750/14.10.2024 г. по гр.д. № 409/2024 г. на Районен съд -гр.Хасково в частта, с която е отхвърлен предявеният от "Юробанк България" АД срещу К. А. А. иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяваване на вземане до размера от 7327 лв. - по договор за потребителски паричен кредит PLUS-18716309 от 20.07.2021 г., и за законната лихва, за които е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.дело N 2785/23 г. на Районен съд -гр.Хасково, и "Юробанк България" АД е осъдено да заплати на адв.А. Д. адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство за горницата над 1055,85 лв., както и в частта, с която с която "Юробанк България" АД е осъдено да заплати на адв.А. Д. адвокатско възнаграждение за въззивното производство за горницата над 703,87 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.23 ЗПК, че К. А. А. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица]N 6, вх.“А“, ет.7, ап.19, дължи на "Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]N 260, сумата от 3746,23 евро –чистата стойност на кредита по договор за потребителски паричен кредит PLUS-18716309 от 20.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 19.12.2023 г. до окончателното ѝ изплащане, за които по ч.гр.дело N 2785/23 г. на Районен съд -гр.Хасково е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

ОСЪЖДА К. А. А. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица]N 6, вх.“А“, ет.7, ап.19, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на "Юробанк България" АД ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]N 260, съдебни разноски: 390,38 евро - за заповедното производство, 469,26 евро - за производството пред първоинстанционния съд, 76,52 евро - за производството пред въззивния съд, 90,26 евро - за производството пред ВКС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.