Задължение на съда да назначи експертиза при спор за способността за разбиране на действията

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 172

гр. София, 20.03.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Цветанка Найденова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1651 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. Ю. С. срещу решение № 26/06.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 511/2023 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 113/27.10.2023 г. по гр. дело № 255/2023 г. на Маданския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Основно училище (ОУ) „Н. Й. В.“ - [населено място], обективно кумулативно съединени: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразна, на заповед № 281/02.06.2023 г. на директора на ответното училище, с която трудовото правоотношение на касатора-ищец е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 11 152.05 лв. за оставане без работа за периода от 6 месеца след уволнението, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; и иск за осъждане на ответното училище да заплати на ищеца обезщетение в размер 1 415 лв. за времето, през което бил в отпуск по болест – в периода 05.06.2023 г. - 05.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

С постановеното по делото определение № 5627/03.12.2024 г. настоящият съдебен състав е оставил без разглеждане касационната жалба срещу въззивното решение – в частта по иска за обезщетение в размер 1 415 лв. ведно със законната лихва върху него, като процесуално недопустима в тази част, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, и е прекратил касационното производство в същата част; определението не е обжалвано и е влязло в сила в тази част. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК, в тази необжалваема негова част, въззивното решение е влязло в сила на датата на постановяването и обявяването му.

Със същото определение № 5627/03.12.2024 г. съдът е установил, че касационната жалба е процесуално допустима в останалата `и част и по реда на чл. 288 от ГПК е допуснал касационното обжалване на въззивното решение в частта му, постановена по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.

В касационната жалба на ищеца С. се навеждат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК . Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание чрез процесулния пълномощник на касатора – адв. М. Г..

Насрещната страна – ответното ОУ „Н. Й. В.“ - [населено място], чрез процесулния си пълномощник адв. Д. К., в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата.

С посоченото по-горе определение № 1135/13.03.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: какви са правомощията на въззивния съд при допуснати пропуски в доклада по делото на първата инстанция относно доказването на правно-релевантни факти, спорни и във въззивното производство, за установяването на които са необходими специални знания, и длъжен ли е въззивният съд в тези случаи на непълен доклад да допусне заявените с въззивната жалба доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК или същите са преклудирани.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, разрешение на въпроса е дадено с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. дело № 362/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК. Когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши. Щом за установяване на спорен по делото факт са необходими специални знания, съдът в доклада по чл. 146 от ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна. Съдът посочва задачата и избира специалист с нужните знания и умения, като указва кой, в какъв размер и в какъв срок следва да внесе депозит, съответно – страните или трети лица трябва ли и какви допълнителни данни, документи, вещи и пр. да представят за ползване на вещото лице. Няма значение дали за установяване на същия факт задължената страна сочи други допустими доказателствени средства. Въззивният съд и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 от ГПК, сам служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен. В същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 240/15.01.2021 г. по гр. дело № 3944/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 106/02.07.2020 г. по гр. д. № 1897/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 520/05.08.2024 г. по гр. д. № 2455/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос.

При извършената служебна проверка, съдът установи, че въззивното решение е валидно постановено, както и че то е процесуално допустимо в допуснатата до касационно обжалване част.

Предвид възприетия по-горе отговор на процесуалноправния въпрос, основателно е касационното оплакване по чл. 281, т. 3 от ГПК на ищеца, че в нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК въззивният съд е оставил без уважение доказателственото му искане за допускане на съдебно-психиатрична експертиза (СПЕ), направено с въззивната му жалба. Съображенията за този извод са следните:

Изхождайки от подробните твърдения в исковата молба на касатора, с проекта си за доклад по делото, обективиран в определение № 199/11.09.2022 г. и обявен в откритото съдебно заседание на 13.10.2023 г., първоинстанционният съд е дал указания на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с процесната заповед и на посоченото в нея основание; че изявлението му, обективирано в подадената от него молба за прекратяване на трудовото правоотношение, е опорочено, че същото е дадено под натиск, както и че при отправянето на изявлението ищецът не е могъл да разбира или да ръководи действията си. Със същото определение районният съд е допуснал двама от исканите от ищеца свидетели за установяване на твърдяните в исковата молба обстоятелства – в какво състояние е бил той непосредствено след ареста и дълго време след това, и при какви обстоятелства той е подписал заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение и за ползване на платен отпуск. В мотивите към първоинстанционното решение № 113/27.10.2023 г. районният съд е приел, че възражението на ищеца, че при отправяне на изявлението му за прекратяване на трудовия му договор не е могъл да разбира или да ръководи действията си, се квалифицира като твърдение за наличие на порок на валидността на едностранно изявление по смисъла на чл. 31, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, според които разпоредби е унищожаемо волеизявлението на дееспособно лице, ако при отправянето му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че към момента на депозиране на заявлението за прекратяване на трудовия договор ищецът е бил в силно негативно емоционално състояние, дължащо се на обстоятелството, че непосредствено преди срещата си с директора на ответното училище е бил задържан за срок от 24 часа по реда на ЗМВР. Съдът е намерил обаче, че това състояние не го е лишило от психическата му годност да разбира или да ръководи действията си, като в тази връзка е изложил съображения, че емоционалното състояние на ищеца, при което същият е изживял силен стрес вследствие на задържането му, и психическата му годност да разбира и да ръководи действията си, са две различни състояния, като първото не води до последиците по чл. 31 от ЗЗД. Приел е, че второто състояние не би могло да бъде установено от показанията на разпитаните по делото свидетели В. К., Й. К.-Л. и С. С., доколкото установяването му е от компетентността на медицински специалист в съответната област. Първоинстанционният съд е приел за установено още, че ищецът страда от неинсулинозависим захарен диабет, за което заболяване приема предписаните му медикаменти, но е намерил, че по делото не се установява, и това негово заболяване да е довело до психическа негодност да разбира и ръководи действията си. В заключение районният съд е приел, че липсват доказателства, които категорично и несъмнено да налагат извод, че психическото състояние на ищеца към релевантния момент е довело до опорочаване на неговото волеизявление, поради което е намерил за недоказано състояние на ищеца, сочещо на невъзможност да разбира или да ръководи действията си.

Във въззивната си жалба ищецът е изложил оплакване, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че макар към момента на подаване на заявлението за прекратяването на трудовия договор той да е бил в силно негативно емоционално състояние, дължащо се на обстоятелството, че непосредствено преди срещата му с директорката на ответното училище той е бил задържан за срок от 24 ч. по реда на ЗМВР, то това състояние не го лишило от психическата му годност да разбира или да ръководи действията си, установяването на което е от компетентността на медицински специалист в съответната област. В тази връзка ищецът е посочил и че ако съдът не е убеден в правотата на твърденията му, е могъл да назначи СПЕ, която след запознаване с данните по делото и лично освидетелстване, да даде отговори, задържането му в МВР и изключително краткото време на срещата му с директорката, отразило ли се е на психичната му годност да разбира и ръководи действията си. С въззивната си жалба ищецът е направил оплакване за необоснованост и на изводите на районния съд, че не се установява заболяването му от диабет да е довело до такава психична негодност, както и че липсват доказателства, психичното му състояние към релевантния момент да е довело до опорочаване на волеизявлението му. Също с въззивната си жалба ищецът е направил и изрично доказателствено искане окръжният съд да назначи СПЕ, която след запознаване с данните по делото и личен преглед на ищеца, да даде заключение относно способността му да разбира и ръководи действията си и дали в състояние на разстроено съзнание е подписал заявлението за прекратяването на трудовото му правоотношение.

С постановеното по делото определение № 466/13.12.2023 г., въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане, по съображения, че то било преклудирано, тъй като такова искане не е правено пред първоинстанционния съд и за първи път се прави с въззивната жалба. Съдът е посочил още, че в съотвествие с разпоредбата на чл. 312, ал. 2 от ГПК районният съд с доклада по делото, обективиран в определение № 199/11.09.2023 г., е указал на страните в едноседмичен срок от връчването на определението да вземат становище във връзка с доклада и да предприемат съответните процесуални действия, както и че ако в установения срок не изпълнят горните указания, губят възможността да сторят това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, настъпването на каквито не се твърди. По същите съображения въззивния съд е оставил без уважение искането на ищеца за допускане на СПЕ и с определение № 34/19.01.2024 г., като и в проведеното на 23.01.2024 г. открито съдебно заседание съдът е намерил, че няма основание да промени становището си по това доказателствено искане на ищеца.

В мотивите към въззивното решение № 26/06.02.2024 г. окръжният съд е намерил за правилни всички решаващи съображения на районния съд, че са недоказани твърденията и доводите на ищеца за опорочаване, на основание чл. 31, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, на писменото му изявление за прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. В тази връзка въззивният съд е приел за правилен и извода на първата инстанция, че за психическата годност на ищеца да разбира и да ръководи действията си, компетентни са медицински специалисти в съответната област, като окръжният съд отново е изтъкнал, че събирането на такива доказателства не е поискано от ищцовата страна в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК, въпреки предупреждението за това с доклада по делото. От представените по делото медицински документи въззивният съд също е установил, че ищецът страда от неинсулинозависим захарен диабет, за което заболяване приема предписаните му медикаменти, но и в тази връзка е споделил приетото от районния съд, че по делото не се установява това заболяване на ищеца да е довело до психическа негодност да разбира и ръководи действията си, тъй като той не ангажирал доказателства, които по категоричен начин да установяват, че заболяването му от неинсулинозависим захарен диабет е довело до такова психическо състояние, което да е опорочило волеизявлението му.

При така установените обстоятелства по делото, и предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира за основателни доводите, поддържани в касационната жалба, че още първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е допуснал служебно СПЕ с доклада си по делото, нито в проведеното открито съдебно заседание. Още в исковата си молба ищецът е изложил твърденията си, че е бил в силно негативно емоционално състояние и в недобро здравословно състояние, дължащо се на обстоятелствата, че е бил задържан за срок от 24 часа по реда на ЗМВР и поради това не е пил предписаните му лекарства за диабет, като е бил освободен от ареста в това състояние непосредствено преди срещата си с директорката на ответното училище, когато е написал и подал писменото си заявление за прекратяване на трудовото правоотношение. При тези твърдения, районният съд с доклада си правилно е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че при отправянето на това писмено изявление той не е могъл да разбира или да ръководи действията си, но неправилно – в нарушение на чл. 195, чл. 146 и чл. 312 от ГПК – едва с решението си е приел, че психическата годност на ищеца да разбира и да ръководи действията си е обстоятелство, което не би могло да бъде установено със свидетелските показанията, тъй като установяването му е от компетентността на медицински специалист в съответната област, т.е. необходими са специални знания. С въззивната си жалба ищецът е направил изрични оплаквания за необоснованост на изводите и съображенията на първоинстанционния съд, че са недоказани твърденията и доводите му за опорочаване, на основание чл. 31, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, на писменото му изявление за прекратяването на трудовото правоотношение; респ. – също с въззивната жалба ищецът е направили и изрично, своевременно доказателствено искане за допускане на СПЕ. Като е оставил без уважение това доказателствено искане, и то трикратно (с определение № 466/13.12.2023 г., с определение № 34/19.01.2024 г. и в откритото съдебно заседание на 23.01.2024 г.), въззивният съд на свой ред е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК, несъобразявайки се и с цитираната по-горе константна практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК. Това нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като в резултат на недопускането на исканата от страна на ищеца експертиза, делото е останало неизяснено от фактическа страна относно основните спорни по делото обстоятелства, релевантни за основателността на доводите му по чл. 31, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, за установяването и изясняването на които са необходими специални експертни познания. Ако въззивният съд не бе допуснал това процесуално нарушение при събирането на доказателствата, а беше допуснал и приел като доказателство по делото исканото експертно заключение и го беше обсъдил в съвкупност с представената медицинска документация и подробните свидетелски показания, неговите решаващи и крайни изводи по материалноправния спор биха могли да бъдат различни.

Неоснователни са касационните оплаквания и доводи на ищеца за неправилност на изводите на окръжния съд, че с писмените доказателства по делото е установено формалното осъществяване на фактическия състав на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяването на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие, както и за недоказаност и неоснователност на твърденията и доводите му за опорочаване на писменото му волеизявление за това прекратяване, в хипотезата по чл. 30, във вр. с чл. 44 от ЗЗД – поради упражнен натиск и заплаха от страна на директорката на ответното училище-работодател. Тези изводи на въззивния съд напълно съответстват на събраните по делото доказателства, подробно и надлежно са обосновани, като са в пълно съответствие и с материалния закон.

По изложените по-горе съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, въззивното решение, като неправилно – постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване негова част, постановена по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, и делото следва да се върне за ново разглеждане в тази част от друг въззивен състав на окръжния съд.

Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне изслушването на исканата от ищеца експертиза, която да даде заключение относно основните спорни обстоятелства по делото – дали с оглед неговото психо-емоционално и здравословно състояние при подаването на заявлението с вх. № 165/02.06.2023 г. за прекратяването на трудовия му договор, ищецът е бил в състояние, в което е могъл да разбира и да ръководи действията си към този момент. Предвид твърденията на ищеца и установените с писмените и гласните доказателства по делото обстоятелства относно психо-емоционалното и здравословното състояние на ищеца, експертизата следва да е комплексна тричленна, като бъде извършена от вещи лица – специалисти в областта на психиатрията, клиничната психология и ендокринологията. Въззивният съд следва да даде възможност на ищеца да заяви дали поддържа формулираните в касационната му жалба задачи към експертизата (които са относими към предмета на доказване, с изключение на тази под № 2), както и възможност да формулира други задачи, като предостави такава възможност и на ответното училище, но и като сам прецени тяхната относимост към предмета на доказване по делото, преди да ги допусне. При необходимост съдът и служебно следва да формулира ясно и точно конкретните задачи на експертизата, като укаже на вещите лица, че следва да дадат заключението си след извършен личен преглед (освидетелстване) на ищеца и въз основа приетата по делото медицинска документация и събраните подробни свидетелски показания. След приемане на експертното заключение, при постановяването на новото въззивно решение окръжният съд следва да обсъди това заключение в съвкупност с вече събраните писмени и гласни доказателства, и въз основа на този анализ да формира изводите си относно основателността или неоснователността на доводите на ищеца по чл. 31, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, респ. – на иска му чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход изцяло на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите за присъждане на разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 26/06.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 511/2023 г. на Смолянския окръжен съд, – в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. Ю. С. срещу Основно училище „Н. Й. В.“ - [населено място], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.

ВРЪЩА делото на Смолянския окръжен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов въззивен състав.

В останалата част, постановена по иска за заплащане на обезщетение в размер 1 415 лв. ведно със законната лихва върху него, въззивното решение е влязло в сила, като необжалваемо в тази част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: