Задължение на въззивния съд за назначаване на нова експертиза при противоречиви доказателства

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 440

гр. София, 30.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4937 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалба на ответника по делото „Е. системен оператор“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. С. Н. срещу решение № 242/23.10.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 308/2025 г. на Врачанския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 290/09.05.2025 г. по гр. дело № 3194/2024 г. на Врачанския районен съд, е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, поделението на дружеството-жалбоподател – „Мрежови експлоатационен район“ – М., да заплати на ищеца по делото С. А. И. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди – болки, страдания, неудобства и затруднения от травматично увреждане, причинено вследствие претърпяна на 11.04.2024 г. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 11.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК.

В жалбата се навеждат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложените в касационната жалба оплакване и съображения за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неоснователен отказ да допусне и изслуша нова съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), се поддържат чрез юрк. Н. в откритото съдебно заседание и в писмена защита.

Насрещната страна – ищецът С. И., в отговора на касационната жалба и в последващо писмено становище, чрез процесуалния си пълномощник адв. Л. В. излага доводи за неоснователност на жалбата. В тази връзка поддържа, че представените с въззивната жалба на ответника и приети по делото писмени доказателства, както и поисканата със същата жалба нова СМЕ, били неотносими към предмета на делото, тъй като с исковата си молба ищецът претендирал процесното обезщетение за неимуществените вреди от деня на настъпването на трудовата злополука до деня на предявяването на иска. Поддържа се и че между приетото пред първата инстанция заключение на СМЕ и приетото във въззивното производство експертно решение (ЕР) на териториална експертна лекарска комисия (ТЕЛК) имало несъществена („малка“) разлика.

С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 1744/02.04.2026 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: когато представено с въззивната жалба ново писмено доказателство за новонастъпили обстоятелства противоречи на събраните в първоинстанционното производство доказателства, и конкретно – при явно различие между представено с жалбата експертно решение на ТЕЛК и вече приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, следва ли въззивният съд да допусне нова експертиза, която да установи действителното здравословно състояние и изгледите за подобрение на пострадалия ищец, с оглед определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По така поставения процесуалноправен въпрос съдът намира следното:

Съгласно чл. 195 от ГПК и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд служебно (и без искане на някоя от страните) назначава експертиза, когато възникне необходимост от установяване с помощта на специални знания на даден правно-релевантен факт – ако с въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако експертизата е необходима за служебно прилагане на материалноправна норма във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване. Аналогична е и хипотезата на разглеждания процесуалноправен въпрос. Когато с определението си по чл. 267, ал. 1 от ГПК или в откритото съдебно заседание въззивният съд се произнася по допускането и събирането на представени с въззивната жалба нови писмени доказателства за установяване на новооткрити или новонастъпили обстоятелства, той следва да извърши задълбочена преценка, освен дали са налице предпоставките по чл. 260, т. 5 и т. 6 от ГПК за тяхното допускане по делото, още и – също с оглед наведените с жалбата твърдения и оплаквания, дали новите писмени доказателства противоречат на вече събраните в първоинстанционното производство доказателства, респ. – дали новите обстоятелства съществено се различават от приетите за установени от първоинстанционния съд. Когато по наведените с жалбата оплаквания въззивният съд установи такова противоречие между новите и вече събраните доказателства, респ. – установи съществено различие между новите и вече приетите за установени релевантни факти по делото, и за тяхното изясняване са необходими специални знания на вещо лице, също е налице необходимост от допускане на експертиза – служебно или по искане на въззивника или на насрещната страна по делото. Такава необходимост е налице и когато въззивният съд има съмнения при извършването на горната преценка или е в невъзможност да я извърши сам поради това, че не разполага със специални знания в областта на науката, изкуството, професионалните занятия и други. На още по-голямо основание възниква необходимост от назначаване на нова експертиза при по-конкретно посочената във въпроса хипотеза, която е и по-тясна – когато е налице явно противоречие или съществено различие между представено с въззивната жалба ЕР на ТЕЛК и вече прието по делото заключение на СМЕ, и същите са от значение за установяване действителното здравословно състояние и изгледите за подобрение на пострадалия ищец, с оглед определяне на справедливия размер на дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В тези случаи въззивният съд следва служебно или по искане на някоя от страните по делото да допусне нова експертиза (СМЕ, комплексна или друга в зависимост от конкретните обстоятелства), за да приложи правилно както процесуалната разпоредба на чл. 235, ал. 3 от ГПК, която го задължава, в качеството му на инстанция по съществото на материалноправния спор, да вземе предвид и всички правно-релевантни факти, настъпили в течение на производството по делото, така и материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която той следва да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне на справедливия размер на глобалното по своя характер обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.

При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС установи, че въззивното решение е валидно и процесуално допустимо.

Предвид възприетия по-горе отговор на процесуалноправния въпрос, основателно е касационното оплакване по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК на дружеството-ответник, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е оставил без уважение доказателственото му искане за допускане на СМЕ, направено с въззивната жалба. Съображенията за този извод са следните:

Във въззивната си жалба ответникът е изложил оплаквания, че първоинстанционният съд неправилно определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като въз основа на приетото заключение на СМЕ и свидетелските показания е приел, че в живота на ищеца са настъпили трайни негативни последици – загуба на работоспособност в относително млада възраст, като поради трайно и необратимо увреждане на дясната му ръка, занапред той няма да е в състояние да работи същата работа и професия (електромонтьор), все още се нуждае от помощ при изпълняване на домакинските задължения, както и че всички тези страдания и неудобства са дали отражение и на психическото състояние на ищеца. Във връзка с тези свои оплаквания, с въззивната си жалба ответникът е представил и нови писмени доказателства: влязло в сила ЕР № 91289-42/10.04.2025 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Д-р С. Х.“ ЕООД – [населено място], писмено становище от 25.04.2025 г. на Службата по трудова медицина (СТМ) и заповед от 30.04.2025 г. на работодателя, от които се установява, че с това ЕР на ТЕЛК, на ищеца е поставена водеща диагноза „счупване на други части на костите на предмишницата“, установени са противопоказни условия на труд „психофизическо пренапрежение, въздействие на токсични вещества и неблагоприятен микроклимат“, определена му е трайно намалена работоспособност от 32 %, като е посочено, че ищецът може да изпълнява длъжността си „електромонтьор“ при посочените противопоказни условия на труд; както и че предвид даденото в същия смисъл становище и на СТМ, ищецът е трудоустроен на същата длъжност „електромонтьор“, при посочените противопоказни условия на труд. Също с въззивната жалба, във връзка с тези новоностъпили обстоятелства, дружеството-касатор е поискало въззивният съд да допусне нова СМЕ относно обективното и актуално здравословно състояние на ищеца.

С постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК определение № 407/24.04.2025 г. въззивният съд е допуснал и приел по делото новите писмени доказателства, но е оставил без уважение доказателственото искане за допускане на нова СМЕ, по съображения, че същата се явявала „ненеобходимо“ доказателство, тъй като и представеното с жалбата ЕР на ТЕЛК и заключението на вече приетата СМЕ установявали, че не е налице пълно възстановяване на пострадалата ръка на ищеца. Като е препратил към тези свои мотиви, въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника-касатор за допускане на нова СМЕ и в проведеното на 25.09.2025 г. открито съдебно заседание.

В мотивите към обжалваното въззивно решение, въз основа на приетото по делото заключение на СМЕ и изложеното от вещото лице в откритото съдебно заседание пред първата инстанция, окръжният съд е приел за установени, наред с други релевантни факти, и следните обстоятелства: Ищецът не може да извърши завъртане на китката, която е в блокаж; може единствено да я сгъва на 30 градуса, но не може да сгъне пръстите. В случая е имало увреда в дълбокия клон на лъчевия нерв, който отговоря за движението на мускулите на китката и на пръстите. Когато ищецът разгъва китката нагоре, пръстите стоят под ъгъл, не може да ги изпъне изцяло напред; може да сгъва самите пръсти, да хваща някои неща, но няма стабилен захват; може например да се подпише, но пълноценна функция на пръстите няма. Може да се направи реконструктивна операция на ищеца – ако е прекъснат, лъчевият нерв не се възстановява без тази операция. От травмата, нервът при ищеца е размачкан. Вещото лице сочи, че при ищеца не е възможно пълно възстановяване, поради увреждането на лъчевия нерв; самите кости са възстановени, счупването е зараснало, макар с лека деформация, но заради лъчевия нерв ръката е с нарушена хватателна функция; това причинява изтръпване и парастезии – парене, боцкане, мравучкане. Вещото лице е категоричен, че занапред ищецът няма да може да използва ръката си пълноценно, да носи тежко или да работи такъв тип работа, каквато е работил по време на злополуката; това до известна степен може да се възвърне, чрез оперативната намеса, но ръката му няма да е сто процента същата, както преди увреждането. От приетото пред първоинстанционния съд заключение на психолого-психиатричната експертиза (КППЕ), въззивният съд е приел за установени, наред с други релевантни факти, и следните обстоятелства: Острата стресова реакция, настъпила при ищеца вследствие процесната трудова злополука от 11.04.2024 г., не е отзвучала до няколко дни, а е протрахирала – преминала е в разстройство на адаптацията, тъй като той не е продължил да води същия начин на живот, както преди травмата. Разстройство на адаптацията се проявява с оглед невъзможността на пострадалия ищец да се върне към предишния си начин на живот и работа. Разстройството на адаптацията е продължило повече от шест месеца и след това е преминало в посттравматично стресово състояние, което е налице и към момента на освидетелстването на ищеца, не е отзвучало и може да продължи с години. От писмените и гласните доказателства по делото въззивният съд е установил още, че на заеманата длъжност „електромонтьор“ ищецът осъществява трудова функция, изразяваща се в текущо поддържане и ремонт на въздушни и кабелни електропроводи високо напрежение, като трудовата му дейност включва качване и слизане по стъпенки на електрически стълбове с височина от 30-40 м., при каквито обстоятелства е настъпила и процесната трудова злополука.

За да определи размера от 50 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие процесната трудова злополука, наред с другите релевантни факти по чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е взел предвид и приетите за установени от заключението на СМЕ обстоятелства, сочещи на трайно увреждане на ищеца, – че освен зарасналото счупване на костите на предмишницата, е налице и пареза на лъчевия нерв – увреждане в дълбокия клон на лъчевия нерв, който отговоря за движението на мускулите на китката и на пръстите; вследствие на това са налице ограничени и болезнени движения в дясната гривнена става, 0° за проносупинация, което означава невъзможност да завърти китката по оста й нагоре и надолу; китката е в блокаж, може единствено да я сгъва навътре на 30°, но не може да сгъне пръстите към китката, невъзможна е и активна екстензия (разгъване) на пръстите, същите са с нарушен захват, може да ги сгъва и да хваща някои неща, но няма стабилен захват. Също в тази връзка въззивният съд е възприел и неблагоприятната прогноза на вещото лице, че занапред ищецът няма да може да използва ръката си пълноценно, да носи тежко или да работи такъв тип работа, каквато е работил по време на злополуката; че хватателната функция може да се възвърне до известна степен чрез последваща оперативна намеса, но не на 100 % и ръката му няма да бъде същата, както преди увреждането.

При така установените обстоятелства по делото и предвид възприетото по-горе разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира за основателни доводите, поддържани в касационната жалба, че в мотивите към обжалваното решение – при извършената съпоставка, въззивният съд неправилно, без да е допуснал и изслушал нова СМЕ, е приел, че били налице малки разлики между приетото пред първата инстанция заключение на СМЕ и приетото във въззивното производство ЕР на ТЕЛК. Тази констатация на въззивния съд е и необоснована, тъй като между тези две експертни заключения е налице съществено различие относно актуалното обективно здравословно състояние на ищеца и възстановяването на работоспособността му към релевантния момент – приключването на съдебното дирене във въззивното производство. Съгласно заключението на вещото лице по делото, изцяло възприето от окръжния съд, занапред ищецът няма да може да използва ръката си пълноценно, да носи тежко или да работи такъв тип работа, каквато е работил по време на злополуката, а съгласно новите писмени доказателства, приети във въззивното производство, ищецът вече е трудоустроен на същата длъжност, при противопоказни условия на труд, включващи „психофизическо пренапрежение“, за които, без използването на специални знания, е невъзможно за съда да прецени дали включват сочената от вещото лице по делото невъзможност за ищеца да използва ръката си пълноценно, да носи тежко, както и да се качва и слиза по стъпенките на електрически стълбове, за да осъществява ремонт и поддръжка, при каквито обстоятелства е настъпила процесната трудова злополука. Също неправилно – в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, въззивният е приел и че възстановяването на същата длъжност на ищеца, не следвало да се отразява върху крайния извод относно размера на дължимото обезщетение. Този извод е и необоснован, тъй като преди това в мотивите си, позовавайки се на ППВС № 4/23.12.1968 г. и на съдебната практика, самият окръжен съд е приел, че перспективата за възстановяването на пострадалия и възможността той да продължи трудовата си кариера и да се социализира, са обстоятелства от значение за справедливия размер на обезщетението. Също неправилно въззивният съд е споделил довода на ищеца, поддържан и в касационното производство – че той претендирал процесното обезщетение за неимуществените вреди от деня на настъпването на трудовата злополука до деня на предявяването на иска, към който момент не е било налице ЕР на ТЕЛК, респ. – че то било неотносимо доказателство. Предвид възприетия по-горе отговор на процесуалноправния въпрос, този извод на въззивния съд е в нарушение както на процесуалната разпоредба на чл. 235, ал. 3 от ГПК, така и на материалноправната норма на чл. 52 от ЗЗД. Съгласно трайно установената съдебна практика, обезщетението за неимуществени вреди е глобално по характер и включва репариране на всички претърпени от ищеца неимуществени вреди, настъпили вследствие трудовата злополука (респ. – от деликта, когато правопораждащият факт е непозволено увреждане), поради което за определяне на справедливия размер на обезщетението са от значение и съдът следва да обсъди всички обстоятелства, носещи информация за интензитета и продължителността на страданието ищеца и произтичащите от това последици за него, включително настъпилите такива след предявяването на иска – съгласно изричната разпоредба на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Поради това, соченият от ищеца краен момент, до който той заявява, че претендира глобалното по характер обезщетение за неимуществените вреди, не обвързва съда, който е задължен да вземе предвид и настъпилите в хода на делото – до приключването на съдебното дирене, обстоятелства от значение за спорното право. Също предвид даденото по-горе разрешение на процесуалнопревния въпрос, въззивният съд, макар правилно да е допуснал и приел новите писмени доказателства, представени с въззивната жалба на ответника, неправилно – в нарушение на процесуалния и материалния закон – чл. 260, т. 5 и т. 6 и чл. 266, ал. 1, във вр. с чл. 195 и чл. 201 от ГПК, във вр. чл. 52 от ЗЗД, е оставил без уважение доказателственото му искане за допускане на нова СМЕ относно обективното и актуално здравословно състояние на ищеца. Това нарушение е съществено, тъй като в резултат на недопускането на исканата от страна на въззивника-касатор експертиза, делото е останало неизяснено от фактическа страна относно основни спорни по делото обстоятелства, релевантни за размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Ако въззивният съд не бе допуснал това процесуално нарушение при събирането на доказателствата, а беше допуснал и приел като доказателство по делото исканото експертно заключение и го беше обсъдил в съвкупност както с представените с въззивната жалба нови писмени доказателства, така и с вече събраните в първоинстанционното производство доказателства, неговите решаващи и крайни изводи по материалноправния спор биха могли да бъдат различни.

Неоснователни са касационните оплаквания и доводи на ответника за неправилност на изводите на окръжния съд за неоснователност на възражението му за съпричиняване поради допусната груба небрежност от страна на ищеца на процесната трудова злополука и вредоносния резултат от нея. Тези изводи на въззивния съд напълно съответстват на събраните по делото доказателства, подробно и надлежно са обосновани, като са в пълно съответствие и с материалноправната норма на чл. 201, ал. 2, т. 1 от КТ.

По изложените по-горе съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, въззивното решение, като неправилно – постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, следва да бъде отменено и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на окръжния съд.

Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне изслушването на исканата от въззивника експертиза, която да даде заключение относно актуалното обективно здравословно състояние на ищеца, предвид и представените с въззивната жалба нови писмени доказателства. Предвид обстоятелството, че относно телесните и психо-емоционалните увреждания на ищеца, настъпили вследствие процесната трудова злополука, пред първата инстанция е прието както заключение на СМЕ, така и заключение на КППЕ, новата експертиза също следва да е комплексна – тричленна, като бъде извършена от други вещи лица – специалисти в областта на медицината (ортопедия, травматология, рехабилитация, психиатрия) и на психологията. Въззивният съд следва да даде възможност на страните да поставят конкретни задачи на експертизата, но и като сам прецени тяхната относимост към предмета на доказване по делото, преди да ги допусне. При необходимост съдът и служебно следва да формулира ясно и точно конкретните задачи на експертизата, като укаже на вещите лица, че следва да дадат заключението си след извършен личен преглед (освидетелстване) на ищеца и въз основа приетите по делото доказателства, включително новите писмени такива, представени с въззивната жалба. След приемане на експертното заключение, при постановяването на новото въззивно решение окръжният съд следва да обсъди това заключение в съвкупност с останалите събрани писмени и гласни доказателства, като отчете и че ЕР на ТЕЛК има характер на влязъл в сила административен акт, поради което наред с процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 202, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да съобрази и разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Въз основа на този съвкупен анализ на доказателствата, въззивният съд следва да формира и извода си относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразявайки и константната практика на ВС и ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ. Съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход изцяло на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите за присъждане на разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 242/23.10.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 308/2025 г. на Врачанския окръжен съд.

ВРЪЩА делото на Врачанския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: