Опит за убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана * неизбежна отбрана * превишаване пределите на неизбежната отбрана

Р Е Ш Е Н И Е

№ 12

София, 08 януари 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВКП Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия Янкова н. д. № 638 / 2023 г.

Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия Б. К. и на частния обвинител Г. Н., подадени – за подсъдимия чрез неговия защитник - адв. К. К., а за частния обвинител, чрез упълномощения му повереник - адвокат Н. Б., против решение № 69 от 12.05.2022 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 509/2022 г., с което е потвърдена присъда № 260006/ 23.06.2022 г. по НОХД № 122/2021 г. на Окръжен съд Пазарджик. С последната, подс.К. е бил признат за виновен в това, че на 17.12.2017 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив е направил опит умишлено да умъртви Г. Й. Н. от [населено място], като деянието е останало недовършено по независещи от извършителя причини и е извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което и на основание чл.119 във връзка с чл.116, ал.1, т.12 във вр. с чл.115, вр. с чл.18, ал.1 и във вр. с чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК му е било наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода при първоначален строг режим, като е признат за невиновен и оправдан по първоначалното обвинение по чл.116, ал.1, т.12 във вр. с чл.115, във вр. с чл.18, ал.1 и във връзка с чл. 29, ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК. С присъдата, съдът се е произнесъл по въпроса с веществените доказателства и разноските по делото.

Посочените в касационната жалба на подсъдимия съображения, с които е атакувано въззивното решение, преценени от словесното им съдържание разкриват оплаквания и по трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. В основата им е поставено възражението за несъответна с процесуалните изисквания аналитична дейност на въззивния съд и по-конкретно превратно тълкуване на събраните доказателства, вследствие на което съдът достигнал до неправилни изводи за това, че поведението на подсъдимия покрива обективните и субективни признаци на посоченото престъпление и вместо да го оправдае го признал за виновен, с което допуснал и нарушение на закона. Третото, релевирано в жалбата основание - по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не е аргументирано с конкретни доводи, а изразява общото недоволство на подсъдимия К. от наложеното му наказание, считайки го за завишено. Отправените искания към ВКС са предложени във вариантност - да отмени решението на въззивния съд и сам да оправдае подсъдимия или да измени въззивното решение като намали размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

В касационната жалба на частния обвинител Г.Н. словесно са въведени също трите касационни основания. Въз основа на частично възпроизведени свидетелски показания – на частния обвинител Г. Н. и фактическата му съпруга Л. И. се поддържа становище за друга фактология, необуславяща извод за нападение, респективно за отсъствие на предпоставките за приложение на института на неизбежна отбрана. С претенция за липсващо подробно обсъждане на направени от частния обвинител възражения се аргументира оплакване за съществено ограничение правото му на достъп до съд. Твърди се и че наказанието несправедливо е занижено, като не е отчетена многократната съдимост на подсъдимия, определяща го като лице с висока степен на обществена опасност, в подкрепа на което се изтъква и „задържането му, в хода на процеса, за лишаване от свобода, поради противоправни деяния“. Отправените към ВКС искания са в алтернативност: да измени сам правната квалификация и размера на наложеното на подсъдимия наказание или да отмени въззивното решение и върне делото за ново разглеждане от апелативния съд.

В срока по чл.351, ал.4 от НПК от името на частния обвинител е депозиран от повереника му отговор с доводи за неоснователност на жалбата на подсъдимия.

В съдебно заседание подс. К. се явява лично. Представлява се от служебно назначения защитник – адв. Й. П. от САК, който поддържа подадената касационната жалба с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. Акцентира върху възражението за недоказаност на авторството на подсъдимия, в подкрепа на което изтъква несъгласието си с приетата от съда достатъчна осветеност на мястото на инцидента и в тази връзка способността на свидетелите обективно да възприемат случващото се. Счита, че съдът не е отчел при обсъждане показанията на пострадалия двойнствената им природа, неговата заинтересованост и липсата на преки впечатления, понеже какво се е случило узнал от други лица. В тази връзка се посочва от защитата, че приетото от страна на въззивния съд не кореспондира с фактическата обстановка. От предложения собствен прочит на хронологията, а именно, че безспорно подсъдимият е бил нападнат, тъй като пострадалият, въпреки че видял брадвата в ръцете на подсъдимия продължил нападението, защитата обосновава позицията за неправилно приложение на закона, като счита, че в случая подсъдимият се е намирал в хипотеза на неизбежна отбрана, без да я превишава. Относно възражението за несправедливост на контролирания съдебен акт, в пледоарията пред ВКС се изтъква отново, че наказанието е завишено, като молбата е касационният съд да го редуцира.

В лична позиция подс.К. изразява съгласие с изразеното от защитника му становище, а при упражнено право на последна дума желае да бъде оправдан или наказанието му да бъде намалено.

Частният обвинител Г.Н., редовно призован не се явява. Не се явява и упълномощеният му повереник - адвокат Б.. В писмена молба, постъпила по делото е заявено желание делото да бъде разгледано без тяхно участие, като касационната жалба и отговорът им против жалбата на подсъдимия се поддържат. Претендират се разноски.

Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационните жалби за неоснователни и предлага да бъдат оставени без уважение, а решението на апелативната инстанция в сила.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното:

І. По жалбата на подсъдимия Б.К..

Същата е допустима, но неоснователна.

С оглед отправените към касационната инстанция искания е необходимо първо да се уточни, че предвиденото в чл.354, ал.1, т.2 от НПК правомощие на ВКС да отмени проверявания съдебен акт и да оправдае подсъдимия е осъществимо само когато фактите са вярно изяснени и няма спор по тях, но са неправилно подведени към съответната правна норма. В случая, заявеното нарушение на закона е аргументирано с твърдение за недоказаност на обвинението, което по принцип е относимо към второто от касационните основания (чл.348, ал.1, т.2 от НПК), понеже се извежда на плоскостта на заявена порочна доказателствена дейност, вследствие на която са направени и погрешни изводи по фактите. С оглед и доводите, с които е аргументирано самостоятелно въведеното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, очевидно не е налице съгласие с фактологията, така както е установена и възприета от инстанционните съдилища, тъй като именно тя е оспорена. Ето защо, на първо място следва да бъдат обсъдени наведените в жалбата на подсъдимия оплаквания за допуснати при изясняването на релевантната фактология по делото нарушения.

Същите се развиват в следните насоки: 1/ необективен доказателствен анализ, осъществен изцяло в полза на държавното обвинение, което провело, както е посочено в жалбата (стр.втора) „некоректно“ досъдебното производство; 2/ превратна оценка на показанията дадени от св.Н. и фактическата му съпруга св.И., на които съдът без основание и немотивирано се доверил, игнорирайки тяхната противоречивост; 3/ игнориране на доказателства сочещи неосветеност на мястото и от тук погрешна оценка на заявеното от свидетели очевидци, понеже същите не е било възможно да възприемат случващото се; 4/ неаргументирано отхвърляне тезата на подсъдимия - резултат от погрешни изводи относно времевата разлика на посещението на подсъдимия в дома на св.И. П. и момента на причиняване на съставомерното увреждане.

Прегледът на процесуално аналитичната дейност, осъществена от въззивната инстанция в рамките на възложените и правомощия като последна по изясняване на фактите не дават основание на ВКС да се съгласи с доводите на касатора – подсъдим.

Необходимо е да се посочи предварително, че оплакването за „некоректност“ в досъдебното производство, съзряно в сходното съдържание на протоколите за разпит на двама от свидетелите С.А. и М.К. – синове на подс.К., не е от естество да изпълни признаците на предвиденото в чл.348, ал.1, т.2 от НПК касационно основание. И това е така с оглед подготвителната роля на досъдебното производство и централната такава на съдебната фаза, в която се събират и непосредствено проверяват доказателствата, значими за изясняване на делото. В случая, и двамата свидетели са разпитани непосредствено пред съда, с което успешно е преодоляна, претендираната в този смисъл непрецизност във воденото досъдебно производство.

Изцяло неоснователно е твърдението за игнориране на противоречията в показанията на двамата свидетели Н. и И.. Действително, пострадалият - Г.Н. и фактическата му съпруга св.Л.И. са разпитвани многократно, като известната непоследователност и различие във възприятията, включително и между самите тях не е пренебрегната, както без основание се твърди, а точно обратното – внимателно е обсъдена.

Още първостепенният съд задълбочено е анализирал показанията на посочените двама свидетели, съпоставително преценявайки ги с другите доказателства - гласни, писмени и веществени, включително и в аспекта на изяснения по експертен път механизъм на причинените увреждания. Използвани са пълноценно всички процесуални способи, предвидени в НПК, като именно с оглед неустойчивата позиция на частния обвинител и за изясняване на релевантните обстоятелства, приобщаването на депозираните от него на досъдебната фаза и пред друг съдебен състав показания съдът е извършил в първото и в предпоследното съдебни заседания ( на 19.10.2021 г. и 17.03.2022 г.). Въззивният съд от своя страна е подложил отново на внимателно обсъждане всички, надлежно инкорпорирани към доказателствената съвкупност гласни източници и убедително е аргументирал заключението си за изразеното с първата инстанция съгласие по доказателствената оценка.

Възражението за недостатъчна осветеност на мястото на инцидента и развитото на тази плоскост оспорване достоверността на свидетелката И. е било поставено и пред двете предходни инстанции и е намерило много обстоен и законосъобразен отговор в първоинстанционните мотиви ( л.7) и във въззивното решение ( л.9).

Оплакването, развито с доводи за игнориране тезата на подсъдимия оспорваща авторството му, също е лишено от основание. Както първият съд (л.9, мотиви), така и контролираната инстанция( стр.7, възз. решение) задълбочено са обсъдили съвкупността от доказателства, подкрепяща застъпената от подсъдимия позиция. В този смисъл твърдението, че същата е игнорирана е голословно, а от друга страна разкрива и неразбиране съдържанието на това оплакване, понеже е поставен знак за равенство между игнориране и невъзприемане, а без съмнение двете понятия са напълно различни по същността си. В случая позицията на подсъдимия не е игнорирана, както без основание се твърди в жалбата, а е обсъдена, но мотивирано е отхвърлена като недостоверна. За да приеме авторството на подсъдимия в извършване на процесното престъпление за доказано, първостепенният съд е подложил на анализ всички доказателства, като част от аналитичната му процесуална дейност е и обсъждането на времето, през което подсъдимият е бил в къщата на св.И. П., като мотивирано е приел, че доказателствено обезпечена е обвинителната теза, а позицията на подсъдимия е само защитна такава, без да съставлява достоверен източник на относими фактически данни. От своя страна, в изпълнение на задълженията си въззивната инстанция е проверила отново годността и достоверността на посочените съществени за делото гласни доказателствени средства и с основание е изразила съгласие с доводите на първостепенният съд, с които е възприета посочената в обвинителния акт фактология относно механизма и авторството на подсъдимия в причиненото съставомерно увреждане на пострадалия Н. (стр.5 и стр.6, възз. решение).

И след като ВКС не констатира основателност на оплакванията за процесуални недостатъци в аналитичната дейност на контролираната инстанция, то и приетите за установени от инстанционните съдилища фактически положения не подлежат на преосмисляне. Изяснената надлежно фактология очертаваща поведение на подсъдимия К., изразено в действията му по нанасяне на удари с брадва в областта на главата на пострадалия, след като преди това последният го е гонил, настигнал и нападнал с юмруци, и вследствие на които удари на пострадалия били причинени увреждания, поставили в опасност живота му, спасен вследствие своевременната медицинска намеса, то и законосъобразно същото е квалифицирано като опит за убийство извършен при превишаване пределите на неизбежна отбрана.

В контекста на посоченото, твърденията за нарушение на материалния закон, релевирали касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК са лишени от основание. Респективно исканото на това основание оправдаване на подсъдимия К. не може да бъде удовлетворено.

Третото касационно основание – явна несправедливост на наказанието е декларативно, като дори и формално не са посочени конкретни данни, в подкрепа на заявената необходимост от корекция на наложеното на подсъдимия наказание, дефинирано като „завишено“. Такива не се сочат и в заседанието пред ВКС, поради което и касационният състав е възпрепятстван да вземе отношение по основателността на оплакването за незаконосъобразно формиране на наложената санкция

Ето защо и по възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, касационният състав може само да констатира, че наказанието, правилно е определено в условията на общата норма по чл.54 от НК, а не на облекчените такива по чл.58, б.“а“ от НК, понеже оценката на относителната тежест на обстоятелството, че се касае за опит, не разкрива интензивност, годна да повлияе върху наложената, при така определения размер на наказанието, санкция, която е съответна в пълна степен на изискванията на чл.35,ал.2 от НК. При отчетената от съдилищата завишена степен на обществена опасност на дееца, чиято съдимост очертава сериозен дефицит в изискуемото спазване на правовия ред, при предвидените за престъплението санкционни параметри – лишаване от свобода до пет години, определеното наказание от три години, тоест малко над средния, предвиден за съответното престъпление размер, в никакъв случай не се явява несъразмерно и не разкрива признаци на „явна несправедливост“.

В обобщение и по оплакванията, развити в касационната жалба на подсъдимия К., ВКС не намира основание за ревизия на въззивното решение в исканата от касатора посока.

ІІ . По касационната жалба на частния обвинител Г.Н..

Доколкото основното искане е свързано с претенцията за неправилно осъждане на подсъдимия по чл.119 от НК и настояване ВКС да преквалифицира деянието по първоначалното обвинение и осъди подсъдимия за опит за убийство, налага предварително уточнение по следните въпроси:

На първо място, следва да се посочи, че жалбата, съдържаща посоченото искане е допустима, понеже в обвинителния акт се съдържа фактологично описание на престъплението по чл.116, ал.1, т.12 във вр.с чл.18 ,ал.1 във връзка с чл.29,ал.1 б.“а“ и б“а“ от НК и в този смисъл, с оспореното приложение на института на неизбежна отбрана се иска връщане на обвинителните факти в рамките на първоначалната им оценка, дадена от обвинението. Ето защо и атакуващата позиция на касатора - частен обвинител не влиза в противоречие с процесуалната му роля да поддържа обвинението, повдигнато от прокурора, без да има право да го надхвърля.

Искането ВКС да извърши сам исканата преквалификация не държи сметка за правомощията на касационната инстанция. След като се иска прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, което изисква увеличаване на наказанието, то и хипотезата на чл.354, ал.2, т. 4 от НПК е неприложима, респективно отстраняване на нарушението би могло да бъде извършено само чрез ново разглеждане на делото от инстанцията, в която е било допуснато.

С тези уточнения ВКС намира жалбата за допустима, но разгледана по същество същата е неоснователна.

1.По заявеното касационното основание по чл.348, ал.1 т.2 от НПК.

Избраният в жалбата подход за обосноваване твърдяното му наличие - чрез фрагментарно възпроизведени части от показанията на пострадалия Н. и св.И., без конкретни оплаквания, свързани с пороци в оценъчната дейност на контролирания съд, насочва всъщност към несъгласие с установената и приета по делото фактическа основа, обусловила приложението на института по чл.12 от НК. Това от една страна съставлява оплакване за необоснованост, изключена от обхвата на касационните основания за проверка, предвидени в чл.348 от НПК. От друга страна, фрагментарното възпроизвеждане съдържанието на отделни доказателствени източници, в принципно отношение е изцяло неприемлив процесуален метод, понеже е в пряко противоречие със заложените в чл.107, ал.5 от НПК изисквания за внимателна проверка, тоест такава, извършена комплексно и съпоставително, понеже само така би се избегнало изолирано, изопачено или превратно възприемане съдържанието на отделните доказателства.

Ясно е също, че касационната инстанция, за разлика от въззивната такава, не извършва служебна проверка на контролирания акт, а дължи произнасяне само по заявените доводи, които освен друго следва да са конкретни, ясни и уточнени по съдържание. В случая такива липсват (не са посочени от касатора), поради което ВКС няма как да провери тяхната основателност. В рамките на заявения касационен повод, единствено може да се констатира, че инстанционните съдилища не са пропуснали да обсъдят цитираните гласни доказателствени средства, нито са подходили формално към тяхното доказателствено значение. Още първият съд е подходил много прецизно, като не е бил улеснен от неблагополучията в процесуалното развитие на делото, рефлектирали върху продължителността на процеса и обусловили необходимостта от няколкократно разпитване на свидетелите, включително частния обвинител и фактическата му съпруга. След като процесуалната позиция на самия пострадал – частен обвинител и касатор Г.Н., свързана с установяване на обстоятелствата, релевантни към фактите по обвинението, включително и относно авторството на подсъдимия, не се отличава с устойчивост, то и буди недоумение претенцията в касационната жалба към дейността на съда, след като именно инстанционните съдилища, при максимално ангажиране на усилията им и при адекватно изпълнение на служебното начало са извършили своята дейност по изясняване на фактите и разкриване на обективната истина по делото.

С фрагментарното възпроизвеждане на показанията на частния обвинител и на св.И. е заявено, в рамките на същия касационен повод и още едно оплакване - за игнориране възраженията на частния обвинител относно приложението на института по чл.12 от НК, които не получили отговор и така било ограничено правото му на достъп до съд.

Наведените пред съдилищата доводи за липса на основания да се приеме, че подсъдимият е действал в условията на неизбежна отбрана не са игнорирани, както неоснователно твърди касаторът - частен обвинител, а напротив – са подложени на внимателно и обстойно обсъждане (стр.9 –стр.10,стр.12, възз. решение). Това дава повод на ВКС да отбележи, че всъщност изразеното недоволство е от тяхното невъзприемане и в тази връзка намира за нужно да подчертае, че мотивите на въззивното решение са ясни и съответстват на поставения в л.339, ал.2 от НПК стандарт, а прочитът им е достатъчен за да изключи напълно основателността на претендирания процесуален порок. Респективно липсва каквото и да е основание да се счете, че правата на частния обвинител да получи отговор по възраженията си и да узнае мотивите на съда, поради които същите не са били възприети, са били компрометирани.

2. По оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

Всъщност касационният състав е затруднен да вземе отношение по конкретните доводи, въз основа на които е оспорена правната оценка на съдилищата да квалифицират деянието по чл.119 от НК, понеже такива – съотнесени към фактите по делото, при внимателния прочит на касационната жалба не могат да бъдат откроени.

Аргументите не могат да бъдат заместени от цитирането на съдебна практика, какъвто подход е избран в жалбата. Освен друго, изобилното позоваване на съдебни решения, включително и съображенията, залегнали в конституционно дело № 13/1997г.( свързани с пределите на допустимата отбрана, но не и с изключващи наличието и предпоставки), не позволява да бъде вярно разбрана позицията на касатора, оспорваща приетият институт на неизбежната отбрана – дали защото поведението на подсъдимия, изразено в хвърлянето на камъни към къщата на частния обвинител е счетено за нападение, което не е прекратено с оттеглянето му и побягването към дома му, на което навежда цитатът на т.5 от ППВС № 12/1973 г. (последно изречение, стр.трета от кас жалба); или понеже същото действие на подсъдимия съставлява „провокация“ към нападение, респективно ответното поведение на пострадалия няма правните характеристики и съответно последици на нападение по см. на чл.12 от НК (съображенията на стр.четвърта от кас. жалба) или защото поведението на пострадалия не може да се дефинира въобще като нападение, по причина, че е бил невъоръжен и няма логика „да го напада с голи ръце“ и не е застрашил живота на подсъдимия, на което навежда аргументацията на страница трета от кас.жалба, четвърти абзац.

При изяснените от инстанциите по фактите, в резултат на законосъобразно проведената им аналитична доказателствена дейност фактически положения, дадената правна оценка за приложимост на института на неизбежната отбрана е напълно верен. На поставеният от касатора - частен обвинител въпрос – дали поведението му съставлява нападение по смисъла на чл.12 от НК и съответно дали извършеното от подсъдимия е в рамките на неизбежна отбрана и при нейното превишаване, въззивната инстанция, както се отбеляза обстойно е отговорила. Към изцяло споделимите правни съображения на съдилищата ВКС може само да добави, че с посочената норма - на чл.12 от НК, не е въведена защита само на правото на живот и приложимостта на посочения правен институт не е обвързана, както счита касатора, с въоръженост на нападението и/или задължително поставяне в опасност на живота на нападнатия. Без съмнение законът позволява упражняване на активна защита всякога, когато е налице противоправно нападение срещу „..държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго…“(чл.12, ал.1 от НК) .

В заключение може да се посочи, че от надлежно изяснените фактически положения съставомерните елементи на престъплението по чл.119 от НК са изведени вярно, поради което и нарушения във връзка с приложението на материалния закон не се констатират, а оплакването за нарушение по см. на чл.348, ал.1, т. 1 от НПК е неоснователно.

3. По заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, ВКС намира следното:

Оплакването за несправедливост на наложеното наказание, аргументирано с доводи за подценяване степента на обществена опасност на подсъдимия, вследствие пренебрегване значението на многократните му осъждания е голословно. Обремененото съдебно минало на подсъдимия К. е оценено според действителната му тежест, като то именно е в основата на приетия превес на утежняващите обстоятелства формирали и крайният размер на наказанието. В кориците на делото извън задържането му по мярка за неотклонение, което е пропуснато от съдилищата да бъде зачетено, но е отстранимо по реда на чл.417, ал.1 от НПК, не се откриват данни, да е бил, както е посочено в жалбата „задържан за лишаване от свобода“. Респективно неподкрепени, с произтичащи от данните по делото, доводи няма как да ангажират ВКС с тяхното обсъждане.

Водим от горното и след като не констатира да са допуснати от контролираната инстанция сочените в касационните жалби нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебния акт, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, както и не е налице явна несправедливост на наложеното наказание, ВКС намира, че липсват основания за намеса в атакуваното въззивно решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

Отправеното от частния обвинител искане за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2000 лв. – възнаграждение за упълномощения от него повереник, с оглед изхода на делото пред ВКС, се явява основателно. Сумите са уговорени, но и платени, предвид посоченото в представеното по делото адвокатско пълномощно и с оглед чл.189, ал.3 от НПК следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия.

Мотивиран така и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 69 от 12.05.2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по ВНОХД № 509 / 2022 г.

ОСЪЖДА подсъдимия Б. М. К. да заплати на частния обвинител Г. Й. Н. направените от същия разноски пред настоящата инстанция в размер на 2000 (две хиляди) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.