Определяне на съпричиняване при катастрофа между автомобил и велосипедист

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * застраховка "гражданска отговорност" * съпричиняване

Р Е Ш Е Н И Е

№ 259

Гр. София, 28.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
разгледа докладваното от съдия Татяна Костадинова к.т.д. № 2445/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С Определение № 968/25.03.2025 г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 498/25.04.2024 г. по в.гр.д. № 2601/2023 г. на АС–София в частта, с която е потвърдено Решение № 313/01.06.2023 г. по гр.д. № 589/2021 г. на ОС-Благоевград за отхвърляне на предявения от Д. Г. К. срещу „БУЛ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 80 000 лв. до 160 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й, настъпила от пътно-транспортно произшествие.
В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Навежда се оплакване, че въззивният съд погрешно е разгледал неконкретизирано възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и неправилно е оценил поведението на пострадалия и отражението му върху вредоносния резултат, без да изследва в съвкупност всички факти, нито възприетия от автотехническата експертиза механизъм на пътно-транспортното произшествие, но пък при кредитиране на показанията на заинтересован свидетел. По този начин според касатора е възприето допринасяне без доказано конкретно противоправно поведение на пострадалия, което да е в причинна връзка с произшествието. Допълва се, че определената степен на допринасяне не съответства на единственото нарушение от страна на пострадалия, което съдът, макар и необосновано, е намерил за установено. Освен това, сочи касаторът, при изключително нисък принос на пострадалия съдът не е длъжен да го отчете, каквато възможност дава разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, използвайки израза „може да намали“. При тези съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска до обжалвания размер. Претендира разноски и възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът „БУЛ ИНС“ АД оспорва жалбата. Заявява, че възражението за допринасяне е конкретизирано съобразно данните в исковата молба и че не е задължен да го квалифицира правно. Поддържа, че степента на допринасяне е правилно определена с оглед доказаните нарушения на ЗДвП, извършени от починалия велосипедист. Въз основа на изложеното моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски и възразява за прекомерност на платеното от касатора адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от касатора срещу „БУЛ ИНС“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на сумата от 180 000 лв. (след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК) - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на бащата на ищеца Г. К., настъпила в причинна връзка с реализирано на 21.10.2020 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 28.10.2020 г. до погасяването.
В отговора ответникът е направил възражение за допринасяне от пострадалия поради управление на велосипеда след употреба на алкохол и поради неадекватно и несъобразено с останалите участници в движението поведение, като е поискал продължаване на срока за конкретизиране на възражението до попълване на делото с доказателства относно обстоятелствата, при които е настъпило събитието. В етапа на устните състезания, проведен в заседанието, в което са изслушани свидетелят, пътувал в увреждащия автомобил, и вещото лице, изготвило автотехническата експертиза, възражението е допълнително конкретизирано.
Първоинстанционният съд е установил, че на процесната дата между автомобил, управляван от застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, и бащата на ищеца като велосипедист, е настъпило пътно произшествие, в резултат от което велосипедистът е починал. Зачел е постановената в хода на процеса присъда срещу автомобилиста, според която той, имайки видимост към извършващия маневра „завиване наляво“ от същата лента за движение велосипедист, не е предприел технически възможното спиране на автомобила, а го е отклонил също наляво – в насрещната лента, без да се убеди, че няма да създаде опасност за колоездача. Въз основа на установените от свидетелски показания изключително близки отношения на ищеца с починалия му баща съдът е счел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер от 160 000 лв.
По възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД първоинстанционният съд е приел за доказано противоправно поведение на починалия, изразяващо се в движение в нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП, неподаване на сигнал за предстоящата маневра и несъобразяване с движението, посоката и скоростта на движещия се след него автомобил съгласно изискването на чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Поради това съдът е намалил определеното обезщетение до сумата от 80 000 лв., която е присъдил ведно със законна лихва от 28.10.2020 г.
Въззивният съд, сезиран с жалба от ищеца срещу отхвърлителната част на решението до сумата от 160 000 лв. и с жалба от ответника срещу уважаването на иска за сумата над 60 000 лв. и относно законната лихва, е възприел вече установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правната му преценка за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и смъртта на бащата на ищеца. Споделен е и изводът относно справедливия размер на обезщетението от 160 000 лв. По възражението за допринасяне съдът е счел, че същото не е напълно конкретизирано, но че дължи да го разгледа. По същество е приел за доказано, че велосипедистът се е движил вдясно на пътното платно според изискването на чл. 80, т. 2 ЗДП, но не е подал сигнал за предстоящата маневра съгласно чл. 28, ал. 1, т. 1 ЗДП, нито се е убедил, че с нея няма да създаде опасност за участниците в движението зад него, съобразявайки тяхното положение и скорост съгласно чл. 25, ал. 1 ЗДП. Така съдът е заключил, че приносът на пострадалия от 50 % е правилно определен, и е потвърдил първоинстанционното решение в частта за главницата. Относно законната лихва е постановил дължимостта й, считано от 18.02.2021 г.
По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване.
Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за преценка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по следния въпрос: При какви процесуалноправни и материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?
По процесуалните предпоставки:
Според актуалната константна практика на ВКС (например Решение № 168/30.06.2025 г. по к.т.д. № 1071/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.) допринасянето от увредения за реализиране на противоправното събитие или за увеличаване на вредоносния му резултат се разглежда от съда, сезиран с гражданските последици на деликта, при три предпоставки: да е направено такова защитно възражение, същото да е конкретизирано и да е заявено в срок.
Условието за конкретизиране на възражението по ч. 51, ал. 2 ЗЗД ще бъде изпълнено, когато допринасящото деяние е очертано от обективна страна с общите си признаци (време, място и начин на извършване). Възразилият обаче не е длъжен да квалифицира правно възражението си, както и пострадалият няма такова задължение спрямо деликтното деяние – правната квалификация и на увреждащото, и на допринасящото деяние е в изключително правомощие на съда.
Изискването за конкретизация не е самоцелно, а произтича от принципа за равенство на страните в процеса: изпълнението му освобождава пострадалия от необходимостта да опровергава всяко свое възможно противоправно поведение, така както конкретното описание на деликта в исковата молба фокусира защитата на ответника само върху точно определени факти от неговото поведение. Същевременно обаче трябва да се отчете, че не пострадалият, а делинквентът носи тежест на доказване на фактите по възражението и поради това липсата на по-детайлна конкретизация на допринасящото деяние извън посочване на общите му признаци не накърнява правото на защита на пострадалия - за успешното му упражняване ще е достатъчно да се проведе насрещно доказване само за фактите, за чието главно установяване възразилият е предприел действия, независимо дали те изчерпват всички относими детайли от допринасящото деяние.
Като правонамаляващо, възражението по чл. 51, ал. 2 ГПК следва да бъде заявено в срока за отговор. Възможно е обаче фактите, на които то се основава, бъдат узнати от ответника по-късно (напр. в резултат от събрани в хода на процеса доказателства), още повече когато той е трето за събитието лице, каквото е застрахователят. В този случай съдебната практика допуска релевирането на възражението за допринасяне да бъде извършено и след срока за отговор при условията на чл. 147, т. 1 ГПК (Решение № 69/15.03.2017 г. по к.т.д. № 60171/2016 г. на ВКС, ГК, ІV отд.).
По материалните предпоставки:
За да бъде отчетено допринасяне, е необходимо при условията на пълно доказване възразилият да е доказал такова деяние на пострадалия, което да е противоправно и да е в причинна връзка с увреждането (било като е въздействало върху самото настъпване на увреждащото събитие, било като е довело до увеличаване на вредоносните му последици). В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в мотивите на т. 7 на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и др. При положителен извод за наличие на допринасящо деяние съдът трябва да изследва в каква степен е допринесло то, като оцени неговата каузалност спрямо поведението на делинквента (Решение № 183/08.07.2025 г. по к.т.д. № 1355/2024 г. на ВКС, ТК, І отд.).
В обобщение може да се отговори, че за да бъде разгледан въпросът за допринасянето по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо в срока за отговор на исковата молба или по-късно – при условията на чл. 147, т. 1 ГПК, да е направено правонамаляващо възражение, съдържащо позоваване на деяние, описано с общите си признаци (време, място, начин на извършване), а за да бъде отчетено допринасянето, трябва ответникът да докаже противоправно поведение на пострадалия, което да е в причинна връзка с настъпване на събитието или с вредоносните му последици. Съобразимите критерии при определяне на степента на допринасяне са видът, броят и начинът на извършване на нарушенията от делинквента и от пострадалия, дали някое от тях може да се окачестви като първопричина, както и дали поведението на пострадалия е допринесло за настъпване на самото събитие или само за увеличаване на неговия вредоносен резултат.
По съществото на касационната жалба:
С оглед наведените касационни оплаквания (а и с оглед влизане в сила на решението, с което искът е отхвърлен за разликата над приетата от съда база от 160 000 лв. до 180 000 лв.) касационната проверка е ограничена единствено до въпроса относно правилното приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК. Спорни са три аспекта: надлежно ли е въведено възражението за допринасяне, доказано ли е и обосновава ли то (и в каква степен) намаляване на определеното справедливо обезщетение.
С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че с цел да избегне процесуална преклузия възразява за допринасяне от увредения, който е управлявал велосипеда в нарушение на правилата на ЗДвП – бил е силно алкохолно повлиян, поведението му на пътното платно е било неадекватно и несъобразено с останалите участници в движението. Тъй като исковата молба не е съдържала достатъчно описание на механизма на събитието, нито с нея са били представени доказателства в тази насока, ответникът е поискал да бъде продължен срокът за допълнително конкретизиране на възражението до събиране на доказателствата относно настъпване на произшествието. Първоинстанционният съд не се е произнесъл изрично по искането по чл. 63 ГПК, но е допуснал поисканите от ответника разпит на свидетел и изслушване на експертиза по въпроси, поставени след представяне от ищеца на документи от досъдебното производство и след постъпване на препис от постановената срещу застрахования водач присъда. В заседанието, в което е разпитан свидетелят относно механизма на събитието и е прието заключението на автотехническа експертиза, е даден и ход на устните състезания. В тях ответникът е заявил, че допринасянето се изразява в неизпълнение на задължението на велосипедиста да сигнализира, че ще извърши маневра „завиване“, и на задължението да се убеди преди извършване на маневрата, че тя е безопасна.
От изложеното е видно, че възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е заявено в срока за отговор. Едно от посочените с него нарушения – за неадекватно поведение, е напълно неконкретизирано не само като факт, но и като противоправност. Другите две нарушения обаче са конкретизирани с общите си признаци – управление на велосипеда след употреба на алкохол и несъобразяване с поведението на останалите участници. Последното съгласно ЗДвП и в контекста на описаното в исковата молба деяние е именно несигнализирането за предстояща маневра и/или извършването й без отчитане на движението на останалите участници в движението. Действително, това нарушение не е било напълно детайлизирано, но описанието му е достатъчно да го отграничи от други възможни нарушения на ЗДвП (като например управление без светлоотразителна жилетка, с превишена скорост или с некомплектен велосипед), а на следващо място, то е било конкретизирано допълнително и напълно детайлно след събиране на доказателствата, от които в настоящия процес може да бъде направен извод за осъществяването му. Това, че конкретизацията е извършена в етапа на устните състезания, а не на съдебното дирене в същото заседание, не отнема правния й ефект, а може да е основание за възстановяване на диренето и за предоставяне на възможност за насрещни процесуални действия, но извършването на такива не е поискано то ищеца, нито във въззивната жалба са наведени оплаквания за допуснати процесуални нарушения в подобна насока.
При тези факти и предвид дадения отговор на правния въпрос може да се заключи, че възражението за допринасяне е било своевременно и надлежно релевирано, съответно – че правилно е било разгледано от въззивния съд.
Според установения с присъдата и в настоящото производство механизъм на събитието Анифе В. е управлявала лекия автомобил по двупосочна улица с по една лента във всяка посока с разрешена скорост от 40,7 км/ч, а пред нея, попътно и най-вдясно на платното се е движил велосипедистът Г. К.. В момент на видимост между двамата участници и на разстояние между тях от не по-малко от 23 м и не по-голямо от 46 м велосипедистът е предприел маневра чрез косо (почти перпендикулярно) движение наляво по дясната лента за движение с намерение за пресичане на цялото пътно платно и достигане до отсрещната страна на пътя. Въпреки че В. е могла да възприеме отклоняващия се наляво велосипедист извън опасната зона (зона за възможна спасителна реакция) и е могла да предприеме спиране, тя е отклонила автомобила по посока на насрещната пътна лента (вляво) и без спирачна реакция е реализирала сблъсък с вече преминаващия средата на пътното платно велосипедист. Към момента на сблъсъка автомобилът е бил частично в насрещната (лява) лента и е осъществил съприкосновение с лявата задна част на велосипеда след мястото на осевата линия.
При така установения механизъм В. е призната от наказателния съд за виновна в извършването на две нарушения на ЗДвП – за това, че при възникнала опасност за движението не е предприела спиране (чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП), и за това, че се е отклонила наляво по платното за движение, навлизайки в насрещната пътна лента, без да се убеди в безопасността на маневрата за останалите (движещи се преди нея) участници в движението (чл. 25, ал. 1 ЗДвП).
Макар в присъдата да се съдържа констатация за неправомерно поведение и на ударения велосипедист („неправилно движещ се по пътното платно“), а в мотивите да са изложени съображения за допуснати от него нарушения („не е подал сигнал за завиване“ и „не се уверил в безопасността на маневрата си“), гражданският съд не е обвързан от тях поради несъставомерния характер на нарушенията и при надлежно релевирано възражение за допринасяне е длъжен сам да установи и оцени поведението на пострадалия. В тази връзка са относими показанията на свидетеля Ш. и заключението на автотехническата експертиза. Свидетелят е очевидец, показанията му не противоречат на останалите доказателства и въпреки роднинската връзка с водача на автомобила (сестра на съпруг) за свидетеля не е налице пряка заинтересованост от изхода на гражданското дело, още повече че показанията се дават в момент, в който вече е постановена и влязла в сила осъдителна присъда. Поради това същите подлежат на кредитиране. От тях се установява, че велосипедистът се е движел вдясно на пътното платно, но в момента, в който водачът на автомобила е подал „мигач“, „за да продължи напред“ (т.е. да мине покрай велосипедиста), колоездачът се е отклонил внезапно наляво, без да предупреди за това със „знак“. От своя страна заключението на автотехническата експертиза сочи, че водачът на автомобила е могъл да избегне удара, но ако предприеме спиране или ако отклони автомобила вдясно, към банкета.
При тези доказателства може да се направи извод, че велосипедистът е извършил и двете релевирани от ответника нарушения на ЗДвП, свързани с несъобразяване с останалите участници в движението – същият е предприел маневра за пресичане на пътното платно, без да сигнализира за намерението си съгласно изискването на чл. 26 вр. чл. 28, ал. 2, т. 1 ЗДвП, както и без да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението, като съобрази маневрата си с тяхното положение, посока и скорост на движение (чл. 25, ал. 1 ЗДвП). Във връзка с второто следва да се посочи, че макар да се е движил пред автомобила, велосипедистът е предприел отклоняване от своята (мислена) пътна лента, очертана от закона като място, „възможно най-близо до дясната граница на платното за движение“, с цел прекосяване на същинската дясна лента, а това налага той да съобрази движението на намиращия се на тази лента автомобил и ако маневрата му би поставила същия в състояние на необходимост от аварийно спиране или друго спасително действие, да не предприема пресичането, а да пропусне автомобила. В случая от автотехническата експертиза се установява, че за да избегне удара с велосипедиста, водачът на автомобила е следвало да предприеме спиране или отклоняване вдясно, което само по себе си сочи, че маневрата на велосипедиста не е била съобразена с движението и местоположението на лекия автомобил към момента на започването й, тъй като е наложила аварийната им промяна. Спорното обстоятелство, че колоездачът се е огледал, преди да започне пресичането (на което се позовава касаторът), не е надлежно доказано в настоящия процес – същото е възпроизведено в автотехническата експертиза, но не като експертен извод, направен въз основа на доказателства от делото, а като факт, установен в приета в досъдебното производство техническа експертиза за оглед на запис от камера за видеонаблюдение, който запис не е приобщен чрез оглед в настоящото производство. Дори обаче да се приеме за доказано извършеното „оглеждане“ на велосипедиста, то не би довело до извод за липса на противоправност при предприемане на маневрата по пресичане на пътното платно, тъй като това, което законът задължава велосипедиста, е не само да се увери, но и да предприеме маневрата в момент, в който тя е съобразена с местоположението и движението на останалите участници.
От изложеното е видно, че и водачът на автомобила, и велосипедистът са извършили равен брой нарушения, а каузалността на същите сочи, че поведението на велосипедиста е първопричина за поведението на водача на автомобила – последният се е движил с ниска скорост и в своята пътна лента, но поради липса на подаден от велосипедиста сигнал за предстояща маневра и поради несъобразяване на тази маневра с местоположението на приближаващия автомобил, водачът на МПС е бил поставен в състояние, в което е взел погрешно решение за така създалата се пътна ситуация, като не е спрял, а в нарушение на правилата се е отклонил в насрещната лента за движение. Че това е първопричината, сочи и изложеният от свидетеля факт - при възприемане на движещия се вдясно на пътната лента велосипедист водачът на автомобила е подал мигач („за да продължи напред“), т.е. същият е очаквал попътно движение на велосипедиста (и е целял заобикалянето му), а не негова маневра наляво. Именно тази каузалност следва да бъде отчетена при установяване на степента на допринасяне съгласно цитираната по-горе съдебна практика и от нея следва, че поведението на велосипедиста е в не по-малка степен на причинност с това на водача на автомобила, както е приел и въззивният съд.
Следователно въззивното решение е постановено в съответствие с отговора на поставения правен въпрос и с практиката на ВКС по него, поради което следва да бъде оставено в сила.
По разноските:
Ответникът претендира разноски, но не доказва извършването им – представителството му в касационното производство е осъществено въз основа на пълномощно, без представен договор или доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат. Поради това разноски не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 498/25.04.2024 г. по в.гр.д. № 2601/2023 г. на АС–София.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.