Разглеждане на разноски от заповедно производство и мотивиране на евентуален иск

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * Обезсилване на решение * разноски в заповедно производство * евентуален иск

1

7

Р Е Ш Е Н И Е
№ 26
гр. София, 22.01.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в съдебно заседание на трети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 140 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 713 от 21.03.2024 г. по т. д. № 140/2023 г. на Върховен касационен съд, I т. о. е допуснато касационно обжалване на решение № 505 от 13.07.2022 г., поправено с решение № 778 от 6.12.2022 г., по в. т. д. № 195/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 261484 от 09.11.2021 г. по т. д. № 1088/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ви-В. холдинг“ ЕАД, [населено място] срещу „Застрахователна компания „Надежда““ АД, [населено място] иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че „Застрахователна компания „Надежда““ АД дължи на „Ви-В. холдинг“ ЕАД сумата от 6000 лв. - държавна такса за заповедното производство по ч. гр. д. № 32741/2019 г. по описа на СРС, 151 състав, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ви-В. холдинг“ ЕАД срещу „Застрахователна компания „Надежда““ АД иск по чл. 99 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 300 000 лв., представляваща дължима на основание договор за заем от 4.04.2017 г. и споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договора за заем главница, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане. В частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК главен иск за установяване, че „Застрахователна компания „Надежда““ АД дължи на „Ви-В. холдинг“ ЕАД сумата от 300 000 лв. - главница по запис на заповед от 01.06.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 07.06.2019 г. до окончателното й изплащане, решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви за неоснователност на предявения евентуален иск. Излага доводи, че в противоречие с процесуалните правила въззивната инстанция не се е произнесла относно съществуването на спорното материално право по евентуалния иск след самостоятелна преценка на твърденията на страните, оплакванията във въззивната жалба и доказателствата по делото. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, че страните са обвързани от споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договор за паричен заем при условията на чл. 107, ал. 1 и чл. 240 ЗЗД, както и че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът следва да доказва датата на подписване на споразумението - 1.06.2017 г. и съответно неправилно е заключил, че датата не е доказана от него. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил и евентуалните му твърдения за настъпила изискуемост на вземането за връщане на заетата сума по силата на решението на КФН, с което не е одобрен предложеният план за възстановяване на застрахователната компания по чл. 215, ал. 2 КЗ. Релевира и доводи, че въззивният съд не е анализирал събраните по делото доказателства – свидетелски показания, съдебно-счетоводна експертиза и писмени доказателства за установяване датата на подписване на споразумението. В касационната жалба подробно се мотивира неправилността на заключението на Софийски градски съд, че споразумението за прекратяване на сключения между договор за заем, от което ищецът в качеството на цесионер извежда спорното материално право по евентуалния осъдителен иск, не е подписано на посочената в него дата – 1.06.2017 г. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.

Ответникът „Застрахователна компания „Надежда““ АД чрез квестора Р. С. – Г. изразява становище за неоснователност на жалбата. В отговора на касационната жалба поддържа, че оплакванията за неправилност на въззивното решение в частта по евентуалния иск са неоснователни. Счита, че съдът правилно е възприел възражението, че съгласно уговорките на договора за паричен заем от 4.04.2017 г. не е настъпила изискуемостта на задължението на заемателя за връщане на исковата сума. Позовава се на уговорения от страните по посочения договор гратисен период от пет години, считано от сключването на договора, и на клаузата, предвиждаща необходимостта от вземане на решение от страна на КФН като условие за връщане на сумата. Ответникът по касационната жалба излага подробни съображения, че изводът на първоинстанционния съд, че по делото не е установено споразумението от 1.06.2017 г. за прекратяване на договора за заем, на което се позовава ищецът, да е съставено на посочената в него дата е направен при спазване на процесуалните правила относно доказателствената тежест и при правилна преценка на събраните по делото доказателства. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

С определение, постановено в съдебно заседание на 3.06.2024 г., което не е обжалвано и е влязло в сила, производството по делото е прекратено по отношение на третото лице помагач „Перла“ АД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

В обжалваното въззивно решение, след като е възпроизвел фактически констатации и правни изводи на първоинстанционния съд, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че обжалваното решение на Софийски градски съд е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съставът на въззивния съд е счел, че Софийски градски съд законосъобразно е отхвърлил предявения при условията на евентуалност осъдителен иск. Посочил е, че ищецът е придобил вземането съгласно договор за цесия от 05.03.2019 г., с който „Перла“ АД му е прехвърлил правата по договор за паричен заем от 4.04.2017 г. Изложил е съображения, че в договора за заем „Перла“ АД и ответникът застрахователно дружество са договорили гратисен период от пет години, считано от датата на сключване на договора, както и условия за връщане на сумата след петата до десетата година - решение на застрахователното дружество и съгласие от надзорния орган КФН. Като е съобразил, че в случая не е налице решение на застрахователното дружество за връщане на сумата и съгласие от страна на надзорния орган, съдът е приел, че падежът на задължението по договора за заем от 4.04.2017 г. не е настъпил.

С определение № 713 от 21.03.2024 г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в частта за установяване на вземането на ищеца за сумата от 6 000 лв.– държавна такса за заповедното производство на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта му , както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на евентуалния осъдителен иск, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от о3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК , като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК . Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

По основателността на касационната жалба:

В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в частта за установяване на вземането на ищеца за сумата от 6 000 лв. - държавна такса за заповедното производство, въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение са недопустими. Съгласно задължителните указания по т. 10в от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство. Вземането за разноските в заповедното производство не се включва в предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК . С т. 12 от цитираното тълкувателно решение е прието, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Видно от исковата молба ищецът е направил основано на т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК искане съдът да се произнесе относно дължимостта на сторените в заповедното производство разноски за държавна такса в размер на 6 000 лв. Поради това произнасянето от съда за съществуването на вземането за разноски е в нарушение на принципа на диспозитивното начало, тъй като решаващият състав е излязъл извън заявения предмет на делото. Като недопустими решението на въззивния съд и потвърденото с него решение на Софийски градски съд следва да бъдат обезсилени и производството по делото в тази част следва да бъде прекратено на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.

Предвид отговора на правния въпрос настоящият състав намира за основателни касационните доводи на „Ви-В. холдинг“ ЕАД, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не се е произнесъл по оплакванията и доводите във въззивната жалба и не е изложил мотиви по предявения евентуален осъдителен иск.

Предмет на правния спор по предявения като евентуален осъдителен иск по чл. 99 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД е съществуването и изискуемостта на вземане на „Ви-В. холдинг“ ЕАД към „Застрахователна компания „Надежда““ ЕАД за сумата от 300 000 лв. Евентуалната осъдителна претенция на ищеца се основава на договор за прехвърляне на вземане от 5.03.2019 г., по силата на който цедентът „Перла“ АД е прехвърлил на ищеца вземанията си към ответника по договор за паричен заем от 4.04.2017 г. и споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договор за паричен заем.

В подадената от ищеца въззивна жалба срещу отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, с която спорът е пренесен за разглеждане пред Софийски апелативен съд, са изложени подробни оплаквания за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано споразумението за прекратяване на договора за заем да е подписано на датата 1.06.2017 г., съответно - преди назначаването на квестор на застрахователното дружество ответник. Въззивникът е посочил, че съдът неправилно не е кредитирал събраните по делото доказателства – свидетелски показания и съдебно-счетоводна експертиза, които установяват съставянето на споразумението на посочената в него дата. В жалбата са изложени и доводи, че първоинстанционният съд правилно е заключил, че ищецът не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата на споразумението, но не е съобразил, че за участниците в съставянето на документа датата на съставяне на споразумението важи. Въззивникът ищец е поддържал правни доводи за настъпването на изискуемостта на вземането за връщане на предоставената в заем сума и за валидното му прехвърляне на ищеца с договор за цесия, която е съобщена на длъжника.

При постановяване на обжалваното решение по евентуалния осъдителен иск въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и не се е произнесъл по твърденията и доводите на ищеца, с които се аргументира основателността на претенцията за връщане на заетата сума. В решението са възпроизведени фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като съдът е отразил, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Изяснената при отговора на значимия за изхода на спора правен спор характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща изключва възможността въззивният съд направо да потвърди фактическите констатации и правните изводи на първата инстанция, като запише в мотивите на решението, че те са правилни. По отношение на евентуалната осъдителна претенция на ищеца мотивите на въззивния съд се изчерпват с посочването, че се признава, че процесното вземане е придобито от ищеца с договор за цесия, но в случая не е настъпил падежът на задължението по договора за заем от 4.04.2017 г., тъй като не са налице изискуемите по тази сделка решение на застрахователното дружество и съгласие на надзорния орган за връщане на сумата. Въззивният съд не е съобразил основната теза на ищеца за настъпила изискуемост на вземането, а именно - тъй като договорът за заем е прекратен със споразумението от 1.06.2017 г., като не е извършил собствен анализ на фактическия и доказателствен материал по делото в тази връзка и не е дал отговор на оплакванията във въззивната жалба.

Като не се е произнесъл по оплакванията и доводите във въззивната жалба и не е изложил мотиви, отговарящи на изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила и е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в частта по евентуалния осъдителен иск и в частта за разноските на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Формалното разглеждане на въззивната жалба, довело до липса на произнасяне по предмета на въззивното производство, е пречка спорът да се разреши по същество от касационната инстанция. Поради това след отмяна на въззивното решение делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, който да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на спорното материално право по евентуалния осъдителен иск след самостоятелна преценка на доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства, като даде отговор и на оплакванията по въззивната жалба за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че споразумението за прекратяване на договора за заем не е подписано на посочената в него дата - 1.06.2017 г.

При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 505 от 13.07.2022 г., поправено с решение № 778 от 6.12.2022 г., по в. т. д. № 195/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав и потвърденото с него решение № 261484 от 09.11.2021 г. по т. д. № 1088/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ви-В. холдинг“ ЕАД срещу „Застрахователна компания „Надежда““ АД иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че „Застрахователна компания „Надежда““ АД, [населено място] дължи на „Ви-В. холдинг“ ЕАД сумата от 6000 лв. разноски за държавна такса за заповедното производство по ч. гр. д. № 32741/2019 г. по описа на СРС, 151 състав.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част.

ОТМЕНЯ решение № 505 от 13.07.2022 г., поправено с решение № 778 от 6.12.2022 г., по в. т. д. № 195/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 261484 от 09.11.2021 г. по т. д. № 1088/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ви-В. холдинг“ ЕАД срещу „Застрахователна компания „Надежда““ АД иск по чл. 99 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 300 000 лв., представляваща дължима на основание договор за заем от 4.04.2017 г. и споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договора за заем главница, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане, и „Ви-В. холдинг“ ЕАД е осъдено да заплати на „Застрахователна компания „Надежда““ АД сумата от 10 660 лв. разноски, както и в частта, с която „Ви-В. холдинг“ ЕАД е осъдено да заплати на „Застрахователна компания „Надежда““ АД разноски за въззивното производство в размер на 9960 лв.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд в отменената част.

Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.