Преуреждане на стари задължения чрез договор за паричен заем

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 140
гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 930 по описа за 2024г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Б. – С., подадена чрез процесуален представител адв. А. С. против решение № 1/03.01.2024г., постановено по в.гр.д. № 270/2023г. по описа на Окръжен съд – Търговище.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 507/13.10.2023г. по гр.д. № 651/2023г. по описа на Районен съд – Търговище, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. С. Б. – С. с ЕГН [ЕГН] против В. Ц. С. с ЕГН [ЕГН] и Л. Т. А. с ЕГН [ЕГН] искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищцата сумата от 5121.68 лева, представляваща главница, като остатък от сумата в размер на 5621.68 лева, дължима на основание сключен между страните на 25.07.2022г. договор за заем, както и сумата от 211.98 лева, представляваща лихва за забава за периода от 10.11.2022г. до 07.04.2023г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 216 от 11.04.2023г. по ч.гр.д. № 453/2023г. по описа на Районен съд – Търговище.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по материалноправния въпрос: предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем може ли да се изразява в преуреждане на съществуващо правоотношение между страните, при което заемателят се е освободил от задължение по съществуващото правоотношение срещу поето задължение да върне „полученото вземане“ на заемодателя /задължението по преуреденото правоотношение/?

По правния въпрос настоящият състав на съда се придържа към утвърдената съдебна практика, изразена в постановените от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 379 от 06.01.2014г. по гр.д. № 171/2012г., IV ГО; Решение № 142/27.04.2015 г. по гр.д. № 5917/2014г. IV ГО; Решение № 123 от 2.05.2012г. по гр.д. № 959/2011г., III ГО; Решение № 105/30.6.2011г. по т.д. № 944/2010г., II ТО; Решение № 478 от 11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г., IV ГО; Решение № 235/27.09.2016г. по гр.д. № 1362/2016г. на IV ГО и др. Съгласно дадените в нея разяснения, тълкуването на писмения договор за заем се извършва въз основа на текста му, като същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума. Договорът за заем за потребление е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за връщане и при липса на първия е налице обещание за заем, а при липса на другия – даване без основание, като реалният елемент предаване в собственост, се удостоверява с поемането на задължение от заемателя да върне сумата, освен ако се е задължил да върне след като получи. При тълкуването на договора с оглед установяване действителната обща воля на страните трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора за заем, като установяването на тези факти може да стане с всички доказателствени средства – други документи, свидетелски показания, признания на страните. Изявлението за получаване на заемната сума в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът следва да съобрази при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. Признанието на факта за съществуването на определен договор за заем трябва да се съотнесе към момента на сключването и при тълкуването на договора да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото.

Предаването като елемент от фактическия състав на договора за заем може да не е в собственост и може да предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено на какво да е основание или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такъв ненаименован договор страните може да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне – същото или равностойността му в пари. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. Страните могат също да подновят /новират/ едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение. Страните могат да променят основанието на всяко вземане, както чрез подновяване /новация/, така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория – с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение /напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд дълг/. В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от своя патримониум. Валидно задължение за връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо на друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в пари.

Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя така даденото в практиката разрешение и на поставения материалноправен въпрос дава следния отговор:

Предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем може да се изразява в преуреждане на съществуващо правоотношение между страните, при което заемателят се е освободил от задължение по съществуващото правоотношение срещу поето задължение да върне „полученото вземане“ на заемодателя /задължението по преуреденото правоотношение/.

По касационните основания:

Касаторът Д. С. Б. – С. поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане решението да бъде отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена в цялост.

Ответниците по касация В. С. и Л. А., чрез процесуален представител адв. Ю. К. оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение на Районен съд – Търговище, с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Д. С. Б. – С. против В. Ц. С. и Л. Т. А. искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат солидарно на ищцата сумата от 5121.68 лева, представляваща главница, като остатък от сумата в размер на 5621.68 лева, дължима на основание сключен между страните на 25.07.2022г. договор за заем, както и сумата от 211.98 лева, представляваща лихва за забава за периода от 10.11.2022г. до 07.04.2023г., въз основа на решаващ правен извод, че за ответниците не е възникнало задължение по договора за заем поради липса на доказателства за реално предаване на заемната сума, нито от съдържанието на договора за заем може да се изведе правен извод за подновяване на първоначалното договорно правоотношение.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по реда на чл. 290 ГПК отговори от касационната инстанция, като е допуснал нарушение на материалния закон. Основателни са оплакванията в касационната жалба в този смисъл, както и за необоснованост на изводите.

Правилно въззивният съд е квалифицирал отношенията предмет на спора като произтичащи от неточно изпълнение на сключен между тях писмен договор за заем за потребление от 25.07.2022г.

Също правилно съдът е приел, че сключеният между страните договор за заем не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД поради липса на воля у съконтрахентите за подновяване на задължението по първоначалното наемно правоотношение за наемна цена, разноски за дребни поправки и разходи, свързани с ползването на вещта, която да е изразена изрично и недвусмислено в текста на договора, без такава да се извежда по тълкувателен път.

В нарушение на основното правило за тълкуване на договора /чл. 20 от ЗЗД/ въз основа на писмения му текст обаче, въззивният съд не е издирил действителната обща воля на страните, пояснявайки смисъла на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една отнесена към смисъла, произтичащ от целия договор, изхождайки от безспорната по делото цел на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Не е съобразил в тази връзка всички обстоятелства по делото, поведението на страните и изявленията им преди и при сключването на договора за заем, както и тези, поднесени пред съда. Безпрекословно е постановеното в съдебната практика на ВКС, че съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявленията; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Недопустимо е при тълкуване съдът да игнорира част от текста на договора /Решение № 133 от 15.03.2021г. по гр.д. № 3595/2019г., III ГО; Решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г., I ТО и др./

В нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 235, ал. 2 от ГПК втората инстанция не е преценила като релевантно направеното от ответниците в отговора на исковата молба съдебно признание на факта за сключването на договора за заем от 25.07.2022г. преди предаване ключовете на наетият от тях имот и неизпълнените им задължения по първоначалното наемно правоотношение с ищцата, а част от доказателствата, които не е обсъдил, не е преценил и в съвкупност с останалите. Така, показанията на свидетелката М. В. /майка на ответника/, преценени съгласно чл. 172 от ГПК в съвкупност с приетите по делото писмени доказателства, съпоставени и с позициите на страните, установяват, че в периода 01.07.2019г. до 31.07.2022г. страните по делото са били обвързани от неформален договор за наем, по силата на който ищцата предоставила на ответниците за временно ползване апартамент в [населено място] срещу поето от последните задължение да плащат месечна наемна цена от 200 лв., а от м. август 2020г. – 250 лв. Към момента на прекратяване на договора за наем в края на м. юли 2022г. наемателите имали неизпълнени задължения за плащане на наемна цена, разходи свързани с ползването на имота и разноски за дребни поправки /повредена брава на врата/. За тези задължения сключили договор за заем, след подписването на който предали на наемодателя ключа за жилището.

При тези факти, решаващият извод на въззивния съд за недоказан договор за заем, сключен между страните е необоснован като непочиващ на опитните правила и правилата на формалната логика, гарантиращи правилното мислене при установяване на фактите и последователността на разсъжденията при установяване на връзките между тях.

Ето защо обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а спорът – разрешен по същество.

По делото е установено, а и еднопосочни са твърденията на страните, че в периода 01.07.2019г. до 31.07.2022г. са били обвързани от неформален договор за наем, по който към края на м. юли 2022г. ответниците – наематели имали неизпълнени задължения за плащане на наемна цена, разходи свързани с ползването на имота и разноски за дребни поправки.

Спорен по делото е размерът на неизпълнените задължения на наемателите по наемното правоотношение – според ответниците той е съизмерим със 5-6 месечни наема, а според обясненията на ищцата – с 20 месечни наема; неплатени разходи за вода за една година и за ел. енергия, равняващи се на сумата по договора за заем. Не са събрани доказателства в подкрепа на оспорването от ответниците за действителния по-малък размер на задълженията им като наематели по договора за наем.

На 25.07.2022г. страните сключили договор за паричен заем за потребление. Видно от текста на приетия по делото договор за заем, сключен в писмена форма, Д. С., като заемодател се задължила да предаде в собственост на В. С. и Л. А., като заематели сумата от 5621.68 лева, а заемателите поели задължение солидарно да върнат заемната сума на вноски съгласно уговорен погасителен план, поместен в табличен вид в съдържанието на договора, по банков път, на равни месечни вноски, всяка от по 250 лв., с първи падеж 10.08.2022г. до изплащане на цялата сума. Съгласно клаузата на чл. 2 /1/ от договора, предаването на заемната сума от заемодателя на заемателите ще се извърши в брой в деня на подписване на договора, като последният служи като разписка за получената заемна сума. При неплащане на две поредни месечни вноски, цялата сума съгласно клаузата на чл. 9 от договора става изискуема. Договорът е подписан чрез саморъчно изписване на три имена и положен подпис от всяка от страните.

Няма спор по делото и от приети писмени доказателства – извлечение от сметка на ищцата в ЦКБ – клон Търговище се установява, че по описаната в договора банкова сметка на 10.09.2022г. е постъпила сумата от 100 лв.; на 29.09.2022г. е постъпила сумата от 150 лв., а на 08.10.2022г. – сумата от 250 лв., всички с наредител В. Иванова Т. /майка на ответницата/ и отразено основание „вноска“.

Въз основа на съвкупен анализ на така обсъдените обстоятелства и доказателства, съдът приема, че със сключения на 25.07.2022г. договор за паричен заем с предмет стойността на неизпълнените от наемателите задължения по прекратения договор за наем, страните са преуредили отношенията си във връзка с първоначалното наемно правоотношение, като ответниците се задължили солидарно да върнат на ищцата равностойността на вземането, което тя има от тях – бивши наематели, което вземане ответниците се съгласили да придобият – сумата 5621.68 лв. /равна на дълга им по съществуващото до този момент между същите страни правоотношение/. От текста на договора се установява, че ответниците – заематели се съгласили, че тази сума е предадена в брой под формата на стойност на неизпълнените им задължения по договора за наем и за платените от ищцата разходи свързани с ползването, като ответниците се задължили да върнат на ищцата сумата /стойността на вземането на наемодателя/ в заем с договора от 25.07.2022г.

С подписаният собственоръчно от ответниците договор за заем, от който момент на писменият текст на договора е предадено по волята на страните значението на разписка от 25.07.2022г. за получената от заемодателя сума, се доказва сключването на договора за заем – за сумата от 5621.68 лева, част от която /500 лв./ е върната на заемодателя по уговорения банков начин. При наличие на така закрепеното писмено волеизявление, в тежест на ответниците по иска е да установят, че не са получили реално описаната сума по договора за заем. Доказване на оспорването не е проведено по делото.

От тази /заемна/ сума ответниците са върнали на ищцата сумата от 500 лв., която приела плащането срещу дължимата главница. Съобразно изричното изявление на процесуалния представител на ответниците в хода на устните състезания пред първата инстанция тези плащания са именно в изпълнение на поетото по договора за заем задължение за връщане на претендираната сума. До приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция ответниците не са навели твърдения и не са представили доказателства за извършени от тях други плащания в изпълнение на задълженията си.

Ето защо предявеният установителен иск е доказан по основание и размер и следва да се уважи заедно с обезщетение за забава. Периодът, за който се претендира, нито размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не са спорни в касационната инстанция, поради което следва да се присъди в обема на поисканото.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното решение като неправилно следва се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на касатора и ищец по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат за всички инстанции в общ размер от 2500 лева, както и платени държавни такси в общ размер от 432.74 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1/03.01.2024г., постановено по в.гр.д. № 270/2023г. по описа на Окръжен съд – Търговище и вместо него постанови:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД в отношенията между страните, че В. Ц. С. с ЕГН [ЕГН] и Л. Т. А. с ЕГН [ЕГН] дължат солидарно на Д. С. Б. – С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 5121.68 лева, представляваща главница, като остатък от сумата в размер на 5621.68 лева, дължима на основание сключен между страните на 25.07.2022г. договор за заем, както и сумата от 211.98 лева, представляваща лихва за забава за периода от 10.11.2022г. до 07.04.2023г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.04.2023г. до окончателното плащане на задължението, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 216 от 11.04.2023г. по ч.гр.д. № 453/2023г. по описа на Районен съд – Търговище.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В. Ц. С. с ЕГН [ЕГН] и Л. Т. А. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Д. С. Б. – С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 2932.74 лева, представляваща разноски по делото за всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.