Увеличаване на обезщетение по ЗОДОВ заради неразумен срок на разследване

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 99

гр. София,20.02.2025г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и пета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 325 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение № 4758/23.10.2024г. е допуснато касационно обжалване на решение № 178/03.11.2023г. по в.гр.д.№ 414/2023г. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен иска на В. В. П. по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до 50 000 лева, по поставените в касационната жалба на ищеца въпроси дали обезщетението по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ следва да включва репарация за вредите от нарушеното право на приключване на делото в разумен срок по чл. 6 §1 от КЗПЧОС и въз основа на какви критерии следва да се извърши преценката за нарушение на това изискване на Конвенцията, както и за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и относимите за тях доказателства.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част и постановяване на ново, с което искът по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ бъде уважен до пълния претендиран размер. Излага следните относими оплаквания: 1/ за нарушение на чл. 52 ЗЗД, изразяващо се в липса на анализ на конкретните обстоятелства, от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението; несъобразяване със съдебната практика в сходни хипотези; неотчитане интензитета на вредите и икономическата обстановка в страната; 2/ за необоснованост на заключението, че срокът на наказателното производство е разумен; 3/ за допуснати процесуални нарушения при отказа да бъдат събрани доказателства за използвани срещу ищеца специални разузнавателни средства и при формиране на извода за липса на причинно – следствена връзка между обвинението и заболявания на ищеца.

Ответникът Прокуратура на Р България не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. В съдебно заседание заявява, че я счита неоснователна.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, е налице задължителна практика на ВКС – ТР №1/27.11.2023г. по тълк .д №1/2022г. ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и основана на нея трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК ., според чиито разрешения: Отношението между нормите на чл. 2б ЗОДОВ и чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ не е както специална към обща, нито както нова към стара норма; двете са позволяващи - създават субективни права; липсва пълно съвпадение във фактическите им състави. Право на избор на увреденото лице е по кой път да търси защита на нарушеното право по чл.6, §1 ЕКЗПЧ, когато едновременно е реализиран правопораждащия фактически състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и на чл. 2б ЗОДОВ. Ако то включи обстоятелствата относно нарушеното свое право по чл.6, §1 ЕКЗПЧ в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ като утежняващи отговорността на ответника и обосноваващи по-голям размер на глобалното обезщетение, нарушеното право по чл.6, §1 ЕКЗПЧ става част от предмета на спора. Тогава въззивният съд е длъжен, след отделно и съвкупно обсъждане на всички релевантни доказателства и доводите на страните, да формира фактически и правни изводи по предпоставките за бавно правосъдие и да определи конкретната сума в рамките на глобалното обезщетение, която се отнася за вредите от неразумен срок.

По касационните оплаквания :

Установено е от доказателствата по делото, че:

С постановление от 17.09.2015 г. на ОП - Пловдив по сл.д. № 165/2015 г. ищецът В. В. П. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 294, ал. 4, вр. с ал. 1 от НК за това, че на 12.09.2015 г. в [населено място] като полицейски орган е спомогнал на лице – Р. Т. Т., извършило престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, да избегне наказателно преследване и да остане ненаказано, без да се е споразумял с това лице преди да е извършил самото престъпление. Същият ден ищецът е разпитан, а на 24.09.2015г. е разпитан като свидетел и Р. Т. Т.. На 16.09.2015г. е била разпитана пред съдия и съпругата на Т. – С. Т.. С постановление от 18.09.2015г. спрямо обвиняемия В. П. е взета мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 1000 лв., която е внесена на 25.09.2015 г.

По сл.д. № 165/ 2015г. по описа на ОСО при ОП- Пловдив като обвиняеми са били привлечени още четири лица за различни и несвързани с деянието, за което е бил обвинен ищецът, престъпления. Срокът за разследване по делото е продължаван неколкократно – поне шест пъти, като в нито едно от исканията/ разрешенията за това не се сочат конкретни действия, относими към разследване на конкретното престъпление, в което е обвинен ищецът. Нито един от разпитаните след октомври 2015г. свидетели по сл.д. № 165/2015г. не е дал показания по обвинението срещу ищеца. С постановление от 18.10.2017г. е отменена взетата спрямо В. П. мярка за неотклонение поради изтичане максимално допустимия срок за прилагането й. На 11.12.2017г. на ищеца е предявено разследването и е направено искане от пълномощника му производството срещу П. да бъде прекратено поради липса на доказателства. На 13.12.2017г. е постановен отказ да бъде уважено това искане, а на 11.01.2018г. е постановено прекратяване на наказателното производството срещу П.. Мотивите за това са, че събраните доказателства – протокол от химическа експертиза от 14.09.2015г., показанията на св. С. Т. и изготвената в наказателното производство химическа експертиза - не са убедителни, че ищецът е извършил престъплението, в което е обвинен. Видно от доказателствата на лист 691-720 от първоинстанционното дело всички доказателства, обсъдени в мотивите на постановлението за прекратяване, са били събрани по наказателното дело до края на октомври 2015г. Постановлението за частично прекратяване на наказателното производство от 11.01.2018 г. е връчено на ищеца на 16.01.2018 г.

Предвид изложеното, въззивният съд правилно е приел, че общата продължителност на наказателното преследване срещу ищеца е две години и четири месеца, но неправилно е определил този срок за разумен по смисъла на чл.6 §1 ЕКЗПЧ. В отклонение от разрешенията на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, въззивният съд е формирал извода си за разумността на срока за разглеждане на делото, изхождайки единствено от общата продължителност на производството, без да обсъди всички критерии, относими към преценката за нарушаване на правото на ищеца по чл.6§1 от ЕКПЧОС, вкл. предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. В случая фактическата и правна сложност на обвинението срещу ищеца е минимална, всички процесуално-следствени действия, необходими за разследване на престъплението, в което ищецът е обвинен, са извършени в рамките на месец и половина след повдигане на обвинението. Тогава е било прекратено и бързото производство срещу лицето Р. Т. Т. за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. Не е имало основание за продължаване на срока за разследване на ищеца - за времето от края на октомври 2015г. до 11.01.2018г. не са били извършвани и предприемани никакви действия по разследване на престъплението, в което той е бил обвинен. Или всяко забавяне след края на 2015г. е било необосновано, поради което и общата продължителност на наказателното производство в случая е в нарушение на правото на чл.6,§1 ЕКЗПЧ за разглеждане на делото в разумен срок. Извън ненужното в случая продължаване на срока на разследването няма друга причина за забавяне наказателното производство срещу ищеца, вкл. негово поведение. При съобразяване на така установеното и предвид високия залог на делото за ищеца ( обвинението е за престъпление по служба и то полицейска), срокът на наказателното преследване от 2 години и 4 месеца е неразумен и обуславя по – висок размер на обезщетението по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ с 3000 лева.

Неоснователни са останалите оплаквания на касатора.

Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ , подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните т.е. "специфичните" такива като конкретно увреждане на здравето; както в случая, и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е провел такова доказване. Според приетата съдебно – психиатрична и психологична експертиза, негативните изживявания от незаконното обвинение не са довели нито до промени в психичното здраве на ищеца, нито до поведенчески болестни нарушения. Заключението на съдебно-медицинска експертиза пък е категорично, че стресът от незаконното обвинение е само един от рисковите фактори за артериалната хипертония, от която страда ищецът. В тази връзка и предвид хроничния характер на заболяването, диагностицирането на ищеца по време на наказателното преследване не означава, че именно последното е пряката причина за възникване на заболяването. Същото важи и за диагнозата „исхемична болест на сърцето“, поставена на ищеца при престоя му в МБАЛ Пловдив по време на наказателното производство. Установеното от медицинските документи и заключението на СМЕ е в смисъл, че наказателното преследване не е предизвикало заболяванията на ищеца, а е влошило страданията му от тях, което означава, че въззивният съд не е отказал да кредитира заключението на СМЕ в нарушение на чл. 202 ГПК ( в какъвто смисъл са оплакванията на касатора), приемайки че специфични вреди не са доказани.

Въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като е отхвърлил искането на ищеца да бъдат изискани материалите, отразяващи използвани срещу него специални разузнавателни средства в хода на наказателното производство. Вредоносно, като нарушаващо чл. 8 от ЕКЗПЧОС, би било единствено нерегламентираното използване на специални разузнавателни средства, а ищецът нито е твърдял такова, нито е предявил претенция за обезщетяване на това основание (иск по чл. 2, ал.1, т.7 ЗОДОВ не е предмет на делото). Само по себе си използването на специални разузнавателни средства в хода на наказателното преследване не влияе върху интензитета на неимуществените вреди от незаконното обвинение в престъпление, поради което и не е определящ обезщетението за тях фактор.

Конкретните обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД са, от една страна, свързаните с наказателното преследване, а от друга - касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца. За първата група от значение в случая е, че обвинението е за тежко престъпление; по служба, наказателното преследване, макар и развило се само в досъдебната фаза, е извън разумния срок; взетата мярка на процесуална принуда е „парична гаранция“; обвинението е получило широко медийно отразяване. За втората група от значение е възрастта на ищеца - 43г.; чистото съдебно минало; обичайния характер на търпените вреди - притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име, общо влошаване на здравословното състояние без болестни прояви; високия интензитет на негативните преживявания предвид обстоятелството, че обвинението е за престъпление във връзка с полицейската служба на ищеца, а тя е свързана със завишени очаквания и изисквания на обществото за почтеност и професионализъм – сериозно повлияно е било емоционалното състояние на ищеца, дискредитирана е била професионалната му репутация до степен да промени мястото си на работа в друго населено място.

Съпоставката на двете групи обстоятелства позволява извод, че превес имат тези за определяне на по – висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Справедливият му размер, съобразен със социално – икономическите условия в страната към 2018г., който не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е общо 18 000 лева, от които 3000 лева за неспазване на разумния срок.

Доводът за несъответствие на така определения размер с присъжданите в посочените от касатора като сходни случаи е неоснователен. Действително, приложението на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, но цитираните от касатора не са такива. Налице са различия в: срока на наказателното преследване ( напр. в решение № 310/ 02.11.2015г. по гр.д.№ 410/2015г, ВКС, ІV ГО той е шест години); броя на повдигнатите обвинения (напр. в решение № 267/26.06.2014г. по гр.д.№ 820/2012г., ВКС, ІV ГО обвинението е за две тежки престъпления по служба); начина, по който наказателното преследване се е отразило на възможностите за професионално развитие и изяви ( напр. в решение № 267/26.06.2014г. по гр.д.№ 820/2012г., ВКС, ІV ГО и в решение № 344/24.11.2014г. по гр.д.№ 2378/2013г., ВКС, ІV ГО обвинението е причинило пълен срив/ непоправими поражения в професионалната сфера на ищците); вида на понесените вреди (напр. в решение № 319/ 17.11.2015г. по гр.д.№ 2829/2015г., ВКС, ІV ГО и в решение № 158/04.06.2012г. по гр.д.№ 708/2011г, ВКС, ІV ГО са обезщетени и доказани специфични вреди - болестни прояви).

Предвид гореизложеното, касационните оплаквания са частично основателни и въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 18 000 лева и тази разлика бъде присъдена на ищеца като част от дължимото обезщетение за вреди от незаконно обвинение в престъпление, съответстваща на вредите от нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок. В останалата част, с която искът по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 18 000 лева до 50 000 лева, решението следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора, на адв Д. А. се следва възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА за представителство на ищеца пред трите съдебни инстанции съразмерно на уважената от касационния съд част от иска или общо 1110 лева.

На ищеца следва да се присъди на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 3 лева – разноски за държавни такси за касационното разглеждане на спора, съразмерно на уважената от касационната инстанция част от иска.

Така мотивиран и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 178/03.11.2023г. по в.гр.д.№ 414/2023г. по описа на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от В. В. П. срещу Прокуратурата на Р България иск чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликата над 15 000 лева до 18 000 лева И ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р България да плати на В. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, разликата над 15 000 лева до 18 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление ( по ДП № 2/2015 на ОСО при ОП – Пловдив или сл.д. № 165/ 2015г. ОСО при ОП – Пловдив), ведно със законната лихва върху тази разлика от 11.01.2018г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 178/03.11.2023г. по в.гр.д.№ 414/2023г. по описа на Апелативен съд Пловдив в останалата обжалвана част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 18 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да плати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв.Д. У. Н. А. допълнително адвокатско възнаграждение за безплатно представителство на ищеца в общ размер от 1100 лева.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да плати на В. В. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал.1 ГПК, три лева разноски по делото за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: