Оправдаване на шофьор при внезапно изскочил пешеходец от спряла каруца

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * случайно деяние * доказателствен анализ * автотехническа експертиза

10

Р Е Ш Е Н И Е
№ 184
гр. София, 21.03.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при секретаря Галина Иванова и участието на прокурор Сийка Милева като изслуша докладваното от съдия Колева НД № 42/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на частните обвинители В. П., М. В. и Л. С. чрез поверениците им адв. М. и адв. З. срещу присъда № 7/02.10.2023 г. по ВНОХД № 484/2022 г. на апелативен съд - Пловдив.

С жалбата се навеждат касационните основания – нарушения на процесуалния и материалния закон. Нарушението на материалния закон е обосновано с неправилно оправдаване на подсъдимия, като считат, че спрялата каруца с впрегнато животно е препятствие на пътя и предполага появата на хора в близост до нея, която водачът е бил длъжен да предвиди. Твърдят, че подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, като е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. По отношение на нарушението на процесуалния закон смятат, че не е извършен обективен анализ на целия доказателствен материал, като са ценени само показанията на свид. А.. Намират за несъобразени изводите на съда със заключенията на КМАТЕ и допълнителната АТЕ, както и че не е изяснено в кой момент подсъдимият е могъл обективно да възприеме пешеходеца, пресичащ пътното платно и дали е бил невидим. Твърдят противоречивост на мотивите. Смятат, че съдът е бил длъжен да назначи арбитражна експертиза за изясняване на тези обстоятелства. Намират, че пострадалият е бил предвидима опасност за движението. Искат отмяна на присъдата на апелативния съд и потвърждаване на тази на окръжен съд – Пазарджик или отмяна на въззивната присъда и връщане на делото на второинстанционния или първоинстанционния съд за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила.

В съдебно заседание повереникът на частните обвинители – адв. М., моли съда да отмени на присъдата на апелативен съд – Пловдив и да потвърди тази на окръжен съд – Пазарджик или след отмяна на присъдата на апелативния съд иска връщане на делото за ново разглеждане. Намира мотивите на апелативния съд за противоречиви. Счита, че институтът на случайното деяние е приложен неправилно, като причина за пътно транспортното произшествие /ПТП/ е избраната скорост. Смята, че подсъдимият е следвало да намали скоростта си на движение, която да му позволи да спре в зоната му на видимост след ограничаващото препятствие в случай, че магарето тръгне, има колоездач, пешеходец. Претендира, че в субективните си представи водачът е трябвало да допусне, че след тази каруца би могло да има пешеходец, за да може да спре при възникване на такова предвидимо препятствие.

Адв. З. – повереник на частните обвинители, поддържа касационната жалба и моли за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото на апелативния съд в Пловдив. Сочи, че доказателствата са били превратно тълкувани от въззивния съд, доколкото е прието, че нямало значение за съставомерния резултат, че на пътното платно имало каруца и магаре, както и че осемдесет годишен старец е извършил движение бегом.

Защитникът на подсъдимия Б. – адв. П., моли касационната жалба на частните обвинители да бъде оставена без уважение като неоснователна. Пледира за потвърждаване на въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Акцентира на обстоятелството, че водачите на моторни превозни средства не могат да бъдат държани отговорни за това, че не са предвидили евентуалното неправомерно поведение на друг участник в движението, освен ако за него има достатъчно обективни данни.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата на частните обвинители е основателна. Твърди, че оплакването за нарушение на материалния закон е резонно като апелативен съд – Пловдив неправилно е приел наличие на предпоставките на чл. 15 НК и не е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия. Според прокурора подсъдимият е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и като водач на моторно превозно средство /МПС/ му е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре своевременно на възникнала, но още невъзприета от него опасност, в частност, поради наличие на ограничена видимост. Настоява, че избирането на скоростта на движение и преценката за опасност трябва до бъдат съобразени от него предварително. Възникването на опасна ситуация в невидимата зона за водача е следвало да се предположи като налична, предвид разположената на пътното платно спряла каруца с впрегнато в нея животно. Затова не споделя извода на съда за наличие на случайно деяние и пледира за отмяна на присъдата на въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд. Поведението на пострадалия следва да бъде отчетено като съпричиняване на противоправния резултат.

Подсъдимият Б. в последната си дума моли да бъде потвърдена оправдателната присъда.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С присъда № 57/12.11.2018 г., постановена по НОХД № 553/2018 г. на окръжен съд - Пазарджик, подс. П. Л. Б. бил признат за невиновен по обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

Присъдата била протестирана пред апелативен съд – Пловдив, който с решение № 39/11.03.2019 г., постановено по ВНОХД № 646/2018 г., я отменил и върнал делото за ново разглеждане на окръжен съд – Пазарджик от стадия на разпоредително заседание.

По новообразуваното НОХД № 188/2019 г. съставът на първоинстанционния съд постановил определение от 04.04.2019 г., с което прекратил съдебното производство и върнал делото на окръжна прокуратура – Пазарджик за отстраняване на констатираните в отменителното решение на апелативния съд процесуални нарушения.

След проведено допълнително разследване Пазарджишката окръжна прокуратура внесла в Пазарджишкия окръжен съд нов обвинителен акт срещу привлеченото към наказателна отговорност лице П. Б., като му повдигнала обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, свързано с нарушения освен на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и на две нови – по чл. 25, ал. 1 и чл. 116 ЗДвП.

Съдебното производство по новообразуваното дело било прекратено с определение № 380/26.11.2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд, потвърдено с определение № 379/29.12.2021 г. от апелативен съд – Пловдив, което довело до ново връщане на делото в досъдебната му фаза.

След изготвяне на нов обвинителен акт, който бил внесен за разглеждане от окръжен съд – Пазарджик, било образувано НОХД № 39/2022 г. по описа на съда с обвинение срещу П. Л. Б. по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК за извършени нарушения на чл. 20, ал. 2, чл. 25, ал. 1 и чл. 116 ЗДвП. С присъда № 27/15.09.2022 г. първоинстанционният съд признал подс. П. Б. за виновен по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като му наложил наказание от десет месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с три годишен изпитателен срок. На основание чл. 343 г НК подс. Б. бил лишен от право да управлява МПС за срок от десет месеца.

Със същата присъда подс. П. Б. бил признат за невиновен и оправдан да е извършил нарушения на чл. 25, ал. 1 и чл. 116 ЗДвП. На подсъдимия били възложени деловодните разноски по делото. Окръжният съд се произнесъл и по въпроса за веществените доказателства.

С присъда № 7/02.10.2023 г. Пловдивският апелативен съд отменил цитираната присъда на окръжен съд - Пазарджик и оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК вр. чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като приел, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. В останалата част потвърдил атакуваната пред него от подсъдимия чрез защитника му и от частните обвинители чрез поверениците им присъда на окръжен съд – Пазарджик. Произнесъл се по направените по делото разноски.

Тъкмо тази присъда на апелативен съд – Пловдив е предмет на разглеждане в настоящото производство, но в частта й относно оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.

Жалбата на частните обвинители е допустима, но неоснователна.

При извършената проверка от настоящия състав не се установи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

В изпълнение за задължението си да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда, Пловдивският апелативен съд е провел съдебно следствие – изслушал е обясненията на подсъдимия, допуснал е непосредствен разпит на вещите лица, изготвили КАТСМЕ и допълнителната такава, както и личен разпит на свид. А., и след това е преценил цялата доказателствена съвкупност. Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база събраните доказателствени средства, които са анализирани съобразно действителния им смисъл. Не са били надценени нито обясненията на привлеченото към наказателна отговорност лице, намерили потвърждение в показанията на свидетелите и изготвените експертизи, нито показанията на свид. А.. Последният доказателствен източник има значение за очертаване на пътната обстановка в момента на произшествието. Същите обстоятелства са потвърдени и от показанията на свид. Й., аналогично кредитирани от проверявания съд. Въззивният съд е оценил като последователни, логични, непротиворечиви и подкрепящи се събраните доказателствени материали, поради което с основание ги е поставил в основата на своя съдебен акт.

От прегледа на мотивите на Пловдивския апелативен съд е видно, че всички доказателствени източници са оценени съобразно вътрешната им последователност и съответствие със събрания доказателствен материал, като не е налице несъобразеност на изводите на съда със заключенията на КМАТЕ и допълнителната такава, както претендира частното обвинение. Тъкмо обратното. Формираните от въззивния съд изводи по фактите коректно са базирани на този доказателствен способ и на приетите за достоверни останали доказателствени материали, намиращи се в корелация по между си, като е ясно проследима волята на съда защо това се е случило. Приетите за установени от апелативния съд факти, свързани с пътната обстановка и механизма на транспортното произшествие са били изградени на базата на всички събрани по делото доказателствени източници в това число и на заключенията на КСМАТЕ и допълнителната такава. Нещо повече, второинстанционният съд се е занимал с всички назначени в хода на производството експертизи и е направил извода, че между тях не се откриват съществени разлики или противоречия относно действията на подсъдимия и пострадалия, както и за причините и механизма на настъпване на процесното ПТП. Този подход на съда е законосъобразен, доколкото са взети предвид от експертите при изготвяне на заключенията обясненията на подсъдимия, свидетелските показания, протокола за оглед на местопроизшествие, скица и фотоалбум, но и изводите на вещите лица, свързани с установяване на мястото, начина и причините за настъпване на пътнотранспортното произшествие са били защитени от тях в открито съдебно заседание и пред контролирания съд. Данните по делото са анализирани от проверявания съд обективно и без извращаване на съдържанието, на който и да е доказателствен източник.

Отправеният упрек към дейността на апелативната инстанция, свързан с неназначаване на арбитражна експертиза, не може да бъде споделен. Видно е, че в съдебните заседания, проведени на 30.01.2023 г., 29.05.2023 г. и 02.10.2023 г. такова искане към съда не е било отправяно от никоя от страните, за да може съдът да се произнесе по него. В съдебното заседание от 27.02.2023 г. прокурорът от апелативна прокуратура – Пловдив е поискал личен разпит на вещите лица, изготвили експертизите, назначени от Пазарджишкия окръжен съд, с цел изясняване на някои неясноти и противоречия между техните изводи и разясненията им, отразени в съдебния протокол от заседанието на първостепенния съд, в което са били изслушани. При обосноваване на това си искане – за необходимост от непосредствен разпит на вещите лица от КМАТЕ и допълнителната такава, държавният обвинител е заявил, че, счита за наложителен разпита на вещите лица и „евентуално поставяне на нови задачи към една евентуално арбитражна експертиза“. Не само, че прокурорът, а не поверениците, е поискал изслушването на вещите лица пред апелативния съд, но по-важното е, че още тогава той е направил уговорката, че от отговорите им ще зависи дали ще поиска назначаването на т. нар. арбитражна експертиза. Тъкмо с оглед разкриване на обективната истина по делото въззивният съд е допуснал личното изслушване на експертите и след уточняване и отстраняване на противоречията в записаното и действително заявеното от тях, никоя от страните не е поискала от съда назначаването на арбитражна експертиза. Сам проверяваният съд не е намерил за необходимо назначаването на подобна експертиза. Както бе посочено и по-горе, след като е изслушал експертите съдът е провел още едно открито заседание по делото, в което никоя от страните не е подновила искането си за назначаване на арбитражна експертиза, поради което и няма никакво основание в претенцията на поверениците към работата на втората инстанция.

Лишено от основание е и оплакването на частното обвинение за липса на мотиви у проверявания съдебен акт и за неотговаряне с решението на техни основни доводи, свързани с обосноваване вината на подсъдимия и отричане приложението на института на случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК в случая. На всички наведени от страните доводи контролираният съд е отговорил задълбочено, видно от простия прочит на проверявания съдебен акт. Настоятелното поддържане на различни оплаквания за нарушение на процесуалния и материалния закон се дължи не на действително допуснати от проверяваната инстанция процесуални нарушения или неправилно приложение на материалния закон, а на несъгласието на частното обвинение с крайния резултат от делото.

Доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК са неоснователни.

Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, в чието нарушение е обвинен подс. Б., предвижда задължение за водачите на МПС да съобразят своето поведение с всяка предвидима опасност, уредена в изр. 1 на цитирания текст, както и с регламентираната в изр. 2 непредвидима опасност.

Законосъобразно въззивният съд е преценил, че скоростта, с която подс. Б. е управлявал МПС – първоначално 90 км/ч, а впоследствие с 52-55 км/ч, е била в рамките на разрешената за движение по общински път между градовете Септември и Ветрен. Тя е била съобразена с факторите, посочени в изр. 1 на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Това е така, защото подсъдимият е забелязал спрялата каруца отдалече, от около 550 м, като тя е представлявала препятствие по пътя. Поради това и предвидима опасност. Водачът е намалил скоростта на движение на автомобила от 90 км/ч на 52-55 км/ч и безпрепятствено се е разминал с насрещно движещите се моторни превозни средства, като едва тогава е предприел заобикаляне на каруцата.

Появата на пострадалия на платното за движение е била непредвидима за водача опасност. Той е имал обективна възможност да забележи пострадалия едва след като последният е преминал извън габарита на впрегнатото животно. Преди това пострадалият е бил в зоната на ограничената от каруцата видимост. Едва в този момент пешеходецът се е превърнал в опасност за движението. Опасността за движението възниква тогава, когато водачът на МПС има обективната възможност и е длъжен да я възприеме и реагира съобразно предписаното от закона за нейното избягване.

От момента, в който пострадалият е станал видим за водача, автомобилът е бил на 17-21 м от мястото на удара. Опасната зона е 39-43 м при скорост на автомобила 52-55 км/ч. Липсата на реакция на подсъдимия чрез намаляване на скоростта или спиране не се дължи на субективни причини, а на обективната невъзможност своевременно да бъде възприета непредвидената опасност. Това е така, защото, за да не настъпи ПТП подс. Б. е следвало да се движи със скорост от 27 км/ч до 50 км/ч. Не е имало причина обаче той да се движи със скорост по-ниска от 52-55 км/ч.

Установено е, че в момента, в който подс. Б. е предприел намаляване на скоростта, е имало видимо за него едно ППС – каруца, която е била в покой. Тя представлява препятствие по пътя и е била на разстояние достатъчно голямо, за да реализира водачът разминаването с насрещно движещите се МПС и заобикалянето на спрялото ППС. Тази субективна преценка на подсъдимия е била обоснована, т. к. не се е стигнало до сблъсък между автомобила, управляван от него и насрещно движещите се такива, нито с каруцата. Именно само наличието на спрялата каруца е бил длъжен да съобрази подс. Б.. Това е била видимата за него опасност. Разминаването между тях и заобикалянето на последната е било безконфликтно.

Липсва изрична законова норма, извън общата, която да вменява на водача на МПС да вземе специални мерки за намаляване на скоростта на движение на автомобила, поради наличие на животно, намиращо се на пътното платно или на банкета до него. Тези свои задължения по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 ЗДвП подсъдимият е изпълнил, доколкото не е спорно, че той е намалил скоростта си на движение от 90 км/ч на 52-55 км/ч. В този смисъл, неприложимо е позоваването на Р № 685-1991-III н.о. ВС или Р № 256-2013-I н.о. ВКС, защото ПТП е настъпило не с него, а с пострадалия пешеходец.

Произшествието е настъпило заради неочаквано усложнение в пътната обстановка. Такова усложнение представлява рязкото изменение в нея – появата на пешеходец, излизащ отпред пред спрялото пътно превозно средство, което е било единствения видим и възприет като опасност от водача обект. Подс. Б. не е имал обективната възможност да забележи пострадалия към момента, в който е започнал маневрата. Първият възможен момент да го види е бил по време на извършването й. В този случай той не е разполагал с техническата възможност да предотврати произшествието чрез спиране. Както бе посочено и по-горе, нищо в пътната обстановка не е налагало подсъдимият да се движи със скорост между 27 км/ч и 50 км/ч.

Вярно е, че определящо за установяване вината на водача е обстоятелството от кой момент е можел да възприеме пострадалия, респ. дали в опасната зона за спиране или извън нея.

Преди да се появи внезапно на пътя пред каруцата с животното пострадалият не е представлявал опасност за движението. Той е станал опасност за движението едва след появата му на пътното платно извън габаритите на животното. Т. к. това е станало на отстояние 17-21 м от автомобила, сблъсъкът между него и пострадалия е бил непредотвратим. Следователно, избраната скорост на движение на автомобила на подсъдимия не е в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, нито е поставила началото на причинно-следствения процес, довел до смъртта на пострадалия.

Подс. Б. не е могъл да предвиди подобно рязко изменение в пътната ситуация. В абстрактен план всеки е длъжен да предвиди, че е възможно в близост до спряло ППС да има човек, макар същият да не е бил нито в каруцата, нито върху животното, но няма как да предвиди, че внезапно пред животното, впрегнато в спрялата каруца, ще се появи пешеходец и който, като участник в пътното движение, ще извърши нарушение, предприемайки пресичане на пътното платно. За да се стигне до реализиране на отговорността на водача, винаги е необходимо изследване на задълженията му и възможността му да предвиди настъпването на дадено събитие в зависимост от конкретната пътна обстановка, а не в принципен план. В случая подс. Б. не е имал възможност да види пешеходеца при започване на заобикалянето на ППС. Единственото, което е следвало да съобрази е било възможно ли е да извърши маневрата без да настъпи съприкосновение с неподвижната каруца. Това си задължение водачът е изпълнил, т. к. не е настъпил удар между неговия автомобил и нея. Подс. Б. е оценил адекватно ситуацията. Нищо в нея не е определяло като възможно предвиждането, че внезапно пред ППС ще се появи пешеходец, който ще предприеме пресичане на пътното платно.

ПТП е настъпило поради обективната невъзможност на подс. Б. да възприеме пострадалия и да съобрази поведението си с него. Става дума за случайно деяние – деецът не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, т. к. не е възприел наличието на пречка за извършване на маневрата. Затова деянието му е невиновно, а случайно по смисъла на чл. 15 НК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че жалбата на частните обвинители следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 7/02.10.2023 г. по ВНОХД № 484/2022 г. на апелативен съд- Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.