Дължимост на обезщетение при освобождаване от военна служба на военен магистрат

Текстът на акта

Ключови фрази

- 16 -

РЕШЕНИЕ
№ 519
гр. София 31.07.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 15.10.2025 (петнадесети октомври две хиляди двадесет и пета) година в състав:

Председател : Владимир Йорданов
Членове : Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4501 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 93 584/28.08.2024 година, подадена от А. И. М., против решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е обезсилил първоинстанционното решение № 574/10.01.2024 година, поправено с решение № 776/14.01.2024 година, двете на Софийския районен съд, 58-ми състав, постановени по гр. д. № 31 849/2021 година, с което са уважени предявените от А. И. М. против Военно окръжна прокуратура [населено място] искове с правно основание чл. 227 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 115 444.00 лева, представлява обезщетение за освобождаване от военна служба и на сумата от 650.00 лева, представляваща доволствие, а също така и сумата от 1838.16 лева представляваща обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД общо за двете главни задължения за периода от 15.01.година до датата на предявяване на исковете пред АССГ на 12.03.2021 година, заедно със законната лихва върху двете главни задължения, считано от датата на предявяване на исковете на 12.03.3021 година до окончателното плащане, като е поставил връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

В подадената от А. И. М. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора против Военно окръжна прокуратура [населено място] да бъдат разгледани по същество и съответно уважени.

Ответникът по касационната жалба Военно окръжна прокуратура [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 11 874/31.10.2024 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

А. И. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 93 584/28.08.2024 година . Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3927/05.08.2025 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това приложим ли е чл. 227 от ЗОВСРБ при освобождаване от военна служба на военен магистрат без освобождаването му от длъжност по ЗСВ?; за това кои са предпоставките , при които за военните магистрати възниква правото на обезщетение при освобождаване от военна служба по чл. 227 от ЗОВСРБ без освобождаването от длъжност „магистрат“ по ЗСВ?; за това идентични понятия, съгласно ЗОВРБ, ли са понятията освобождаване от кадрова военна служба и освобождаване от длъжност?; и за това допустимо ли е съдът да определи служебно ответник по иска?, като по тези въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

Съгласно чл. 227, ал. 1 от ЗОВСР при освобождаване от военна служба военнослужещите имат право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20 . Касае се до гратификационно (благодарствено плащане) за това, че лицето е служило във въоръжените сили за определения срок от време. От мястото на разпоредбата следва, че тя се прилага за военната служба, съответно за лицата, попадащи в обхвата на действие на ЗОВСРБ. Съгласно чл. 1 от този закон същият урежда обществените отношения, свързани с отбраната и с въоръжените сили на Република България, от което следва, че и разпоредбата на чл. 227, ал. 1 от него се отнася до случаите на освобождаване от военна служба на военнослужещите във въоръжените сили на Република България.

Структурите, включващи се в тези въоръжени сили, са посочени в чл. 50 от ЗОВСРБ, като военните съдилища и прокуратури не се включени в тях в мирновременния състав на силите по ал. 1. Същите, съгласно § 1в от ДРЗОВСРБ са част от силите от системата за национална сигурност на Република България, поради което хипотетично биха могли да бъдат включени в структурата на въоръжените сили във военно време, въз основа на акт ва МС, съгласно чл. 50, ал. 2 от ЗОВСРБ. От това следва, че съгласно посочените законови разпоредби, военните съдилища и прокуратури не са част от въоръжените сили на Република България. Аналогичен извод следва и от разпоредбите на чл. 1, чл. 7, чл. 25, чл. 73 и чл. 152 от ЗОВСРБ (отм.). Същевременно съгласно чл. 37 от последния закон Министърът на отбраната приема и освобождава офицерите на кадрова военна служба във военните съдилища и във военните прокуратури по решение на ВСС, която служба по силата на чл. 115, ал. 3 от закона се упражнява като професия по ред, определен в закона, в ЗСВ и сключения договор. Наред с това чл. 231 от ЗОВРБ (отм.) предвижда, че кадровите военнослужещи от военните съдилища и военните прокуратури получават основни и допълнителни месечни възнаграждения и обезщетения по този закон за сметка на бюджета на съдебната власт. От това следва, че още при действието на ЗОВРБ (отм.) военните съдилища и прокуратури не представляват част от въоръжените сили на Република България, което е видно и от § 10 от ПЗРЗВОСРБ (отм.), предвиждащ уреждане на правоотношенията свързани с отделянето на бюджетите на военните съдилища и военната прокуратура от бюджета на МО, както и въпросите свързани с предоставеното им имущество. Това отделяне е наложено с оглед на това, че по силата на чл. 105, ал. 2 от КРБ общото ръководство на въоръжените сили се осъществява от МС, докато съгласно чл. 119, ал. 1 от КРБ военните съдилища са част от структурата на съдебната власт в Република България, като по силата на чл. 126, ал. 1 от КРБ това се отнася и до военната прокуратура. Вследствие на това откриването и закриването на военните съдилища и съответната на тях прокуратура, тяхната структура и функциониране, се уреждат от ЗСВ (отм.), а впоследствие от действащия към настоящия момент ЗСВ. Тези нормативни актове уреждат и начина на възникване и прекратяване на правоотношенията на военните съдии и прокурори, правата и задълженията на същите по време на съществуването на тези правоотношения, както и развитието на същите (повишаване, понижаване, преместване, командироване, награди, дисциплинарни нарушения и свързаните с тях наказания и други, а също така формирането и заплащането на трудовото възнаграждение и други дължими се обезщетения.

В това отношение военните съдии и прокурори са поставени наравно с останалите такива, като тяхното положение и статут не се различават от тези на останалите съдии и прокурори. Различието между тях е във вида на разглежданите от военните съдии и прокурори дела и в тома, че на същите се приемат на военна служба и им се присвоява военно звание. Именно последното различие води до това, че за военните съдии и прокурори могат да се прилагат както ЗСВ, така и ЗОВСРБ.С оглед на това с § 80 от ПЗРЗИДЗСВ, обнародван в ДВ бр. 133/11.11.1998 година, за изменение на ЗСВ (отм.) е предвидено, че за неуредените в този закон въпроси, свързани с трудови правоотношения, се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда, а за военните съдии, военните прокурори и военните следователи-разпоредбите на ЗОВСРБ. Аналогично е разрешението в § 14 от ПЗР на действащия към настоящия момент ЗСВ. Във връзка с това в действащия ЗОВСРБ съществува раздел ХІV „Военна служба във военните съдилища и прокуратура“ от глава седма „Военна служба“. В чл. 262, ал. 7 от този раздел е посочено, че военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури получават за сметка на бюджета на съдебната власт основни и допълнителни месечни възнаграждения, определени от ВСС, както и материално осигуряване и обезщетения по ЗОВСРБ, ако ЗСВ не предвижда друго, а в ал. 8 на същия текст е предвидено, че за неуредените от ЗСВ въпроси относно правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури се прилага ЗОВСРБ. От това следва, че когато конкретна хипотеза се урежда и от двата закона предимство имат правилата на ЗСВ.

Във връзка с вече изложеното разпоредбата на чл. 227, ал. 1 от ЗОВСОРБ урежда отношенията по повод обезщетенията при освобождаването на военнослужещите от военна служба, като се има предвид окончателното прекратяване на правоотношението по което се престира труд. Съответно обезщетението при освобождаването на съдия, прокурор или следовател от длъжност е уредено в чл. 225 от ЗСВ, като в ал. 1 от разпоредбата е посочено, че при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20, като заплащането се извършва при условията на ал. 2-ал. 6 от разпоредбата. В посочената разпоредба не се съдържа изключение от нея за военните съдии и прокурори. Поради това за същите приложение трябва да намери разпоредбата на чл. 225 от ЗСВ, във връзка § 14 от ПЗРЗИДЗСВ, обнародван в ДВ бр. 133/11.11.1998 година, и чл. 262, ал. 8 от ЗОВСРБ когато се освобождаването им от длъжност, а не тази по чл. 227 от ЗОВСРБ. Това следва и от обстоятелството, че военните съдии и прокурори се приемат на военна служба и им се присвоява военно звание въз основа на решението на ВСС за назначаването им на съответната длъжност, съответно се освобождават се от такава длъжност след освобождаването им от магистратска длъжност със съответното решение на ВСС. Възможно е военният съдия или прокурор да е бил на военна служба и да е имал военно звание, преди назначаването му на магистратска длъжност. В този случай при назначаването му на магистратската длъжност, той ще продължи да бъде на военна служба, но ще се промени насрещната срана по правоотношението и е възможно да бъде присвоено друго военно звание, като това важи и за преходните случаи с прехвърлянето на военните съдилища и прокуратура към съдебната власт. Същевременно освобождаването на военния съдия или прокурор от длъжност с решение на ВСС води до освобождаването му и от военна служба. Доколкото обаче по време на службата си като военен съдия или магистрат лицето е упражнявало дейности свързани с правосъдието то не е осъществявало дейност във въоръжените сили на Република България, за която се дължи обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОСВРБ.

Самото приемане на военния магистрат на военна служба и присвояването на военно звание не създават отделно правоотношение, което съществува паралелно на това, по което той полага труд, при прекратяването на което да му се дължи отделно обезщетение от това по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Военната служба на военните съдии и прокурори, както и присвоеното им военно звание, трябва да се разглеждат като елемент от основното им правоотношение, поради което освобождаването от такава служба не води до задължение за отделно обезщетение. В този случай се дължи единствено обезщетение по чл. 225 от ЗСВ, а заплащането на допълнително такова по чл. 227 от ЗОВСРБ, без лицето да е извършвало дейност във въоръжените сили, би довело до неоснователно обогатяване. Възможна е и хипотезата, при която военният съдия или прокурор да бъде освободен от военна служба и когато загуби качеството си на такъв, поради преминаването си на друга магистратска длъжност, извън военните съдилища или военната прокуратура. В този случай доколкото, както се посочи военната служба на военните съдии и прокурори, както и присвоеното им военно звание, трябва да се разглеждат като елемент от основното им правоотношение, на същите не се дължи обезщетение по чл. 227 от ЗОВСРБ, тъй като не са загубили правото си на обезщетение по чл. 225 от ЗСВ.

Същевременно както е посочено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/30.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГТК процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. От това следва, че съдът не може сам да определя кой е ответник по предявените искове. Той обаче може да констатира, че надлежната пасивна легитимация на ответника не произтича от обстоятелствената част на исковата молба. В този случай съдът трябва да даде на ищеца указания за отстраняване на констатираното противоречие, било чрез уточняване на обстоятелствената част на исковата молба, било чрез посочването на следващия се от тази част ответник, като при неизпълнението на тези указания да прекрати производството. Това задължение обаче се отнася само за първоинстанционния съд, тъй като съгласно т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС когато нередовността на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, въззивното решение е недопустимо.

Такова решение изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Това лице следва да се конституира и процесът срещу него следва да започне отначало пред първата инстанция. В този случай, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие, като в този случай на нередовност на исковата молба т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС е изгубила действието си.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че А. И. М. твърдял, че със заповед № 0215/26.08.1989 година на МОРБ бил назначен на длъжност „лейтенант инженер“ като военнослужещ на кадрова военна служба и от тогава до 10.06.2005 година бил заемал различни длъжности като военнослужещ в различни военни формирования и структури на БА и Министерство на отбраната, включително в служба „Сигурност ВП и ВКР“–Министерство на отбраната. М. твърдял, че със заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ бил даден в разпореждане на Административния ръководител на ВОП София, но без да бъде освобождаван от военна служба. В изпълнение на тази заповед със заповед № 447/08.06.2005 година на Директора на Служба „Сигурност–ВП и ВКР“–МО бил отчислен от списъчния състав на службата, считано от 10.06.2005 година. С Решение на ВСС от 10.06.2005 година бил назначен на длъжност „военен следовател“ във ВОП София, която длъжност бил изпълнявал до 13.01.2021 година, включително, която се приемала за военна служба по смисъла на приложимите закони. Твърдял, че от 1989 година до освобождаването му от военна служба с оспорваната заповед не бил освобождаван от военна служба и по смисъла на ЗОВСРБ и § 14 от ПЗРЗСВ бил изпълнявал същата без прекъсване. С оспорваната заповед бил освободен от „военна служба“ като „военен следовател“ във ВОП София, отчислен е от списъчния състав на ВОП София, считано от 14.01.2021 година и бил зачислен в резерва и водене на отчет в съответното Военно окръжие. С решение на ПК на ВСС по протокол № 45/16.12.2020 година, т. 6 с акт за встъпване в длъжност от 14.01.2024 година бил встъпил в изпълнение на длъжността „прокурор“ в Специализираната прокуратура.

Процедурата по издаване на заповедта не била спазена, като били нарушени правилата относно съгласуването й с Министъра на отбраната, като такова на практика не било извършвано, тъй като заповедта му била изпратена впоследствие. Нарушени били правилата и относно връчването й на А. И. М.. Заповедта била непълна и неточна, тъй като не съдържала изявления относно заплащането на дължимите му се обезщетения, съответно дали органът ще ги заплати или отказва да ги заплати. А. И. М. представял писмени доказателства (служебни бележки, предписания и други), с които целял да докаже периодите, за които не бил ползвал платен годишен отпуск, съответно, за които му се дължало обезщетение, както и да установил, че не бил освобождаван от военна служба през твърдения период и основанието за получаване на обезщетение. Представял заявление с вх. № 1589/2020 година до Административния ръководител на ВОП София, като бил получил отговор с писмо с вх. № 1589/2020 година от 10.01.2021 година, което бил получил на 15.01.2021 година, в което било посочено, че сумите, които претендирал да получи в обезщетение нямало да му бъдат заплатени. С допълнителна молба конкретизирал цената на иска, като посочвал сума в размер на 116 094.00 лева, като в петитума посочвал, че иска осъждане на ВОП София за заплащане на посочената сума. Правел доказателствени искания, сред които назначаване на съдебно–икономическа експертиза, към която бил формулирал предварително въпроси, издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с документи от различни институции, както и задължаване на ВОП София да представи намиращи се в нея документи, по–конкретно заповеди за освобождаване на други служители с неговия статут , на които обезщетение било заплатено. Съответно в срока по чл. 131 от ГПК ВОП София считала предявените искове за допустими, но неоснователни, като излага подробни съображения за това. Твърдяла, че правото да получи обезщетение на твърдяното основание било възникнало за М. на 03.06.2005 година със заповедта, с която бил освободен от длъжността на кадрови военнослужещ, като в този момент трябвало да му бъде заплатено обезщетение по реда на ЗОВСРБ.

В тази връзка, ВОП София не оспорвала, че обезщетение следвало да бъде заплатено на А. И. М., но оспорвала отговорността за плащането му да е нейна. Правела разграничение между обезщетението, което се дължало на основание ЗСВ и обезщетението, което се дължало на основание ЗОВСРБ, като намирала, че спрямо М. били приложими правилата на ЗОВСРБ, тъй като от назначаването си на магистратска длъжност, той не бил освобождаван, а само бил преместен от длъжността „военен следовател“ на длъжност „военен прокурор“.

Въз основа на тези твърдения на страните съставът на Софийски градски съд намирал, че първоинстанционния съд неправилно бил приел, че посоченият от М. ответник ВОП София, бил надлежен ответник в гражданския процес, поради което бил постановил недопустим съдебен акт. Противно на твърденията на А. И. М., направени в исковата молба, че бил освободен от военна служба със заповед № РД-08-48/14.01.2021 година от представените по делото писмени доказателства, които не били оспорени от страните, ставало ясно, че той бил освободен от военна служба в момент, предхождащ оспорваната заповед. Видно от съдържанието на заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ, А. И. М. бил освободен от заеманата от него длъжност, т. е. на „лейтенант инженер“ на кадрова военна служба и договорът му за кадрова военна служба се считал прекратен от встъпването му в длъжност във ВОП София. Встъпването в длъжност било от дата 10.06.2005 година, което било видно от заповед № 447/08.06.2005 година и предписание с рег. № 3025/08.06.2005 година, в които ясно бил очертан момента, до който лицето се водело на военна служба и момента, от който се считало за преминал на новата си служба. Неоснователни били твърденията на М., че едва от 14.01.2021 година бил освободен от военна служба с всички произтичащи от това правни последици. С разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от КРБ били предвидени отделно от общите съдилища военни съдилища, които с нормата на чл. 66, ал. 2 от ЗСВ (отм.) били приравнени на окръжните. С нормата на чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) било посочено, че към военния съд имало прокуратура и военни следователи. Логическото тълкуване на чл. 66, ал. 2 и чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) налагало извода, че при изброяването на съдийските, прокурорските и следователските длъжности в разпоредбата на чл. 125 от ЗСВ (отм.) не били посочени изрично съдийските, прокурорските и следователските длъжности във военните съдилища.

Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ЗСВ (отм.) установявала, че съдиите, прокурорите и следователите се назначавали, повишавали, понижавали, премествали и освобождавали от длъжност с решение на ВСС, въз основа на което се издавал съответен акт от административния ръководител по чл. 30, ал. 1 от закона. Според ал. 2 от същата разпоредба назначените на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемали на кадрова военна служба и им се присвоявало офицерско звание. Те обаче били съдии, прокурори и следователи по смисъла на чл. 129, ал. 3 от КРБ и на чл. 124 от ЗСВ (отм.) наравно със съдиите, прокурорите и следователите при общите съдилища. В качеството им на кадрови военнослужещи за преминаването на службата им се прилагал ЗОВС (отм.), доколкото неговите правила не били дерогирани с правилата на ЗСВ. Лицата, които изпълнявали тези длъжности във военните съдилища били съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следвало да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ се определяло според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмервало със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения. В ЗСВ не бил определен начинът, по който се формирало брутното месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от същия. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените в закона случаи се прилагал КТ. При изчисляване размера на обезщетенията по КТ за база се вземало брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който било възникнало основанието за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не било предвидено чл. 228 от КТ.

Съобразно правилата на НСОРЗ-чл. 17, ал. 1 от същата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от КТ се включвали основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 от НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определяла тези, които се заплащали за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се заплащали постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от отработеното време. Затова, в брутното трудово възнаграждение се включвали основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер-предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадали към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ било имуществено право, което възниквало при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и било в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имал в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Когато военнослужещите носели военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществявали съдебна власт, като изпълнявали функциите и правомощията си при условия и по ред, определени в ЗСВ, срещу което получавали за сметка на бюджета на съдебната власт месечно възнаграждение определено от ВСС, както и материално осигуряване и обезщетения по ЗОВСРБ, доколкото ЗСВ не предвиждал друго (чл. 262, ал. 7, т. 1 и 2 от ЗОВСРБ).

Затова, при осъществяване на правосъдната дейност във военните съдилища, лицата се подчинявали на условията и реда, определени за съдиите, прокурорите и следователите в ЗСВ, поради което и стажът им се зачитал като такъв в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Съгласно решение № 17/08.11.2018 година на КРБ по к. д. № 9/2018 година, еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получавали при прекратяване на служебното им правоотношение не се дължало за престиран труд, нито служело за компенсиране на претърпени от работника или служителя вреди, а представлявало благодарствено обезщетение, което се изплащало за положените усилия в хода на правораздавателната му дейност, за неговия личен принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото. Разпоредбите на ЗОВСРБ, съгласно § 14 от ПЗРЗСВ, се прилагали само за правата, задълженията или ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури, по отношение на които не били предвидени условия и ред за упражняването им в ЗСВ. Съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 8 от ЗОВСРБ за неуредените от ЗСВ въпроси относно правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури, се прилагал ЗОВСРБ, т. е. последният се прилагал субсидиарно, в случаите, когато липсвала правна уредба и не било налице „предвидено друго“ относно правното положение на военните магистрати в ЗСВ. В случая, в ЗСВ бил уреден въпроса с благодарственото обезщетение при освобождаване от служба и това били разпоредбите на чл. 225 от ЗСВ, приложими спрямо А. И. М., с оглед правното му положение като магистрат. Въпреки, че М. бил военнослужещ, извършваната от него дейност била правораздавателна, подчинена на ВСС и на установения по ЗСВ правен режим, поради което и при освобождаването му от служба се прилагал чл. 225 от ЗСВ, а не чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Както било посочено ЗОВСРБ се прилагал само по неуредените случаи, а процесния не бил такъв. Както бил посочил първоинстанционния съд, М. бил имал право да получи обезщетение по чл. 227 от ЗОВСРБ при прекратяване на договора му за кадрова военна служба с МО през 2005 година.

Към настоящия момент обаче, с оглед заеманата магистратска длъжност, от която бил освободен, той имал право на обезщетение по ЗСВ, но не и такова по ЗОВСРБ, каквото бил имал към 2005 година при освобождаването му от кадрова военна служба. Решението да поиска или не такова по ЗОВСРБ през 2005 година било личен избор на М., но съдебната власт не носела отговорност за заплащане на такова, тъй като уредба имало в ЗСВ. Освен това следвало да се посочи, че обезщетението по ЗСВ било на база възнаграждението на магистратска длъжност, а това по ЗОВС щяло да бъде на база възнаграждението на немагистратска длъжност, заемана от А. И. М. до 2005 година. В случая, М. целял на база възнаграждение като магистрат да получи обезщетение за работа на немагистратска длъжност–за военна служба към МО, но не и във военните съдилища или прокуратури. Получаването на обезщетение при освобождаване от служба било уредено в ЗСВ, именно то било за сметка на бюджета на съдебната власт и не следвало последната да носи отговорност за заплащане на аналогично благодарствено обезщетение за военна служба извън органите на военните съдилища и военна прокуратура, т. е. извън съдебната система. Решението било недопустимо спрямо МО поради липса на пасивна процесуална легитимация по предявените искове. А. И. М. бил заемал длъжност по договор за кадрова военна служба в Служба „Сигурност–ВП и ВКР“. Съгласно трайната практика на ВКС; надлежен ответник по искове за обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба било поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият бил назначен от Министъра на отбраната. В тези случаи учреждението, в което се изпълнявала службата дължало определената заплата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения (включително и това по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСР), свързани с изпълнението й.

В конкретния случай, орган по назначението бил Министърът на отбраната, но заплатата и допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължали от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което той бил назначен. А. И. М. бил заемал длъжност към Служба „Сигурност–ВП и ВКР“, видно от заповедта, издадена от директора на службата, с която той бил освободен от военна служба. Понастоящем, функциите на служба „Сигурност–ВП и ВКР“ били разпределени за изпълнение от две отделни служби–служба „Военна полиция“ и служба „Военно разузнаване“, за всяка от които имало отделна нормативна уредба. По отношение на Служба „Военна полиция“ били приложими разпоредбите на Закона за военната полиция, Правилника по прилагане на закона и за неуредените въпроси се прилагал ЗОВСРБ. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗВП, във връзка с чл. 3 от ППЗВП, Директорът на службата бил второстепенен разпоредител с бюджетни средства. По отношение на служба „Военно разузнаване“ са приложими разпоредбите на Закон за военното разузнаване, като съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗВР Директорът на службата бил второстепенен разпоредител с бюджет. Затова, отговорността за изплащане на обезщетението по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ била на служба „Военна полиция“ и служба „Военно разузнаване“, в качеството им на структури, в чиято полза А. И. М. бил полагал труд и които по изрична законова разпоредба-чл. 20, ал. 1 от ЗВП, във връзка с чл. 3 от ППЗВП и чл. 7, ал.2 от ЗВР, били юридически лица на бюджетна издръжка.

Предвид на това, съставът на Софийски градски съд не споделял извода на първоинстанционния съд, че ВОП София била отговорна за заплащане на обезщетението. Към момента на прекратяване на договора на А. И. М. за кадрова военна служба, съответно освобождаването му от военна служба, което се установило, че било настъпило на 10.06.2005 година, а не както се твърди на 14.01.2021 година, следвало М. да предяви претенцията си за обезщетение на основание чл. 227 от ЗОВСРБ. ВОП София щяла да носи отговорност и да дължи заплащане на посоченото обезщетение ако освободи А. И. М. от заеманата от него длъжност на „военен прокурор“, тъй като такова е и основанието по закон за дължимост на обезщетението. По делото не се установявало, а и не се твърдяло от М., че бил освободен от заеманата от него магистратска длъжност, на която бил назначен със заповедта от 14.01.2021 година. Преместването от една длъжност на друга не пораждало в патримониума на А. И. М. правото да иска заплащане на обезщетение. Отговорността на ВОП София по настоящото дело не можела да бъде ангажирана за обезщетение, което трябвало да се плати на М. за предходни негови служебни правоотношения, възникнали от друго основание и с друго лице. Съдът бил длъжен служебно да следи за процесуалната правоспособност и дееспособност на страните и съответно да предприемел действия по чл. 27, ал.2, във връзка с чл. 127 от ГПК за конституиране на надлежна правосубектна страна в процеса, и след като не бил сторил това, бил постановил недопустим съдебен акт. Първоинстанционният съд не бил отчел факта, че процесуалните предпоставки били условия за допустимост на търсената правна защита, и само при наличието им съдът можел да пристъпи към разглеждане и решаване на спора по същество. Поради това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК решението на Софийския районен съд следвало да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, без да се обсъждат доводите по същество във въззивната жалба, а производството по делото–прекратено.

Правилно съставът на Софийски градски съд е приел периода за който А. И. М. търси обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ се състои от два отделни такива. Първият период е от 26.08.1989 година, когато със заповед № 0215/26.08.1989 година на МОРБ М. бил назначен на длъжност „лейтенант инженер“ като военнослужещ на кадрова военна служба и от тогава до 10.06.2005 година бил заемал различни длъжности като военнослужещ в различни военни формирования и структури на БА и Министерство на отбраната, включително в служба „Сигурност ВП и ВКР“–Министерство на отбраната. Този период приключва на 10.06.2005 година, след като със заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ, А. И. М. бил освободен от заеманата от него длъжност, т. е. на „лейтенант инженер“ на кадрова военна служба и бил поставен в разпореждане на Административния ръководител на Военно-окръжна прокуратура София, като в изпълнение а тази заповед със заповед № 447/08.06.2005 година на Директора на Служба „Сигурност–ВП и ВКР“–МО бил отчислен от списъчния състав на службата, считано от 10.06.2005 година. Впоследствие с решение на ВСС от 10.06.2005 година А. И. М. е назначен на длъжност „военен следовател“ във Военно окръжна прокуратура София, която длъжност е изпълнявал до 13.01.2021 година, като със заповед № РД-08-48/14.01.2021 година на административния ръководител на тази прокуратура е освободен от „военна служба“ като „военен следовател“ във ВОП София, отчислен е от списъчния състав на прокуратурата, считано от 14.01.2021 година и е зачислен в резерва и водене на отчет в съответното Военно окръжие. Видно от т. 6 с акт за встъпване в длъжност от 14.01.2024 година М. е встъпил в длъжността „прокурор“ в Специализираната прокуратура София, въз основа на решение на ПК на ВСС по протокол № 45/16.12.2020 година.

Като е разграничил тези два отделни периода в мотивите на решението си въззивният съд е приел, че Военно окръжна прокуратура [населено място] не е надлежен ответник по иска за целия период на иска. Във връзка с това следва да се посочи, че за първата част от общия период, която е от 26.08.1989 година до 10.06.2005 година. За този период А. И. М. не може да получи обезщетение по чл. 225 от ЗСВ, тъй като такова се дължи само за времето, през което лицето заема магистратска длъжност в органите на съдебната власт, без да има значение в кой конкретно орган е станало това. За този период М. е могъл да получи обезщетение поради прекратяването на военната му служба във въоръжените сили, което е могло да стане по реда на чл. 237, ал. 1 от ЗОВСРБ (отм.), който е аналогичен на чл. 227, ал. 1 от действащия ЗОВСРБ. Задължено лице в този случай е формированието от въоръжените сили, в което лицето служи към момента на освобождаването му от военна служба. Съответно за втория период от време от 10.06.2005 година до от 14.01.2021 година А. И. М. не може да получи обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ, тъй като му се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, от момента в който се осъществят предпоставките за това. Последното обаче не води до недопустимост на иска тъй като съгласно чл. 262, ал. 7, т. 2 от ЗОВСРБ, ако обезщетението по чл. 227, ал. 1 от същия закон се дължеше то щеше да е за сметка на бюджета на съдебната власт, а задължено лице ще е органа на съдебната власт освободил лицето от военна служба, който в случая е Военно окръжна прокуратура [населено място]. Затова за този период въпросът дали се дължи обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ е такъв по съществото и основателността на спора, а те по допустимостта на иска. Същевременно изводът за недължимостта на обезщетението от ответника по делото е направен след преценка на установените по делото факти и подвеждането им под приложимите за тях нормативни разпоредби.

Това обаче също е преценка по съществото на спора, а не такава за допустимост на иска. Обстоятелството дали искът е предявен срещу надлежния ответник се преценява с оглед на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, а не от това дали те са доказани и какви са правните последици от това. Видно от твърденията на А. И. М. същият претендира обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ за периода от 26.08.1989 година до 14.01.2021 година (без да сочи прекъсване на същата на 10.06.2005 година), т. е. в исковата молба не се разграничават два отделни периода на осъществяване на военната служба. Затова обезщетението се претендира за целия исков период и с оглед на това надлежен ответник се явява органа, в който ищецът последна е осъществявал военна служба и който го е освободил от тази служба. При тези твърдения въпросът дали въобще се дължи обезщетение по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ, за целия или за част от периода и дали посочения ответник е действителното задължено лице е въпрос по съществото на спора, който може да доведе до уважаване или отхвърляне на иска, било изцяло, било частично. С оглед на това неправилно съставът на Софийски градски съд неправилно е приел, че въпросът е такъв за допустимост на иска и е обезсилил първоинстанционното решение като е посочил, че не следва да разглежда спора по същество (макар, че изложените от него мотиви са именно в тази насока).

Предвид изложеното обжалваното решение на Софийски градски съд трябва да бъде отменено и делото да бъде върнато на нова разглеждане от друг състав на същия съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.